Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (53)

Признанието

Ето ги, те нахлуват в двора на къщата му. Адмирал Колини чу отдолу блъскащите по вратата приклади и дръжки. Някой командуваше: той позна ясния раздразнен глас, беше Гиз. В същия миг адмиралът разбра какво го очаква: смърт. И той стана от леглото, за да я посрещне на крака.

Прислужникът Корнатон му подаде да облече домашния си халат. Хирургът Амброаз Паре попита какво става и Корнатон му отвърна, гледайки към господин адмирала:

— Това е бог. Той ни вика при себе си. Те ще разбият къщата. Всяка съпротива е безполезна.

Долу престанаха да чукат, защото Гиз говореше на отреда си. Той се състоеше от много войници, сред които бе и стражата, която Наварският крал бе разпределил по магазините отсреща, за да осигури безопасността на адмирала: той не можеше да предположи, че техният капитан можеше да предаде адмирала само от чиста омраза. Те заеха цялата улица „Изсъхналото дърво“ и всичките й изходи: също и къщите, където бяха настанени протестантски господа. Те никога вече нямаше да влязат при господин адмирала, чийто живот им бе толкова скъп, защото преди това щяха да изгубят своя собствен.

Камбаната на Сен-Жермен л’Оксероа даде сигнала. От целия град заприиждаха отредите на гражданите-доброволци. Те се познаваха един друг по бялата лента на ръката и по белия кръст на шапките. Всичко бе предвидено и всеки знаеше задачата си както простите хора от народа, така и първенците на града. Господин дьо Монпансие беше завзел Лувър и бе обещал да не пропусне нито един протестант да излезе оттам. Улица „Изсъхналото дърво“ бе оставена на господин Гиз, защото той сам бе си изпросил честта да ликвидира адмирала, който все още не беше мъртъв, а само ранен и безпомощен. При глухия звън на голямата камбана той извика с ясния си глас на своя отред:

— В никоя война досега вие не сте си извоювали такава слава, каквато ви очаква днес!

Те разбраха това и се втурнаха смело напред.

— Какъв ужасен вик! — каза горе в стаята си пастор Мерлен.

Викът още кънтеше в ушите на всички. Прислужникът Корнатон разбра веднага, че бе извикала слугинята, която бяха убили долу.

— Вече са по стълбата — каза капитан Йоле. — Горе обаче ние сме им устроили засада и няма евтино да им дадем живота си! — и той излезе навън при своите швейцарски стражи.

В стаята при Колини останаха неговият лекар, пасторът му и прислужникът — като не смятаме един скромен четвърти, който напразно се мъчеше да избегне погледа на господин адмирала: факлите на войниците хвърляха в стаята светлина, сякаш навън гореше огън. Господин адмиралът ги гледаше със спокойно лице; онова, което те видяха изписано върху него, бе вътрешно спокойствие и бодрост пред лицето на смъртта; той не желаеше те да видят нищо друго, не желаеше да видят обяснението между него и бога, което още продължаваше и не бе стигнало до никъде. Той каза на приближените си да се махнат колкото е възможно по-бързо. Сбогува се с тях и настоя решително те да се оттеглят на сигурно място.

— Швейцарците все още задържат стълбището. Изкачете се на покрива и бягайте оттам. Аз отдавна вече съм се подготвил за всичко, пък вие и без това с нищо не можете да ми помогнете. Предавам душата си на милосърдието на бога, в което съм сигурен.

С тези думи той им обърна гръб безвъзвратно: те минаха пред него мълчешком. Когато реши, че е останал съвсем сам, той повтори на висок глас:

— На твоето милосърдие, в което съм сигурен — и се ослуша да чуе ще получи ли потвърждение.

Междувременно швейцарците продължаваха да задържат стълбището. Колини се ослушваше, ала потвърждението на въпроса му не идваше. От миг на миг лицето му постепенно слизаше към глъбините на ужаса.

„Спокойствие и бодрост пред лицето на смъртта, къде сте?“

Ужас и покруса се изписаха видимо върху чертите на лицето му. Неговият бог го бе отблъснал. Швейцарците все още задържат стълбището.

„Преди те да отстъпят, аз ще трябва да съм те убедил, боже мой. Кажи ми, че не съм виновен за смъртта на стария Лотарингски херцог! Аз не дадох заповед да го убият, ти знаеш това, аз не исках неговата смърт, ти си ми свидетел. Нима трябваше да задържа убийците, след като Гиз сам беше решил: да ме убие? Ти не можеш да искаш такова нещо от мен, о господи, и не можеш да ме упрекнеш, че съм виновен. Какво? Не мога да те чуя. Отговори ми, о господи! Остава ми съвсем малко време, докато швейцарците все още задържат стълбището.“

Около него се чуваше шум и трясък както откъм улицата, така и от дома; а той спореше и се противопоставяше, разтърсваше сключените си една в друга ръце към неумолимия, към когото бе издигнал нагоре лицето си на стар изпитан воин. Из един път той чу гласа, който очакваше. Той изрече с пълна сила:

— Ти си виновен.

Тогава християнинът в него се разтърси от първия трепет на спасението — от земна гордост и духовно вцепенение. Развълнуван от предчувствие за очакващото го блаженство, извика, отправил поглед нагоре:

— Виновен съм. Прости ми!

Швейцарците не можаха повече да задържат стълбището: и петимата бяха паднали убити. Шумна сган изтрополи нагоре по стъпалата: искаха да блъснат вратата, но тя не се поддаде веднага. Когато влязоха вътре, видяха препятствието: един човек бе легнал върху прага с лице към пода. Те започнаха да го удрят с прикладите и сметнаха, че са го убили. Ала той бе умрял преди това, потресен от вида на борещия се със себе си и намерил най-после спасение християнин. Никой не го познаваше; беше просто немският преводач Николаус Мюс. Дълбоката му почит и голямата любов към господин адмирала му бяха вдъхнали смелостта да остане да умре сам заедно с него.

Някакъв човек, на име Бем, пристъпи напред, швейцарец, ала на служба при Анжуйския херцог. Пред камината стоеше един благороден господин, от тези, пред които такъв като Бем може да пристъпи само пълзейки. Сега обаче швейцарецът извика високо и заплашително:

— Не си ли ти адмиралът?

С това той въпреки очакването си не постигна онази близост, от която убиецът се нуждае пред своята жертва, и затова неочаквано се обръща към нея на „ти“. Не, благородният господин запази разстоянието и Бем направи усилие, за да премине последните две крачки.

— Аз съм адмиралът — беше отговорът. — И ти няма да съкратиш живота ми.

Странен отговор, разбираем само за онзи, който бе видял как този предал се в ръцете на бога човек вече бе станал недосегаем за човешка ръка. Бем се смути, погледна объркан оръжието си, което господинът пред него гледаше с презрение. Бе един дълъг изострен отпред прът, с каквито могат да се разбиват само врати. С него той смяташе да промуши тялото на адмирал Колини — и тъй като сега адмиралът извърна лице встрани, той действително го стори. Адмиралът падна. Един от останалите швейцарци, които бяха нахълтали в стаята, видя лицето му и се изненада от унищожителното превъзходство, което бе изписано върху него и което впоследствие, когато разказваше за случая, той наричаше самообладание. Раненият промълви още нещо, само че всички бяха прекалено много възбудени, за да го разберат, а то гласеше:

— Дори не някой мъж, а само тая паплач!

Последните му думи бяха проява на нетърпимост към хората.

Когато адмиралът лежеше вече повален, и останалите смели наемници побързаха да си заслужат заплатите. Мартин Кох го удари със секирата си. Третият удар бе нанесен от един войник на име Конрад, но едва при седмия удар Колини издъхна. Господата в двора бяха изгубили вече търпение. Херцог Гиз извика нагоре:

— Бем, свърши ли най-после?

— Готово, ваша милост! — отвърна Бем и колко щастлив беше той, задето отново можеше да извика „ваша милост“, вместо да забива изострения кол в тялото на друга „милост“.

— Хвърли го през прозореца долу! Ангулемският рицар не вярва, докато не го види със собствените си очи.

Ландскнехтите изпълниха заповедта на драго сърце и тялото на адмирала падна пред краката на господата. Гиз вдигна един парцал от земята и избърса кръвта от лицето на мъртвия.

— Той е, познах го. А сега — останалите! — Стъпи с крак върху лицето на мъртвия и заключи: — Смелост, другари! Най-трудното вече е свършено.

Разсъмваше.