Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (104)

Кой ще има смелостта

На девети май 1588 година херцог Гиз се промъква тайно с малка свита офицери в Париж. Кралят го е помолил, накарал е плахо да го помолят да не се връща. Валоа знае, че самото присъствие на Гиз ще ускори неговия край или ще доведе до края на херцога. Кой от двамата ще има смелостта, и то пръв? Гиз тъкмо беше унищожил чуждата хугенотска армия, а кралската армия под командуването на Жоаойз, напротив, бе разбита от Навара. Въпреки това бедният крал се бе опитал да се представи за победител: и сега народът и почетните граждани единодушно го презират. Членовете на неговия парламент, върховните съдии на кралството, са почти единствените, които държат страната на краля: те умеят да мислят. В тази объркана обстановка човек не бива да се отклонява от закона, а законът — това е кралят. Кому обаче да кажат и да обяснят това? Нито на богатите, на които Гиз, а не загиващият Валоа гарантира запазването на парите им, още по-малко на възбудения народ по улицата, който крещи, че умира от глад. А досега народът често е гладувал: и няма никакво основание да мисли, че в скоро време ще се наложи да пости повече от обикновено. Обаче тълпата, която веднъж си е избрала неподходящ вожд, продължава и занапред да постъпва неразумно. Тя, тълпата, е за Гиз, за този авантюрист и демагог, подкупен от врага. Тази противоестествена привързаност към него буди у тълпата ярост и страх — това е съпротивата на собствената й съвест, обаче хората не разбират това. Умовете в Париж са потресени и затова се отдават на въображаемия страх от глад.

Заедно с пет-шест съпровождащи го конници Гиз стига до една многолюдна улица, все още неразпознат, със скрито под шапката лице и загърнат в плащ. Целият град, особено многобройните манастири, са пълни с негови войски, той може веднага да ги извика където и да се намират те. Ала той си е надянал маската на безстрашен и загадъчен рицар, за да произведе впечатление. Наближаващ четиридесетте и баща на много синове, той все още си служи с грубата театралност, с която излизат на сцената непризваните. Един от неговите млади спътници, комуто той е поръчал това, дръпва неочаквано шапката и плаща на загадъчния рицар и платеният шмекер извиква звънко:

— Благородни господарю, покажете се на народа!

А в това време престарялата кралица мадам Катерина казва на краля в неговия Лувърски дворец:

— Гиз е патерицата на моята старост.

Синът гледа с мрачен поглед към виновницата за Вартоломеевата нощ, последиците от която бяха паднали сега върху него — той го знаеше и без нарочни донесения. А те скоро пристигнаха и заедно с идването на херцог Гиз веднага се разнесе и вестта за неговия успех.

— Ние сме спасени! — първа бе извикала към херцога една изискана дама, смъквайки маската от очите си. — Велики господарю, ние сме спасени!

При тези думи цялата улица като вълна се люшна от възторг. Няма да има глад, нашият водач ще прогони призрака на глада! Леят се радостни сълзи. Ботуши, пъхнати в стремената на коня, могат лесно да бъдат целунати. Хората търкат о тях молитвените си броеници, за да ги освети той и, разбира се, неколцина бяха премазани в блъсканицата.

Докато корсиканският полковник Ориано докладваше за случилото се, кралят не го гледаше, тъй като бе насочил поглед към майка си, и тя го чувствуваше, защото това беше мрачен поглед. Тя мърмореше нещо под нос:

— Гиз е патерицата на моята старост — но го говореше само от желание да упорствува с глупостта си дори и в свой ущърб: защото все пак можеше да й дойде миг на просветление. Лицето й беше землистосиво, ала като земята на гробище, и тя сякаш искаше да се върне там, когато си тръгна, потропвайки неравномерно с бастуна си, влачейки крака, шляпайки, движейки се в зигзаг и навеждайки се все по-ниско: накрая главата й стигна до височината на коленете.

Корсиканският полковник изказа мнението си, защото беше убеден, че и кралят мисли така. Херцогът трябваше да бъде убит. Един духовник, който също присъствуваше на разговора, подкрепи мнението с подходящ цитат от библията. Неколцина решителни мъже се съгласиха и кралят не им се противопостави: те приеха мълчанието му за съгласие. После започнаха да обсъждат помежду си с какви части от въоръжените сили на краля можеха да разполагат още и дали щяха да успеят след изпълнение на замисленото деяние да държат в страх противника, докато дойдат подкрепления. Тогава в стаята отново се появи кралицата-майка. А заедно с нея вървеше самият Гиз. Това не беше вече някогашният красавец, нито гордият герой. На идване към кабинета на краля неговите снизходителни поздрави не бяха намерили отклик и дори началникът на гвардията Крийон нахлупи още по-ниско шапката на главата си. По това херцогът разбра какво го очаква. Той пристигна блед и объркан. Но заедно с него беше и старицата: и кралят не даде знак да забият кинжала, защото старата жена беше тук. В Лувърския дворец тя бе останала единствена от целия род на краля, който бе измрял или се бе разбунтувал срещу него, и именно тя бе довела Гиз дотук. Затова синът й се страхуваше от нея като от съдбата. И през ум не му мина дори в нейно присъствие, против нейната воля, да призове на помощ спасителния кинжал. Той се нахвърли сопнато върху херцога и после веднага му извърна гръб.

Гиз се отпусна върху една ракла. Поради близостта на големия белег едното му око сълзеше и изглеждаше, като че ли плаче. Херцогът бе видял всичко, бе видял страха на краля.

„И той изпитва същия страх като мене“ — помисли си Гиз.

Но той правилно бе разбрал гримасата върху лицето на краля. Решението да го убият бе отменено само засега. В най-отдалечения ъгъл на стаята старата кралица се мъчеше да успокои сина си и Гиз побърза да се махне.

„Слава на бога, аз съм още жив и ето го моя народ, нахлул е чак в двора на Лувър, за да ме изведе оттук!“ — И той отново е героят. Слава на бога! Сега ние ще действуваме решително!

Така мислеше той, след като се бе оставил да го изненадат. Един Лотарингец не можеше да желае сериозно да издига барикади и да влиза в битка с краля в собствената му столица: той само бе направил всичко възможно, за да се стигне дотам. И когато, стигнал целта, той се изплаши и предпочете да иде да си легне, дойде да го посети Мендоса, посланикът на Дон Филип, и му заговори с повелителен тон. Истинският господар на херцога можел да го принуди да действува. Най-късно до три дни Франция трябвало да пламне от междуособна война — такава била волята на всемирния владетел. Не удостоиха Гиз да го уведомят за причината, но все пак му дадоха необходимите сведения. Армадата най-после била готова, за да тръгне на бой срещу Англия. Години наред бяха въоръжавали тази флота и я бяха снабдили с всичко необходимо за няколко години напред, макар че плаването до Англия не можеше да трае повече от четиринадесет дни. Трябваше да й се осигури възможност по пътя тя да се отбива във френските пристанища при пълна безопасност. Всемирният владетел не желаеше да се среща с никого от своите френски врагове: той по природа беше точен и предпазлив. Затова най-късно до три дни в Париж трябваше да бъдат издигнати барикади с напълнените с пясък бурета. От своя Лувър ски дворец кралят отдавна вече ги бе видял как те прииждаха по реката. И тъй като, изпаднал в това крайно затруднение, той бе повикал неголям брой швейцарски и немски наемници да влязат в града, това бе последният повод за въстанието. Чужденците бяха победени от превишаващите ги по брой френски войски и те паднаха на колене, вдигайки молитвено ръце с броениците си. Кралят трябваше да се моли да пощадят войниците му, доколкото бяха останали живи. Той се помоли на херцог Гиз, който се смути и не намери смелост да убие краля, макар че Мендоса бе поискал от него именно това.

И понеже никой от двамата не се осмеляваше да убие другия — нито Валоа, нито Гиз, — настана смут и улиците на града бяха предоставени дни наред на монасите, които призоваваха към поголовна сеч под звъна на яростно биещите камбани. Сестрата на Гиз, фурията на свещената Лига, също не стоеше със скръстени ръце. От своя балкон тя зовеше към убийства буйната тълпа на възвишената духом младеж. Графинята говореше: „Младеж, моя младеж, ти винаги си била възвишена духом…“ И всички тези бъдещи адвокати, свещеници или живописци й вярваха безусловно. Често смесваме слабостта с горещото убеждение. По време на всеобщи прибързани и необмислени действия младата кръв се ползува с голямо уважение. Макар и изпаднала в изстъпление, херцогиня Монпансие все още умееше да чете по лицата на хората; там долу сред тълпата от свои почитатели тя забеляза едно лице, което вече бе виждала. Човек с такъв израз на лицето можеше да бъде използуван. Тя изпрати да повикат младия манастирски послушник.

Направи всичко възможно, за да му замае главата, облече едрата си снага в дреха от воали, напръска спалнята си с благовония. Косите й бяха черни като гарваново крило, макар и вече боядисани, гърдите й бяха пищни и тя бе осеяна от главата до краката със сребърни звезди; погледна се в огледалото и реши, че това е достатъчно, въпреки разрушителните следи, които страстите бяха оставили по лицето й. Тридесет и шест години — на някого другиго можеше да се стори, че вече е късно — мислеше си великата дама. Но не и на един двадесетгодишен селски монах, който за първи път през живота си ще види легло на херцогиня. И тя се питаше: какво да сторя и докъде да стигна? Все едно — й отвърнаха здравите и пълни рамене, които силно се издигаха и снишаваха.

„Аз желая нещо и го желая докрай. Мъжете не са способни на това, дори и моят обожаван Гиз, който трябва в скоро време да се възкачи на френския престол. Достатъчен е само един-единствен удар, а той се плаши от него, но не и сестра му. Тя е способна в последния миг дори сама да нанесе удара. Ръката ми е здрава, крайниците ми не са по-слаби от крайниците на брат ми, раменете ми са широки и аз сама бих могла да бъде героят на рода, с изключение на известни дреболии, които ме превръщат в жена; а аз ще се възползувам именно от тях.“

Тя кимна, лакеят й дотича и въведе монаха, тикна го през вратата и я затвори веднага зад гърба му. Една богиня остана сама в своя чертог с едно кафяво същество от низините, което вонеше ужасно. Благовонията не помогнаха срещу миризмата на немито тяло и лошият дъх изпълни веднага цялата стая; ала дамата я изтърпя. Тя заговори на малкия монах, който кокореше очи насреща й и мляскаше с дебелите си устни; селяндурът веднага размърда ръцете си, скрити в широките ръкави на монашеската сутана: той явно искаше да ги измъкне и да опипа с тях жива плът. Нито следа от свян, днес всичко е обърнато с главата надолу и всички са равни в свещената Лига. Я погледнете долу на улицата зад пълните с пясък бурета: офицери и рицари лежат един върху друг и ние сами ги доубихме. Сега техните жени са на наше разположение. Хе, хе! Възвишена духом младеж — така говори тя.

— Как ти е името? — попита херцогинята с тон, който изплаши момъка.

— Че нали го знаете! — изръмжа той. — Сама ме извикахте на име отгоре: Яков, къде си? — Така извикахте. Ето ме. А сега какво ще става?

— Коленичи! — заповяда херцогинята решително. — Вземи броеницата и се моли!

Нейната сила и власт над него бяха безгранични, тя разбра това по безмислените му думи. Тя се явявала в сънищата му още от преди, когато бе говорила на народа от своя балкон. Коленичил, той й изповяда презряната си жалка участ: изпаднал в плътски грях и затова го изпъдили от манастира да върви в Париж, за да извърши там някакво деяние. Тукашният настоятел му внушил: плътският грях може да се изкупи само с деяние.

— Какво деяние? — попита херцогинята.

Той не знаеше. Монасите, които го възпитавали, не били още изяснили въпроса.

„Монасите непрекъснато подготвят цареубийци, но накрая не се възползуват от тях. А този е мой.“

— Ти принадлежиш на мене! — каза тя с повелителен глас. — Аз мога да направя с теб каквото си искам. Мога да те направя невидим. Стани и се обърни към стената. — И тя отиде в ъгъла на стаята и започна да го търси. — Яков, къде си?

Той я чу да го зове на няколко пъти, ала не й отвърна.

„Значи, наистина съм станал невидим, хе, хе!“ — говореше си сам той; иначе в главата му нямаше никакви мисли. Нито пък сърцето му заби по-лудо.

— Яков, ела и докосни края на роклята ми и ще станеш отново видим.

— Че аз не искам да ставам видим — изрепчи се той, — освен ако мога да хвана нещо повече, а не само края на роклята.

И въпреки това той се приближи, шляпайки със сандалите си; но преди още да посегне към прозрачното й одеяние, тя каза, този път полугласно, но свирепо:

— Яков! Ти трябва да убиеш краля!

Колкото и тъпо да бе това същество, то се олюля, лицето му помръкна, той не издаде нито звук и най-после от устата му излезе някакво жалко стенание. И докато той мълчеше, ужасът на вечното проклятие излизаше като пламенни езици от устата на този дявол, преобразен в дама. Под воалите й той изведнъж съзря конското й копито, да, ето, то се вижда ясно!

— Покори ми се, Яков, и ще бъдеш щастлив. Ако убиеш краля, имаш право на три желания. Можеш да поискаш кардиналско кепе. Можеш да станеш богат. А третото ще ти даря аз сама — и тя му разкри прелестите си.

В същото време говорът й премина в гугукане, тя започна да го съблазнява и видя как той затрепери като трепетликова шума, от устата му покапаха лиги и в това състояние глупакът научи, че един крал бил човек като човек. Умира само веднъж, и завинаги.

— А теб могат да те търсят колкото си искат, ти ще бъдеш невидим. Яков, къде си?

— Хе, хе, при теб съм! — отвърна той, гъргорейки от удоволствие, защото вече бе разбрал и нямаше повече никаква грижа.

— И всичко ще стане само след като ти убиеш краля и станеш кардинал. При мен може да дойде само един кардинал. — Напротив, този път думите й прозвучаха хладно и пренебрежително и тя бързо го премери от главата до петите.

„Твърде е дебел тоя недодялан тип, за да може да промуши умело Валоа. Ще трябва да попости малко, а за да му се проясни мозъкът, ще прибавят в яденето му прахове, макар че той и така вижда и чува всичко, което се иска от него. В неговия манастир сигурно го заплашват с огнените бесове, в случай че това магаре рече да се запъне някога. Но той няма да го стори никога, защото е напълно в моя власт!“ — и тя дръпна синджирчето на звънеца.

— Махнете от тука тая смрад и проветрете!

И тъй като сега тя пристъпи към прозореца, както беше полугола, отдолу възвишените духом младежи се втурнаха, за да я видят. Тя ги остави да й се възхищават на спокойствие, прозорецът стигаше чак до пода. Водена от страстната си гордост, тя бе надраснала себе си и впери поглед в слънчевото око на небето, но то не я заслепи.

— Аз… аз ще имам смелостта.