Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (61)

Неуспехът

Без много да се церемони, Карл Девети заповяда да закрепят всички факли на полилеите и смолата започна да капе върху белите рамене на дамите. Всичко друго, но не и този мрак: дори и тази червеникава премигваща светлина на подземния свят. Карл и неговия двор несъмнено бяха потънали в ада; тази мисъл овладя всички и те поглеждаха към прозорците за да видят още ли прелитат гарваните. Това все пак щеше да бъде доказателство, че се намират на земята.

Междувременно Карл се държеше като истински демон. Сам той със собствената си особа бе стрелял тази нощ от балкона на двореца си към бягащите от всички страни хугеноти! Нарочно не ги бе улучвал, но не смяташе да се хвали с това.

— Хе! Удостоих с посещението си бесилката, за да видя как се люлее на нея господин адмиралът. Моят баща! — изрева той, сякаш целият ад се разсмя.

После за миг съзнанието му като че ли се избистри и той притихна.

— От адмирала се разнася неприятна миризма — добави кралят, после зае презрителна поза към всичко, което мирише лошо на този свят, и на лицето му отново се появи косият поглед както на портретите му. Така загледа той сега и Навара и Конде. — Вие, протестантите, крояхте заговор. На нас не ни остана нищо друго, освен да се защищаваме: така аз обясних целия случай днес на своя парламент — кървавия съд, който трябваше да свикам в кралството си, и само това и нищо друго няма да запишат моите историографи за идните поколения, все едно дали те ще повярват или не.

После заповяда да му донесат да пие, защото бе прекарал твърде претрупан ден; когато чу, че нямало вино, блъсна и прекатури игралната маса. Новият пристъп трая, докато все пак му донесоха някъде от стаите на прислугата прокиснало като оцет вино. Карл започна да пие на жадни глътки от големия бокал от ковано злато; бокалът бе украсен с образа на Диана Ловджийката с нейната свита, а двете дъговидни дръжки образуваха телата на прелестни сирени. Преглъщайки кисело, безумецът разглеждаше двамата си братовчеди-протестанти. Киселият вкус настройва весело.

— Ето ви и вас! — възкликна той. — Две бъдещи църковни светила! Давам ви думата си, вие ще станете кардинали!

Подобна перспектива извика у него неописуем възторг. Този път се разсмя и целият двор, наобиколил в широк кръг самотната игрална маса, над която горяха факлите. Карл седеше удобно разположил се далече назад; брат му Д’Анжу, който се страхуваше от пристъпите му на безумие, бе седнал едва на края на стола. Що се отнася до двамата еретици, те стояха с наведени глави и търпяха подигравките на присъствуващите.

Петият играч настоя:

— Да започваме! — Беше Лотарингецът. — Сядайте! — заповяда той на двете жертви.

После раздаде картите, всекиму по четири, играта се наричаше „прима“. Петимата разгледаха картите си и заобиколилият ги в широк кръг двор се опитваше да надникне в тях. Дворът — това бе разноцветна коприна, на райета, избродирана с гербове. Това бяха къси фигури с лъскави шкембета и други дълги, които сякаш стояха върху столове, така високо се издигаха над останалите. Краката им бяха долу тънки, а горе се разширяваха като бъчви, ръкавите им също се издуваха на раменете, а върху колосаните широки къдрави яки лежаха глави от целия животински род — от лешоядски до свински. Светлината от факлите причудливо осветяваше гърбиците и израстъците им. Всички гледаха напрегнато към играещата кралска компания.

— Навара, къде си оставил моята дебела Марго? — попита Карл и хвърли картата. — И защо не се появява майка ми, след като излови всички хугеноти като пилци с наклеяна пръчка? Да, а къде са дамите на двора? — Той неочаквано бе забелязал, че сред кръга на зрителите имаше твърде малко представителки от нежния пол.

Брат му Д’Анжу му пошепна нещо. Сам Карл обаче нямаше никакво намерение да понижи глас:

— Моята майка, кралицата, тъкмо приема чуждите пратеници. Те са се представили в нейния кабинет — всички наведнъж. Така е. Да се представят най-напред на мен господата са забравили. Впрочем ние съвсем не сме забелязали пристигането им. Дошли са съвсем тихичко; пратениците на великите сили много добре владеят и великата тайна да стават невидими.

Той хвърли небрежно втората си карта; държането му издаваше скрито презрение, което можеше да означава:

„Аз знам какво се играе тук, но ви държа на подходящо разстояние.“

Лотарингецът раздаде по четири карти. Играта се наричаше „прима“ и печелеше определен брой точки онзи, който имаше по една карта от всяка боя. Навара откри своите и показа четирите бои.

— Анри — каза неочаквано другият Анри от дома Гиз. — Ти сигурно би желал да чуеш това. Искам да ти съобщя, че за мен чуждите пратеници не останаха невидими. Те изказаха възхищението си, че тъкмо тебе сме оставили жив.

Това бе едно празно предизвикателство, тъй като Гиз беше последният в двора, заедно с когото би се появил някой чужд посланик именно днес. Вместо отговор Анри Навара отново откри картите си: по една от всяка боя.

Когато веднага след това той стори същото за трети път, един от играчите излезе извън кожата си: Д’Анжу. Не можа да се сдържи и стовари юмрук върху масата въпреки страха си от яростните пристъпи на Карл; сега той сам бе получил такъв пристъп. Свършено бе с веселостта и великодушието му на победител. Чуждите пратеници въобще не бяха дошли. Всъщност мадам Катерина стоеше горе, изгаряща от нетърпение да приеме техните поздравления. Без чуждото одобрение тя не смееше да се покаже навън и не пускаше и Марго. Гиз на свой ред показваше на всички страни безсрамното си лице на любимец на народа и смайваше хората повече с едрото си тяло, отколкото със самохвалството си. А Карл Девети, далеч от мисълта да даде урок на самонадеяния глупак, се радваше.

„Този таен хугенот!“ — помисли си, изпълнен с омраза, брат му.

Д’Анжу усещаше, че дворът бе започнал да разбира създалото се положение. Лицата на всички бяха загрижени: накъде да се обърне, о кого да се залови — все лица на предатели. И като си помисли, че и градът се бе стреснал и бе почти готов да отрече Вартоломеевата нощ, също както бе готов и дворът. Прекрасното самочувствие, че е любимият син, се превърна в такова озлобление, че той изохка. Ето я отплатата за героичните дела. Затова бе направил той всичко възможно да изведе хората от жалкото им състояние в едно по-възвишено, и се бе отказал в името на възвишената цел не само от съвестта си, но и от човечността. Сам се бе отрекъл от християнските си задължения и от повелите на истината. Да, той го бе сторил; той, Д’Анжу, възпитан от свещеници и хуманисти в колежа „Навара“, много добре знаеше какво беше сторил.

„Аз не съм някакъв си Гиз, който се самозабравя, перчейки се с красивата си фигура! Аз сам се превърнах в главния организатор на Вартоломеевата нощ! Затова мога да чакам прошка само в случай на успех. От час на час обаче тя се превръща все повече в неуспех.“

Факлите догаряха, смолата им бе престанала да капе; обсадена от мрака, само още кралската компания седеше край игралната масичка под мъждукащата светлина. Д’Анжу понечи за втори път да стовари юмрук върху масата, искаше да я катурне също като брат си, когато изпадаше в пристъпи на ярост. В това време обаче Лотарингецът раздаде картите и юмрукът на престолонаследника увисна във въздуха: Навара отново разкри неизменните си четири различни карти.

— Магия! — изръмжа Карл.

Откъм придворните се разнесе проточено бръмчене, в което се различаваха нотки на удоволствие и страх. Любопитно е да присъствуваш на някакво необичайно събитие. Но да определяш какво представлява то, винаги крие опасности.

Тази възможност бе отнета на придворните. Кралската игра на карти отведнъж бе забравена, защото при наличието на ново, всяко друго събитие веднага се забравя. В предната зала се появиха пажове с канделабри, отрупани с горящи свещи — все повече носачи на отрупани със свещи канделабри се появяваха и неочаквано свещите, които само до преди час липсваха в целия дворец, сега пламнаха безброй. Почувствували облекчение, придворните се втурнаха към вратата, където стражите ги отблъснаха; междувременно събитието видимо се разрастваше и се разпростираше все по-нашироко. Сега оттатък предната зала се видя как парадният салон на краля се изпълни с две редици момчета. Техните дълги коси блестяха от пламъка на свещите, които те носеха пред себе си, а сребърният плат искреше на гърдите им. Да, сега и задната врата на парадния салон също ярко се освети. Зад ъгъла бяха покоите на кралицата, затова оттук не се виждаха; сега оттам започна да се приближава някакво непознато, безкрайно сияние, като от рая, криещо неведоми обещания — то накара сърцата да забият по-лудо, всички заговориха на глас, притиснати един до друг под гаснещата потрепкваща светлина на факлите в голямата зала зад гърбовете им.

— Господин рицарю, как силно заби сърцето ми!

— И моето, мадам. Какво става там?

Тъкмо това въздействие целеше и мадам Катерина: тя го бе предвидила. Защото мадам Катерина действително бе изпаднала в голямо безпокойство, както предполагаше и синът й Д’Анжу, поради забавилото се пристигане на чуждите пратеници. Но той сигурно знаеше също, че разочарованията съвсем не можеха да объркат майка му и да избият оръжието от ръцете й. За разлика от повечето хора, в мигове на напразно очакване тя не изпадаше във възбуда, а оставаше спокойна до вцепенение и временните неуспехи я подтикваха към нова изобретателност.

Мадам Катерина, всъщност Катерина дей Медичи, бе изпитала по време на Вартоломеевата нощ на няколко пъти ужасен страх: това можеше да се обясни със слабостите на човешката природа. Макар и дълго подготвяни и старателно обмислени, подобни особени мероприятия все пак винаги могат да завършат по друг начин. Мадам Катерина, всъщност Катерина дей Медичи, наистина бе обикаляла, подпирайки се на бастуна си, в своята стая, отправила поглед нагоре към яките си телохранители, за да разбере докога още тези швейцарци и германци щяха да пазят стаята й и скъпото й старческо тяло, в случай че вътре нахлуеха хугеноти. Но тя не бе проверила съдържанието на ковчежето си само заради врага, а и заради своите телохранители. Нямаше ли да бъде по-добре за нея самата, ако тези яки мъже паднеха безжизнени на пода след една хубава почерпка? Тогава с няколко умели пробождания и разрези тя можеше да създаде впечатлението за кървава схватка, разиграла се в нейната стая, и всеки щеше да повярва, че кралицата е била отвлечена и убита. А през това време тя щеше да се притаи в някое известно само ней скрито местенце и щеше да чака там своето време; и то непременно щеше да дойде.

Всички заблуди на хората, както и грешките на историята, водеха началото си от това, че се забравяше какво бе предопределено на света и на тази страна: да бъдат владени, неотменно и неотвратимо, от Рим и от Хабсбургския дом. То бе съвсем ясно на флорентинката. В отделни случаи, когато дори синовете й се противопоставяха на нейните планове и деяния, тя ги заплашваше, че ще замине за своя роден град. Същевременно тя дори и не помисляше за това, а се смяташе за важно оръдие в ръцете на световната сила, призвано да й подчини и Франция, за нейно собствено благо и, естествено, най-вече за благото на управляващия дом. Френските протестанти смятаха тази жена в напреднала възраст за сатанинска престъпница. Но дори и по време на Вартоломеевата нощ тя бе действувала със спокойна съвест — не като сина й Д’Анжу, който трябваше най-напред да преодолее в сърцето си наученото от хуманистите в колежа „Навара“.

Майка му знаеше, че е на прав път: това бе пътят на успеха. Още много време трябваше да мине, докато и тя от своя страна се убедеше, че Вартоломеевата нощ бе неуспех. Тогава нейните синове вече щяха да лежат в гроба, а кралството й щеше да гори и да кърви, готово да се разпадне — а към престола щеше да се възкачва неговият спасител, един малък принц от южните краища на страната. Някога тя го бе хванала в плен и за примамка й бе послужила дъщеря й Марго.

„Ето го, той седи тук, погледнете го! Лишен от своите приятели, от войниците си, безсилен и прицел на всеобщите подигравки. Дори едноверците му ще започнат да го презират, когато той се откаже от тяхната вяра, и това също му предстои! Дори да бъде зет на френската кралица — дори и за това той вече не е достоен, жалкият шут. Целият двор ще му се надсмива — решава мъдрата жена в напреднала възраст. Това е за предпочитане, вместо да го убие. Английската кралица предпочита да чуе, че той е станал за присмех, отколкото, че е мъртъв. Аз й съобщих за всичко, и то най-убедително: тя ще преглътне Вартоломеевата нощ като нещастен случай — тъй като, каквато е еретичка, тя не би могла да разбере какво очистително деяние бе това за нашето кралство! По дяволите чуждите пратеници, които все още не идват. Те ще има да ми се извиняват заради забавянето си. Но аз не бива да допускам междувременно да се породи колебание в двора. Големите успехи често преминават най-напред през усложнения. Бързо да взема противомерки! Да създам добро настроение у придворните, които да разказват после надълго и нашироко с какъв блясък е огряла Лувърския дворец нашата велика победа!“

И мадам Катерина веднага се оживява и дава разпорежданията си. Преди всичко изпраща да повикат снаха й, ерцхерцогинята — жива декорация, която рядко извеждат на показ и обикновено я пазят в едно спокойно крило на приземния етаж, — всъщност това би трябвало да бъдат покоите на кралицата-майка, но тя предпочита да живее в по-представителните тук горе. С тоалета на дъщеря си Марго се заема тя самата. Всички перли, русата перука и диадемата с венци и лилии от диаманти — студено гробище на любовта, под което ще се разхожда разкошно нагиздената красавица. Не, не роклята от златен брокат! Златото е подходящо за друг образ. И тъй като дъщерята настоява да облече блестящия си тоалет, майчината ръка полита направо и сигурно към лицето й; налага се още веднъж да гримират същата буза. После старата заповядва да й донесат камшика — о! — не за принцесата, тя вече е укротена. Още едно особено същество трябва да бъде принудено и подчинено. Няма време за губене, двете редици пажове с високите канделабри са достигнали вече до голямата зала. Един тържествен лъч от височайшата кралска власт осветява от неизвестна страна целия двор и го стряска. Най-възрастните дворяни са подготвени да преживеят някакво свръхестествено явление, също като селски деца. Това е подходящият момент. Музиканти, свирете!