Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (78)

Духът

Нито един от хората, които щяха да му помогнат, не познаваше останалите, само шпионите, естествено, знаеха всичко за всеки поотделно. Това бяха преди всичко господата Дьо Сен-Мартен-д’Англюр и Д’Еспаленг, двама благовъзпитани придворни, остроумни и предизвикателни, които обаче винаги знаеха да спрат точно навреме, както повеляваше доброто възпитание. Общуването с тях беше много приятно и тъй като Анри въобще не се съмняваше какво му кроят те, това общуване го привличаше още повече. Довереното лице на Анри беше някой си господин Дьо Фервак: военен, минал вече юношеската възраст, той беше прям и скромен. За него нямаше шеги и словесни игри — само някое съобщение, което Арманяк намираше в дрехите на своя господар и никой не знаеше как бе попаднало то там; после някоя кратка среща, при която той съобщаваше някое име: Грамон, Комон, Л’Еспин, Фронтнак. Накрая в заговора тук в двореца се оказаха седмина дворяни и всеки от тях се бе присъединил по собствен почин, освен това те всички бяха вече проверени, когато Фервак пусна неочаквано лъжливо съобщение, че заговорът е разкрит и всеки да се спасява както може. Но те останаха, защото за тях по-важна от собствената им сигурност бе честта да тръгнат заедно с Наварския крал, за да получи най-после страната мир и свобода. Анри видя в тяхно лице най-достойните, защото те дори и не забелязаха до каква степен не търсеха собствена облага или голямо приключение.

За тайните си срещи те използуваха новата тераса над реката. Сегашният крал бе разширил градините нататък; беше му омръзнало хората от народа да се катерят по оградата и накачени там на гроздове, да се възхищават шумно от изисканото общество в дворцовата градина. Дългата тераса се издигаше високо над реката недостъпна отвън — никой не знаеше обаче, че тя имаше приспособление, благодарение на което можеше да се слиза на брега. Една подвижна каменна плоча се намираше на най-външния край на терасата и бе прикрита с няколко колони; който знаеше как се отмества тя, можеше да се спусне по една стълба в стената до брега на реката. Така една лодка трябваше да отвлече Валоа оттам, когато Лигата решеше да го залови посредством своите членове, които се намираха и в Лувърския дворец. Тук именно се появи духът на адмирал Колини.

Най-напред го видя през една януарска нощ един придворен католик. Макар че по чисто практически съображения бе предан на делото на Навара, той все пак нямаше никакво желание да се среща с духа на убития протестант. Той изрази пред господин Дьо Фервак възмущението си от това, че покойният се месеше в събития, които се бяха случили след неговата смърт, и беше невъзможно той да е наясно по тях. Впрочем духът му бил наприказвал само безотговорни приказки и господинът нямаше желание да ги повтаря. Подобно свидетелство не можеше да се отхвърли току-така. То беше много по-неподозрително от онова, което дойдоха да съобщят хугенотите — фантазьорът Д’Обинйе и вечно мрачният Дю Барта. Анри все още продължаваше да държи на известно разстояние двамата си най-стари приятели. Между тях цареше безмълвно разбирателство, за което нямаше нужда от особени уговорки, защото те му бяха непоколебимо предани. Нека техният господар да бъде несправедлив към тях: благоволение не очакваха, защото имаха нещо по-добро, нещо много по-голямо. Те разбираха: един господар е длъжен да спечели враговете си на своя страна, да ги подкупи, да ги очарова, дори да ги убеди. Да се съобразява с такива близки приятели, каквито сме ние, би било разточителство: та ние се познаваме много добре помежду си; това ще бъде излишно глезене, защото един господар трябва да умее да бъде и неблагодарен.

И когато в ранните часове на една зимна вечер двамата се бяха скрили в тъмната му стая, Анри сурово ги смъмри. За свое оправдание те направо заявиха, че са дошли по поръчение на господин адмирала; той се бил върнал. Описаха му къде и как са го видели и Анри трябваше да ги изслуша докрай: впрочем той вече бе уведомен от католиците. Въпреки това Анри заяви, че те са първите, които му съобщават за случилото се, и ще проиграят доверието, което той има в тях, ако смятат да го излъжат. Двамата обаче отвърнаха:

— Сир! Любими повелителю наш! Тъй като безсмъртните души съществуват също като нас, живите, няма защо да ни прави впечатление, че понякога те ни се явяват.

— Това не е причината за моето съмнение — отвърна им Анри. — Само че духовете знаят, че ни плашат, и затова от добро чувство не биха ни се явявали. Какво съм се провинил аз пред господин адмирала, та той иска да ме види?

На това и двамата не отговориха. Или не знаеха какво да кажат, или искаха чрез мълчанието си да го накарат сам да си отговори. Той каза:

— Голяма чест за мен е, дето и на другия свят приказват за мене.

— Не повече, отколкото на този — отвърнаха те. — Всички кралства на Запада знаят за съществуването на един принц, който от години насам живее като пленник в двора на своите врагове. Те са уморили майка му, убили са бащиния му приятел и пълководец и са избили почти всичките му близки. Той обаче се преструва, занимава се с глупости и се бави, сякаш съвсем е забравил за делото, което всеки очаква от него:

— Кой очаква? Какво очаква?

Те казаха кой.

— За да споменем една-единствена личност: английската кралица например смята вашия случай за много интересен, сир. Ние знаем това от Морне, който прекара дълго време там и все още е човекът с най-добрите връзки с Британския остров. Кралицата разпитва приятеля ви Морне за вас като за някаква необикновено романтична личност. Ще се решите ли най-после да убиете мадам Катерина, преди тя да ви ликвидира? В страната движението, чийто роден водач сте вие, се разраства все повече и повече: а вие продължавате да мечтаете. Нима може всичко това да не развълнува моминското сърце на четиридесетгодишната Елизабет? Един загадъчен, непроницаем принц! Нещо съвсем различно от вятърничавия Д’Алансон, който все още продължава да храни надежда, че ще получи ръката й. Сега вече впрочем тя знае, че той има два носа.

Анри сведе глава; много добре беше чул онова, което те искаха да му дадат да разбере, преструвайки се, че му разправят празни истории.

— И той иска аз да се явя пред него? — попита неочаквано Анри.

Те веднага разбраха за кого говори той.

— Тази нощ в единадесет — промълвиха бързо и се постараха да изчезнат незабелязано.

Анри остана с неудоволствие сам: страхуваше се. Да видиш дух е необичайно и страшно — но да отидеш на среща с него? Това наистина беше непростително превишаване на правата. Свещенослужителите и от двете религии щяха да го заплашат с наказание. От друга страна, той не беше достатъчно хладнокръвен, за да разреши въпроса спокойно и по светски. Д’Елбьоф можеше да стори това! Името му хрумна в момента: един човек от противната страна, един потомък на рода Гиз. Анри не го беше посветил в намерението си да бяга оттук. Въпреки това Д’Елбьоф му бе обърнал внимание върху новите шпиони, които иначе щяха да успеят да заблудят Анри с добрите си обноски. Д’Елбьоф умееше да пази тайна и да даде добър съвет. Излегнал се на леглото, Анри каза на своя първи камердинер:

— Арманяк, искам, да видя господин Д’Елбьоф.

Дворянинът-слуга изпрати с това рисковано поръчение една от камериерките на Наварската кралица, най-незначителната, за да не се разбере по чия поръчка е тръгнала. Когато най-после приятелят му застана пред леглото и изслуша неприятната история, той заяви:

— Появата на адмирала е нещо естествено, особено като се имат пред вид обстоятелствата, при които настъпи смъртта му. Дори странно е по-скоро това, че той се забави толкова дълго. Според мен, сир, вие няма защо да се страхувате от него. Напротив, той би могъл да ви направи някое полезно предупреждение.

— Моят добър дух, който ме предупреждава винаги навреме, сте вие самият, Д’Елбьоф.

— Аз съм само един жив човек и не съм осведомен за всичко — и в думите му прозвуча добродушен намек: Мен вие само ме използувате — сякаш означаваха думите му, — но не ме посвещавате.

За един наблюдателен човек като него това нямаше голямо значение; Д’Елбьоф долавяше обрата, който бе настъпил у Навара, и се догаждаше какво ще последва. Но тъй като беше от вражеския лагер, той преценяваше и опасностите, които действуващият не успяваше да забележи. Всъщност Д’Елбьоф само му изтъкна своите опасения.

— Едно е сигурно, сир, вие не бива да карате духа да ви чака напразно. Но и той ще е дух като всички други: човек не бива да се приближава много до тях, защото дори и най-доброжелателните духове могат да изпаднат в изкушение. — В какво изкушение, той не обясни. — Затова вървете спокойно, сир. От всичко, което знаем за духовете, предполагам, че и този ще се държи на известно разстояние именно от страх пред изкушението. Аз самият обаче ще бъда наблизо, макар че нито вие, нито духът не бива да узнаете за това — освен ако се наложи да се намеси друг жив човек. — Д’Елбьоф изрече тези думи високо и се усмихна, сякаш в тях нямаше нищо преднамерено.

Анри остана в леглото си все още нерешителен. Въздъхна: „Аз сигурно съм страхливец. На бойното поле не съм забелязал това — или по-точно само преди започването на битката винаги изпитвам определена нужда; но какво представляват десет хиляди врагове в сравнение с един дух!“

Тази вечер на трапезата почти всички мълчаха. Беше толкова тихо, че кралят заповяда да повикат музикантите. Лицето му пак беше потъмняло, а Анри не вдигаше поглед от чинията си, която все си стоеше пълна. Само мадам Катерина продължаваше да говори с бавния си глух глас и ако някой не й отвръщаше от разсеяност, тя го мереше и претегляше с поглед, като същевременно продължаваше да дъвче спокойно. Към своето кралче тя се обърна със следните думи:

— Вие не се храните, зетко. Би трябвало да си хапнете, докато все още не е късно, и от дивеча, и от рибата, и от сладкишите. Не навсякъде и не всякога има подобни лакомства.

Той се престори, че не я чува, защото оркестърът свиреше; въпреки това тя му беше дала да разбере, че много добре знае, че той пак замисля бягство. Впрочем тя веднага поклати глава. Колко често бе искало вече нейното кралче да бяга, нека се опита най-после! Погледна въпросително и към сина си, краля, и той също не й хареса.

— Ти пак си замислил някоя глупост — рече му тя, наведена напред над масата. И след малко добави: — Сир, вие не удостоявате вече своята майка, кралицата, с доверието си.

След като станаха от масата, Анри имаше чувството, сякаш тази вечер никога няма да свърши. Човек не може да ухажва дамите или да се фехтова с думи с мъжете, когато знае, че се е уговорил да се срещне с някой дух.

Към единадесет часа, както обикновено, стражите завикаха по коридорите и през големите зали, че е време за затваряне на външната порта, и всички придворни, които живееха вън от двореца, си тръгнаха. Анри искаше да се смеси незабелязано с тях, но сам негово величество го повика да се върне. Кралят имаше съвсем жалък вид. Ако Анри не беше също така разстроен, веднага щеше да разбере, че съвестта на краля не е чиста. Кралят каза:

— Навън нощта е студена и бурна, драги братовчеде. Какво ли не може да се случи на човек в мрака! Остани по-добре тук край огъня!

— Чакат ме — отвърна Анри и се разсмя, сякаш го чакаше някоя дама, но и на него му беше страшно.

Щом излезе от защитата на стената на двореца, силният вятър го блъсна назад. С усилие стигна до терасата, потънала в пълен мрак. Той зачака, времето минаваше, а духът все още не намираше начин да му се яви. Едва когато бурята разкъса облаците, един лунен лъч просветна и веднага се изгуби, ала Анри забеляза под бледия му светлик господин адмирала. Черни доспехи, посивяла брада и добре познатата стойка на главата, която не само го извисяваше над останалите хора, но и беше осенена от волята божия. Анри почувствува, че това е само той, и подви колене. Момъкът стоеше в началото на терасата, а духът чак на другия й край, където се извисяваха колоните; лете те се обвиваха с лози и образуваха беседка. Анри започна да се моли.

Тогава луната отново се показа и този път светлината й се спря по-задълго върху отвъдземната фигура. Лицето й е бледо като някакво призрачно сияние, очните кухини зеят празни: нали не са на земен човек. Кракът също не може да пристъпи върху каменните плочи на този свят. Духът провлича безсилен нозе и се мъчи да направи крачка напред. Още по-трудно е сред грохота на бурята да се чуят думите му, тъй като гласът му не излиза от истинско гърло. Затова пък видимото му появяване действува още по-злокобно! Челюстите на молещия се Анри тракат. В този миг той долавя стон. Неясно, с разкъсвани от вятъра думи, господин адмиралът заявява, че настоява той да отмъсти за него на убийците му. Месецът отново изчезва. Това е добре, защото само в мрака Анри може да набере сили да изрече неистината. Ако духът го виждаше, той не би се осмелил да я каже дори мислено. Сега се съвзема и извиква под напора на вятъра към мрака:

— Дори и не мисля да отмъщавам за вас, господин адмирал. Защото сега вашите убийци са мои най-добри приятели, а аз съм весел младеж и добър танцьор и искам завинаги да остана в Лувърския дворец.

Той говори високо, така че всеки жив човек, скрит някъде наблизо, да може да го чуе. А на себе си, в душата си, младият Анри шепне, шепне настойчиво:

„Господин адмирал, аз съм същият, какъвто бях и преди!“

Естествено, един дух разбира за какво става дума, той много лесно отличава премълчаната истина от лъжата, която Анри казва за всеки случай, поради навика вечно да бъде предпазлив и защото притворството отдавна вече е станало обичайното му държане.

„Вас не мога да ви излъжа, господин адмирал!“

Неочаквано там отсреща нещо тежко пада върху каменната плоча, сякаш нечие тяло се сгромолясва и онова, което следва, според човешките понятия, е груб тропот, викове и тичане. Така не може да се проявява никой дух, и най-малко този. Анри се извръща да бяга. Но точно в този миг облаците се разкъсват и под слабата светлина на звездите той вижда един жив човек, който тича насреща му и когото той би разпознал сред всички други.

— Д’Елбьоф!

— Насмалко не го хванах! Лежах върху лозниците между коловете и тоя негодник не ме виждаше, но аз веднага го познах. Беше шутът: никой друг, освен кралския шут, вечно тъжната физиономия, този лош комедиант. Щом се уверих, че е той, скочих — исках да рипна върху раменете му, но за жалост, паднах до него. Докато се изправя, той вече беше изчезнал.

— Жив човек не може да стане невидим.

— Нито пък дух може да вика като глупак или да тича по стъпала, които водят кой знае къде. Той се измъкна през някакъв таен вход.

Сега терасата бе заляна от светлината на месеца и те можаха да проверят всяка плоча поотделно, но нито една не им се стори подозрителна. Анри се хвана за челото:

— Ето какво било! — каза той.

Беше си припомнил лицето на краля малко преди това, когато се сбогуваха, това лице, което издаваше чувство на виновност и зли помисли.

„И всичко щеше много добре да му се удаде, защото аз действително бях повярвал, че разговарям с господин адмирала. И ако вместо да излъжа, бях казал: «Само десет дни още и ще се махна оттук.» Или ако дори бях признал на господин адмирала: «Аз много често мисля за своето отмъщение, господин адмирал, и животът на вашите убийци неведнъж се бе намирал само в ръцете на бога!» Но аз премълчах всичко това и добре че стана така. Иначе още утре заран щяха да ме намерят прободен с кинжал върху тези каменни плочи.“

Той не каза нито дума от това на своя приятел, но наблюдателният Д’Елбьоф разбираше почти всичко без обяснение. Върнаха се в двореца, за да вдигнат шута от леглото. Както и предполагаха, той вече си бе легнал; бяха му оставили достатъчно време, докато проверяваха каменните плочи на терасата. Той се престори на дълбоко заспал, но по-скоро се задъхваше, отколкото да хърка и одеялото му беше студено. Те го измъкнаха безцеремонно от леглото, накараха го да седне на един стол и го завързаха за него. Странното беше, че той все още не бе отворил очи. Изпратиха Арманяк да повика Д’Обинйе и Дю Барта. Разпитът се проведе в тяхно присъствие.

Признава ли, че е идвал от терасата — попита Д’Елбьоф завързания за стола шут. Признава ли, че се е преструвал на дух — попита го Анри. За да се спаси, шутът се престори, че е изгубил говора си. Извърна очи, сякаш наистина ей сега щеше да умре; лицето му обаче беше ухилено. Несъзнателното потръпване на мускулите му от страх измести израза на постоянна печал, с които шутът играеше ролята си. В ленена риза вместо в строгата черна дреха, с мъртвешки бледо издължено лице, разбъркани коси и тази несъзнателна полуусмивка: за първи път през цялата си кариера шутът действително изглеждаше смешен. Петимата присъствуващи избухнаха в буен смях. Д’Елбьоф пръв напомни на останалите господа, че тук току-що бе направен злостен опит да се измами жив човек, независимо от обидата, която бе нанесена на духа, защото той сам щеше да съумее да си отмъсти. При тези думи зъбите на шута затракаха от ужас.

Признава ли той, че тази нощ се е представил за духа на господин адмирала Дьо Колини — настоя Анри още веднъж, като заплаши шута, че ще го обеси, и дори нареди на Арманяк да освети стената и да потърси някой забит пирон. Шутът обаче беше ловък комедиант. Разпитът съвсем не протичаше според желанието на господата.

Въпрос: Страхува ли се той?

Отговор: Страхува се, разбира се.

Въпрос: Съжалява ли?

Отговор: Съжалява, разбира се.

Въпрос: Готов ли е да изкупи вината си?

Отговор: Готов е.

Въпрос: Тогава признава ли, че е бил духът?

Отговор: Не отричал.

Той и без това достатъчно ужас бил преживял от себе си, или по-точно казано от истинския дух; защото духът всеки миг можел да му извие главата, разгневен от непристойното му подражание. Освен това шутът бил наясно, че ще има да плаща още заради своята дързост, и то въпреки искреното си разкаяние. Защото всеизвестно е, че духовете се отличават с безпощадна отмъстителност.

Въпрос: От нищо друго ли не се страхува?

Отговор: Че от какво да се страхува? От вашия пирон или от вашето въже? Те и без това нищо не можели да му направят. Убият ли го, кралят веднага щял да узнае, че действително е съществувал заговор, който той бил възложил на шута да разкрие.

Д’Елбьоф каза на ухото на Анри:

— Да го оставим на мира.

Анри обаче попита шута още дали е действувал от омраза. В Лувърския дворец Анри се бе научил да изучава внимателно омразата във всичките й прояви.

Отговор на шута:

— Да те мразя ли, Навара? Задето играеше тук вместо мен ролята на шут? Аз ти бях казал веднъж, че ти с успех можеш да играеш моята роля. Това е много по-малко провинение, отколкото онова, което сторих аз: да раздразня духа.

Въпрос: Спомнял ли си шутът обидата, която му била нанесена по време на едно празнично шествие сред музика и пълно осветление?

Отговор: Спомнял си.

Ставаше дума за ухапване по бузата — Анри бе ухапал шута, а той не се бе противопоставил. Нито единият, нито другият обаче не издадоха тази своя обща тайна.

Въпрос: Дали поради нанесената му тогава обида шутът все пак не е изпълнил с удоволствие онова, което му е било заповядано тази вечер?

Отговорът прозвуча глухо и с някакъв стържещ звук: никога досега той не бил вършил нищо с удоволствие, а само с подобаваща печал и очаквайки собствения си край. Защото неговият край бил близък и щял да бъде ужасен.

После те го развързаха и си излязоха.

Анри каза на двамата си добри стари приятели:

— Ето го духа, чиято покана вие дойдохте да ми предадете, и ето каква щеше да ми бъде наградата, ако се бях вслушал във вашите думи.

Двамата си отидоха посрамени.

Третата нощ след тази случка обаче от стаичката на шута се разнесе ужасен вик и когато отвориха вратата, намериха вътре шута проснат на пода с извита назад глава. Всички, които бяха имали нещо общо с появата на мнимия дух, разбраха връзката между едното и другото, а това бяха както самият крал, който може би знаеше твърде много за този смъртен случай, — така също и заговорниците и Д’Елбьоф. Само Анри разбра много по-късно, че лошите предчувствия на шута действително се бяха потвърдили.

Защото същата тази вечер Анри лежеше на легло; както напоследък често му се случваше, той отново бе вдигнал висока, но краткотрайна температура, причината за която никой лекар не можеше да открие, защото тя бе от морално естество. Край него бяха Арманяк и Агрипа д’Обинйе, когото първият камердинер бе повикал. Защото, наведен над възглавницата на своя господар, Арманяк бе доловил странни думи. Сега и двамата бяха доближили ухо до лицето му; и чуха песен — Анри пееше тихо, но ясно:

— Господи, спасителю наш, теб аз зова и денем, и нощем.

Трескавият Анри продължи да пее; те не можеха да разбират всичко, но знаеха, че това беше 88-и псалм. Текстът му гласеше:

„Ти отдалечи от мен моите приятели, направи ме отвратителен за тях; сега съм затворен и не мога да изляза.“

Тогава те го хванаха за ръка и го държаха така, докато той им пееше псалма за децата на Кора, за слабостта на нещастния. Техният любим повелител не биваше да си мисли, че бог е отблъснал душата му и крие лицето си от него. В този час на слабост той трябваше да знае, че приятелите му и най-близките му хора, както и роднините му не биха се отдалечили от него заради нещастието му.

Така в този час Анри се сдобри и разбра отново със старите си приятели. От този миг всъщност започна бягството му.