Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (47)

Знамения

Марго отиде при Анри. Пожертвува преимуществото, което й даваше самолюбието й, и сама направи първата крачка, макар че сутринта той се бе разделил с нея разярен. Тя беше готова да го извини, защото като мъж той без друго бе по-неразумен от нея, а и освен това тя честно признаваше пред себе си, че той имаше основание да негодува както заради предишните й любовни увлечения, колкото и тя да ги бе забравила вече, така и заради другото. Другото беше много по-страшно, и по-страшно за нея, отколкото за него; защото всъщност той не беше убеден, както тя самата бе сигурна, че нейната майка бе отровила неговата. Но ето че тя бе загладила злодеянието и отсега нататък между тях нямаше да се възправя непрекъснато страшното препятствие: днес тя му беше спасила живота. Марго се бе борила за Анри, призована да го стори от едно откровение свише — бе победила и бързаше окрилена да си получи заслужената награда.

Анри се беше изкъпал вече, облякъл бе чисти дрехи и сам той и цялата му стая ухаеха на благовония. Когато тя влезе вътре, той я погледна със същото страстно желание, както и тя него. Кръвта и на двамата закипя, телата им бяха обладани от един и същ порив и те бяха готови да се хвърлят един другиму в обятията. За жалост, в стаята имаше трети човек, дребният на ръст, но весел поет, неговият приятел Агрипа.

— Почтени Агрипа — заяви Наварската кралица. — Оставете ме, моля, да предам на краля, моя повелител, една важна държавна тайна.

Д’Обинйе се ухили любезно, но преди да се оттегли, направи вместо два поклона — три: първия пред краля, втория пред кралицата и още един — пред леглото. Младоженците от все сърце се разсмяха и Анри каза:

— Любима моя кралице! Горя да приема голямата държавна тайна с много по-голямо нетърпение, отколкото вие можете да предполагате — и той погледна към леглото. — Въпреки това обаче Агрипа трябва да ми направи докрай съобщението си. Той тъкмо ми говори за някакви странни предзнаменования.

— Не предзнаменования, сир, не съм казал такова нещо. Произшествия или може би само биещи на очи дреболии от всекидневния живот.

— Нима това наистина се отнася до всекидневния живот в Париж, Агрипа? Кажете вие сама, скъпа моя кралице, дали тук действително е нещо обикновено народът да се тълпи, за да слуша проповедите на вашите свещеници против защитниците на правата вяра? Попът застава на крайъгълен камък или на стълбата пред някой дом и започва да проповядва за бесилки и удушване. После неочаквано всички се втурват нанякъде, защото са открили някакъв заблудил се наблизо самотен хугенот. Нещастникът иска да избяга, ала тълпата се нахвърля отгоре му. Нима това са дреболии на всекидневието?

Марго бе пребледняла мъртвешки.

„Всичко това е много повече, отколкото аз предполагах. Марго, няма вече време за губене, вратата ей сега ще се затвори. По-бързо, Марго. Да се махам оттук заедно с него!“ — и тя не обърна повече внимание на това, че в стаята имаше и трети човек.

— Анри, любими господарю мой, чуйте ме добре! Ние двамата с вас ще заминем за Англия още тази вечер, щом улиците опустеят. — Едно движение на красивата й ръка спря възраженията му. — Анри, любими господарю мой! Помислете само до каква степен едното зависи от другото: спокойствието на Париж — от победата във Фландрия, а победата във Фландрия — от английското злато. Победата на господин адмирала ще бъде победа за протестантите, ала под неговото командуване се бият и ваши, и наши войски. Това ще бъде краят на враждата между нас и вас. След това никому повече няма да бъде позволено да проповядва върху крайпътните камъни. Затова: ние двамата трябва веднага да заминем за Англия с най-бързия кораб.

— Благодаря ти. Но…

— Ние няма да бягаме, ти няма да избягаш! Остави ме да се изкажа. Анри, любими господарю мой! Ние няма да бягаме, а ще изпълним едно най-важно поръчение. Колини сам настоява за това, заради благото на делото.

Това беше едно щастливо хрумване, което трябваше да й помогне да излезе от затруднението. Третият в стаята бе готов да издаде някакъв звук или да свирне с уста: с повелителен поглед тя го спря. Той се подчини и мълчеше. Кралят му обаче го попита:

— Какво ще кажеш ти, Агрипа?

Тогава той отвърна:

— Аз смятам, че любовта на една красива принцеса е най-висшето благо.

„Честта стои по-високо — чу веднага Анри гласа на възпитаната си в строгост душа. — Религията също стои по-високо.“

И той веднага реши:

— Адмиралът трябва да заповяда, той сам ще ми повтори заповедта си.

— Нека бъде така — отвърна красивата принцеса, ала вътрешно тя твърдо бе решила да направи всичко възможно, за да осуети разговора със стария еретик; тя добре познаваше изкуството как да задържи край себе си своя любим господар, докато пътническата кола потегли заедно с тях и всичко остане зад гърба им. Агрипа д’Обинйе се подчини най-после на нейния знак и си отиде. Миг след това двамата разтвориха прегръдки, задъхани от щастливо очакване.

Те късно пристигнаха на днешната празнична трапеза: а трябваше да дойдат точно в три часа, и дори по-рано от гостите си, за да ги посрещнат. Защото именно Наварският крал уреждаше това тържество в Анжуйския дворец, а ето че сега те се озоваха сред едно общество, което изглеждаше възбудено и неочаквано замлъкна при тяхното появяване. Три или четири часа дори ядоха и пиха непрекъснато — месо от всякакви животни и вина от всякакви грозда, но настроението не се промени: всички бяха шумни, докато си разменяха шеги и глупости; само умните и разсъдливите не понасяха никакъв намек или поглед и веднага млъкваха. Освен това присъствуващите се брояха помежду си: то също им бе възложено тайно. Първият придворен на краля Дьо Миосен бе останал да пази леглото, защото имал стомашни колики. Много други протестантски господа също не присъствуваха, защото навярно бяха напуснали Париж непредвидено.

— Това също са предзнаменования — рече на единия край на масата Дю Барта на Дю Плеси-Морне. — Най-силно впечатление прави обаче търпението и миролюбивото държане на онези, които все пак са дошли. Сватбата продължава трета вечер и на мен ми се струва, че всички тези нещастници едва ли имат вече сили да скочат от местата си, да се разделят на две групи и да се нахвърлят едни срещу други. Понякога дори омразата заспива в духовете или остава скрита някъде назад, готова за скок.

Морне отвърна:

— Ние всички все още се двоумим, преди да превърнем тази земя и това кралство в кървава мърша, от която ще почнат да ръфат всички зверове на земята — готите ще вземат онова, което хуните ще отхвърлят, а вандалите ще приберат огризките, оставени от готите.

Така говореше добродетелният Морне и думите му, както често биваше при него, стигаха до крайност. А наоколо хората се брояха взаимно. Липсваха и католици, между които и капитан Дьо Нансе. Били го задържали по работа в Лувър, спомена някой; неизвестно или по-точно недоизказано остана защо. Не се мяркаше никъде и онзи господин Дьо Морвер. Някои си припомниха неговия извънредно остър нос и почти събраните му едно до друго очи.

— Това куче! — възкликна херцог Гиз с благороден гняв. — Та нали аз го намерих скрит под леглото си! Престори се, че уж искал да ме моли за някаква милост; ала кинжалът, който носеше със себе си, съвсем не можеше да ме убеди, че той е дошъл да моли за милост.

Възмутен, Гиз изрече това много силно и Карл Девети и Наварският крал, които седяха един срещу друг на масата, можеха да го чуят, тъй като той беше съвсем наблизо. Ала Карл беше твърде много шумен: мисълта, че бе взел връх над мадам Катерина, или — както той по-късно се самооблащаваше — лично извоюваната от него победа, повишаваше настроението му.

— Навара! Няма да говорим тук за това, но ти и твоята възлюбена ми дължите една голяма свещ. Защото без мене животът ти бе увиснал на косъм. Аз съм твой приятел, Навара.

Сестра му нареди да му напълнят чашата, за да млъкне. Инак той можеше да разкаже на всички, че тя и нейният съпруг заминават тази вечер за Англия. Ето че чашата с виното го върна към голямата му любов и възхищение към неговия баща Колини, най-верния от всичките му поданици, най-добрия му слуга. Според думите на френския крал, мирът между двете враждуващи религии вече бе подписан и миналото бе забравено.

От края на масата Дю Барта каза:

— Господин адмиралът вярва същото въпреки получените предупреждения. Ала той и Карл Девети са единствените, които вярват подобно нещо. То ме безпокои. Онзи, който изведнъж и без никаква основателна причина престане да вижда човешката слепота и злоба, сам се излага на най-голяма опасност: или по-точно той предварително се е предал без бой.

Дю Плеси-Морне му отвърна:

— Приятелю мой, ако в този миг тук влезеше Исус, на страната на коя от двете враждуващи партии щеше да седне? Той не би знаел на коя, защото и едните, и другите еднакво жадуват да сторят зло на врага си и не са запазили в душите си нито една искрица любов — нито те, нито ние. Аз, да си го призная, вече сам се страхувам от себе си; защото и моята душа жадува за бой.

— Ние те познаваме, Филип. Ти само мислено обичаш крайностите.

— Те съществуват в света, преди да се оформят в мисълта ми. Смяташ ли, Дю Барта, че тук хората ще останат разумни още дълго? Аз, от своя страна, ще се изложа на морския вятър и ако се удавя, няма да съжалявам за това, тъй като в Лувърския дворец назряват много по-лоши събития.

— Нима ще отплуваш?

— Да, за Англия, за да измъкна пари от Елизабет.

Чертите на неговото сократовско лице се смръщиха още по-презрително — от презрение към парите, а може би и към собственото му щастие. Той не бе свикнал да се самозалъгва и разбираше, че без негово желание щастието бе избрало именно него, за да го отстрани оттук.

— Мадам Катерина изпрати да ме повикат при нея. Аз ще трябва да замина вместо моя господар, който трябвало да остане тук. Сега той няма нужда от люшкащ се кораб, а от спокойна спалня. Истината обаче е, че единствено той би могъл да успокои духовете и да не допусне те да се възпламенят. А моят собствен дух, приятелю мой, не може вече да се охлади другояче, освен в морските глъбини, и сега че ми остава нищо друго, освен да се надявам, че ще потъна в тях! — извика той примирено, но щеше да живее още петдесет и една години, докато мнозина от тези, които сега го заобикаляха, нямаше да живеят дори и пет дни.

Думите му, които той съвсем не смяташе за някаква тайна, бяха подслушани и разбрани от различни хора, между които бе и младата Шарлота дьо Сов. Приятелката на Марго се възползува от първия случай, когато Наварският крал стана от мястото си до кралицата, за да я уведоми за чутото. Докато говореше, очите й блестяха. Тя бе тъкмо във възрастта, когато младите отвръщат на усмивката на живота с чудно доверие. Нейното личице, на което бе предопределено от годините да се изостри, в този миг бе озарено от някаква одухотворена прелест благодарение на новината, която тя имаше да съобщи.

— Мадам, ваше величество и Марго — обръщаше се тя ту тъй, ту инак към своята кралица и не можеше да скрие възхищението си от това, колко храбро и същевременно умело е постъпил Наварският крал, след като е решил да остане тук, и за да остане, се е съгласил да измами своята кралица. Защото приятелката на Марго представи случая именно така, и то с най-хвалебствени слова. Честта на един мъж налага той да пожертвува дори любовта си заради дълга!

През това време Шарлота си мислеше:

„Сега вие лежите по цял ден един до друг, но скоро ще дойде и моят ред и аз го очаквам с любопитство. Щом добрата Марго разбере, че той ще я мами, тя ще го измами по-рано, а той нея — с мене.“

Докато я слушаше, Марго си мислеше:

„Тя ми завижда. Моето щастие надминава всички очаквания и направо е непростително, че аз не мога да го прикрия. Щеше да бъде много по-умно, ако бях съумяла да прикрия щастието си чрез това пътуване, дори то да беше далечно и опасно. Може би щях да успея да го върна оттам жив и здрав, докато тук… Не знам какви намерения има майка ми, тя обаче го знае много добре. Затова все още може да ми изиграе някой номер. Ако е вярно онова, което ми дрънка Сов, то мадам Катерина е внушила на моя любим хугенот, че неговият Морне ще съумее много по-добре от един крал да измоли пари от Англия. Или не! Тъкмо обратното! Чак сега се сещам, че този предлог е измислен от самия Анри. — Тя се сети за това, защото приятелката й я бе навела незабелязано на тази мисъл. — Той ще изпрати някого другиго, за да можем ние двамата да останем тук, защото знам, че той е достатъчно храбър, за да търси да се оттегли на сигурно място, а и знам, че ме обича твърде много и не би желал да се отделяме задълго от нашата стая!“

Така мислеше Марго, докато плътта и духът й се вълнуваха. Сметна, че ще бъде добре да се яви още веднъж пред старата кралица — вместо това обаче усещаше как времето тече и всъщност още отсега се бе отказала от всичко друго, което не бе свързано с любовната нощ и изпълненото с радост очакване.

„Сърце мое и прелестна любов моя“ — мислеше си Анри с думите, които произнасяше единствено за нея, и то в най-редки мигове. Същевременно обаче той разговаряше настрана с братовчед си Конде за сестра си: затова се беше отделил от своята кралица, съвсем за кратко, както си мислеше отначало, но после то стана за дълго. Братовчед му тъкмо говореше, че сам той е посъветвал младата Катерина да напусне двореца.

— Париж е неспокоен. Народът посвоему очаква събития, които се надява, че ще го възпламенят. Що се отнася до мен, аз бих го наказал не когато той почне да буйствува, а докато желае стълкновението, но все още се колебае.

— За щастие, теб никой не те пита. Ние искаме да нападнем испанската световна сила и Париж не може да остане спокоен. Народните вълнения могат да се използуват за всичко — дори за добро и за всеобща полза. Затова именно ние сме князе. Сестра ми трябваше да дойде, когато се празнува моята сватба!

Братът настояваше, защото много добре разбираше причината, поради която тя не бе дошла. Той не бе пожелал да действува според — както тя смяташе — последната повеля на тяхната майка; не бе напуснал Париж и не бе повел защитниците на своята вяра срещу кралския двор. Вместо това се бе отрекъл от силата си и от предопределената му съдба, за да може да отдаде любовта си на принцеса Валоа: сестра му не можеше да му прости това. Той я бе разочаровал като крал и като брат. В лицето на младата Катерина се чувствуваше оскърбена и пренебрегната мъртвата Жана. Заради себе си обаче малката сестра ревнуваше големия си брат, който целуваше друга. И тъй като познаваше своята Катрин като кръвта си, държането й не бе загадка за него; той само искаше да го отрече пред Конде, а не пред себе си. Затова каза:

— Тя греши, братовчеде, и ако аз замина, трябва да й изясниш това! Аз все пак ще напусна Париж, както тя смята, че трябва да сторя, и както е гласяла повелята на нашата майка. Само че няма да се върна обратно начело на войските си, а със злато от Англия.

— Ти? Натоварен с чували като някое магаре? — попита с недоверие братовчедът и добре че се отнесе недоверчиво към думите му, защото така поне в тях не прозвуча презрението му.

Тъкмо в този миг към тях пристъпи Филип Морне.

— Аз сам ще изиграя ролята на магарето вместо вас, сир — и той протегна врат и изрева като магаре. — Златното магаре, едно създание от приказките, само че твърде скъпоценният товар може да въведе в изкушение небето; току-виж то заповядало на морските вълни да разбият кораба и магарето да потъне в морето: някои предзнаменования вече ми казват как ще свърши всичко това. Вашият живот, сир, е далеч по-скъп от моя; той е оценен твърде високо. Вие много добре знаете от кого — прошепна той и посочи с глава към стената и зад нея към едно определено място, откъдето се направляваше всичко тук, и сигурно и това.

— Тогава ще остана! — реши веднага Анри. — Дори ще бъде по-добре, ако остана. Защото така ще бъда господар на решенията си. Аз и господин адмиралът сме по-силни, когато сме обединени.

— Във всеки случай поне ще си запазиш Марго — добави Конде и се извърна на другата страна.

Тъкмо за това бе мислил и Анри и затова сега се изплаши и млъкна.

Филип Морне се поклони по-церемонно, отколкото бе прието между тях.

— Сир, аз ви моля сега да ми разрешите да се оттегля. Но тъй като отиващият си прилича на умиращ, благоволете да приемете моето завещание! Вас тук ви задържат, за да не се породи подозрение у другите, докато е още време, и всички вкупом да си пробият път извън стените на града. Само така те ще могат да спасят кожите си, няма вече друг избор за тях и те се ръководят само от вътрешното си чувство за самосъхранение като животното, което се страхува от скотобойната. Ослушайте се внимателно какво се говори около вас и ще чуете, че всички искат отдавна вече да са се оттеглили далеч оттук и не го правят само защото вие не се съпротивявате на онова, което се готви срещу нас.

— Филип, ти бе изготвил от името на господин адмирала едно блестящо послание до френския крал, според което неговите поданици се стремели само да грабят и да убиват, и ако не други, то помежду си. Така възбуден говориш и сега и пак преувеличаваш. Кралят е уверил Колини в своето приятелство. Адмиралът е още по-спокоен от мен, иначе въобще нямаше да остане тук!

— Той остава, защото него го очаква гробът. Теб обаче те очаква леглото.

Група развеселени гости ги разделиха. Когато потърси приятеля си, Анри не можа да го открие.