Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (2)

Глава 2

След седмица Долорес Хуана Естебан, на две години и един месец, дъщеря на римокатолическата църква и гражданка на испанското кралство, стана законна собственост на Тони и Франческа, а нейните родители — законни собственици на цяло състояние и се чувстваха напълно щастливи, освобождавайки се от едно излишно гърло.

Долорес се отнесе философски към промяната в живота си. Тя напусна родителския покрив и седна в автомобила между Франческа и Тони, който — както с бледа усмивка забеляза Франческа — тоя път караше бавно, за да даде възможност на Долорес да се нагледа на всичко, което се мерне по пътя — на минувачите, на воловете, на цъфналите дървета.

Същия ден следобед, чувстваща се безкрайно самотна, докато наблюдаваше отдалече как Тони и Долорес се разхождат, Франческа усети, че в душата й се надига ненавист против тях. Искаше й се да плаче, да крещи, да се смее, като виждаше колко са щастливи заедно.

Заедно отидоха да наемат бавачка, с която той води преговори на лош испански език, за да й обясни как трябва да гледа Долорес.

Франческа се учуди на тая загриженост и както по-рано усети, същата болка в сърцето си.

С причесани къдрици, със зачервени бузки и зелени очи, блестящи като две осветени от ярко слънце езерца, Долорес танцуваше в ръцете на Тони, а развяващото се палтенце я обкръжаваше с бели вълни.

Няколко дни автомобилът служи само за да набави необходимото за Долорес. Тони сам и избра обувки с изумруден цвят и малка бисерна огърлица.

— Никога не съм забелязвала, че имаш слабост към накитите — каза му Франческа.

— Не ги обичам, но Дора има такива зелени очи! — усмихна се щастливо Рекс.

Той й избра името „Дора“, а бавачката Емилия и Франческа получиха нареждане да я наричат така.

Франческа не можеше да не се съгласи, че Дора е достойна за грижите и вниманието, с които я обграждаха. Тя наистина беше прелестно дете.

— Как се усмихва! — възхищаваше се Тони и не намираше достойни думи да опише очарованието на усмивката й.

Дора като че ли разбираше, че е пленителна, и все повече се усмихваше на Тони, който беше за нея и небе, и мечта, и божество.

Първата дума, която научи на английски език, беше неговото име. Тя познаваше гласа му, вървежа му и щом той седнеше, с необикновена сериозност веднага се покачваше на него, поставяше крачката си, обути в зелени обувки, на коляното му, притискаше лицето си към неговото и се усмихваше с пленителна усмивка.

А Тони шепнеше със затаен дъх:

— Ах, ти, малка разбойничке, чудна мъничка козичке!

Той не я галеше в присъствие на Франческа. Беше може би „тромав“ и дори — както се изразяваха приятелките на Франческа — дълбокомислен, но тъкмо тая му способност го правеше понякога безкрайно тактичен. Между него и Франческа никога не ставаше въпрос за привързаността й към Дора и въпреки че Франческа я ограждаше с големи грижи и я наричаше „моето бебенце“, Тони знаеше, че всеки опит от негова страна да подражава на Франческа ще й бъде неприятен. Затова той никога не ласкаеше Дора в нейно присъствие.

За нещастие рядко се случваше да останат сами. Франческа почти винаги стоеше вкъщи. Само веднъж имаше щастието да се възползва от такъв великолепен ден и да успее да изведе Дора с автомобила си, и то когато Франческа измъчвана от главоболие, се мъчеше да заспи. Емилия помоли да вземат и нея, не защото обичаше да се вози на автомобил, а защото обичаше Дора. В момент на откровеност, тя наричаше автомобила „дяволска машина“. Причина за това беше едно пътуване, когато на Тони му хрумна да пусне автомобила с пълен ход. Оттогава тя никога не забрави тая паметна разходка. При мисълта, че любимото й дете може да бъде изложено на такава ужасна опасност, която го заплашва може би и със смърт, Емилия не можеше да остане безучастна, но Тони беше неумолим и тя изпрати с тъжен поглед машината, която се загуби в облаци от прах. За щастие на верандата дойде слугата Мигел, който с китарата и страстните си погледи й помогна да се успокои.

Тони и Долорес пътуваха в пълно мълчание. Малката беше облечена в бяла муселинена рокличка и с голяма бяла кърпа.

— Харесва ли ти? — попита най-после Тони, след като изминаха около десет мили. Той преведе въпроса си на родния език на Долорес и тя се усмихна.

Беше горещо и тихо. Отстрани до пътя Тони забеляза запустяла къща, заобиколена от прекрасна градина. Той спря автомобила, хвана Дора за ръка и се запъти към желязната врата.

Къщата, разположена на височина на две малки тераси, се намираше във вътрешността на градината. Тя беше четириъгълна постройка, боядисана в розов цвят, на места прегорял й станал лимоненожълт, покривът блестеше на слънцето, а пътечките в градината бяха обрасли с трева. Но терасите бяха много красиви — като водопади се спущаха кадифени вълни от разноцветни рози, от светлочервени до най-нежно розови.

Тони извади лулата си и седна под едно портокалово дърво.

Наоколо беше безкрайно тихо. Като че ли на света имаше само слънчево сияние, пчели и рози.

— Ние често ще идваме тук с теб — погледна той Дора. — Това ще бъде нашата вълшебна градина, ние я открихме.

Дора му отвърна с доволния поглед на дете, което обича и вярва.

Седнала до краката на Тони, тя с поразителна настойчивост се мъчеше да удари един портокал с друг по полето между краката на Тони, които служеха за гранични стълбове.

Като истински спортист той разкритикува начина на играта й. Започна да я учи на тънкостите на добрия удар, като й показа как да постави портокалите на по-далечно разстояние, за да направи играта по-интересна.

Дора веднага се съгласи. Тя застана на две крачки от Тони и започна да люшка портокала, както й показа Тони.

— Добър удар — одобри той, когато големият портокал най-сетне случайно попадна в целта, — браво, бебко!

И двамата с еднакъв интерес се увлякоха в играта — имаха един и същ спокоен характер, какъвто тъй рядко се среща в нашия нервен век.

Когато им омръзна да хвърлят с ръце, започнаха с крака и резултатът беше задоволителен.

— След време ще те науча да играеш крикет — каза Тони — ще яздим, и ще стреляме, а най-важното, ще ловим риба.

За да обясни на Дора тая важна работа, той извади лулата от устата си.

— Риболовът — това е спорт, Дора! Колко е приятно да излезеш сутрин, да идеш на реката, а после да стоиш над водата, да гледаш слабото трепване, да очакваш, да мислиш и да чувстваш — че целият свят е твой. А вечер, когато по полите на хълмовете попълзят тъмни сенки, да се завръщаш по гъстата, мека трева и да гледаш запалените огньове в гората… Да, в риболова с въдица има особена прелест, повярвай ми, мъничка моя!

Очевидно Дора повярва, защото тихо, но ясно отговори: „да“.

За разпаления Тони това беше достатъчно, за да изпадне във възторг. Много доволни един от друг, те се запътиха към автомобила. Като наближиха вратата, Тони дочу познат глас.

— А, Рекс! Най-после, ви намерих.

Настъпи пауза, през която Тони взе Дора на ръце и излезе от градината.

Срещнал учудения поглед на младия човек в автомобила, Тони каза:

— Ние осиновихме Дора. Дора, това е чичо ти Пан.

Паскал Гревил метна бърз поглед на Тони, наклони се, взе ръчичката на Дора и с някаква насмешлива тържественост я целуна.

— Честна дума, Рекс, имаш прекрасен вкус — каза той, като вдигна глава. — Поздравявам те.

Тони измънка нещо, а после каза:

— Как дойде тук? От писмата ти до Фей разбрах, че няма да получиш отпуск. Значи имаш някаква важна работа?

— О, да, но то е вече свършено. В Мадрид винаги е така: отначало много шум, едва ли не сме пред катастрофа, че не можем да постигнем успех за нашата дипломация, и изведнъж на другия ден, а понякога и същия ден, всичко завършва благополучно. С моята работа се случи същото: изгоря като хартия в огъня. Привикваш за празни работи да губиш голям запас енергия, а в края на краищата, когато всичко ти стане безразлично, началството приема това безразличие за преумора и ти дава отпуск.

Той се засмя на думите си, а Тони изгледа червения спортен автомобил, от който слезе Пан, и невъзмутимо попита:

— Твой ли е автомобилът?

— Не, отстъпи ми го Десаж.

Той кимна на шофьора, който седеше на кормилото, и на прекрасен испански език му каза:

— Можете да се върнете в хотела. Ще се прибера с другия автомобил.

— Видя ли Фей? — попита Тони.

— Не. Камериерката ми каза, че спи, а една дебела испанка, с прекрасни зъби и вежди, изписани като с молив, ми съобщи, че си излязъл с колата. Учудих се на осведомеността й, но сега се досещам, че това момиче заема важно положение във вашето семейство — очевидно поради появата на моята племенница.

Тони късо отвърна:

— Аз спасих Дора, а после аз, т.е. ние, решихме да я осиновим.

— Чудесно, особено като се има предвид, че момиченцето е прекрасно.

Тая преценка малко смекчи Тони. Той не харесваше Паскал. Чарлз беше друг, но Паскал, с десет години по-млад от него и единствен син на баща му от втория брак, никога не стана в пълния смисъл на думата член на семейството им. Тони не можеше да каже защо, но не беше привързан към Паскал. С Чарлз говореха рядко за него и Паскал водеше съвсем различен живот от техния.

Той реши да се отдаде на дипломатическата кариера и Мадрид беше първият му пост. Пътуването си из Испания предприеха по негово настояване. „Има нещо тайнствено в нея, миналото и живее в сухите палми с тъмно, протегнати като ръце вейки“ — беше казал той.

Тони никога не вярваше, че Паскал има поетичен дар. Честно казано, той се боеше от това като от катастрофа и много се опасяваше, че предположението му ще излезе вярно.

Самото име Паскал не допадаше на семейството им, където всичко чуждо се смяташе за недопустимо, та още от детските му години братята започнаха да го наричат Пан. По тоя начин чисто случайно той започна да носи името, което впоследствие се оказа напълно подходящо за него.

Една от причините, поради която Тони се отнасяше с мрачно недоверие към Паскал, беше красотата му. Тя го довеждаше до отчаяние. Струваше му се странно и съвсем излишно един член на порядъчно семейство да е толкова красив.

В душата си Тони признаваше, че Паскал е „дяволски умен“, а това го безпокоеше. Той не разбираше по-малкия си брат, с блестящите очи и блестящия ум, с екзотичен вид и необикновена физическа сила на варварин. Не му харесваха разпуснатите маниери и това небрежно отношение към всичко и към всички.

— Наследство от чуждия му произход — от майка му, унгарката — казваше Тони, за да се успокои.

Предпочиташе майката на Паскал да е австрийка. Все пак Австрия е по-близо и по-малко дива страна от Унгария.

Майката на Паскал умря скоро след смъртта на баща им, който я боготвореше и идеализираше — щастливо съчетание на две чувства, което много облекчи двамата съпрузи в задачата за мирен съвместен живот.

Тони се разбираше с мащехата вероятно защото по общо мълчаливо съгласие избягваха да се срещат. След смъртта й Тони предаде богатството й на сина й.

Днешното неочаквано пристигане на Паскал Тони свърза с парични затруднения, което не го обезпокои много, защото по природа беше щедър и обичаше да покровителства роднините си.

Паскал сложи Дора на коленете си и заговори с нея на испански, а тя му отвръщаше с достойнство и без смущение.

Те се усмихнаха едновременно на Тони, който остана поразен от необикновената изразителност на техните усмихнати лица, на бляскаво златистия цвят в очите на Паскал и нежно прозрачните очи на Дора.

Внезапно му мина през ума: „Какви чудни деца би имал Паскал“, и каза:

— Пан, защо не се ожениш?

— Защо? — спокойно отвърна Паскал. — На двадесет и пет години? Не си струва, мили мой.

— Струва ми се, че грешиш — каза Тони. — Според мене ще е по-добре за теб, отколкото сега с живота, който водиш.

Паскал направи гримаса, от която ъглите на красивата му уста се отпуснаха, а след това със свойствената на някои хора способност безпогрешно да отгатват обстоятелства, до които събеседникът не желае да се докосва, попита Тони:

— А как се отнася Франческа към Дора?

Тони трепна.

— Как мислиш, че може да се отнася? — попита той.

— Струва ми се, че не е много лесно — да допуснеш в живота си такова явление, дори когато е облечено в такава прекрасна форма, още повече че Франческа беше дълбоко потресена, когато с нея се случи нещастието. Не е ли истина?

Тони отговори, като подчертаваше думите си:

— Фей сама даде идеята да осиновим Дора.

Паскал отново се усмихна. Този път усмивката му изразяваше нещо средно между учудване и насмешка.

— Бях уверен в това — съгласи се той.

Останалата минаха част от пътя изминаха мълчаливо, Франческа ги очакваше на верандата и весело махаше с ръка.

Зад нея Паскал видя кордовското момиче, с вежди, като че ли нарисувани с молив. Франческа й даваше някакви нареждания. Той предаде Дора в ръцете на бавачката и заедно с Тони слезе от автомобила.

Между Паскал и Франческа се бяха установили приятелски отношения. Неговата изключителна красота не можеше да не привлече вниманието на всеки любител на прекрасното. Главата му, покрита с гъсти, черни коси, беше великолепна. На ръст беше висок, ала от тънката, а заедно с това внушителна фигура лъхаше сила на атлет.

Жените въздишаха по него, което го забавляваше и му доставяше тайно удоволствие. Беше разглезен и това му харесваше.

— Всеки трябва да е разглезен — заявяваше той, — толкова е хубаво.

— Каквито и последствия да има, смятам, че такава разглезеност няма нищо общо с добродетелта — смееше се Франческа.

Паскал сне меката си бяла шапка и поздрави Франческа, като целуна отначало едната, а после другата й ръка. С нея той се държеше просто, много по-искрено, отколкото с всяка друга жена. Обичаше я, но никога не мечтаеше да я ухажва, а й се възхищаваше.

В тоя момент му домъчня за нея.

Способността да чете чуждите мисли изведнъж му подсказа, че тя страда, за което свидетелстваха и тъмните кръгове около прекрасните й очи.

Той се облегна на една от колоните на верандата, любувайки се на снаха си.

Франческа беше необикновено изящна в бялата си тънка дреха, която още повече подчертаваше фигурата й. Истинско удоволствие бе да гледа силуета й на фона на розовите герании, чиито отблясъци като че се отразяваха в светлите й златисти коси. Тя имаше някаква особена сила, която едновременно и мамеше, и те принуждаваше да бъдеш почтен.

Паскал си помисли: „Тя принадлежи към тоя род жени, в които мъжете се влюбват и на които жените завиждат“. Днес красотата й беше като помрачена от някаква сянка.

„Тя е смъртно нещастна, каза си Паскал и му се прииска да я прегърне и да й каже: Слушай, Фей, всичко знам. Много съм огорчен“.

Но знаеше, че ако си позволи такава откровеност, Франческа ще му се надсмее, весело ще го почука по главата и ще го постави в неудобно положение.

Той сам вътрешно се надсмя над себе си, че позволи на чувствата си да тръгнат по такъв опасен път. Девизът му беше — наслаждавай се без съжаление и изчезвай без упреци. Вместо това каза:

— Вашата дъщеря ми харесва, Франческа, направили сте прекрасен избор. Тя е очарователна и освен това притежава голямо преимущество — няма защо да спорим от кого е наследила очите си — от баща си или от майка си, а има и свой характерен нос.

Той весело започна да разказва за Мадрид, като настояваше Рексфордови да тръгнат с него, а после, след краткотрайно пребиваване в Мадрид, да отидат в Биариц. Там има сребриста морска пяна, бакара, прекрасни вина… Трябва да заминете, мили мои!

Тони мразеше да го наричат „мили мой“. Приемаше го като лично оскърбление, като ухапване от комар, на което не можеше да се сърдиш, за да не станеш смешен. Запали лулата си все така мълчалив.

— Защо мълчиш? — с весела небрежност се обърна към него Паскал.

— Ако искате, да идем — каза не особено любезно Тони и погледна Франческа.

— Значи решено — присви очи Паскал. Той му беше сърдит заради Франческа, доколкото изобщо можеше да се сърди някому.

Паскал не умееше да се привързва. Не познаваше чувството любов, което да се стреми да закриля любимия човек. Наследственото имение Гартспойнт, което Тони получи и украси, бе за него просто място, което отдавна познаваше, и все пак прекрасно разбираше какво изпитва сега Франческа. За хиляден път се питаше защо умните жени се омъжват за глупави мъже. Или защо като, се оженят за тях, не умеят да наредят живота си така, че да правят каквото им се иска.

Паскал не разбираше любовта, която се жертва. Според неговите разбирания, щом човек пожелае някого, трябва да се стреми да го има на всяка цена и да отдава на любимия човек само толкова, колкото разчита, че може да получи от него.

Двамата се разхождаха из старата градина. Те излязоха след обеда, на който седнаха едва в девет часа. Беше късно, пееха славеи, въздухът бе наситен с аромат, който мамеше и опияняваше като старо вино. Лек прохладен ветрец, нежен като ласка, леко поклащаше зелените кипариси. Беше така тихо, че можеше да се долови шумът на падащите по нажежената от слънцето земя листа на вехнещите рози.

В такава нощ в сърцето се пораждат смътни, несвързани с определена надежда желания. Иска ти се тая красота да живее вечно и в сърцето да звучи винаги нейният мъчителен, а заедно с това и сладък призив. Нощ, в която нещастието ти се струва много по-голямо, отколкото през деня, защото външната красота не хармонира с вътрешното разногласие и още повече чопли раната на уязвеното сърце.

Франческа с отчаяние мислеше как да излезе от това положение. Тони изчезна след обеда. Тя, разбира се, знаеше къде е отишъл, но се надяваше, че скоро ще се присъедини към тях.

Той не дойде, а само преди една седмица се разхождаше с нея и заедно се наслаждаваха на красотата на нощта.

И като погледна случайно Паскал, тя остана поразена от неговата младост и жизнерадост.

Обикновено се отнасяше с безразличие към всичко, което го обкръжава, или изискваше от живота неосъществими желания, но тая вечер вълшебният мирис на нощта засегна и него. Той хвана Франческа подръка.

— Нали всичко е божествено? В такава нощ в душата ни се пробуждат чисто езически инстинкти. Иска ти се да живееш, да владееш целия този свят, за да мечтаеш в него и да любиш. Франческа, знаете ли, днес се чувствам така, като че ли всички звезди са мои и мога, ако поискам, да хвърля, която поискам от тях на края на небето. Чувствам… — той спря и като че доловил настроението й, добави: — А през това време вие виждате всичко лошо и смятате, че е нарушен редът на нещата!

Франческа тихо се засмя.

— Не си струва да говорим за него, мое мило момче. Това, което стана, е необратимо. Сама помогнах да стане. Бих била недостойна за уважение, ако не го направех, а сега би било малодушие и безумие да съжалявам, че съм постъпила добре. Просто като всяка друга жена съм ревнива и мъничко изкупувам тоя грях, като сама се надсмивам над себе си.

— Защо го направихте? — попита Паскал.

Франческа пак се засмя.

— Защо? По причини, които вие едва ли ще разберете. Вие сте доста умен и сърцето ви въпреки младостта ви е истински зряло. Направих го, защото обичам Тони и искам и той да ме обича. Защото не се досеща за нищо, а още за това, че той не ми е само мъж, но и малък син и трябва да получи онова, което иска, ако съм в състояние да му го дам. Аз можех да му дам Дора и не можех сама да се реша. Обезоръжи ме, като се бореше на моя страна. Мислех само за себе си, а и той мислеше и за мене.

— Или си въобразявахте, че е мислил? — добави Паскал.

— Когато обичаш, мили мой, това, в което вярваш, си остава такова, докато му вярваш. Но ако искате, да предположим, че съм вярвала, че Тони ме е щадил, а аз съм щадила него — и по такъв начин сме се въртели в един кръг, от който има само един изход — да се разкъса кръгът. Изниква въпросът: защо две същества да бъдат нещастни, а едното напълно щастливо? И ето сега двама от нас са напълно щастливи, а третият — аз самата — ако не съм щастлива, то, в най-лошия случай, чувствам, че съм постъпила добре, а добрите постъпки се награждават. То произлиза навярно от това, че като направиш нещо добро, започваш да очакваш награда и с това отнемаш от добрата постъпка цялата й заслуга. Намирам се в положението на тези хора, чиито приятели им правят подаръци на Коледа, за да си доставят удоволствие, без да държат сметка за тях. Знаете ли, Паскал, понякога се намирам в положението на човек, претърпял корабокрушение и изхвърлен от морето на необитаем остров, дето намира лодка без весла и няма какво да прави с нея. Двамата с Тони много искахме да имаме дете. Струваше ни се, връщам се към моя пример, че детето можеше да ни изведе на свобода от нашия остров, който започваше да ни става малко тесничък. И ето, детето е при нас, а аз не зная какво да направя, за да помогна на Тони.

— Разбирам — подхвана Паскал. — А Тони е толкова прибързан, бих казал, че не се замисля много за бъдещето. Според мен, да се осинови едно дете като Дора е доста рисковано. Кой може да предвиди какво ще излезе от нея.

Виждаше се, че му правеше голямо удоволствие да мисли, че Тони ще се разочарова.

— Не бива да се забравя, че има наследственост — добави той.

Франческа схвана колко е далече от нея, независимо от стремежа му да облекчи скръбта й. Смяташе, че може да я утеши само разочарованието на Тони. В нея изведнъж заговори истинската, честна любов на съпруга, неизменна при каквито и да било обстоятелства.

— О, не, това няма да стане — спокойно каза тя. — Деветдесет на сто главна роля играе средата — разбира се, когато детето попадне в нея в ранната си възраст, а това преимущество е на наша страна. Скъпи мой, погледнете какво става в света, който познаваме. Ако искате примери, мога да ви посоча мъже и жени, които са такива, каквито ги е създала средата.

В тъмнината се чу гласът на Тони, който ги викаше.

— Тук сме — обади се Франческа.

Той вървеше срещу тях с папируса в уста, краят на която светеше като червена звездичка.

— За какво разсъждавате?

— За положението в обществото — отговори Франческа с лек смях.

— И докъде стигнахте?

— Оказа се, че го имат само тези, които имат нужда от него — отвърна Паскал с насмешка.

Без да мърда от мястото си, Тони изрече тихо:

— Нали е много хубаво тука, Фей? Кълна се в Юпитер, жасминът мирише на английско селище.

— Слава тебе, жасмине — насмешливо каза Паскал, — че миришеш като чисто, хубаво английско селище.

Той извади табакера, взе папируса и шумно я затвори. Тони го нервираше. Искаше му се да го разсърди, да развали благодушното му настроение. Може би беше глупаво, но красотата на Франческа и гласът й, който се разтрепери, когато отговори на Тони, го огорчи. Искаше животът през тая нощ с цялата си красота да принадлежи само на него и се сърдеше, че от всичко, което го окръжава, той не може да използува нищо.

След минутна пауза се обърна съм Тони с въпроса:

— Къде беше досега?

Но Франческа веднага заговори. Паскал разбра, че тя не иска да чуе отговора на зададения му въпрос.

— Бях горе, за да видя как се чувствува Дора — каза Тони.

— В такава нощ! — възкликна Франческа.

— Какво толкова особено намирате в тази нощ? — попита Тони с развълнуван глас.

Паскал се разсмя високо. В тоя миг дойде един слуга с фенер в ръце и освети засмяното му лице. То приличаше на лице на фавн, наслаждаващ се на лукавството и силата си.