Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (29)

Кралският дворец

Долу поне стотина, останали от разпуснатия му отред хугеноти изпълваха двора и улицата. Той остави тридесет от тях като охрана на сестра си. С другите се отправи към двореца. Ето го най-после моста над реката, „Занаятчийския мост“, и оттук новото здание изглежда богато и царствено. После обаче, на края на улицата, която носи името „Австрийска“, видът на сградата напълно се променя и тя прилича повече на някаква крепост или затвор, доколкото от пръв поглед човек може да обгърне черните й стени, ниските тромави кули с кръгли и остри покриви и широките дълбоки ровове, пълни с воняща застояла вода. Преди да влезе вътре, човек усеща как сърцето му започва да бие, и ако пък идва от широките поля с високия небосвод над тях, трябва да направи още по-голямо усилие, за да надвие необяснимия си смут. Ала Анри иска да влезе тук и всъщност каквото и да се случи, той все пак очаква с интерес новото приключение. Волният му дух го кара да вярва, че никаква магия не може да го докосне. Старата вещица, която той е виждал още като дете в сънищата си, все още живее сред своята паяжина. Неговата бедна майка се бе оставила да я оплетат в тази паяжина. Именно затова той трябва да бъде двойно по-внимателен!

Копитата чаткат по водещия към двореца мост. Анри едва има време да си припомни останалата назад река, последната весела картина от света, светлите облаци, побляскващата вода между накамарените със сено салове, а по брега тежко натоварени каруци се придвижват едва-едва сред виковете и смеховете на обикновения народ, който нищо не подозира.

„Но моята майка е била отровена тук: отровена — тук!“

Той усеща, че ще се поддаде на яростта. Тя напира в гърдите му, заслепява го. Някой го докосва по рамото, сигурно някой от приятелите му, и той го чува да казва:

— Те затвориха вратите зад нас.

Мислите му веднага охладняха и се избистриха. Той видя как стражата на Лувър наистина заключи бързо подхода към моста, преди въоръжената му стража да бе преминала през портата. Неговите хора шумяха отвън. Той заповяда да млъкнат, скара се на пазачите на вратата и, разбира се, трябваше веднага да чуе извиненията им. Тук нямало място за толкова много протестантски господа.

— Тогава направете вие място!

— Не се безпокойте, господин кралю на Навара! В Лувър ще се намери място за всички хугеноти, които желаят да влязат там. И колкото повече бъдат те, толкова по-добре!

И стрелците с лъкове, и аркебузирите застанаха широко разкрачени от двата края на моста, стиснали здраво оръжието си.

Анри обгърна с поглед малцината си останали край него другари: после мина начело и подкара коня точно двадесет стъпки напред, както бе изчислил предварително; сега копитата на коня зачаткаха върху дърво — бяха стъпили на подвижния мост. Ето и вратата — вратата на Лувър, тъмна и тежка, между две стари кули. После стигнаха някакъв свод, толкова нисък, че ездачите трябваше да слязат от конете и да ги поведат за поводите. С другата ръка всеки неволно стисна дръжката на пистолета си. Анри преброи още двадесет стъпки, целия изпълнен с напрежение. Тогава стигнаха двора.

Там наистина беше тясно, но явно цареше спокойствие, макар да бе пълно с хора. Виждаха се само мъже, със или без оръжие, от всички съсловия, всеки зает с някакво свое занимание. Дворяни играеха на зарове или спореха нещо, граждани вършеха работата си, като влизаха и излизаха от служебните помещения, разположени на приземния етаж на най-старата сграда. Неколцина готвачи и слуги също бяха наизлезли от топлите кухни, за да се пораздвижат малко на въздух. Тук всеки потръпваше от хлад, дори през юли. В средата на двора все още се виждаха основите на някаква разрушена кула: най-широката от всички, тя се бе мъдрила тук от прастари времена и бе затъмнявала със сянката си целия двор. Едва крал Франсоа, прачичото на Анри, я бе съборил. Въпреки това и сега слънчевата светлина достигаше в този двор само като в дъното на някакъв кладенец: затова и мястото се наричаше „Лувърският кладенец“.

Никой не обърна внимание на новопристигналите сред пъстрата тълпа. Анри и неговите другари не видяха нито един-единствен познат сред дворяните. Затова пък стражата на краля ги спря, когато те се опитаха да си проправят път с конете.

— Назад, господа! Точно така! Трябва да се върнете назад през моста, конюшните са отвън, а за гасконци, които дори не водят слуги със себе си, в никакъв случай не се прави изключение!

Така ги посрещнаха! Анри не спомена кой е, попречи и на другарите си да го сторят и започна да се шегува с младия офицер от кралската охрана. Накрая младокът изтегли меча си от ножницата: тогава дългият Дю Барта го обезоръжи и му викна доста високо:

— Това е кралят на Навара!

При тези думи настана суетня, едни защищаваха, други упрекваха офицера и накрая трябваше да отстранят насила лейтенанта, който в никакъв случай не искаше да остави на мира противника си.

— Щом той е кралят на Навара, аз съм кралят на Полша!

Най-сетне обаче някой насила проби път през тълпата зяпащи слуги и Анри видя кой бе това: неговият собствен слуга Арманяк, когото тук вече познаваха. Той ги убеди, че те са чули истината, макар че трябваше да прибегне до най-голямото си красноречие. Най-после уверенията на слугите успокоиха дворяните и те отстъпиха на почтително разстояние от бъдещия зет на френския крал. Арманяк го поведе напред, докато младият офицер остана от другата му страна, загрижен за последствията. В подножието на една стълба той рече, сякаш за да оправдае предишното си настървение:

— Няма и месец, откакто намериха моя капитан тук с прободено гърло. А моят предшественик, някой си господин де Линйерол, се пребил, падайки от тази стълба, и никой не знае как е станало това.

И за да заглади поне малко впечатлението от грубото си провинение, той пошушна поверително.

— Тъкмо тук отгоре живее кралицата, мадам Катерина. — Стреснат от собствените си думи, той млъкна и не посмя да продължи заедно с тях.

Арманяк отведе Анри в стаята му. Благородникът-слуга бе избързал преди него тук и бе приготвил всичко, дори и един чебър, пълен наполовина с вода и достатъчно голям, за да може кралят, ако не е великан, да седне в него. Тук имаше разстлани дрехи, каквито младият провинциален господар не бе носил никога досега: коприна, обшита с лъскава везба, а най-хубавата одежда бе цялата в бяло — истинска сватбена дреха. Той разбра, че още очите на майка му бяха надзиравали изработването й, и веднага сълзи замъглиха погледа му.

Кралица Жана не бе заръчала да приготвят за него траурно облекло: това бе ново доказателство за нейния син, че тя не е очаквала смъртта си, по-скоро ненадейно е била сполетяна от нея. Не е било болест, а само отрова: сега той окончателно се увери в това и в този миг то бе полезно за него. Той щеше да се яви пред убийцата на своята майка!