Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (36)

Кралската трапеза

Отделни маси бяха подредени в салоните на горния етаж, за кралете в тържествената зала, а много други маси в предната зала за хората от свитите им. Красивите госпожици от свитата на двете принцеси бяха изчезнали; никой не обърна внимание на това, докато се хранеха. Едва по-късно, когато настроението се повиши, те щяха да се върнат отново.

Наварският крал изля чашата си с вино в супата: това направи неприятно впечатление на френския крал и на принцеса Валоа. После той започна да се храни бързо и лакомо и през това време никак не му беше до разговори. Искаше му се само да може да чуе какво говорят мъжете отвън — неговите собствени хора с господата от френския двор. Само че оркестърът свиреше прекалено шумно.

Оттатък в съседната зала онзи господин дьо Морвер оказа особена почит на износения кожен елек на своя съсед по маса — дългия Дю Барта. Придворният господин се осведоми почтително на колко похода бе издържала изтърканата дреха на съседа му. Протестантът, който не бе навикнал нито на ирония, нито на празни дворцови любезности, веднага се възползува от случая, за да стане сериозен и мрачен.

— Ние твърде много сме яздили, но дори да иска да обиколи цялото земно кълбо, човек се приближава към смъртта. Ние двамата с вас, Морвер, не яздим в една посока, но и двамата ще умрем! — Той надигна чашата си и накара и другия да изпразни своята.

Дю Плеси-Морне нямаше нужда от вино, за да накара да пламне главата на седящия насреща му Дьо Нансе:

— Ние можехме да завземем вашата столица — възкликна Морне, — но сме много добри и затова ще се оженим за нея.

Излязъл от кожата си, капитан Дьо Нансе веднага стисна дръжката на шпагата си, ала господин дьо Миосен и Д’Обинйе го задържаха.

— Дори да ме бяхте пронизали с меча си — извика Морне през масата, — моята вяра пак ще си остане истинската!

И чак тогава той се зае с поднесените гозби. Защото въпреки пламенното си безстрашие Морне беше от онези, чиято жертва бог не желаеше още да приеме. Той бе олицетворение на добродетелта с късмет; всички разбраха това, когато сократовското му лице разцъфна в усмивка и се отдаде на удоволствията на богата трапеза.

Първият придворен дьо Миосен посочи за свое собствено извинение към гощаващия се защитник на правата вяра, когато Агрипа д’Обинйе го упрекна заради хладината и двуличието му.

— Над нашите глави тегне господството на нечестивите, а нас ни съдят божиите врагове. Вие обаче, който сте от нашите, служите именно на тях, Миосен. Нима човек може да сключи сделка със собствената си съвест? — попита поетът през главата на разярения дьо Нансе, който не ги слушаше.

Първият придворен Дьо Миосен посочи за свое собствено да изговори пред ушите на непосветените онова, което му бе на сърцето. Протестант, но и пръв придворен на краля-католик, той се мъчеше да бъде колкото може полезен на своите едноверци при двора. Въпреки това обаче очакваше техните упреци.

Агрипа изясни мисълта си:

— Има хора, които предават бога и ни продават на врага. Ние губим всичко, което имаме, дори и свободата да изповядваме своята вяра. Онова, което ни остава, е пълното ни единение с Христа и с ангелите. Но то означава радост, свобода, животът и честта ни!

Това беше твърде много дори за умеещия да се владее придворен. Какво го засегна по-силно, дали обвинението в предателство или това, че Агрипа така открито се хвалеше с победата на небето? Дьо Миосен смени мястото си с дьо Нансе и седна до Агрипа.

— Хугенотите знаят само да проповядват! — изсумтя разяреният Дьо Нансе към оня господин Дьо Морвер.

Дьо Морвер отвърна:

— По-спокойно, по-спокойно! Те могат също и да проливат кръвта си! — Той имаше остро издаден напред дълъг нос, а очите му бяха силно приближени едно до друго.

Сега в този край на масата седяха само придворни господа. По време на пиршеството смесените гости от само себе си се бяха разделили на два лагера. На долния край на масата се бяха събрали защитниците на правата вяра. Между тях и католиците се бе образувало празно пространство.

Дьо Миосен се оказа изведнъж посред старите си приятели, разделен от новите. Той пребледня, после надви чувството му за чест; остана на мястото си и каза:

— Който дълго е бил тук, става колеблив и накрая започва да се съмнява, че единствено ние сме прави пред бога. Бъдете доволни — добави бързо той, за да не го прекъсне Агрипа, — че с вас това няма да се случи, но може би младият ви крал, който, струва ми се, обича живота по друг начин, а не като единение с Христа и с ангелите, няма да го избегне.

— Ние не бива да се страхуваме от смъртта! — Агрипа не се остави да го лишат от възможността да изрази мнението си. — Тя е нашето убежище в житейските бури и ако ще трябва да умрем от огнените пламъци, то те ще летят пред нас към въжделения престол на вечността!

Това беше добре казано — но в никакъв случай не бе продиктувано от копнеж по смъртта, а по-скоро от дълбокото убеждение на Агрипа, че ще живее още дълго. Именно в това мълчаливият Миосен не беше сигурен. Той гледа продължително Агрипа, докато гостът разбра, че това не беше вече нито подходящ за трапезата, нито полезен разговор.

— Какво бихте казали Д’Обинйе, ако пламъците, които ще ни осветяват пътя към вечността, избухнат не след двадесет години, а още утре, и не на някое неизвестно място на земята, а именно тук, в Лувърския дворец?

Никой не го прекъсна; той спокойно можеше да продължи да говори сред общата глъчка, шума от цимбали и звънтенето на бокалите.

— На мен са ми известни твърде много неща. По-трудно е да носиш в себе си тежестта на фактите, отколкото вярата. Тук решението вече почти е взето, но не е още съвсем окончателно. Решение за какво? Това аз не мога да призная дори пред собствената си съвест. Така или иначе, най-напред ще бъде отпразнувана сватбата. Вашият крал и нашата принцеса са толкова прелестни млади хора, че тяхната любов би трябвало да накара да се опомнят дори и злодеите. Кажете на своите хора да не предизвикват повече никого — нито от придворните, нито от народа. Вече е стигнат крайният предел, ударил е последният час. Иначе скоро мнозина от нас ще полетят към въжделения престол на вечността. — Той се изправи и заключи, наведен над своя събеседник: — Аз се поотпуснах и казах повече, отколкото биваше.

Той бе побелял само на слепоочията; раменете му обаче се бяха смъкнали повече, отколкото можеше да се очаква на неговата възраст, когато се връщаше към дворяните на френския крал, чийто първи придворен беше самият той. Посрещна го оня господин Дьо Морвер — остър нос, приближени очи, които го гледаха пронизително, когато Дьо Морвер каза:

— Е, Миосен, вие пак се сдушихте с вашите хугеноти и им наговорихте твърде много неща!

Двамата мъже стояха, да, стояха прави под ярката светлина пред малкия коридор, който свързваше предната зала с тържествената. Оттатък пируваха хората от кралските свити, отсам — кралете, и Анри седеше точно срещу малкия коридор: затова той видя двамата мъже. Миосен стоеше полуизвърнат към него, виждаха се посивелите му коси и прегърбените плещи, другият обаче гледаше с цяло лице към него и то го накара да се замисли. Той дори прекъсна по средата думите си, които бе отправил към краля на Франция. Затова Карл проследи погледа му и когато забеляза накъде бе насочен той, сви вежди.

— Братовчеде Анри — каза бързо той, — до вас седи нещо много по-хубаво от онова, което виждате насреща си.

Това беше самата истина, защото до Анри седеше Марго, и дори да не бе прелестното й лице, тя го омайваше с дълбокия си равен глас, който тъкмо произнасяше учени и същевременно двусмислени думи. Тя и Анри бяха равностойни един на друг в учеността, и в остроумието си и онези облечени в старата класическа форма мисли, които те си разменяха, никоя друга горда и изтънчена като Марго дама не би могла да изкаже с розовите си устни без сериозно напрежение на ума: между тях двамата обаче разговорът вървеше съвсем гладко. Те дори говореха на висок глас, така че понякога сътрапезниците им можеха да се намесват и да подкрепят думите им. Много дързост и изящество проявяваше и мадам Шарлота дьо Сов — вирнато носле, дяволити очи под високо извити тънки вежди, високо чело и крехка фигурка; последното обаче беше само привидно впечатление. Защото от държането й можеше да се съди, че тя бе доста издръжлива в любовта, и по това тя и Анри вече се бяха разбрали помежду си с и без думи.

О! Той обичаше Маргарита Валоа! Щом прозвучеше нейният дълбок и — когато тя пожелаеше — малко протяжен глас, от глъбините на тялото му се надигаше някакво вълнение, което изпълваше целите гърди, стисваше гърлото му и навлажняваше погледа. Той често виждаше обекта на своите чувства като през воал, както щастието, което засега бе само още едно обещание. На няколко пъти бе готов да се смъкне от стола си и да падне пред нея на колене — това би било истинско облекчение за бликналото чувство. Възпираше го все пак стеснението му от хората. Защото Карл Девети беше вече пиян и му хрумна да подразни „приятеля на своята дебела Марго“, а братята му, Анжуйският и Алансонският херцог, се караха за нещо, отегчени от дългото седене на трапезата. Анри започна да отвръща заядливо на френския крал. Братовчед му Конде го побутна по гърба, за да го предупреди. Впрочем, тъкмо сега спречкването между двамата принцове премина в действие: наложи се да ги разтървават.

Лицето на Анжуйския херцог беше разкървавено, той се отдръпна на другата страна на масата и се обърна към братовчед си Навара:

— Ти поне беше едно време честен противник в нашите битки и аз почти винаги те побеждавах.

— Но това се дължеше само на твоите писма, братовчеде Д’Анжу. Езикът ти беше спънат като на испанец. Аз просто не можех да търпя стила ти. По-точно казано, хващаше ме треска от него и не можех да се бия. Но ако ти действително ме беше победил някога, то аз нямаше да седя сега тук — до твоята сестра.

Тези думи настроиха по-примирително Д’Анжу и дори му вдъхнаха някаква плахост, макар че той все още говореше под влияние на виното.

— Навара, виж как бузата ми кърви. Но това не е нищо. Моят брат Алансонският херцог ме мрази само като човек, чийто ред ще дойде по-късно. Много по-страшна е омразата, която моят брат, кралят, храни към мен като към най-близкия си наследник. Нашата майка би желала аз да заема престола, а Карл много добре знае, че е опасно да се противопоставя на желанията й. Страхът го вбесява. Пий с мен, Навара! Ние с теб честно сме се сражавали един срещу друг: и ето аз ти доверявам нашите семейни тайни. Когато влязох вчера при моя височайши брат, той тичаше из стаята си като див звяр, с гол кинжал в ръка. Поглежда ме изкосо, нали го знаеш как гледа. Свършено бе с мен, всички светци са ми свидетели. И щом той ми обърна гръб, веднага се измъкнах навън, тихо като мишка, и на излизане поклонът ми беше много по-непочтителен, отколкото на влизане, можеш да ми повярваш.

— Всичко вярвам — отвърна Анри, като включи в това „всичко“ и отравянето на майка си.

После добави:

— Вие сте семейство, от чиито чарове човек трябва да се пази. Само че аз не успях да се опазя.

При тези думи той се извърна на другата страна и сърцето му неочаквано заби чак горе до гърлото, така го заслепяваше красотата на нейното лице — и все пак то принадлежеше на дъщерята на този зловещ дом.

Впрочем тя продължаваше да води двусмисления си учен разговор, независимо с кого. Той усети, че го облива топлина, и вече беше готов да поведе разговор с Конде и Д’Алансон: тогава забеляза върху нейната рокля отличителните цветове на своя кралски род. Маргарита се бе уговорила с братовчедка си да избродират върху роклите си не много очебиещо цветовете на Бурбонския дом: синьо-бяло-червено.

„Цветовете на Бурбонския дом, тя е мислила за това, отдавна е мислила за мен, както и аз за нея, носи моите цветове и когато отказваше да се ожени за мен, всъщност това беше само хитра игра, за да я обикна още по-силно, защото Марго ме обича!“

Тази увереност го накара да изгуби и ума, и дума и той настоя:

— Елате! — и беше готов да я отведе, за да остане сам с нея.

Тя се престори, че нищо не е чула. А сестра му Катерина се наведе над него и му прошепна:

— Не забравяй, че се намираме в Лувър!

Той веднага се опомни, огледа се наоколо:

„Тържествената зала, украсеният с резба таван, целият в злато, та всички я наричат «златната стая». Прозорците й гледат на две страни. От юг, откъм реката, в залата вече се промъква далечния здрач, виолетово-сив: толкова дълго седим на трапезата. От другата страна пък западният прозорец пропуска в златната стая златния блясък на залязващия ден и искри и залива със светлината си пияния крал и мен, безумно влюбения. Внимавай, Катерина иска да ти каже нещо! Моята сестричка извръща към мене малкото си умно личице; то не прилича на лицето на нашата мила майка, ала въпреки това ми говори, както ми бе говорило майчиното лице. Права си, сестричке, ние сме в Лувърския дворец, нямаме тук нито един приятел и сме съвсем сами двамата.“

Маргарита Валоа отново го ощастливи с гласа си и той пак беше готов да се поддаде на нейния чар, независимо от това, дали словата й бяха целомъдрени или не. За жалост, из един път му стана невъзможно да не даде ухо на избухналия спор в предната зала. Там мъжете отдавна вече викаха и се заплашваха едни други, като заглушаваха ударите на цимбалите и барабаните, и всеки миг можеше да започне бой. Анри разбра това веднага; Маргарита Валоа не можеше вече да го откъсне от онова, което ставаше навън, нито с гласа си, нито с ослепително бялото си лице или с упойващото си благоухание. Всичко наоколо неочаквано му се стори само съблазън и привидност, докато навън действителността го зовеше да изпълни дълга си. Неговата майка бе отровена: о, мисъл, от която сърцето замира! А непосредствено зад гърба му, от другата страна на стената на златната стая, започваха покоите на нейната убийца. И посред тях, между онази дебнеща отвътре старица и враговете отвън, които всеки миг можеха да се нахвърлят върху неговите другари, стоеше той и беше влюбен: беше влюбен в Маргарита Валоа, а старата кралица го дебнеше през една дупка на стената.

„Сестрице, не отдръпвай от мен бистрия си и сериозен поглед! Ето и аз самият в основата си съм разумен, макар и да съм се заплел с тези пияници и убийци. Истина е: нашето положение не може с нищо да попречи на моята страст към мадам Маргарита, която е все тъй прекрасна, както на портрета, а онова, което става вътре в нея, аз ще го науча по-късно в нейните обятия или и тогава дори то ще остане скрито за мен! Заради Марго аз обичам и него, заедно с всичките му наглости и опасности. Нашата майка го наричаше още по-развратен, отколкото сама бе предполагала, че е, и тя желаеше аз и жена ми да живеем далеч оттук, в тихата провинция. Но това няма да го бъде, както вече усещам. В този двор жените предизвикват мъжете, казваше кралица Жана. И действително Шарлота дьо Сов не си губи напразно времето, а защо трябваше аз да й отговарям със студенина? И въпреки това, готов съм да дам живота си за мадам Маргарита Валоа. Сестро! Искаш още веднъж да ми напомниш за нашата майка ли? Сърцето ми замира.“

И сякаш той беше изговорил това на глас, Катерина Бурбонска се наведе над брат си и му пошепна:

— Мисли за нашата майка!

Осемнадесетгодишният момък, разтърсен изведнъж от всички бури на живота, отвърна въпреки всичко напълно съгласен с нея:

— Аз непрекъснато мисля за нея.

В този миг от предната зала се върна братовчед му Конде.

— Заповядах от твое име на нашите хора да си вървят — заяви той.

Анри скочи.

— Как можа да направиш такова нещо! Ние не можем да бягаме от полесражението!

— Тогава им заповядай да избият местните придворни и да не оставят жив нито един от тях! Заповядай им го веднага, още не е късно.

Чуха се тежки стъпки: хугенотите се отдръпваха от бойното поле, но преди това се заканиха шумно, обърнаха се още веднъж и застанаха с разкрачени крака — оттегляха се само защото им бе заповядал техният крал.

Конде се разяри:

— Аз нямам нищо против — с удоволствие ще участвувам в една обща схватка! Е? Говори!

Анри мълчеше. Той твърде ясно съзнаваше онова, което приятелят му бе забравил в гнева си: те трябва да започнат с убийството на Карл Девети и братята му. Не биваше да оставят жив в Лувър никой, който не се съгласеше да се предаде, а след това щеше да дойде ред на Париж. Какво страшно безумие: именно златната стая го бе измислила, ала още преди това то бе подготвено от старата убийца зад дупчицата в стената! Карл Девети гледаше тъпо пред себе си като някакъв звяр. Братята му стояха на вратата и насъскваха още повече каращите се. Анри си проправи път между тях, влезе в предната зала и извика на своите хора. За миг настъпи колебание, после повечето от тях се опомниха. Те преглътнаха думите, които така бурно напираха в гърдите им, оттеглиха се към дъното на голямата празнична зала, където вече се бе сгушил мракът, и замлъкнаха там съвсем.

В това време в залата влязоха прислужници с факли, а зад тях вървяха красиви госпожици: не само малкото, които преди това бяха участвували в церемонията в градината, а направо цял полк. И дори и това не бяха всичките почетни дами, с които мадам Катерина разполагаше като с лесно подвижен отред. Те бързо се отправиха към всички застрашени пунктове, като се надяваха да укротят дори и дивите хугеноти. Запалете свещите, прислужници! Четири редици от по пет полилеи, защото девойките са гримирани именно за такава светлина. Бандитите, които се наричат хугеноти, ще им разкажат всичко, което мислят или смятат да предприемат, и мадам Катерина веднага ще бъде осведомена.

— Внимание! — рече Анри предупредително строго на Агрипа д’Обинйе, който предаде думите му по-нататък.

— За добро приятелство, господа! — извика след това към придворните кралят на Навара, неочаквано изпълнен с лекомислие и веселост: защото те бяха заели предната зала, сякаш очакваха нападение. — В присъствието на дами нашите груби кожени елеци стават гладки като коприна!

Той наблегна на последните думи, сякаш искаше да се надсмее над собствените си хора — и толкова много допадна с това на местните придворни, че оня господин Дьо Морвер се приближи и му целуна ръка. Анри съвсем не отдръпна преждевременно ръката си, макар да го побиха студени тръпки.

Когато той се върна в залата, прислужниците тъкмо отнасяха Карл Девети в спалнята му, първата стая от кралските покои. В последната от тези стаи Анри се бе опитал да разбере от старата Катерина дали тя бе отровила майка му или не. Натам бе изчезнала сега и мадам Маргарита: та кого ли можеше да учуди това, тя беше дъщеря на Катерина! Също и братята й и мадам Дьо Сов се бяха оттеглили. Край опустялата маса и съборения стол на краля стояха и очакваха Анри само още сестра му и братовчед му. Тя погледна брат си и не продума, докато вратата не се затвори. Дори и тогава тя едва шептеше: той се замисли над думите й, без да отвърне нещо, само клепачите му бързо замигаха. След това тя хвана под ръка братовчед си. Двамата минаха пред Анри в предната зала, после завиха надясно и слязоха по скритата малка стълба на двора.