Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (8)

Когато умря баща му

Той ги виждаше обрасли със зелени гори чак до небето, краката отнасяха спящото момче нагоре като вятъра и там той ставаше висок като тях, висок като планините. Оттам можеше да се наведе надолу чак до двореца По и да целуне милата си майка по устата. От мъка по родината той отново се разболя, както по-рано, когато го принуждаваха да ходи на литургия. Отначало помислиха, че го е хванала едрата шарка, но после разбраха, че не е. Тогава баща му го заведе на село, защото Антоан Бурбонски трябваше отново да тръгне на поход и не искаше малкият му син да остане сам в Париж. Анри се страхуваше от самотата не по-малко и на село и горещо помоли баща си да го вземе със себе си в бойния лагер. Но Антоан не можеше да го стори, тъй като там щеше да бъде любовницата му.

Когато той яхна коня си, Анри го съпроводи доста надалеч на своя кон. Не можеше да се отдели от баща си, обичаше като никога преди този красив мъж с брада и бойни доспехи, който беше негов баща, ето оставаше му да върви с него още само до кръстопътя, ето само до този поток!

— Аз съм по-бърз от тебе, искаш ли да се обзаложим? Знам един пряк път, зад гората изведнъж ще ме видиш отново край себе си!

Той хитруваше така, докато най-после баща му го отпрати ядосан да се връща. Ала не минаха и шест седмици и Антоан загина. Шумата на дърветата изсъхна и при сина му дойде един пратеник да съобщи, че кралят на Навара е паднал на бойното поле.

Принцът, неговият син, понечи да извика, но неочаквано сподави всичките си сълзи и попита:

— Истина ли е?

Защото той смяташе вече за съвсем естествено всеки да го лъже и да му поставя капани.

— Разкажи ми как се случи това!

Изслуша с недоверие разказа за окопа, където кралят заповядал да му донесат обяда. Пажът, който му наливал вино, бил ранен от снаряд. Наблизо друг снаряд улучил смъртоносно един капитан, който стоял незакрит и тъкмо удовлетворявал една своя нужда. А после кралят застанал на същото място! Какво друго можело да се случи? Прелетял още един снаряд, и то тъкмо когато кралят ходел по малка нужда.

Тогава Анри най-после даде воля на сълзите си. Бе познал истината по безгрижната храброст на своя баща. Пареше го остра болка, задето той самият трябваше да бъде далеч по това време и че не биваше да сподели битката и опасността като този слуга, когото баща му бе обичал.

— Рафаел! — изкряска му той. — Обичаше ли ме кралят?

— Когато се помина от раната си, вече на кораба, който трябваше да го откара в Париж…

— Кой беше край него? Искам да знам!

Слугата не отговори. Премълча за любовницата, в чиито ръце бе умрял Антоан.

— Аз бях сам с него — увери той. — Когато моят господар усети, че наближава краят му, беше девет часът вечерта, той ме хвана за брадата и каза: „Служи на сина ми добре и нека той служи добре на краля!“

Анри видя всичко пред очите си, затова престана да плаче и сам зарови пръсти в брадата на човека. Чувствуваше, че не може да има нещо по-хубаво от това да умре така достойно като баща си Антоан за краля на Франция.

Споменът за бащата беляза следващите две години от живота на момчето. Дотогава то не видя майка си. През всичкото това време Жана живееше под угрозата да бъде сразена от генерал Монлюк; това беше натиск, благодарение на който мадам Катерина успя да осигури възможността двете да живеят в мир. В това отношение мадам Катерина беше много умела, защото й беше чужда страстната омраза, която питаеше Жана д’Албре; тя действуваше просто според обстоятелствата. Родът Гиз остана най-могъщият й враг, докато засега протестантите бяха обезвредени. Тя дори можеше да се възползува от тях, преди всичко от тяхната духовна предводителка. Обмислила всичко много добре, мадам Катерина реши да стори следното.

След смъртта на Антоан Бурбонски младият принц Навара бе провъзгласен за губернатор на провинция Гийена, какъвто беше и баща му, произведоха го адмирал, придадоха към него сто телохранители, но той трябваше да остане в кралския двор. Негов заместник долу на юг беше не друг, а генералът — името му, разбира се, беше Монлюк, — от когото Жана така много се оплакваше. В замяна на това й разрешиха да възпитава своя Анри както желае, макар че тя самата не можеше да бъде край него. Тя веднага му изпрати за учител стария честен и добродушен Ла Гошри, а върховният надзор над принца бе възложен на хитрия Бовоа и повече никой не караше Анри да ходи на литургия. Той отново беше протестант, но това вече не го вълнуваше.

Казваше си:

„Родил съм се католик, милата ми майка ме направи хугенот и такъв ще си остана, макар че баща ми отново ме изпрати на литургия, или всъщност това стана по нареждане на мадам Катерина, а рицарите от ордена ме целунаха. Ако стоях сега на бойното поле заедно с протестантите, както се полага — и сърцето на момчето заби по-силно, — тогава те не биха ме целунали отново. По-скоро аз сам би трябвало да ги моля за това, защото те биха могли да ни победят, и тогава аз отново ще стана католик. Така върви светът.“

Още по-лудо заби сърцето му. Не! — помисли си той. Победи или умри! Този девиз — aut vincere, aut mori — той бе написал на едно листче за някаква литургия и мадам Катерина го попита какво означава то. Тогава той й отговори, че не знаел смисъла на думите.