Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (95)

Фама

Вторият не се забави и беше испанец: никак не беше трудно да се разбере откъде бе дошъл. Той беше кривоглед, имаше широки зинали ноздри и изпъкнало от всички страни чело — съвсем не беше хубавец. Този Лоро, както сам се нарече, бе дошъл да предаде на Наварския крал една испанска погранична крепост или поне се преструваше, че е дошъл за това, за да може да го допуснат до краля, което обаче не му се удаде. Същите придворни, които предпазиха Наварския крал от Гаваре, пуснаха испанеца в една открита галерия: тя обграждаше от всички страни двореца в Нерак. Там всеки от придворните запъна единия си крак към стената и Лоро трябваше да говори с краля през тази жива преграда. И тъй като той нямаше какво да каже, освен мошеническите си лъжи, а и на другия ден също не каза нищо съществено, разстреляха го. Не е лесно да ликвидираш човек, когото съдбата брани и дори вече започва да разкрива бъдния му образ. От двата опита да убият Анри можеше да се съди много повече от всичко друго, че той вече започваше да става сила.

Той се ограничи и остана на родна земя, но я преораваше с подковите на коня си, докато всяка буца пръст стана негова и носеше плод за него. Той завоюваше градовете един по един и те му отваряха вратите си, спечелваше хората постепенно — и не със сила; с пристъп се превземат стени, но не и хора. Те се влияят много повече от добрите примери, макар че вместо да им дават добри примери, биха могли да ги обесят. Чак тогава те възприемат призива да бъдат разумни и човечни, към което впрочем се стреми и религията. В началото те сами предпочитаха да се бесят, накрая обаче мнозина разбраха къде е истинското им щастие, макар и не за дълго и само за няколко поколения.

Новият наместник на губернатора на Гийена не беше вече негов враг, нито пък можеше да си позволи подобно нещо. Дамвий, губернатор на съседната провинция Лангдок, беше негов приятел. Несъкрушима се възправяше пред океана, по средата на крайбрежната ивица, крепостта Ла Рошел. Напреко от нея на юг се простираше границата; под нея Наварският крал си бе спечелил мнозинство; това мнозинство очакваше от него какво ли не, но това бяха вече надяващи се хора.

Хората от народа го: наричаха простичко lou noust Henric и влагаха твърде много нещо в това: и неговите ежедневни усилия и дела, които се извършваха пред очите им вече години наред; и парите, които той изразходваше за тях; и оръжието, с което се биеше; и неговият образ — конник в куртка от рипсено кадифе, с обгорели от слънцето бузи като техните, с благ, но твърд поглед и с къса младежка брадичка. Когато той минаваше, опасностите, които застрашаваха живота им, се отдалечаваха; мирът на страната, който досега все беше несигурен, бе станал устойчив. По-образовани или просто разумни жители говореха помежду си колко много Наварският крал е израснал духовно. Те казваха, че той има жив дух, че се държи като никой друг досега и постига целите си с голямо мъжество. От подобно тесто са замесени най-големите владетели — уверяваше всеки събеседника си и действително беше убеден, — макар че и канцеларията на Навара допринасяше за това.

Морне ръководеше канцеларията и твърдеше в посланията, които разпращаше из страната, че властта на неговия повелител все повече укрепва и че всички добри французи вече обръщат към него изпълнен с надежда поглед. Мнозина именно затова го и сториха, дори и чужденци: защото Морне изпрати подобно послание, с което търсеше подкрепа за своя крал, и в Англия. Така Елизабет и нейният двор действително получиха доста благоприятни сведения за Анри Наварски. Ако се слушаше Морне, малко можеше да се очаква от настоящия френски крал, още по-малко пък от неговия брат, който все така се домогваше да спечели ръката на кралицата и тъкмо по това време беше неин гост. Морне дори сам замина за Англия — той действуваше по-решително от своята партия — и осуети женитбата на Двуносия с английската кралица: разбира се, той го стори, като даде само точна характеристика на вятърничавия Франсоа. Дипломацията не бива да дава поводи за недоразумения. Ако действува правилно, тя не изопачава действителността.

После стана известно друго мнение: най-напред то възникна на място, а после се разнесе от уста на уста. Новият кмет на Бордо бил заявил на един друг хуманист:

— Става ясно, че всички тези религиозни войни не водят до нищо друго, освен до разкъсване на Франция.

Минали бяха времената, когато господин Мишел дьо Монтен разговаряше с Анри Наварски по този повод сред най-дълбока тайна. Сега вече той го заявяваше високо и не само в библиотеката на своя малък замък или в кметството на град Бордо, което го бе избрало за свой глава при дейната подкрепа на губернатора. Той го и написа. От стаичката на кулата на неговия малък замък се роди една книга и всички останали хуманисти в цялото кралство я четяха и тя укрепваше тяхната убеденост, че умереността е необходима, а съмненията — полезни. И двете тези качества им бяха присъщи, но въпреки това щяха да бъдат гибелни, ако хуманистите се бяха научили само да мислят, а не и да яздят и да се сражават. Случаят не беше такъв. Дори Монтен за известно време беше войник и въпреки несръчните си ръце по необходимост бе изучил този занаят — нужен, защото иначе всичко щеше да остане само в ръцете на тъпоумните. Това трябва да бъде ясно: който мисли, трябва да действува, и само той. Чудовищното и безнравственото започва отвъд нашия разум. Такъв е жребият на невежите, които стават насилници поради безмерната си глупост. Те и вършат, и мислят само едно — да упражняват насилие. Вижте в какво състояние се намира кралството! То е занемарено, превръща се в блато от кръв и лъжи и никакво здраво и разумно поколение не би могло да израсне върху такава почва, ако ние, хуманистите, не яздехме и не се сражавахме. Това ще бъде наша грижа. Доверете ни се, защото ние яздим и се сражаваме! А над главите ни на най-високите облаци се носят заедно с нас Исус от Назарет и някои от гръцките божества.

Господин Мишел дьо Монтен, който знаеше добре цената на книгата си, я изпрати по куриер на Наварския крал — облечена в кожа и с пресован със злато собствения му герб, макар и на задната корица на книгата. Отпред блестеше гербът на Навара, и в това имаше дълбок смисъл, защото то означаваше: за миг Фама ни направи равни. Сир, аз ви отстъпвам първенството.

Гордата пратка означаваше много повече. Книгата бе печатана в Бордо, откъдето кораби отплуваха през бури и затишие до най-далечните острови. Възможно беше тази книга да отиде по-далеч от тях и да достигне до вечността през столетията. И едно е сигурно, сир, че вашето име ще върви пред нея. Аз и едното, и другото желая не по-малко, защото съм ваш съратник и също като вас отстоявам в самота чрез битки и заслуги вродените си права. Сир, и вие, и аз сме еднакво зависими от Фама — а това е жребий на малцина. Не може да се отнася лекомислено към славата онзи, който иска да пише трайни произведения или се стреми да угоди на хората с делата си.

Едно изречение в книгата бе подчертано на ръка:

„Делата, които надхвърлят границите на обичайното, могат да бъдат тълкувани най-злонамерено, защото нашият вкус се противи на всичко, което иска да бъде прекомерно извисено, но също така се противи той и на прекалено принизеното.“