Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (74)

Сцената с тримата Анри

Той разказа на своята добра приятелка Мадам Катерина, че Лотарингският херцог й готви какви ли не изненади. Междувременно Анри бе успял отново да се овладее и не придаде на съобщението си по-голяма важност, отколкото бе разумно с оглед на неговото собствено положение. Описа откъм комичната му страна съзаклятието на Лотарингеца с почетните граждани на Париж. Едва спомена за отношенията на русия красавец с народа; кралицата-майка можеше да го приеме с пренебрежение или като предупреждение — както тя решеше. Тя предпочете въобще да не му обърне внимание. Тогава той пристъпи съвсем близо до нея и рече неочаквано:

— Мадам, свършено е с вас.

Тя се разсмя майчински.

— Не се безпокой за това! В края на краищата Гиз работи за мене, защото Филип е мой приятел.

Тя беше уверена в това и затова не можеше да разбере, че крал Филип си търсеше наместник във Франция за времето, когато той щеше да бъде единственият господар тук, след като щеше да разклати устоите на френското кралство чрез своето испанско злато. А тук до нея стоеше един млад човек, който започваше да прозира тези замисли. Мадам Катерина отвърна хитро:

— Върви сега при някоя от моите красиви дами, кралче. И ти, и Гиз трябва добре да се забавлявате пред очите ми, тогава няма защо да се страхувам за вас.

Френският крал седеше загърнат в кожената си пелерина и пишеше; точно това бе очаквал Анри — да го свари в подобно тихо униние, за да му открие някои неща. Впрочем Д’Анжу вече знаеше най-лошото: един от неговите любимци бе паднал днес в двубой — Можион, прелестно момче, което един офицер на Лотарингеца бе пробол. Това вече беше прекалено, Гиз не бунтуваше само народа по улиците, а си позволяваше да всява смут дори в собствения дворец на краля.

— Братовчеде Навара, ние не го бяхме оценили достатъчно.

— Съгласен съм — отвърна Анри. — В един Голиат и герой от неговия тип не всичко е само грубост. Не бива да се забравя, че такива хора са коварни.

— А аз — заключи кралят — ще му отвърна с достойнство, макар и с мъдра пресметливост. Ще сложа своето кралско име върху списъка на Лигата.

И той веднага стори това сред голяма тържественост и в присъствието на многобройни свидетели от всички съсловия. Нека, народът и почетните граждани сами се убедят, че на краля не му е необходим някакъв съюз, за да му напомни обещанието му да защищава религията. Той поставя името си най-отгоре, дори над името на Лотарингеца, за да му докаже, че ще се противопостави с всички сили на по-нататъшното разпространение на хугенотското учение. Същевременно сам не си вярва, пък и никой не вярва на слабия крал. Със своя подпис той само бе потвърдил, че в цялата страна странствуващи монаси могат да подстрекават народа срещу него, а списъците на Лигата се изпълват с имена и кръстчета на неграмотните във всяко село и при това всеки момък вижда пред себе си смелия Гиз, а всяка девойка — красавеца Гиз, и герой на техните сънища е единствено той — вместо унилия Валоа, който е ту тъжен, ту разпътен и се забавлява със свитата си от момчета.

Анри, третият крал с това име, забравяше своя сан, когато се преобличаше и се превръщаше ту в източен султан, ту в каещ се грешник. Като крал на Франция той често обичаше да оплаква истинското си положение и веднъж привлече за свой довереник зет си Навара, който по-късно трябваше да стане четвъртият Анри. Една заран кралят прати да го повикат; наближаваше Коледа, навън имаше сняг и някаква необичайна тишина обгръщаше Лувърския дворец, сякаш той бе съвсем сам в целия свят. Кралят помоли:

— Анри, кажи ми какво мислиш за мене.

— Че вие сте моят господар и крал, сир.

— Това няма какво да го мислиш. А когато се замислиш по-дълбоко?

— На ваше място не бих настоявал да чуя истината. Вие действувахте един-единствен път и това беше през Вартоломеевата нощ. Днес Гиз е много по-силен, отколкото беше адмиралът тогава. Вие сте крал и затова навярно не случайно го оставяте да става все по-силен.

— Това е съвсем друго нещо — рече кралят мрачно под носа си. — Чакам те да упражняват насилие над мене.

— Ами че изпреварете ги!

— Нали чуваш, че ги изчаквам! — пошепна кралят и вътрешно потрепери. Той дори прикри устата си с ръка. — Имам съобщение, че Гиз замисля да ме отвлече. Какво ли ще бъде пък това? Аз — негов пленник. А той — господар на моето кралство — и ще влиза при мен с камшик в ръка.

— Той е една глава по-висок от мене — рече Анри Навара. — И какво от това? Един дългуч има пред мене единственото предимство, че може да смъкне от тавана закачените там наденици, и нищо друго. — А през ума му мина: „Той иска от мене да убия вятърничавия му брат. Само защото не е по-висок от мене ли? Никой не може да го разбере тоя свят!“

В това време пред вратата се чуха стъпки от много хора и дрънчене на оръжие, после вратата се разтвори из един път и офицер от свитата на херцог Гиз доложи, че той пристига. Не помоли негово величество да приеме господаря му. Направо херцогът разпореждаше. Впрочем той накара краля на Франция да го почака и кралят се възползува от това, за да скрие братовчед си Навара зад една завеса.

— Искам да чуеш какво ще си позволи той да говори на краля. А ако се нахвърли върху ми.

— Възможно е да забие кинжала си в завесата. Предпочитам по-рано да изляза и да си поговорим с него.

В този миг се появи третият Анри от рода Гиз. Команди, почести, тържествено влизане. Крал Анри седеше пред писалищната си маса, сгушил се в кожената си пелерина. Анри Навара поглеждаше скришом през завесата.

Херцогът остана с шапка на глава и дори не се и опита да подвие коляно. Заяви само:

— Времето е подходящо за лов. Дошъл съм да ви взема, сир.

Кралят се накашля шумно, което беше знак за братовчед му и означаваше:

„Ето това е, той е дошъл да ме отвлече!“

После отвърна:

— Разбира се, драги ми приятелю, но за мен е ясно, че вие нямате парламент и не сте длъжен да пишете непрекъснато укази до парламента си, който отказва да впише в регистрите си изявите на благосклонност, които вие сте благоволили да направите.

Гласът на херцога прозвуча остро:

— Вашият парламент има право. Защото вашите укази обогатяват само придворните ви, а народът върви към гибел.

— Същото се говореше и по времето на моя брат Карл. Всъщност какво друго прави народът, освен да върви към гибел?

Кралят изрече това дебнещо и херцогът постъпи точно така, както той очакваше от него. Заговори като истински трибун и започна да изрежда безразборно големи цифри и още по-големи думи. Когато накрая той вече не знаеше какво да прибави, кралят с почерняло лице рече изпод кожената си пелерина, като едва раздвижи дебелите си устни:

— Виждаш ли, Гиз, именно затова те приех сам и без свидетели, защото се страхувах, че иначе няма да имаш смелост да говориш така свободно.

— Че от кого мога да се страхувам? — попита херцогът и застана в разкрачена поза. Отблъсна предложения му стол. — Кой от нас двамата стои всъщност начело на Лигата? — попита той.

— Ти — призна кралят убедено.

Херцогът долови в думите му нещо, което го изпълни с презрение. Затова рече:

— Вие сте крал, но не сте никакъв благородник. Затова и няма да останете крал. А аз — той се запъна, извика за втори път „аз“ и едва успя да премълчи онова, което напираше на устата му: „Ще бъде крал.“

А кралят — вместо да го сложи на място, насърчи дръзкия младеж. Братовчедът зад завесата едва се сдържаше, като слушаше как тук се отнасяха към кралската кръв. От същата тази кръв, макар и от двадесет и първо коляно, беше и той самият. Размърда леко гънките на завесата, за да привлече вниманието на Гиз. Гиз обаче твърде много бе погълнат от желанието си да унизи краля.

— Вие сте крал на своите любимци — заяви той твърдо. — Но и техният брой ще намалее заедно с намаляването на парите ви. И накрая вие сам ще се уедините в най-далечното кътче на своето кралство, без любимците ви, без пари и дори — без кръв.

Страх разтърси краля. Кожената му пелерина се изкачи чак до тила му и братовчедът зад завесата очакваше, че той ей сега ще се смъкне под писалищната си маса. Вместо това кралят помоли тихо:

— Продължавай, говори!

Това беше твърде силно дори за един безчувствен човек като Гиз. Той млъкна, извърна се и отиде да вземе стола, който бе отблъснал преди малко.

— Продължавай, говори! — повтори той на себе си и повдигна рамене.

Всичко това се чу много ясно зад завесата, защото столът и херцогът бяха съвсем близо до нея; а свидетелят зад завесата усети как в очите му избиха сълзи. Един безсрамен човек с излишък от кръв и жизнени сили и сбирщина от прост народ след себе си си позволяваше без никакво право и заслуги да застане пред един крал като някакъв велик господар и да заплашва дори краля, че и последната капка кръв ще изтече из порите му, както на брат му! Що за порядки! Анри Навара отдръпна завесата и излезе напред с извадена шпага в ръка.

— Можех да ти я забия в гърба, защото ти напълно го заслужи!

— Охо! — извика Гиз. — Значи, съм попаднал в клопка? — За какво беше тогава това „Продължавай, говори!“, след като Валоа не можеше да очаква да чуе нищо добро за себе си. — А аз дойдох тук — рече едрият великолепен мъж, отстъпвайки едва забележимо към вратата, — дойдох тук като предан служител на краля с намерение да спася него и кралството му чрез трезвите си слова. Меча си не донесох и ще бъде унижение за мен да изтегля кинжала си.

А може би той бе забравил да вземе и него, защото беше вече готов да плесне с ръце. В следващия миг стаята би се изпълнила с неговите въоръжени хора. Анри Навара му попречи да го стори.

— Анри Гиз! — изяви той. — Да поиграем! Убийството на Цезар: спомняш ли си нашата игра? Ти и аз, ние двамата ще бъдем съзаклятниците.

— Остави тия шеги! — рече Гиз.

В действителност обаче той бе доволен, че може да се измъкне по този начин. Достатъчно бе говорил сериозно и бе сторил също така достатъчно, за да се създаде едно истинско съзаклятие. Лицето на краля се промени из един път и видимо изрази ужас; той скочи и се изпъчи като правораздаващия владетел.

— Ето го Цезар! — извика Анри Навара, увлечен в играта. — Хвърли се върху него!

Гиз тъкмо искаше да се хвърли върху краля, но падна на пода, защото другият съзаклятник му бе поставил крак. Анри Навара веднага седна на раменете му, натисна главата му надолу и попита възбуден, както му налагаше ролята:

— Сир, какво да направя с оскърбителя на ваше величество?

— Отрежи му главата! — изкрещя диво Цезар.

Може би той единствено се беше отдал на яростта си или се бе върнал обратно в колежа „Навара“ и неогрявания от слънце манастирски двор, където преди години те — три момчета на име Анри — бяха играли на същата игра.

— Готово! — заяви братовчедът Анри, остави жертвата си да се изправи и прибра оръжието си, като преди това го избърса от въображаемата кръв.

После настана кратка пауза; по време на мълчанието им и на настъпилото след това смущение тримата Анри трябваше да се върнат обратно от манастирския двор и от играта в днешния ден, когато те бяха вече възрастни и враждите им бяха станали неотменима действителност и те не играеха вече в някаква трагедия, а бяха пионки на самия живот. Настана миг на несигурност. Нима след всичко това ние няма отново да поемем ролите си в една условна трагедия? Какъв е този живот, в който се повтарят едни и същи положения, които ние отдавна вече сме видели в собствената си фантазия? Някакво впечатление за недействителност — и после те отново се връщат към действителността. Анри Валоа въздъхна тежко и седна. Анри Гиз направи чак сега пропуснатия в началото поклон. Само върху лицето на Анри Навара остана изписано все още някакво съмнение или съжаление. То не остана скрито за погледите на другите двама, които се спогледаха тайно от него и се усмихнаха вътрешно. И това се повтори, както някога в манастирския двор.

Новото бе, че в същия този ден по време на следобедната им игра на топка Анри Навара съзнателно направи някои отстъпки на добрия си приятел Анри Гиз и се остави той да го победи — докато в същия час един съвсем млад дворянин от неговата свита, предаден от баща си на Наварския крал да му служи като паж — името му беше Рони: шестнадесетгодишният момък бе оцелял през Вартоломеевата нощ само благодарение на това, че директорът на училището му го бе скрил, — Рони, който по-късно щеше да се нарича Сюли, предизвика един дворянин от свитата на херцог Гиз на двубой и го уби. А в същото време херцогът излезе победител в играта на топка.

Когато кралят видя отново братовчед си, той му каза:

— Аз трябва да се пазя от теб повече, отколкото от могъщия Лотарингски херцог. Ти ще ме наследиш. Ти си принц от кралска кръв, и на всичкото отгоре си много ловък. Но дали това е само ловкост? Моето недоверие ме кара да мисля, че е много повече.