Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (46)

Спасението

В същия миг тя се събуди, облече се веднага и без да се бави, се запъти към своята майка. Наварската кралица взе и стража със себе си, та ако стане нужда — да се наложи да я пуснат при кралицата. Ала я пуснаха да мине безпрепятствено и тя веднага разбра защо. Брат й Карл Девети беше при мадам Катерина и беше обзет от силен гняв. Той кълнеше и ругаеше, че единствено той бил кралят и само той щял да заповядва, а не някакви съзаклятници, които се събирали в тайни подземия.

Виковете му раздразниха мадам Катерина, която тъкмо размишляваше. Освен това тя се страхуваше за сигурността си: единствено дъщеря й беше в състояние да прочете това по безизразното й лице. Майката поздрави благосклонно милото момиче и му посочи обичайното му столче. Каквато и да бе сега Марго, за майката тя си оставаше милата дъщеричка и предпочиташе да седи близо до полите на майка си и там, заровила и двете си ръце в косите, да чете големи, облечени в кожа томове, които тя трупаше по няколко върху коленете си. По навик тя взе книгите от масата и започна да ги прелиства, ала очите й шареха над тях и се местеха от единия към другия.

Междувременно Карл Девети се засегна от неприятния факт, че несвързаните му викове не направиха никакво впечатление на старата жена, която го гледаше безучастно. Затова той реши да стане по-страшен и по-точен. Протегна врат напред, червеникавите му мустаци увиснаха надолу и той разклати ръце, но всъщност ги бе стиснал в юмруци. Изпод око се мъчеше да разбере дали майка му щеше да избухне.

— Добре ли спа, майко?

— Твоето празненство премина доста шумно, сине мой.

— Но това не ти попречи да станеш рано, а заедно с тебе и неколцина други, особено брат Д’Анжу. Аз съм осведомен за всичко. Вашите планове са насочени срещу мен — те са противодържавни, защото иначе вие нямаше да се съвещавате в едно помещение, в което човек гледа отгоре надолу като в подземния свят.

— То само изглежда така, сине мой, когато човек го гледа, покачен на стълба.

— Ти не отричаш, майко, и това е добре; защото лицето, което ви е видяло, е готово да повтори още веднъж всичко в твое присъствие.

— Едва ли.

За сина този отговор гласеше: „Ти си глупак.“ А дъщерята разбра: лицето вече не е живо. За миг Марго се надвеси над книгата, докато Карл бе обзет от пристъп на ярост. Разкрещя се, че щял да заповяда да арестуват брат му Д’Анжу. Родната му майка искала да го лиши от живот и да издигне на престола другия.

— Аз обаче ще извикам моите протестанти на помощ! Аз единствен ще управлявам страната заедно с господин адмирала Колини! — извика той по момчешки и сам се ужаси от дързостта си.

Въздействието от думите му съвпадна с най-лошите му опасения: майка му се разплака. Мадам Катерина обичаше да степенува нещата. Най-напред тя размаха късите си ръце около себе си. После едрото й лице с увиснали бузи бавно се превърна в невинната физиономия на малко отчаяно момиченце. След това тя го прикри с късите си пръстчета и загледа през тях скритом, като скимтеше. Скимтенето й все повече се усилваше, без да потече и най-малката сълза през пръстчетата й. Мадам Катерина можеше да се преструва най-убедително, но не и че пролива сълзи. Карл забеляза само онова, което й се удаде. Марго видя останалото.

Хлипайки, старата жена каза с мъка:

— Разрешете ми, сир, да се оттегля в своята родина! Отдавна вече треперя за живота си. Вие обличате с доверие моите заклети врагове.

Тези думи трябваше да го стреснат, както тя се надяваше, и той действително се изплаши. Та той искал само да разбере какво решение са взели те тази сутрин — измърмори Карл безпомощно.

— Да се борим за благото на вашето кралство! — отвърна тя; каза го със съвсем сух глас и със същия непроницаем израз на лицето, както преди.

Човек можеше да се усъмни, че само преди миг тя бе разиграла сцената с плача. Думите й прозвучаха укоризнено.

— И това трябваше да бъде решено без вас. Защото то изисква действия, велики действия, достойни за велик владетел. А те не са ти по силите, бедни мой синко — допълни тя с упрек, като рязък обрат след разиграната комедия на смирение.

Мадам Катерина седеше пред него, облечена в една висша власт, и сякаш никога преди това не се бе молила той да й разреши да се оттегли във Флоренция — откъдето впрочем някога я бяха изгонили.

Карл сведе поглед към краката си, докато в главата му всевъзможни мисли се объркаха, завъртяха и кръстосаха всички намеци на майка му от минали дни, когато положението съвсем не бе така напрегнато като сега; тогава той не се бе противил на нейните кървави замисли и ги приемаше като някакъв ужасен кошмар. Дори майка му самата се бе отдавала първоначално, сякаш напрегнато надвесваше духа си над някакви бездни. Въпреки това Карл много добре си спомняше имената Амори и Линйерол, двете жертви на неговия страх — при много по-малка от днешната опасност. Междувременно, за да докаже самостоятелността си, той бе влязъл във връзка и се бе сближил с хугенота Колини, бе го нарекъл свой баща и бе следвал във всичко съветите му. Така стигна до прага на войната с Испания. Австрийският дом сключи по-тясно около него и неговата изоставена страна дългите си пипала; в същото време същият този Австрийски дом владееше целия Юг, че и централната част на Стария свят; той се разпореждаше с Новия свят и с неговото злато, господствуваше над църквата и чрез нея над всички народи, и над неговия също; той се бе наместил дори в собствения му дворец, в леглото му, в лицето на ерцхерцогинята, замръзнала сред злато и власт така, че нищо не можеше да я събори.

„И сега? — мислеше отчаян Карл Девети, докато гледаше краката си. — Те разрешават всички въпроси само чрез убийства, всички мислят само кого да убият, но херцозите Гиз, пък и моята майка искат да убиват французи, искат да изтребят собствените ми поданици. Докато господин адмиралът иска да убива испанци: за мен това е много по-добре. Наистина, ако той, се върне победител, аз ще трябва да се страхувам и от него, защото той ще бъде по-силният. Досега родът Гиз е по-силен и от него, и от мене. Моята майка държи херцозите от рода Гиз да нападнат най-напред поддръжниците на протестантската вяра. А през това време аз трябва да стоя тихо и мирно в Лувър и да изчаквам. След това моите пресни войски ще се нахвърлят върху онези, които оцелеят, и ще изпратят предводителите им още топли на онзи свят.“

И Карл вдигна поглед, за да разбере какво ще последва. Кралицата-майка му кимна насърчително. Тя твърде често го бе поучавала и той я разбираше — до една определена граница, а оттам нататък — не. Там тя ставаше загадъчна, а той — слаб. Може би той би могъл да я прозре: да прозре първата, решаващата точка от нейния план, ако не го бе възпряло нещо, една задръжка на мисълта му.

„Тази заран в избата — разбра сега Карл — те са взели най-гнусното решение. Аз не съм бил там и те няма да ми го кажат. Но то ме кара да треперя от студ и ми свива стомаха; кой ще ми помогне?“

И едва помисли това, сестра му излезе напред и нападна.

— Аз забранявам да се върши убийство! — каза тя с пълен глас.

За известно време мадам Катерина остана с отворена уста. Какво й бе станало на малката?

— Ти? Забраняваш? — попита мадам Катерина, натъртвайки поотделно на думите.

Карл също изрече изненадан само една дума:

— Ти?

— Аз! — потвърди Марго непоколебимо. — А чрез моята уста — друг. — Другият беше бог, мраморната статуя с червените устни.

„Навара вече ме заплашва! — помисли си мадам Катерина. — Затова ще трябва да действувам веднага!“

— Кой би могъл да забрани нещо на френския крал? — попита тя изумена.

Принцесата не отговори нищо, само лицето й доби капризно изражение.

Карл попита:

— Аз също бих желал да знам кой заповядва тук?

Въпросът му беше неразумен, съвсем не в негова полза; но любопитството му надделя. Та нали и майка му си мислеше, че не е чула добре. Виж го ти, доброто момиченце! Седи над книгите или се въргаля с момчетии. Те вече бяха имали неприятности с нея заради Гиз. Нима тя пак има нужда от един хубав пердах?

— Няма ли да обясниш — на първо време мадам Катерина беше все още отстъпчива — как да разбираме думите ти?

— Ти много добре ме разбираш. Никакви убийства!

— Че кой говори за убийства? Двете религиозни групи — за жалост, ние всеки ден научаваме, че те се нападат взаимно, католиците на твоя Гиз и хугенотите на твоя Навара. Жал ми е за тебе, дъщеричке, защото ти сигурно си се убедила вече, че всеки от тях има своите преимущества. Кажи само как ние да сложим край!

И на това ужасно добродушие Марго отново противопостави получената от нея по време на съня й заповед: Никакви убийства! Тя стоеше с широко отворени очи и гледаше през бледата си майка в лицето на бога — устните му се наляха с тъмночервена кръв.

— Ние не бива да убиваме никого: тогава и двете враждуващи партии няма да се нападат. Защото за всичко ние даваме тон.

— Ние — повтори мадам Катерина, ала този път възбудено и почувствува, че я облива топлина.

Тази учена хлапачка, която мърсеше толкова много спално бельо, бе внимавала много повече, отколкото можеше да се предполага, докато бе висяла край полите на майка си. Сега тя твърде добре го доказа сама.

— Аз не съм глупава, майко. Аз чувам някои думи, които ще трябва да добият истинския си смисъл едва по-късно. На моя брат, краля, вие говорите думи, които той сам още не разбира. Аз обаче се научих да ги разбирам: аз разбирам езика на птиците — добави тя като по внушение от бога.

А всъщност само си припомни безбройните статуи от последния си сън, които съвсем ясно й бяха говорили, макар че само цвърчаха като най-дребните птици „от островите“.

— Какво ще кажеш, сине мой? Не е ли добре да се опитаме да дадем още веднъж един малък урок, който така добре подействува по-рано на твоята малка сестричка? Спомняте ли си, сир, онази сутрин, когато вашата дебела Марго се бе въргаляла твърде дълго с Гиз? — Притъпеният поглед зад безжизненото старческо лице блесна загадъчно.

Той съвсем нямаше намерение да бие отново своята дебела Марго. Междувременно мислите му се бяха подредили; мозъкът му престана да се съпротивява. Той извика:

— Тя е права, като забранява да се върши ново убийство! Аз също забранявам!

— Вървете си!

Студено и твърдо мадам Катерина посочи вратата и на двамата — тази врата, пред която днес не стояха стражите. Затова тя се страхуваше от най-опасното и прояви голям героизъм, като успя да запази спокойствие. Този потомък на варварски рицари можеше направо да я хвърли в затвор; тогава синът й Д’Анжу, който много повече беше неин, нямаше да я защити, защото каквото било, било. Ала тя за първи път откри заплаха за себе си в лицето на това толкова любознателно момиче. И все пак запази самообладание.

— Вървете!

Само че за жалост не си отидоха.

— Адмирал Колини не бива да умре!

— Наварският крал не бива да умре!

И двамата извикаха едновременно: двете имена се удариха едно о друго, всяко искаше да измести другото. Старата жена и сега повдигна рамене.

— Ами ето на̀, виждате ли: и вие двамата не сте единодушни.

— Аз искам същото, каквото и моята дебела Марго!

— Моят брат, кралят, ще ми помогне.

Значи, те бяха съюзници. И щом усети, че вече не е по-силната, мадам Катерина веднага премина към хитрост.

— Нека сключим договор, мили деца. Вие назовахте двама души. Аз не желая нищо лошо нито на единия, нито на другия. Няма и пръста си да повдигна, за да падне убит някой от тях. Ала ако все пак един от двамата падне убит, тогава, мили деца, вие няма да искате от мен да защищавам другия. Това няма да ми бъде по силите! — добави тя донякъде жално, защото дъщеря й сякаш бе израснала пред нея.

Наварската кралица дори се извиси над нея благодарение на знанията и волята си.

— Аз разбирам езика на птиците — отвърна тя, гледайки отгоре надолу към бедната старица. — Двусмисленият език на ваше величество иска да каже, че ще заповяда най-напред да убият господин адмирала, а след това и Наварския крал, моя съпруг.

— Как можеш да говориш така!

— Тя го прозря! — извика Карл озарен. — Моята дебела Марго е умна и знае всичко. Но господин адмиралът трябва да остане жив! Аз заповядвам това! Той е мой баща!

— Как можеш да говориш така! — повтори старата жена и като изостави по-трудно възприемащия си син, тя се обърна към далеч по-съобразителната си дъщеря.

— Помисли сама, би ли могъл някой от нас да обуздае омразата, съществуваща между двете религии, и страстта на хората да се убиват помежду си!

— Но не и да убият краля, моя съпруг!

— Това нито аз мога да предотвратя, нито ти. Те са жадни за кръв. Никой не може да знае предварително с кого ще започнат.

— Ти го знаеш.

— Ти го знаеш! — изкрещя Карл.

Старата жена потрепери, после се натъжи, истински се натъжи и не започна да хленчи, а се държеше като човек, който носи тежко бреме на раменете си и трябва да отговаря за много неща.

— Ето тук зад моето чело — заговори тя и завъртя показалеца на слепоочието си — се е загнездила съдбата на дома Валоа. А не зад вашите чела. Вие сте млади и следвате страстите си. Аз сама със собствения си мозък нося голямото бреме, инак всичко би пропаднало — и вие всички, и домът Валоа.

Това беше нейният най-искрен миг; и искреността й изигра ролята си. Този път старата жена сама не можа да си обясни защо двамата съзаклятници останаха мълчаливи след тези нейни думи. Това я обърка малко и тъй като надцени успеха си, тя веднага направи грешка.

— Ти си влюбена, но ти си моя дъщеря. Ние много добре знаем какво в края на краищата остава всеки път след бурите, които преодоляваме: оставаме ние самите. Малкият Навара се старае с всичките си сили, както всяко от твоите мъжлета. Ще дойде ден обаче, когато ти няма да намериш върху своето ложе отпечатъка от неговото тяло. Първия път ще се попиташ: Къде е отишъл? И втория път ще се попиташ същото. Третия път обаче няма да питаш повече и няма да се интересуваш чак дотам къде е изчезнал той през нощта. — Само че думите й отидоха напразно.

Марго рече с гласа на бога:

— Ти не бива да убиваш!

— Това вече е съвсем ново! — промърмори мадам Катерина и я погледна отдолу нагоре.

— Или аз ще стана протестантка!

— Или тя ще стане протестантка! — изрева Карл и огорчената майка видя, че децата й се бяха хванали ръка за ръка.

— Аз настоявам кралят на Навара да живее!

— Аз настоявам адмирал Колини да живее!

— Престани да ме занимаваш с твоя упорит стар кавгаджия, който погубва кралството ни, а ти го наричаш свой баща! — и тя реши да изгони по този начин от стаята сина си, за да остане сама с дъщеря си и да се сдобри с нея.

— Добре. Ти ще заминеш със своя Навара за Англия. Англичанката не ни помага кой знае колко много; но ние все пак имаме нужда от Елизабет и от нейните пари, тъй като със своя баща Колини твоят брат Карл ни навлече на главата Австрийския дом. Можете да заминете, когато искате!

Само едно отпращащо движение им даде да разберат волята й; тя не можа да каже нито дума повече — макар че не се разбра дали нарочно се престори, или действително бе останала без сили.

Дъщерята веднага се върна към вечното си досегашно подчинение, наведе глава, подгъна коляно и послушно се отдалечи. Карл Девети я последва. Тъй като сестра му бе спечелила така изненадващо победа, той забрави собственото си желание — в същия миг, който бе решаващ за него.