Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (20)

Писмата

После всяка от тях двете писа на Анри в По. Те пишеха писмата си обикновено в различни стаи на двореца в Блоа и Катерина предаваше тайно своето писмо на пратеника, когото Жана провождаше. Веднъж Жана писа:

„Ходи често на проповед и всеки ден на молитва! Четкай косите си нагоре, но не както се носеха по-рано! Впечатлението, което ще трябва да направиш още от първия миг тук трябва да бъде: изящество и дързост. Ала не тръгвай от Беарн, преди да съм ти писала отново!“

В същото време Катерина съобщаваше на брат си:

„Мадам ми подари хубаво малко кученце и ме покани също така на чудесен обед. Тя ме обича. Когато ти казвам сега, мой мили братко, че се страхувам, аз много добре знам, че ти не можеш да ме разбереш. Ти ми заръча: при първия знак за някаква опасност — веднага прати бърз пратеник! Аз не виждам никакъв знак, но въпреки това ти изпращам бързия пратеник. «Внимавай! — така ми заръча ти с поглед, когато заминавахме. — Внимавай за нашата мила майка!» Нашата мила майка се готви да замине заедно с целия двор за Париж, където ние имаме много врагове. Аз ще си отварям очите, но да можеше и ти да бъдеш с нас!“

Жана д’Албре написа следното на своя син Анри през май от Париж, където тя живееше в дома на принц Конде. Написа го вечерта при отворен прозорец, пламъкът на лампата й потрепваше под полъха на топлия въздух.

„Набавих ти тук портрета на мадам и ти го изпращам. Дано той те зарадва! Тук, освен самата мадам, която наистина е хубава, почти нищо не ми харесва. Кралицата на Франция се отнася с мен много зле. А твоята Марго си остава заклета папистка и всичките ми усилия отидоха напразно. Само едно-единствено удовлетворение имах, дето можах да съобщя на Елизабет в Англия, че твоята женитба вече е решена окончателно. Синко, не знам дали ще бъда винаги тук, за да те предпазвам от изкушенията на този двор. Не се оставяй те да те подведат нито в живота, нито във вярата ти!“

В една друга стая на същия дворец сестрата пишеше тайно:

„Пиша ти набързо за нещо, което ни се случи днес! Обикаляме тук магазините, където мама прави покупките за твоята сватба. Днес бяхме при един занаятчия, който прави портрети на мадам, и ние търсехме да изберем най-хубавия, когато отвън се насъбраха много хора и започнаха да роптаят нещо срещу нас. Те ставаха все по-шумни и по-заплашителни, докато нашата охрана най-после ги разгони. Мама каза, че те били само възбудени зяпачи, нещо неизбежно в Париж: аз обаче знам, че те роптаеха срещу твоята женитба. Народът тук не я желае и навред търси свади с протестантите. Неколцина господа от нашата свита признаха това пред мен, след като ги принудих. Защото аз не съм дете, за каквото ме мислят. Придворните госпожици на злата стара кралица са цял полк, имат много приятели навсякъде и ги насъскват срещу нас, и главно срещу господин адмирала. Той пристигна тук с петдесетима конници. Мадам Катерина е вбесена срещу господин адмирала, задето защищава нашето дело със сила. Нямам право да кажа: с неблагоразумие, защото съм само едно момиче. Трябваше да ти напиша всичко това съвсем набързо, защото под прозореца ми долу на двора чака пратеникът с коня си да му пусна писмото, пък и светлината ми догаря, а трябва и да запечатам писмото.“

Докато Катерина нанасяше восъка върху хартията, светлината припламна още веднъж от отвора на лампата и после изгасна. В стаята на Жана лампата продължаваше да свети и кралицата пишеше:

„Колини е по-решителен от всякога и това ме успокоява. Той настоява да се обяви война на Фландрия и кралицата не може да му се противопостави, макар да твърди лъжливо, че никой нямало да тръгне с нас — нито Англия, нито протестантските немски князе. В края на краищата тя е само една стара зла жена, докато синът й, кралят, се страхува от господин адмирала и го обича заради това, дори го нарича свой баща. При първата им среща Колини коленичи пред него, ала в мислите и намеренията си той се преклони единствено пред бога и в никакъв случай не пред Карл Девети, който, напротив, го следва изцяло, отрупва го с почести и не взема вече никакво решение без него. Кралят подари на господин адмирала сто хиляди лири, за да възстанови опожарения си замък Шатийон. Сега господин адмиралът живее там. Кралят обаче остана в Блоа заради някаква любовница. Господин адмиралът има право: това ще ни даде възможност да изместим мадам Катерина от властта. Затова, сине мой, приготви се за път и тръгни!“

Така написа Жана и пратеникът й, един беарнски дворянин, го прибра на сигурно място, за да яхне коня си в ранни зори и го отнесе. Той поне се надяваше, че ще успее безпрепятствено да отнесе скритите до тялото му две писма — на кралицата и на дъщеря й. Преди обаче да стигне до дома, където живееше заедно със свои другари, той бе нападнат от група пияни; въпреки мрака той разпозна, че това бяха хора от личната охрана на френската кралица. Помъчи се да ги отблъсне, ала някой му нанесе удар, който го повали на земята. Когато успя да стане, нападателите му вече бяха избягали заедно с поверените му писма.

Те веднага попаднаха в ръцете на Катерина Медичи и тя ги отвори, без да разчупва печатите им. Сама в своята спалня, тя четеше онова, което нейната неприятелка и дъщеря й сега й съобщаваха волю или неволю, и мадам Катерина беше доволна. Радваше се, защото разкритите заговори всякога й вливаха живителни сили. Лошавината на живота и на хората утвърждаваше собствената й природа и дух и я насърчаваше за решителни дела. Тя седеше на своя неудобен дървен стол с права облегалка и вдигна поглед над написаното, защото вече го знаеше наизуст, и две от шестте бели восъчни свещи, които горяха в стаята й, я осветяваха още: тя бе изгасила с малките си пръстчета останалите. Светлинният сноп обграждаше жълтите увиснали торбички под брадичката и бузите й, а горната част на лицето й беше в сянка и само очите, които обикновено бяха матовочерни, сега блестяха като горящи въглени. Каквото и да виждаха тези очи в душата на старата кралица, навън, в стаята, те виждаха само откройващите се сред общия мрак отделни детайли от богато изписаните стени — веднъж широко отворена крещяща уста, другаде вдигнат нож. После под полъха на вятъра пламъкът на свещта полегна на другата страна и пред нея се разкри жадната усмивка на някаква нимфа и една ръка, която искаше да я сграби.

Мадам Катерина разсъждаваше над това, че според изричните думи на нейната неприятелка, тя трябваше да бъде лишена от властта. Тази безразсъдна жена вече си въобразяваше, че е господарка, а мадам Катерина ще остане сама и изоставена и нейният син, кралят, ще бъде само оръдие в ръцете на един бунтар, когото нейният съд бе осъдил да бъде обесен на Плас дьо ла Грев!

„Присъдата не е отменена, моя мила приятелко! Нима вие знаете дали моят син Карл няма да се разкае все пак някога? И ако не се опомни сам, тогава той ще се стресне от своя брат Д’Анжу, който е моят любимец, защото не обича жените. Аз заплашвам по-стария си син със следващия. Той знае колко лесно се мре в нашия двор. Не, моя мила приятелко, каквото и да си въобразявате вие, аз няма да разгневя испанския крал и няма да се съюзя с холандеца срещу него. Иначе Филип ще даде моя трон на Гиз и аз действително ще бъда загубена. С тия заклети католици от рода Гиз аз ще трябва да си разчистя също така сметките, както и с вас, еретиците. Всичко по реда си. Оставете ми още малко време, добра ми приятелко! Вие ще доживеете нови и съвсем странни неща. Какво казах: ще «доживеете» ли?“

Мадам Катерина размишляваше, без въобще да си дава сметка, че размишлява. В подобни мигове въображението й се оживяваше по чуден начин, защото надрастваше страха и стигаше до безогледната дързост. В такива случаи мислите отиват по-далеч, отколкото може да се предполага, че ще стигне делото: и все пак делата следват мисълта.

Междувременно тя съвсем не се беше откъснала от действителността, а напротив, много добре усещаше всичко, което ставаше в двореца в този час. Нейният дворец Лувър се затваряше и заключваше в единадесет часа и малко преди това започваше усилено щъкане и тичане насам-натам на дворцовите хора, които искаха да излязат навреме: ей сега за трети път стражата щеше да извика и после вратите щяха да се захлопнат. Стрелците на краля още крачеха тежко през всички коридори, за да прогонят случайно застоялите се там. Щом отминеха те обаче, край много оставени нарочно само притворени врати се подемаха тайни преговори и жените пускаха мъжете да влязат вътре. Мадам Катерина знаеше много добре това и нямаше нищо против. Отговорникът на личната охрана на краля влезе при нея и попита каква ще бъде паролата за тази нощ.

— „Амор“ — реши мадам Катерина.

Тя заповяда на капитана още нещо, но го накара за целта да пристъпи съвсем близо до нейния стол и зашушна в лицето му. След това шестте восъчни свещи в преддверието бяха загасени и през тази нощ никой от големите фенери с ленени абажури на стълбището не разпръсваше своята прецеждаща се през тъканта светлина. Удари дванадесет, когато една загърната в плащ фигура, предвождана от факлоносец, се промъкна към спалнята на старата кралица, влезе вътре и затвори вратата едва когато офицерът се оттегли. Тогава Карл Девети отхвърли наметалото си. Майка му седеше все още на същото място, както от няколко часа насам, и сега извърна към него едрото си старческо лице, което трептящият сноп светлина освети изкосо, и синът й се изплаши.

— Повиках те тъкмо навреме, сине мой, освен това беше необходимо да дойдеш през нощта. Вече дойде време да действуваме! Прочети тези писма! — И тя му ги подаде.

Едва прочел началото, Карл удари силно с юмрук по масата. Лицето му обаче не изразяваше само ярост, а повече страх. Недоверчивият му поглед както винаги падаше изкосо. Катерина си помисли:

„Какъв отпуснат млад човек! Колко е добре, че имам още двама сина! Следващият след него обича момчетата: аз ще бъда единствената жена, която ще има власт над него. Последният е много опърничав, ще трябва да внимавам с него, за да не предприеме нещо срещу мен!“

— Аз непрекъснато мисля за твоето благо, сине мой — започна старата жена. — Ти има вече достатъчно време да се порадваш в Блоа на своята приятелка: сега имаш належаща нужда от изпитаната сила на майка си, за да можем двамата заедно да спасим трона ти!

— Убий ги! Убий ги! — задъха се Карл и вените му се издуха болезнено.

Лицето му беше не толкова дебело, колкото подпухнало, и бе покрито с рядка щръкнала брада. Над горната му устна мустаците се спускаха на червеникави снопчета, долната му устна обаче, обикновено плътно притисната от ненавист към околния свят, сега бе отпусната надолу, защото нещастният млад човек бе силно изплашен. Когато извика „Убий ги!“, той необуздано изтегли врат над колосаната си къдрава яка, при което в големите му уши се разклатиха и проблеснаха двете едри перли.

Старата жена каза:

— Господин адмиралът, когото ти наричаш свой баща впрочем продължавай и занапред да го наричаш така, това ще го заблуждава! Този бунтовник ме заплашва съвсем открито, а неговата жалка козя кралица ми каза направо в лицето, че не се страхувала от мен. Аз знам, че вие не ядете малки деца — така се изрази тя пред мен. Ала аз те уверявам, че тази пиренейска коза няма понятие от тези неща. Така например тя самата има деца и аз действително имам намерение да ги изям. Малката й дъщеря е написала това трогателно писмо, което момчето действително трябва да получи. Тъкмо ще бъдем сигурни, че рицарският му дух и смелост ще го доведат тук и тогава той ще ми служи като жива стръв за всички опасни хугеноти. Париж вече гъмжи от тях, а заедно с веселия им принц още повече от тях ще пристигнат тук.

Тя съвсем бе понижила глас и сега направо шептеше:

— И тогава те ще ни бъдат в ръцете. Всички гасконски кресльовци ще имат вече само едно гърло: а едно лесно може да се пререже. Тихо! — смъмри го тя, защото видя, че Карл отново искаше да изкрещи: „Убий ги!“ Същевременно в мислите си мадам Катерина също бе надвиснала над една пропаст, незнаеща дали делото ще последва някога мисълта. Тя си припомни бавно, изричайки дума по дума:

— Херцог Алба ми беше казал веднъж: „И десет хиляди жаби не могат да направят една сьомга“, а аз му отвърнах: „Вие можете да имате пред вид двама души с тази «сьомга»?“

Тя го изгледа дълго и внимателно, макар да срещаше само косия му поглед.

— Впрочем ние с теб също сме само двама — подхвърли неочаквано тя и в стаята отново прозвуча мазният й спокоен глас.

Той така силно се изплаши от тези думи, че в желанието си да сграбчи някакъв несъществуващ стол, седна пред нея на земята.

— Остани така! — рече майка му и продължи да му говори непосредствено на ухото — дотогава, докато майското утро започна да прозира иззад завесите и кралят напусна покоите на мадам Катерина.