Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (22)

Глава 22

— Истина ли е всичко това? — попита Дора отражението си в огледалото.

Всичко остана назад — черната работа, досадните приготовления, годините, посветени на борбата за успех, плановете и опасенията на Аверадо и Кавини, животът в пансиона, безкрайните изморителни упражнения. Всичко, всичко това е в миналото, тя покори сцената със своите Кармен, Мими, Жулиета…

Продължаваше да стои сама пред огледалото, осветена от единствената лампа в гримьорната.

Всички, всичко е минало. Усети леко бодване. Гартспойнт, Йън… Пан. Колко отдавна беше, а този спомен продължаваше да я вълнува и всеки път изпитваше същото разтърсване, същия ужас.

Тежките дни отминаха… И все пак…

Както и да е, утрото беше запълнено с развлечения — цветя, записки, вестникарски бележки, интервюта. Хотел Риц беше подложен на истинска блокада и Дора приемаше всичко с присъщата и живост и непосредственост.

Аверадо плуваше в самодоволство, фразата, която прави на всички ни такова удоволствие беше постоянно на устата му: Нали ви казах. Учтивостта, с която посрещаше всеки нов поклонник, приличаше на плащ, който постоянно сменя своя цвят, като всеки следващ е по-приятен и по-мек от предидущия. Имаше телеграми и от Рекс и Рашел, а също и от познатите, с които се срещна при последното си пребиваване в дома на Йън, които в разговор с нея старателно избягваха да споменат за смъртта на Пан, а същевременно не изпускаха случай да й дадат да разбере, че им е известно участието й в това събитие.

Тя казваше тогава на Йън:

— Иска ми се да отговоря на тези хора, които много тънко, ми загатват, че аз съм или безнравствена, или безумна, или непозволено потайна. За нещастие това е невъзможно. Просто не се постъпва така и единствено, което ти остава в такива случай, е да хвалиш красотата на олеандрите, да запиташ мъчителката си сменила ли е готвачката си, или да й задаваш други въпроси от този род. Колко противно и досадно.

Но днес всички поздравления бяха напълно искрени и ласкави за нея.

От Йън, Джи и Тони не получи нищо. При мисълта за тях радостното възбудено настроение на Дора сякаш беше готово да я напусне. Тя стоеше на прозореца гледаше градината долу, ярко осветена от полудневното слънце, съвсем безлюдна в тоя час за почивка.

Успехът й даде много, но не всичко: независимо от славата, която я окръжаваше, от жизнения водовъртеж, който я подхвана и я носеше, тя се чувствуваше страшно самотна.

Опита се да поговори за това с Аверадо, който въпреки грубостта си в известни отношения, имаше чувствителна душа и със своите съвети няколко пъти я спасява от грешки на сцената.

Той ласкаво я потупа по ръцете.

— Вие сте преуморена. Някои таланти в такива случаи изпадат в истерия, а вие се разочаровате от живота. Вашето положение е много по-добро. Нужни са ви само търпение и благоразумие. Знам това. Изобщо знам всичко за жената.

— Колко ужасно! — възкликна Дора.

— Не, не е толкова ужасно. Харесва ми тая наука. Нищо не ме увлича така, както да изучавам темперамента, да го изследвам, да го овладявам. Жена, която го няма, е за мене труп! Под темперамент разбирам такава нагласа, когато жената е способна на бързо и горещо увлечение, на сълзи, които обхващат сърцето й, на преживявания, в които има красота, на безумна, великолепна в своята откровеност страст: тайната похотливост у жената е отвратителна. Не, такъв темперамент е божествен дар и той прави жената богиня — той отново потупа ръцете на Дора. — У вас той още спи.

— Струва ми се, че той е умрял, а не спи — изрече тя с трагичен тон, а после добави: — Поне, аз се надявам, че е така.

Аверадо изведнъж се разсмя.

— Умрял. Ах, вие, момиче. Колко смешен бих бил, ако ви вярвах. То е същото, ако кажете, че звездите умират всяка нощ, като напущат небето. Те се скриват и отново се появяват. Така и вашият темперамент ще се прояви, когато най-малко го очаквате, и аз пак ще имам удоволствието да повторя: „Аз ви казвах“.

— Вие сте славен човек, Аверадо — каза Дора и той изпадна във възторг.

Аверадо беше с цветущ вид, с големи мустаци, а по пръстите му блестяха брилянти. Беше обемист, а дрехите му — още по-обемисти. Обличаше се в палто със скъпа кожена яка и с шапка с такъв светъл цвят, че грееше й в дъждовен ден. Външният му вид беше доста вулгарен и правеше впечатление на самодоволен човек, който обича добре да си поживее. Водеше едновременно три живота: единият — за сцената, където рядко се свърташе, друг — вкъщи, където използваше правото си на съпруг и баща, за да отпуска силния си глас, и най-после — трети, дълбоко личен, където се наслаждава на ума и способностите си. Произхождаше от дребно буржоазно семейство и обичаше външния блясък, затова аристократичният произход на Дора възбуждаше неговия интерес и го караше да проявява по-големи бащински грижи, отколкото обикновено отделяше на своите протежета. Разбира се, казваха, че е влюбен в нея, но за него се знаеше, че винаги е влюбен в последното си откритие. Според мнението на огромна част от публиката нито една певица не може да запази нравствеността си и всяко импресарио трябва непременно да е Дон Жуан.

— Това само обогатява театралната каса — спокойно казваше Аверадо. — Чудно защо тези добродетелни хора са готови да плащат много пари, за да гледат отчаяни грешници, а същевременно се отказват от пожертвувание към църквите за възобновяване изображенията на светиите.

Дора също намираше, че животът е странен, но по други причини. За пръв път трябваше да изпита върху себе си догмите на общественото мнение и разбра колко жестоки са те. В Англия тя беше дъщеря на лорд Рексфорд, а тук — обикновена оперна певица, актриса, родена в цигански табор. Дора беше умна и веднага разбра, че колкото и обществото да цени артистите, колкото и да ги ласкае, между тях винаги остава една невидима граница, която е невъзможно да прекрачиш. В началото това я оскърбяваше и довеждаше до отчаяние, но скоро свикна с него и започна да го приема като нещо напълно естествено.

На една голяма вечеря, дадена в нейна чест, случайно се срещна със Саварди, който изведнъж хареса.

— Аз винаги се харесвам на жените — откровено призна той.

Не можеше да се нарече самодоволен. Просто съзнаваше, че и мъжете, и жените винаги се възхищават от него, без да скриват чувствата си. Син на англичанка и испанец, собственик на голямо състояние, известен със своята ловкост и силата на спортист, силен характер, младият Саварди получи от живота само блага. По някакво чудо не се изврати.

Когато срещна Дора, той беше на двадесет и пет години и се носеше мълва за блестящ брак, който готвят църквата и семейството му.

Имаше отлични маниери и говореше правилен английски. В края на вечерята той спокойно й заяви:

— Вие сте най-прелестната жена, която някога съм срещал, и имам доста да си поговоря с вас. Ако позволите, ще ви посетя утре.

На другата сутрин се яви, отрупан с орхидеи, които сам постави по вазите, като обясняваше на Дора, че прислугата не умее да ги подрежда. После седна на кожена възглавничка на пода и почти с благоговение целуна ръката й.

Откупи за цял сезон специална ложа и всяка вечер в края на представлението й изпращаше орхидеи със същите златистозелени отсенки.

Дора поощряваше лудориите му. Само безнадеждно студените жени не обръщат внимание на мъжкото внимание. Може би е егоистично и жестоко, но животът е така устроен, че рядко се отказваме от неговите удоволствия.

Под поощрение в дадения случай трябва да разбираме, че Дора не разочарова своя поклонник. Тя приемаше орхидеите му, позволяваше да целува ръцете й, смееше се над остроумията му и го наричаше „скъпи приятелю“.

Саварди беше съвършено очарован от нея. Той полудя от страст и не се криеше от никого. Близките му не обръщаха внимание на това. Според тях всеки мъж трябва да „поскита“, за да укрепне окончателно. Роднините на бъдещата му жена гледаха на тази работа по същия начин: с всички мъже се случват подобни неща. Но и всички очакваха, че това ще струва на Саварди много скъпо. Той беше готов да хвърли цялото си състояние в краката й. Дора беше за него истинска загадка. Всяка вечер очароваше публиката с таланта си, но когато останаха насаме, изглеждаше съвсем недостъпна. Той се промени, отслабна, лицето му доби одухотворен израз.

— Вие си играете с огъня — казваше Аверадо на Дора, като й се любуваше.

Нито една сделка не му донесе такива печалби, както излизането на Дора на сцената. А ухажванията на Саварди послужиха за още една примамка да се увеличат приходите. Вярваше, че Дора напълно съзнава ролята си в тази игра, но беше далеч от истината. За Дора Саварди беше просто влюбен мъж, когото тя не обичаше. Разбира се, всичко щеше да свърши така, както единствено е възможно, макар че тая игра доста я забавляваше.

Всичко вървеше добре, докато Саварди през един антракт дойде в нейната гримьорна.

Стори и се отслабнал. Предишната му самоувереност беше изчезнала и тя му го каза.

— Имам треска — отвърна той на английски. Последва дълго мълчание. В огледалото Дора видя отражението на Саварди и отново си помисли колко е красив. Той се приближи и сложи ръце на рамото й.

— Долорес, обичам ви!

Гласът му звучеше толкова сдържано и почтително, че й стана забавно. Вдигна глава и срещна погледа му — зениците му се разшириха и тя усети необикновената му сила. Ръцете му стиснаха силно рамото й.

— Обожавам ви!

От дишането му косите й леко се помръднаха и тя трепна.

— Ах — въздъхна Саварди с облекчение, — най-после!

Ръцете му се плъзнаха надолу и я сграбчиха. Притискането им беше леко и все пак чувствуваше, че не може лесно да се отърве от тях.

Прекъсваният му от страст глас слабо долетя до нея:

— Сърце мое, душа моя… Обикнете ме и вие ще цъфтите на олтара на моята любов… само ме обикнете. Винаги сте толкова студена, нима винаги така се владеете? Не мога повече да търпя, не мога…

Той се наведе и я целуна.

Младежки романтизъм и неугасима жажда за любов, която живее във всеки от нас и ни подтиква към най-безумни постъпки, затрептяха в нея от тази целувка. Устните на Дора не й отговориха, а само я приеха, но това беше достатъчно. Всеки влюбен след това може да храни надежда.

Мигът отмина, волята на Дора се върна, тя се видя унизена и се разсърди.

Стана бързо. Саварди протегна ръце към нея. По упоритото му, младо лице се четеше молба. Дори в тоя миг Дори не можеше да не забележи колко е красив. Запъвайки се и съзнаваща грубостта на думите си, тя каза:

— Моля ви… не бива… Напразно ви позволих…

По лицето на Саварди се изписаха обида и учудване. Сините му очи се свиха. Той я изгледа продължително, а после се приближи и я прегърна. Дора се опита да го отклони, но той отново силно я притисна до себе си. Съпротивата беше безполезна. Поток от испански думи се изля от устата му. В гласа му се долавяше молба, обожаване, власт. Никога не е бил такъв испанец, такъв безжалостен, див и безумен, както в тази минута. Смяташе нейното колебание само за преструвка. Не допускаше — както й го каза — че може да се среща с него толкова седмици, че може да му позволява да я посещава всекидневно, да целува ръцете й, да я отвежда от театъра е колата си и нищо да не чувствува към него.

Лицето му побледня, а сините му очи заблестяха.

— Вие не принадлежите вече на себе си, вие… сте моя — каза той и пак почна да я целува, като силно я притискаше.

В промеждутъка между целувките той изливаше обожанието си в поток от нежни думи, но Дора не ги чуваше. Тя се чувствуваше съвсем унизена се срамуваше от себе си, защото целувките и обаянието му я лишаваха от сила, а неговата власт над нея й беше противна.

Внезапно слухът и долови, че той не говори вече за любовта си, а за Кордова, и се вслуша. Говореше, че двамата ще идат във вилата му в Кордова:

— Там е толкова самотно, толкова прекрасно. Славеите пеят умопомрачително, розите са като море, цъфтят портокали… Ще бъдем сами…

Гласът му спадна до шепот. Притисна лице до косите й и ги целуваше.

Изведнъж Дора схвана, че я моли да му стане любовница. Това съзнание изпълни сърцето й със скръб и тъга. Не го обичаше, беше уверена в това. Но в този миг реши да го увлече дотолкова, че да бъде готов на всичко. Ще го принуди да се ожени за нея. Неочаквано сама протегна устни и го целуна.

Саварди излезе уверен, че е спечелил. Светът му се струваше играчка, с която може да си поиграе и захвърли. Всъщност беше загубил.

На другия ден в единадесет часа беше вече в хотела, с букет.

На ясната дневна светлина, със своите черни коси и ресници, с бронзовия цвят на лицето си, той беше много привлекателен. По устните му играеше щастлива усмивка.

Щом камериерката на Дора затвори вратата зад себе си и останаха сами, той се спусна към нея, прегърна я и й даде подаръците си.

— Нищо не може да се сравни с красотата на вашите очи, но все пак може би няма да откажете да приемете тези играчки.

Той седна до нея на дивана и я прегърна.

— Моля ви се, сложете ги.

Заговориха отново за Кордова.

— Ще идем с колата — весело обясняваше Саварди. — Ще бъде чудесно. Пътят е лош, но е много романтично.

Той сниши гласа си и очите му заблестяха.

— Долорес, кога?

— В края на сезона — каза тя, като се усмихваше. — По-рано е невъзможно.

— Няма нищо невъзможно — бързо заяви Саварди. Той не допускаше, че някой може да се противопостави на неговата воля. — Глупости! Договор? Ще уредя това с Аверадо. Ще изпълните Миньон, а после…

— А после… ако ще и потоп — добави Дора.

Той я погледна с укор.

— Не бива да се надсмивате над любовта. Това винаги малко й пречи.

Дора разбираше отлично, че отношенията им със Саварди не могат да бъдат други. Той постъпваше така, както му диктуваше средата, в която беше израснал. Но ако не можеше да се ожени за нея, нищо не му пречеше да я желае.

Цели седмици тя му позволяваше да я посещава. Приемаше чудноватите му подаръци, както приемаше и целувките му, но понеже той още не предприемаше нищо, тя изчакваше.

Той прекарваше всяка вечер дългите антракти в гримьорната й. Дора пееше в „Палячо“ и стоеше пред него в балетния си костюм, с венче от листа в косите си.

Саварди не издържа. Скочи и я притисна в обятията си.

— Толкова сте красива, че не мога да се сдържам — възхити се той. — Не мога да ви го обясня, но когато ви гледам, ставам едновременно и безпомощен, и жесток. Не може да продължава вече така, Дора. Тази вечер…

Той я загледа със светнали очи.

— Тази вечер — като ехо повтори тя. — Какво?

Саварди наведе глава. Устните му трепнаха.

— Но какво е това? — по детски избъбри той. — Какво още да казвам?

Всичко, което можеше да каже тогава и по всяка вероятност би го казал, защото имаше красноречив дар, остана завинаги загубено, тъй като в това време с шум и несвързани възклицания дотича камериерката, последвана от Тони.

Той се запъти към Дора и невъзмутимо я приветства:

— Как си, дъще моя? — и когато тя мълчаливо се притисна до него, погледна втренчено Саварди.

Младежът каза името си спокойно, без да трепне, но умът му трескаво работеше. Той знаеше историята за осиновяването и възпитанието на Дора, знаеше какво е отношението на нейните английски роднини, но появата на Тони го смути. Много добре разбираше, че лорд Рексфорд едва ли ще погледне благосклонно на неговото ухажване…

Втурна се в спалнята на родителите си и с пламенните жестове на южняк и сълзи на очи сподели своето отчаяние. След дълги упреци, въздишки и целувки от двете страни той получи разрешение да се ожени за Дора.

Още същата нощ написа дълго писмо до Тони, в което искаше ръката на Дора и позволение да го посети сутринта.

Щом Саварди излезе от гримьорната, Тони взе папируса, запуши, а после, като помълча известно време, попита:

— Кой е този дон Луис Саварди? Кой от тях?

— Той е единственият им син.

— Вероятно иска да се ожени за тебе?

Дора не отговори веднага.

— Той е влюбен в мене — най-после каза тя.

Тони кимна с глава.

— Той, разбира се, иска да му станеш жена? Не се учудвам.

С нескривано отвращение той огледа гримьорната. Не се чувствуваше никак удобно тук. Не обясни на Дора причината за необикновената си поява и тя не го попита — беше толкова хубаво, че е при нея.

— Това не може да ти харесва — доста грубо каза той. — Тази миризма, топлина и… изобщо всичко това…

— Тъкмо обратното, много ми харесва. Дори в известно отношение го обичам.

— Боже мой — изрече Тони.

Думите й го поразиха. Известно време мълча, сложил ръце на коленете си, пушеше и продължаваше да оглежда стаята.

— Защо не се омъжиш за него? — най-после каза той.

Отначало тя помисли, че има предвид Рекс, но той ласкаво продължи:

— Младежът е красив, навярно спортист или нещо подобно. Защо не искаш?

В Дора трепна лукавото желание да бъде напълно откровена и да му каже: „Скъпи мой, защото той не иска да му стана жена и никога няма да го направи, ако аз не прибегна до хитрост.“ Но не искаше да го огорчава сега, когато сам дойде при нея.

— Да не говорим за Саварди — бързо каза Дора. — Разправете ми всичко. Как са Рекс, Джи, конете, цялата къща?

— О, всички са добре! — отговори Тони. — Джи малко застаря. Времето лети. Не може вечно да си млад.

Той посочи залата.

— През цялото време бях там и те слушах — погледът му стана доста рязък. — Много по-добре бих те слушал, Дора, в гостната у дома!

— О, скъпи мой! Мили Тони, нима не разбирате?…

— Няма да говорим сега за това — съгласи се Тони е великодушието, с което обикновено се отнасяме към дреболиите, когато желаем да предразположим нашия събеседник към по-голяма отстъпчивост — Още е рано да говорим.

Той изгледа Дора и устата му се изкриви, което придаде на лицето му сприхаво и заедно с това наивно изражение.

— Нещата се изменят — каза той.

— „On revient toujours?“ изрецитира Дора и очите й весело заблестяха.

Една от слабите страни на Тони беше отвращението към чуждите езици. И макар да не разбра казаното от нея, разбра, че тя иска да му възрази.

— Колко много цветя имаш! — забеляза Тони.

— Обсипват ме с тях.

— Вярвам, скъпа моя. Ще бъдеш ли свободна тази вечер, за да вечеряме заедно?

— Бих се отказала от всички покани на света, за да съм с вас, скъпи.

Това му достави голямо удоволствие и той каза с усмивка, като се стараеше посвоему да изрази благодарността си:

— Разбира се, след време ще почнеш да виждаш нещата в друга светлина.

Дора, която бе свикнала с неочакваните обрати в речта на Тони, разбра, че с тези думи той иска да изкаже съжаление за раздялата им. Коленичи, пред него, а тюлената й рокля се изду като камбана.

— Тони, скъпи мой — галено започна тя и сложи ръка на коляното му.

В този миг влезе Аверадо и гледката го разсмя. Спря се на вратата и размаха оживено ръце.

Тони остана поразен от появата на импресариото. Той изгледа накриво необикновените украшения, с които беше отрупан, после тежкият му поглед се спря на лицето на италианеца. Дора нервно назова името на своя гост и Аверадо усилено започна да се кланя. Тони още не беше да се съвзел от този удар, когато дотича контраалтово Ричини и се спусна да целува Дора. Тя беше огромна жена, напарфюмирана и силно деколтирана. Тони я наблюдаваше с погнуса както, се гледа рядък екземпляр.

Стана, измънка, че ще се срещне с Дора по-късно, и излезе.

Появата на Аверадо и Ричини все пак има известен резултат: Тони излезе от гримьорната с убеждението, че Дора не може да се чувствува добре в такава среда и реши, че молбата му да се върне вкъщи ще бъде послушана.

 

 

Животът без нея стана непоносим и той мечтаеше само за това, да я върне вкъщи или в краен случай да я омъжи. Мисълта, че води такъв живот, го отчайваше.

Дните в Гартспойнт без Дора се влачеха безсмислено и монотонно. Рекс почти постоянно беше в града и те мълчаливо седяха с Джи един срещу друг. След една особено лошо прекарана неделя той не издържа, стана и накъсо каза:

— Ще ида в Мадрид.

— Добре — отвърна Джи и същия ден той замина.

Като премина границата, се почувствува смутен.

Припомни си миналото, Франческа, дните, прекарани с нея в Испания.

Нищо не го трогна така и нищо не го доближи така до Дора, както споменът за щастливото минало.

Дори задушният и прашен Мадрид, шумът на трамваите, който достигаше до стаята му в хотела, и липсата на всичко, което според него правеше живота поносим, не отслаби нежното чувство, изпълнило сърцето му.

Обядва рано, отиде в театъра и седна в ложата.

Взривът от аплодисменти при появата на Дора му достави известно удоволствие, но не се примири с нейното положение. Сцената не е за истинска жена. Според Тони това е очевидно за всички и се учудваше, че Дора й досега не го е разбрала.

Видът на гримьорната, теснотата, задухът, мрачната светлина — всичко това само укрепваше неговото мнение. Гледаше фотографиите — всички с надпис „Ваш навеки, скъпоценна Долорес“.

Гледаше глупавите подаръци за спомен, дрънкулки — черни котки, подкови, стари гвоздеи и други нищо незначещи предмети, разхвърляни навсякъде. Обърна внимание на миризмата от мазните гримове, смесена със силния аромат на любимия на Дора жасмин, и намери, че нито едно човешко същество не може да живее доброволно в такава атмосфера, не може да я обича.

Запъти се към казиното, поръча най-хубавата вечеря, каквато може да се измисли, и зачака търпеливо в автомобила пред вратите на театъра.

Дора изтича при него, облечена в чудесна зелена рокля, по която пърхаха сребърни птици. Тя също беше развълнувана. Спомените завладяха й нея. Появата на Тони, и думите му я накараха да почувствува, че още принадлежи към неговия свят. Опита се да се замисли за сегашната си среда и трябваше да признае, че не изпитва към нея симпатии.

Но когато Тони започна да я уговаря да напусне сцената и да се върне вкъщи, почувствува, че новият й живот има за нея по-голяма прелест. Съзнаваше, че няма сили да се откаже. Съзнанието за властта над тълпата беше за нея непрекъсващ източник на наслаждения.

Тя не бързаше с отговора и Тони, както беше свикнал, си помисли: „Нека обсъди и реши“. Той насочи всичките си надежди към Саварди. Харесваше го и намираше, че е подходяща партия за Дора.

Срещата им беше приятелска. Закусиха заедно и Рексфорд остана доволен от външния вид и възпитанието му.

Оставаше да чуят какво ще каже Дора.

— Тя ще закуси с мене — каза Тони, — останете и вие.

Дора влезе, облечена в бяло, с бяла шапка и без никакви скъпоценности, само с бисерната огърлица, подарък от Тони.

— Ето, скъпа моя — каза Тони, като я целуна, — имаш гост.

Дора погледна Саварди и сърцето му безумно заби. Той силно побледня.

Когато Тони отиде „за пури“, Саварди побледня още повече. Лицето му изразяваше борба на гордост и упоритост.

Неочаквано той падна на колене пред нея.

— Дора, току-що поисках от лорд Рексфорд ръката ви.

Той се изправи, нямаше сили да продължи, но погледът му бе устремен в нея. Тя забеляза, че устните му треперят. Неочаквано й домъчня за него. Очакваше тази минута, за да я направи минута на своето тържество, но сега това желание я напусна.

Саварди едва чуто прошепна:

— Майко Божия, колко ви обичам!…

Това прозвуча като молитва, но Дора знаеше, че тези думи имат чисто светски смисъл и, кой знае защо, в тоя миг видя в Саварди нещо детинско.

Може би той забеляза, че погледът й се смекчи. Наведе се, нежно я прегърна и после я целуна с такава страст, че тя се почувствува съвсем отпаднала.

— Отворете очите си, скъпа — и последва страстен поток от нежни испански думи.

Неговият глас, изпълнен с обожание, я трогна въпреки волята й. Толкова е приятно да си пак любима, въпреки че не обичаш, и да се чувстваш победителка… Нали победата е такъв балсам за, раните ни. А Саварди е чудесен… и тя е толкова самотна…

— Моя красавице, моя, моя, моя — заекващ повтаряше Саварди и внезапно склони глава на съединените им ръце.

Нямаше възможност да каже „не“, колкото и да съзнаваше, че действува под влиянието на тоя миг, под влиянието на умоляващата, великолепно настойчива младост на Саварди.

Той вдигна глава, усмихна се и с онази рязка промяна на настроението, която толкова я привличаше, каза:

— Преди да ви видя, не, ми минаваше през ума, че може да поискам да се оженя.

Дора се вгледа в сините му, окръжени с гъсти мигли очи.

— Имате ли роднини дипломати или висши църковни служители? — сериозно попита тя.

— Да, разбира се…

Той не сваляше очи от нея. Нейният начин на мислене му беше толкова чужд, че не можа да схване тънката насмешка в думите й.

Той стана, буйно прегърна Дора и започна да я целува, задъхвайки се, както тя каза: „напълно по испански“.

Той се разсмя и я погледна в очите.

— Ще ви целуна „по английски“ — и едва допря устни до бузите й.

Остана на закуска, а после и за чая. На другия ден Дора и Тони щяха да обядват у тях.

Саварди все повече и повече се харесваше на Тони. Никои влюбени в света не умеят да са така рицарски внимателни, така коректни като испанците, а това много се хареса на Тони.

Двамата взеха решение, макар да не го обсъждаха, че Дора веднага след сватбата ще напусне сцената. Бяха убедени, че тези две събития ще последват едно след друго, „както нощта след деня“.

Саварди усърдно ухажваше Дора, като се стараеше да й даде всичко, което е в негова власт — любезност, обожание ласки, разкошни подаръци. Всички я поздравяваха. Присъствието на Рексфорд я издигна в очите на обществото.

Дора, не мислеше, не се отдаваше на размишления. Позволяваше на Саварди да я обича, сама се поддаваше на обаянието на неговата любов, на ненаситната му младост. Животът й през последните две години беше тъжен и самотен. Саварди съумя да пробие път до сърцето й и, ако не успя да запали огън в този олтар, то в него все пак святкаше слабо отражение от пламъка, обгарящ собственото му сърце.

Дора обичаше в него стремителността, веселостта, мъжествеността — качества, които се харесват на жените, защото те карат пулса ускорено да бие, правят живота интересен и необикновен.

Искрено казано, Дора нямаше намерение да продължава сценичната си кариера. Тя предвиждаше, че й предстои борба и се надяваше, че този въпрос ще се реши със сватбата, тъй като беше убедена, че след това събитие борбата иде донесе на двете страни само половин победа.

Случайната забележка на Саварди привлече вниманието й. Една вечер, преди да си отиде, той я целуна на прощаване и тая „последна“ целувка така се удължи, че можеше да продължи до сутринта. Саварди седеше на дивана, държеше ръцете й и ласкаво ги целуваше, после долепи устните си до косите й:

— Dias! Животът е ужасно тежък и труден. Иска ми се да ви затворя и никой, освен мене да не вижда, красотата ви.

Говореше сериозно. Сините му очи жадно я гледаха.

— Ще ми е задушно, душата ми ще се задуши в такъв живот — каза Дора.

Той сложи студената си ръка на рамото й.

— Но ние трябва всецяло да си принадлежим. Трябва цяла да сте моя.

— Ах, трябва…

Тя усети студен ужас. Предстоящата борба не се рисуваше във въображението й толкова неприятна, а изглеждаше дори забавна. Сега обаче съзнаваше, че това е много сериозен въпрос.

Безполезно бе да се разчита на помощта на Тони. Неговите възгледи й бяха известни. Оставаше да вземе обратно думите си.

Аверадо ускори решението й, като я запита как мисли да постъпи. Имаше договор с него за още пет години.

— Разбира се, ще го изпълня — каза Дора. — Няма никакво съмнение.

Този отговор го зарадва, макар че сутринта лорд Рексфорд направо го беше попитал колко ще струва анулирането на този договор.

В последната неделя от сезона, при страшна горещина, започнаха борбите с бикове и точно в това време пристигна Рекс, сдържан и студен както винаги. Със светлите си коси, светлото лице, леката насмешливост в гласа и пълната липса на превземки представляваше пълна противоположност на Саварди.

— Истина ли е? — попита той Дора. — И си така щастлива, както искаше?

— Кой е напълно щастлив? — тъжно отговори тя!

Дора предпочиташе Рекс да не идва. Неговото пристигане й се струваше като упрек, а същевременно виждаше, че няма в какво да се упреква.

Двамата не се харесаха от пръв поглед. Саварди веднага долови, че Рекс има право на известно ъгълче в сърцето на Дора, и беше принуден да запази външно приличие.

Испанецът не го харесваше и не го разбираше. Струваше му се безжизнен и самодоволен. С Рекс се различаваха по вкусовете и още по-малко си допадаха във възгледите. Независимо от това изглеждаше, че младият човек много е преживял и във всеки случай не е глупав.

На Дора й се стори, че Рекс се присмива на годеника й, и се опита да го разпита, но той се усмихна отрицателно.

— Харесва ли ти Саварди? — попита Дора.

— Дора.

Той спокойно срещна погледа й.

— Разбира се, че ревнувам от него. Саварди е отличен спортист и има великолепни маниери, но не може да не се забележи отличаващата го смес от диващина и изтънченост.

Той отиде със Саварди на борбата с бикове, което много учуди Дора, защото тя самата чувствуваше отвращение от такива зрелища.

— Върна ли се вече? — попита тя, когато го срещна при Тони.

— Да, Саварди бе заобиколен от цяла тълпа, а аз предпочетох да се върна.

— Хареса ли ти борбата с бикове?

— Не. То е нещо ужасно.

— Защо отиде?

Тя искрено се учудваше.

Рекс лежеше на дивана, и подпрял с ръце главата си.

— Саварди ме покани, като мислеше, че ще се откажа. Затова отидох.

— Но защо? Толкова е глупаво.

— О, той много добре разбира защо.

Идваше буря. Червеното небе се изпъстри с пурпурни облаци. Дърветата се люлееха.

— Колко е тихо — каза Дора.

— Да, затишие пред буря. Принудителното спокойствие винаги предвещава нещо.

Той съсредоточено я гледаше.

— Дора.

— Да?

— Кога ще бъде сватбата?

— Само небето знае.

— Може би небето знае, но ще задоволи ли това Саварди?

— Искаш да се върнеш ли? — попита Дора.

— Разбира се.

— Рекс — в нея се пробуди любопитството, което никога не напуща жената към мъжа, който някога я е обичал. Знаеше, че въпросът й е неуместен, но попита: — Рекс, защо дойде?

— За да те видя, скъпа ми — каза той усмихнат.

— Ах, само… само за това ли? — в гласа й прозвуча разочарование.

— Исках да видя що за човек е Саварди и ще те обича ли.

— Е, какво мислиш? Одобряваш ли го?

— Той е порядъчно момче, явно ограничено, но това е за предпочитане пред скритата хитрост.

Устните на Дора трепнаха. Тя си спомни за първите опити на Саварди да я завладее. Беше ли той искрен?

„Какво ще каже Рекс, ако научи тази история?“

— Имаш ли намерение да останеш на сцената след сватбата? — неочаквано запита Рекс. — Струва ми се съмнително. Някак трудно мога да си представя синьора де Саварди в ролята на Далила, която умира от страст.

Дора се приближи до дивана.

— Рекс, какво да правя? Не искам да се откажа от сцената.

— Зная, но се страхувам, че ще те принудят. Ти можеш да не искаш, но то още нищо не значи.

Тя се почувствува обидена от неговия лекомислен тон и реши да му отмъсти.

— Саварди ме обожава — каза тя.

— Посвоему — много спокойно отговори Рекс. — Но за нещастие такава любов няма да ти даде възможност да правиш каквото си искаш. Винаги е така. Трябва да обичаш другия повече от себе си. Във всеки случай — той седна и извади табакерата си — ти можеш да се откажеш от „желанията си“.

Дора смутена седна до него на дивана.

— Рекс, какво говориш?

Той стана, отиде при прозореца и запуши, папируса.

Дора гледаше профила му, очертан на фона на бурното небе. Лицето му изразяваше решителност и тя си помисли, че мъжествеността невинаги се забелязва от пръв поглед. Приближаващата буря засилваше възбудата й. Дразнеше я спокойствието на Рекс. Ако не беше дошъл, работата щеше да бъде съвсем друга. С присъствието си той само подчертаваше лекомислието и ограничения ум на годеника й.

Влезе Саварди и като видя Рекс, сините му очи блеснаха.

Той целуна Дора и тихо я заговори, за да се отдели със събеседничката си от останалия свят.

Рекс стоеше при прозореца и гледаше сгъстяващата се мрачина по улицата, ниско свеждащите се дървета и удължаващите се сенки.

Саварди безумно искаше Рекс да си излезе и продължаваше да шепне на Дора. Беше възбуден от зрелището на борбата с бикове и изпитото хубаво шампанско.

Искаше му се да целува и да целува Дора, а този човек, който стоеше тук без никаква работа, го дразнеше.

— Хареса ли ви борбата с бикове, синьор Гревил — неочаквано попита той.

— О, да, благодаря ви.

— Значи одобрявате нашите развлечения?

— Защо не, дон Луис?

Саварди разбра, че нищо няма да постигне. Времето минаваше. Най-после, малко преди да се разрази бурята, той си тръгна.

— Не мога да отида в театъра, докато това продължава — каза Дора, като гледаше как градушката трака по улиците. — Невъзможно е. Боже, Рекс, как ме дразни животът!

И понеже той продължаваше да мълчи, тя каза с нервен смях:

— Как искам някой да ме утеши.

Тези думи сякаш я върнаха в предишния живот в Гартспойнт.

— Рекс, аз съм в такова положение…

Искаше й се да започне да я утешава, но той спокойно издума:

— Ти си годеница. Никой вече не може да ти пречи.

— Обстоятелствата могат — мрачно отговори Дора.

Той не я гледаше. Замисленият му поглед беше вперен в мократа улица.

Изведнъж Дора попита:

— Как се отнесе Джи към моя годеж?

— О, тя се надява, че ще си щастлива, и тъй нататък, или нещо подобно.

Всъщност Джи изобщо не коментира избора на Дора. Пожела й щастие, а после прегърна главата му и я притисна към рамото си. Разбираше неговото отчаяние, знаеше, че някои хора са така създадени, че любовта запълва целия им живот, не остава място за нищо друго и че за такива хора единственият път към щастието е да обладават любимата жена.

— Искам да имам най-хубавото или нищо — мрачно каза той веднъж на Джи.

Тя го посъветва да отиде в Мадрид. Схвана, че го занимава тая мисъл и доколкото можеше, го облекчи в изпълнението й.

Сватбата на Дора се бавеше. Рекс видя достойнствата и недостатъците на Саварди, разбра, че Дора не го обича и че ще се омъжи за него само от отчаяние. Стана му ясно, че няма какво да прави тук и че трябва да се върне в Англия. Признаваше, че Саварди е напълно прав да не го обича и се презираше, че иска да използува тази омраза.

Тая вечер той разбра, че трябва да замине, защото, ако Дора не обичаше Саварди, тя не обичаше и него. При това неговото присъствие само й пречеше да се съсредоточи и да провери чувствата си.

— Утре заминавам, скъпа моя — каза той. — В такова време предпочитам Гартспойнт.

— Искаш да си заминеш утре? — отзова се Дора. Сърцето й се сви. — Защо?

— Много причини, а главната е, че аз така искам.

В стаята стана съвсем тъмно и те едва се виждаха.

— Не си отивай — каза Дора. Отиде при него и сложи ръце на рамото му. — На мен толкова ми е… толкова приятно, че ти си тук. Саварди…

— Не ме обича, но е добър с мене, това ли искаш да кажеш? — прекъсна я той.

— Той те обича.

— Не, скъпа ми, и аз не го обичам.

— Каква лудост. Но дори да е така, защо е всичко това?

Рекс си помисли: „Наистина ли жената е жестока, или това е от нерви?“ Искаше му се да улови ръката на Дора, да я стисне в своята и да й каже: „Защото и двамата те обичаме. Защото той подозира, че те обичам, и аз зная, че той знае. Защото ми е противно да присъствам, когато те докосва, да мисля за миговете, когато те целува. Защото той ме изпревари, защото закъснях не по своя вина, защото е просто една случайност, щастие — наречи го както искаш. Мразя го и за това, че заради него презирам себе си“. Вместо това той каза:

— Просто ние не си подхождаме, въпреки че са много мили хора — всеки по свой начин — и продължи разговора в този шеговит тон, като се мъчеше да запази бодростта си.

Нито веднъж, откакто пристигна в Мадрид, той не беше се чувствал така развълнуван. И никога не е бил така увлечен от Дора, както в този момент. Нервите му се изопнаха. Очевидно действаше му и бурята. Съзнаваше, че ако не си отиде сега, никога после няма да си прости. А много му се искаше да счупи тази крехка преграда, която го отделя от Дора, искаше му се да я помоли да оттегли дадената дума, искаше му се да й разкаже за безсънните нощи и мъчителните дни, прекарани без нея. Вместо това отново каза:

— Трябва да си отивам, скъпа моя. Ако позволиш, утре сутринта ще дойда да се сбогувам.

Не се реши да й целуне ръка. Като дойде до вратата, запали светлината, обърна се и каза:

— И така, довиждане.

Рекс притвори вратата зад себе си и остана сам в безкрайния коридор. Беше му ясно, че случаят е пропуснат и срещата, която толкова желаеше, завърши.

Дълго стоя така, като си задаваше безполезния въпрос: защо не остана по-дълго? Защо се държа така? Нали всъщност никак не му се искаше да си отива, нали цялото му същество се стремеше обратно към Дора.

Рекс излезе и тръгна през площада. Изведнъж една акация се приведе ниско, сякаш нечия ръка се протегна към него. Идваше втори пристъп на буря.

Рекс се затича, накуцвайки, напред, като забеляза пред себе си слаба светлина, посочваща убежище. Намери полуотворена врата и се промъкна през нея. Отнякъде долитаха гласове, мъжки глас се смееше, някой пееше! Като се огледа, Рекс разбра, че се намира пред страничната врата на „Cafe du Nord“.

Дъждът се изливаше като из ведро. Той реши да почака тук и седна на покритата с линолеум стълба.

Запуши папируса. Стори му се чудно, че утре по това време ще е далече от тук. Необичайно му се струваше просто това, че действува против желанието си, дори против волята си.

Усещаше, че никога не е обичал Дора толкова, както сега, когато съдбата ги разделяше окончателно. Намери я променена и това й придаваше особена прелест или може би още подчертаваше качествата, които ценеше.

Опита се да помисли как да нареди живота си, как да прекара времето, което така грозно се изправяше пред него. Когато любиш и не си любим, времето израства като безпощаден звяр, от който не можеш да се отървеш.

Представяше си, че ще се върне в Лондон, ще остане там, ще чете във вестниците за Дора и… както преди ще ненавижда Саварди.

Презираше го, макар да съзнаваше, че ревността му пречи да е напълно справедлив.

И чудно нещо, тъкмо в тоя миг дочу гласа на Саварди: той споменаваше някакво име, името на Дора.

Кръв нахлу в главата на Рекс.

— Негодникът, той сигурно е пиян!

Друг глас ясно подзе:

— В чест на сватбата.

Ако се съдеше по звука, пълнеха чашите. Рекс се готвеше да си тръгне, но в тоя миг някакъв млад, звучен бас произнесе:

— Никога не му е идвало на ум да се жени за Долорес, но баща й настоявал…

Дочу вик, ругатни, възклицания, смях. Рекс, чиито нерви бяха изопнати до краен предел, с два скока се намери на върха на стълбата и отвори вратата.

Саварди се бореше с друг млад човек. Няколко младежи ги заобиколиха и се мъчеха да ги разтърват. В момента, когато Рекс влезе, младият човек се освободи от ръцете на Саварди. По лицето му течеше кръв.

Той яростно викаше:

— Истина е. Цялото ни семейство знае, че това е истина. Цял Мадрид знае, че Луис не искаше да се жени за оперната певица. Мислеше да я закара във вилата си в Кордова, но изведнъж се появи лорд Рексфорд…

Приятелите му задържаха Саварди. Един от тях случайно съзря Рекс и шепнешком произнесе името му. Саварди бързо се обърна и погледите им се срещнаха.

„Сега ми е ясно защо не му вярвах“, помисли Рекс и тази мисъл охлади възпаления му мозък.

Той се запъти към Саварди и спря на една крачка от него. Бяха еднакви на ръст и дръзко се вгледаха един в друг.

Протече миг, през който нито единият, нито другият помръдна. Рекс дигна ръка, леко удари Саварди по лицето й отстъпи назад.

Саварди дрезгаво се изсмя. Приятелят му Мигел Мартинес изскочи напред, поклони се на Рекс, подаде му картичката си и започна възбудена реч на испански.

Рекс взе картичката, разкъса я на две и все така вгледан в побледнялото лице и горящите очи на Саварди, го удари леко, както и първия път.

Саварди се хвърли отгоре му и Рекс изпита истинска радост, че най-сетне врагът е в ръцете му. Усети прилив на сили и необикновена лекота в тялото си. Нито единият, нито другият не продума. В стаята стана тихо. Саварди едва не катурна Рекс, но той му подложи крак и го събори на пода.

Щом го повали, веднага усети нетърпима болка в болния си хълбок. Болката го заслепи, но той успя да види, че Саварди още лежи на пода.

Рекс се усмихна и машинално пристъпи напред, за да помогне на испанеца да стане. После отиде при висящото на стената запрашено огледало в широка златна рамка, с книжни букети по ъглите, поправи яката си и грижливо завърза вратовръзката си.

Дъждът беше спрял и хладният въздух навън го освежи.

Болката ставаше по-остра и го замая. Искаше да се върне в хотела, но не можеше да намери пътя. Пред него спря трамвай. Рекс се отправи към ватмана и с мъка изрече името на хотела. Последва оживена реч, от която разбра само, че се намира на две крачки от него.

Едва се добра до стаята си. Падна изнемощял на леглото и поръча на прислужника:

— Повикайте доктор… потърсете някой по-добър и… и никой нищо да не знае… дори лордът… разбрахте ли?… Тичайте и се погрижете да доведете лекаря колкото се може по-скоро.

След пет минути слугата се върна с доктора, мъничък, пригладен човечец, който леко миришеше на чесън, но според думите на слугата „е умен като дявол“. Той го прегледа и лицето му стана сериозно.

— Заминавам довечера с парижкия експрес — заяви Рекс, Щом болката му се поуспокои, — ако е възможно, много ще се радвам, да ме придружите до Париж.

Докторът го изгледа, а устата му затрепери от негодувание.

— Няма да заминете — безапелационно каза той.

— Не, ще дойдете ли, или се отказвате?

— Разберете, че не можете да пътувате. Нужен ви е пълен покой.

— Ще замина.

Докторът замълча.

Той беше беден и отлично разбираше, че този англичанин е богат. Всички англичани според него имат четири качества: те са богати, упорити, надменни и не вярват в бога.

Двамата със слугата внесоха Рекс в спалния вагон и той седна до него.

Преди заминаването си младежът уведоми Дора и Тони, че заминава и това беше всичко.

Сега, като лежеше във вагона, той изпитваше болка и известна радост при спомена, че наби Саварди.

В Париж освободи испанеца и отиде в къщата на свой приятел от Оксфорд — французин. Той обинтова Рекс и го развличаше с разкази за любовните си похождения, за работа и наука.

Рекс прекара при него една седмица, а после бинтован като мумия, замина за Лондон, изпратен с най-отбрани френски ругатни от приятеля си, който се възмущаваше от неговото лекомислие.

Рекс обичаше лондонската си къща. Харесваше му прохладата на голямата, обзаведена с тъмни мебели стая. Спалнята му гледаше към Трийн парк, спокойно убежище за разходки, и той прекарваше времето си да наблюдава минувачите й да отгатва настроението им.

През това време не се чувствуваше самотен или по-право не забелязваше самотата си. Постоянната болка страшно го изморяваше, беше обезпокоен от сериозните намеци на лекарите, усещаше се много изморен и угнетен, за да може да мисли за някой друг.

Но когато в един прекрасен ден в стаята му влезе като по чудо Джи, той изведнъж почувствува колко много му е липсвала.

Беше в черна рокля, осеяна с рози. Нов чадър, също черен с рози, заместваше бастуна от черно дърво. На корсажа си имаше забодена естествена роза. Цялата ухаеше на парфюма, който Рекс обичаше от детинство.

Тя спря до леглото му и се усмихна.

— Нищо, нищо! — каза с оня глас, с който жените утешават децата, когато се ударят.

— Как научихте, че съм се върнал? — попита Рекс.

— Срещнах в градината сър Кейт и той ми разправи всичко, с изключение на подробностите, които ти сам ще ми разправиш по-късно.

Застарялата Суит влезе с вечния си недоволен вид, за да подреди вещите на господарката си и между другото, за да има удоволствието да изкаже съчувствията си на Рекс.

— Какъв лош вид имате, сър — мрачно каза тя. — Заприличали сте на сянка, ако позволите да се изразя така. Право ли казва докторът, че дълго ще лежите?

— Една година, мила Суит — отговори Рекс, — ако изобщо успея някога да се оправя.

Суит избъбри нещо благочестиво, като: „Бог дал, бог взел“, а после започна да разправя за болестта, от която, като Рекс, страдал неин роднина. Болестта била толкова сериозна, че в нея се събрали всички известни дотогава болести, но доживял до старост и умрял, когато му дошъл редът.

— Приятна перспектива — завърши Рекс, който се забавляваше от сърце.

Той се чувствуваше много по-добре, толкова го зарадва идването на Джи.

Присъствието й, парфюмът, който употребяваше, тихият изразителен глас, а също и умението да вложи в стаята свой личен отпечатък — способност, която малцина имат — всичко създаваше приятна, радостна атмосфера.

Той забрави болката си, Мадрид, всичко, което безкрайно го потискаше през последните дни.

Джи, изпаднала в отчаяние от хладността и очевидната слабост на Рекс, реши да остане в града за неопределено време. Тя изпрати Суит в Пойнтърс с нареждания да се върне с първия влак и да доведе Ник.

Естествено изгаряше от любопитство да узнае причината за болестта на Рекс и внезапното му заминаване от Мадрид. Старостта я беше направила философ. Но философията рядко съвпада с любовта, а любовта на Джи към Рекс беше главният двигател в живота й. Тя проклинаше идването на Дора в тяхното семейство, защото Рекс страдаше заради нея. Спомни си ноемврийската вечер преди много години, когато за пръв път забеляза, че Рекс обръща внимание на красотата на Дора. Още тогава предугади какво може да излезе от това, но се надяваше, че постоянният съвместен живот и създаващата се приятелска близост ще предпазят момчето от увлечения.

Трябваше да признае, че се е провалила: често мъжете обикват жената само след като друг мъж й е обърнал внимание, влюбват се в нея и със силата на любовта си като че ли я измъкват от любовта на другия. Ако Пан не беше се влюбил в Дора, сигурно и Рекс нямаше да се влюби в нея. Но беше късно да се съжалява вече за станалото.

Останала сама в стаята си, свидетелка на много бури, минали през живота й, тя неусетно се пренесе в годините на собствената си младост.

Казват, че времето лекува всичко, но Джи отново си спомни страданията, които преживя преди години, когато се влюби нещастно като Дора.

Споменът за собствената й мъка помогна да разбере мъката на Рекс.

Тя вечеря в неговата стая и остана да стои в тъмнината, осветена само от лампите на парка.

Дърветата тихо шумяха, сякаш се радваха, че е преминала дневната горещина. Долу се чуха стъпки, влезе Ник, здраво завързан и воден от Суит. Той скочи на кревата при Рекс и се сви на ръката му.

— Ужасно — неочаквано каза Рекс, като засмука папируса. — Направих ужасна грешка, че отидох.

И той разказа на Джи всичко с подробностите, които можеше да си спомни.

— Саварди е тип на авантюрист. Дора не го обича. Той се е промъкнал в живота й, когато е изживявала период на съмнения и колебания. За кратко време тя е преживяла толкова много, че бъдещето не й е предлагало нищо светло. Тя иска нещо, но сама не е уверена какво именно. Вероятно това, което желае всеки от нас — съчувствие. Иска й се да продължи работата си, за да има определено положение в обществото. Тя самата по всяка вероятност не е съгласна с него. Може би сама не съзнава какво й е нужно, а то е такъв мъж като мене, тоест човек, който да й позволи да върши каквото желае и да запази независимостта си, да й отдаде цялото си сърце и да я вземе. Това рядко се осъществява и дори да ме сметнеш за самонадеян глупак, аз съм способен на това. Ако се посветиш всецяло на една жена, можеш да разбереш как трябва да се отнасяш с нея. Мога да й създам такъв живот, какъвто тя иска. Саварди след една година ще я напусне. Отсега са му омръзнали исканията й за свобода и съвършено неразбраните й възгледи за правата и задълженията на бъдещите съпрузи. Всъщност той винаги е искал да направи от нея само любовница и нищо повече. Поискал ръката й, когато се убедил, че Тони няма да го допусне. Когато научих това, го натупах публично.

— Ето каква била работата — сдържано каза Джи. Искаше й се да го притисне до сърцето си и да каже на своя любимец, че се гордее с него. Но те никога не обичаха да издават чувствата си. „А да се започва отсега е късно във всяко отношение“ помисли с усмивка Джи, когато удари дванадесет часът.

След дълга пауза Рекс каза:

— Разбира се, Дора не знае нито за първоначалните намерения на Саварди, нито за нашата борба.

— Значи тя ще се омъжи за него?

— О, да. Вероятно са се венчали.

Той се подпря на възглавницата си, а Ник се притисна до него.

— Джи, толкова много желая Дора, че не мога да си представя живота без нея. Някои уверяват, че щом любимата жена се омъжи, тя умира за тях, но аз не чувствам това. Мъртва! Когато тя диша, смее се, движи се и всеки момент можеш да я видиш! Ако тя е мъртва, ще настъпи спокойствие, но какво спокойствие може да има, когато живее с друг мъж и той заема мястото ти. О, как исках да убия Саварди и да заплатя за това!

Гласът му затихна. Джи беше потресена. Предполагаше, че той обича Дора с тиха, търпелива любов, а се оказа, че под прикритото спокойствие, което достигаше до рядко самообладание, е горяло като разпален въглен обожание.

Почти невъзможно беше да си представи, че е съборил Саварди и още по-трудно да приеме за искрено възклицанието му! „Как исках да убия Саварди и да заплатя за това“.

— О, мили мои! — с дълбока тъга каза Джи.

Рекс непринудено се засмя, като че искаше да разсее тежкото впечатление от последните си думи.

— Е, нищо, нищо — бързо каза той.

Те заговориха за друго, но когато Джи отиде в стаята си, мрачните мисли пак я обзеха. Целият живот сякаш опустя и се превърна на пепел в тоя миг, когато гласът на Рекс замлъкна и мълчанието ги обви с пелената си.