Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (111)

Псалм LXVIII

В окопа пред Арк Анри напомня на своя маршал Бирон, че те вече цяла седмица очакват нападението на врага. Майен стои оттатък гората, никаква престрелка не може да го подмами: той не иска да се бие в тази мъгла. Ала мъглата би била преимущество за много по-малката войска на Анри. Затова той иска да ги принуди да се бият. Старият боец го разубеждава.

— Сир! Вие ме послушахте и не се затворихме в този град Диеп. Тук сме в едно лошо малко място.

— И гъмжи от предатели — добави Анри.

Маршалът:

— Вие добре прозирате хората, в което сам се убедих на времето. Затова пък аз по-дълго от вас съм се бил по бойните полета. Не изоставяйте заради някаква мъгла този широк, защитен отвсякъде четириъгълник. Тук можете да бъдете сигурен, че ще устоите. На ваша страна са всички естествени условия, в тила — крепостта, отляво — реката с блатистия си бряг, недостъпен за конницата на врага, а още по-малко за топовете му. Отдалече те не могат да се целят в мъглата.

— Но нашите също — промълви Анри. — Къде са впрочем те? Това е тайна. Това ще бъде изненадата.

Бирон се огледа, за миг двамата замълчаха. После маршалът вдигна рамене:

— Майен не може да ни нападне и отдясно, защото хълмовете са обрасли с храсти и са заобиколени от тесни долчинки. Остава му единствено да се появи откъм гората по откритото поле. Сир! Вие го очаквате между вашите сигурни две полеви укрепления; в първото са се укрепили петстотин души от вашите стари хугеноти, а аз на времето съм се натъквал на тяхната упоритост. И все пак между двата окопа има достатъчно място, за да можете да пратите напред петдесет конници в една линия.

— Вие всичко сте предвидили, Бирон, това го знае и войската. Моите малочислени войски са точно толкова на брой, че всеки отделен войник да може да вижда всичко и да преценява. Техният боен устрем не е сляп, а резултат на разбиране. В това именно, че сме малко на брой, е нашето преимущество.

— Сир! Гъстата мъгла, която е обгърнала лицето ви, не ми дава възможност да видя дали се смеете.

Анри се наведе над ухото му и пошушна:

— Мъглата ще скрие от врага колко сме малобройни. А също и колко добре сме разпределили силите си — заключи той и протегна напред ръка от единия край на широката местност до другия: шест опорни точки и той много добре знаеше всяка от тях и я виждаше и през мъглата.

Нито Анри, нито Бирон споменаха онова, което се разбираше от само себе си: мъглата ги пазеше, но същевременно криеше опасности както за едната, така и за другата страна. През целия ден непрекъснато се промъкваха насам и натам невидими разузнавачи. Сред огромната войска на Лигата често избухваше безпричинен страх. В кралската хората опираха ухо о земята и слушаха. На следващата заран Майен се отказа да чака да се разсее мъглата и нападна. Майен беше ловък и направи изненадващ ход, или поне смяташе, че той ще се окаже изненадващ. Маршалът не тръгна направо през равнината, а изпрати напред малко пехота, само триста немски ландскнехти, в обход през хълмистата местност. Ако добре го бяха осведомили, кралят се намираше вдясно от втория окоп. Да заобиколи в мъглата зад храстите, а после и неговата позиция и да го залови, така Майен се надяваше да спечели лесно битката. Щом заловят краля, немците веднага щяха да се нахвърлят върху втората линия на окопите, ще щурмуват откъм гърба първата, а там вече щеше да е пристигнала конницата на Лигата. Укрепленията щяха да бъдат завзети и всичко, което щеше да остане от кралската армия на откритото поле, щяха да бъдат само две или три групи хора, готови да се предадат. Така разчиташе врагът да проведе битката. Ала съдбата му бе подготвила съвсем друго.

Бирон бе заел позиция край първия ров, а Анри — край втория. Бирон се опираше на един параклис, който искаше да задържи на всяка цена с присъщото си упорство. Старецът разполагаше само с шестдесетина конници, ала също и с очи, които веднага видяха в мъглата промъкващите се под храстите ландскнехти. Той изпрати един конник при краля. И когато тристате немци, задъхани от прикритото промъкване напред стигнаха до укреплението, там вече ги очакваха и те побързаха със смирени лица веднага да вдигнат ръце. Твърдяха, че всъщност били на страната на краля, и затова веднага им помогнаха да се прехвърлят през окопа, дори им оставиха оръжието и кралят лично стисна десниците на неколцина. Но всъщност техните намерения бяха по-различни. Това излезе наяве, когато конницата и пехотата на Лигата се нахвърлиха многочислени върху защитниците на първата линия. Ала там се бяха окопали петстотинте аркебузири, защитници на правата вяра, които нямаше да пропуснат лесно никой враг, дошъл да премери силите си с техните. Лека кавалерия на врага наистина стигна до затвореното от двата рова поле. Там ги очакваха на конете си двадесет и шест дворяни на краля, които ги нападнаха в мъглата, та не можеше да се разбере колко са на брой, и те подгониха вражеските конници пред себе си към параклиса: там се натъкнаха на Бирон и неговите шестдесетина мъже.

С всяка минута ландскнехтите, разположени във втория окоп, все повече забравяха предаността си към краля. Те добре видяха, че частите на Лигата бяха нахлули в затвореното между двата окопа поле. Онова, което се случи по-нататък, те не можаха да видят, или по-точно го разбраха твърде късно: така или иначе те неочаквано отново станаха врагове. Това предизвика голямо объркване. Бирон, който пристигна начаса, бе повален от коня си. Същият немец, който събори маршала от коня, насочи пиката си към гърдите на краля и го подкани да се предаде. За този глупак това беше достатъчно да си обезпечи състояние за цял живот. За жалост, той бе дошъл твърде късно, неговата страна вече бе разбита в затвореното между двете окопни линии поле: в увлечението си той не го бе забелязал. И неочаквано се видя заобиколен от конници, готови да го промушат. Лицето му оглупя още повече: кралят се разсмя гръмко и заповяда да го пуснат да бяга.

Това разгневи Бирон. С вдървени от падането крака, той яхна отново коня си: никой досега не го бе виждал да пада. А сега свидетел бе лично кралят, но той не обърна внимание на това, а се смееше. Негова си работа. Щом като е съгласен оня да забие пиката си в гърдите му!

— Сир! Аз не се славя нито с кротост, нито с благодушие. Дайте ми този човек!

Бирон беше кокалест като крантата си, погледът му отново бе станал стоманен, същият този поглед, който Анри познаваше от времето, когато двамата бяха врагове. Някогашният му враг стоеше върху коня си висок и сух; грохотът и блъсканицата на битката не можеха да го откъснат от мисълта му за наказание и мъст.

— Такъв сте вие, Бирон! Но ето и ландскнехтът си е такъв. А аз трябва да живея с най-различни хора.

Кралят произнесе това спокойно и вече беше готов да си тръгне. Беше без коня си и стоеше на рова под укреплението; от височината на седлото си ездачът го видя съвсем дребен — малката му сива броня, огромния бял кичур на шлема. И още по-силно почувствува той неочаквано отделящото ги един от друг разстояние, което бе много повече от дължимото разстояние между крал и поданик. От низината на окопа го лъхна тайнствената същност и мощ на човешките глъбини — него, когото всички зовяха „смъртта на кон“. Веселяк ли беше този човек пред него? Някакъв играч, готов да заложи всичко, или някакво сълзливо хлапе? Поклони се, Бирон, това е кралят и ние никога не сме осъзнавали досега това така ясно. За него аз, маршал Бирон, съм равен на немския ландскнехт. Говорят: той бил добър. Виждат го: той е весел. Възможно е. Така светли птици прелитат на фона на тъмното небе. Всичко е истина — и кротостта, и благодушието му, и главно — ако говорим откровено — справедливото му презрение към хората.

С тези мисли Бирон извърна коня си и препусна към своя параклис; там сега се водеше боят и той щеше да брани този параклис още по-упорито от всеки друг път — заради този крал.

Междувременно голямата войска на Лигата не бе успяла да сгроми хугенотския лагер, защитен от двата окопа. Хугенотите гониха войниците на Лигата през хълмовете вдясно, чак до близкото селце. Бирон задържа параклиса, битката се водеше ту тук, ту там и врагът сам попадна в блатистата местност вляво. Там върху неговите отреди връхлетяха много повече войски от кралската армия, отколкото той въобще предполагаше, че са. И никой не се досети, че това можеше да са все същите войници. Един отред на краля, предвождан от него самия, летеше в буен галоп през огромното поле на боя, унищожаваше цели вражески роти заедно с командирите им — и веднага изчезваше в мъглата. Врагът се впускаше подир него и накрая загуби посоката. Накъде? Срещу кого? Той търсеше краля; а кралят отдавна вече бе отлетял да помогне другаде на своите хора. Върху врага се нахвърляха нови войски, а всъщност бяха предишните. Неговите огромни пълчища започнаха да отпадат едно по едно, преди още да си спомнят, че всъщност представляват мощна армия. А след това главната част от тази армия попадна в меката почва, която поддаде под тежестта й. Настана объркване, всички искаха да се върнат назад и по-голямата част затънаха в блатистата местност. Първите се натъкнаха на швейцарците.

В тясната клисура зад храсталаците по протежение на реката бяха заели позиция швейцарците на краля, прикриващи село Арк, и бяха готови да паднат до един, преди да пропуснат дори един враг на краля. Откъснати сам-сами на тази чужда земя, това бяха мъже от Солотурн и от Гларус със собствен командир — полковник Галати. Те насочиха копията си напред и застанаха здраво на това място, което сега беше тяхно; не отстъпиха пред никакъв натиск на превъзхождащите ги вражески сили и бяха готови до един да оставят тук костите си. По едно време в мъглата им се мярна бял кичур на шлем, само кралят носеше такъв. Той им каза:

— Швейцарци мои! Този път вие ме прикривате. Следващия път ще дойда да ви измъкна оттук.

И те го разбраха, макар че той говореше различно от тях, и не френския език, който те познаваха. Наричаше ги „суис“ вместо „сюис“. Той беше техен приятел и бе обещал на техния полковник Галати, че когато стане господар на своето кралство, ще помогне на свободна Швейцария срещу чуждите потисници. Неговата дума бе свещена и за него, и за тях. Занапред той щеше да бъде съюзник на всички свободни народи. А те бяха от онези швейцарци, които в деня на убийството на адмирал Колини задържаха стълбището в неговия дом, докато падна убит и последният от тях.

Швейцарците бранеха тясната клисура. Конниците на краля, по петдесетина в единна линия, непрекъснато изскачаха иззад окопите, пехотата му се бранеше на живот и смърт на шест отделни опорни пункта, а Бирон се бе вкопчил в параклиса. И те бяха все същите, докато противникът даваше възможност на своите хора да си поемат дъх, подменяйки ги с нови. Ръкопашен бой, пистолетни изстрели в самото лице, дадени едва когато можеха да видят цвета на шапките си. Войници мушкаха копията си под седлата на ездачите, за да ги хвърлят на земята. Някакъв важен дворянин от войските на Лигата, дори и паднал на земята, ругаеше с лице, извърнато нагоре към своя победител, млад протестант:

— Главата трябва да ти отрежат на тебе, момче! — и в същия миг сам си счупи врата.

А край параклиса падна един член от рода Ла Рошфуко, с библейското име Осия. Конете на Рони и Бирон паднаха простреляни. За жалост, коне имаше повече, отколкото бе необходимо, тъй като ездачите им се валяха, стенещи, между копитата и само земята поглъщаше стенанията им. Над умиращите, както винаги, бушуваше животът и сега неговият глас бе грохотът на сражението.

Виждаха краля и белия кичур на шлема му край параклиса, в тясната клисура край реката, в окопите, на откритото поле, навред — виждаха го всеки поотделно и всички заедно. Той им подвикваше в мъглата в най-опасните мигове да не се предават и да победят. Зовеше великите имена, чиито собственици бяха свързали съдбата си с него в боя, и ако досега нечие име не беше станало още велико, то той го прославяше в този миг. Анри мина в галоп край младия командир на своята лека кавалерия, син на Карл Девети и на майка — жена от народа.

— Валоа! Теб аз те познавам и няма да забравя нито тебе, нито рода ти! Вие ще пребъдете в душата ми навеки! — и вече бе отминал.

— Монтгомери, Ришельо! Готвя ви изненада.

— Рони, Ла Форс! Там, където опасността е най-голяма, там е бог!

— Бирон! Виждаш ли, мъглата се вдига? Ще се вдигне, трябва да се вдигне, както е вярно, че бог ни помага и че ние трябва да победим.

— Ла Рошфуко, изненадата ми за теб е готова, ти скоро ще я чуеш с удара на гръмотевицата.

От коня си той хваща боеца за рамото и онзи пада на земята, но не както пада жив човек. Оставили са го мъртъв, както си беше с бронята, опрян на стената на параклиса.

„Осия? Ти ли си?“ — пита го Анри сам за себе си и не иска да повярва онова, което пита.

А гърмът наистина ще удари, но Осия няма да го чуе.

„Нас ще ни спасят топовете от крепостта Арк, щом мъглата се вдигне и те могат да се целят. В окопа има един нормандски пират, той веднага ще ми съобщи, щом мъглата започне да се вдига. Чуй това като сетна вест, мой Осия!“

А Ла Рошфуко лежи мъртъв на пътя, както някога друг член на неговата фамилия лежеше в Лувърския дворец към края на Вартоломеевата нощ.

„Така лежат мъртъвците по пътя ни.“ — И кралят вече лети напред.

Ето го при швейцарците. Не се поддавайте, вече наближава краят! Невъзможно е, врагът връхлита върху тях. Тясната клисура край реката все пак се е предала, а накрая и параклисът. Остатъците от кралската войска задържат единствено траншеята пред моста и вече замислят оттеглянето си към Арк и Диеп.

— Братко — обръща се кралят към швейцарския полковник. — Братко, ето ме, и аз съм тук с вас и ще умра заедно с вас или заедно ще завоюваме славата!

Казва го и вижда, както виждат всички останали как плътните редици на врага мощно се надигат насреща им, залягат и ги покриват като капак на ковчег, него и цялото му кралство. Анри целият потреперва от ужас. Отминаха, те продължават напред, краят все още не е край: а моите хугеноти? И той ги зове, задържалите се на мястото си защитници на първата укрепена линия, неговите някогашни ветерани от Жарнак и Монконтур, съратниците на господин адмирала, оцелели след две десетилетия борби за свободата на съвестта. Неговите защитници на правата вяра! Те чуват зова му, виждат белия кичур на шлема му и излизат от окопа — от първия окоп, който тези железни воини бранят още от сутринта.

Те бяха петстотин и сега тръгват напред, сякаш са все още толкова. В редиците им крачат заедно с тях и убитите. Най-напред върви пастор Дамур. Той се казва точно така — Дамур. С тях е любовта.

— Господин пастор, запейте псалма — казва кралят и те запяват.

Да нападнат врага, когато той е упоен от блясъка и собствената си гордост, така бяха постъпили те и в прежните битки, още при Кутра. И то винаги свършваше лошо за врага: дори сегашният многочислен враг се изплашва, когато чува псалма; спира на място смутен.

Разкрий ми, боже, своя лик

и чудодейно в този миг

аз от беда ще се избавя!

О, зърне ли те, тази сган

ще дигне плахо своя стан

и твойто име аз ще славя!

 

Пръсни ти моите врази,

дигни мъглата, що пълзи

над тия хлебородни ниви!

Пред огън восък се топи,

дигни ръка и укрепи

душата ми пред нечестиви!

Тогава мъглата се вдигна: и в същия миг откъм крепостта Арк се разнесоха топовни залпове. Снарядите разкъсват и бият врага толкова по-безпощадно, колкото по-напред е стигнал той. Това е победата и тя ще спаси кралството. Бог или съвсем не дава, или дава с пълни шепи онова, което е негово — кралството, силата и славата. Анри разбира днес и това, изпълнен със страх към бога. Колини, синът на адмирала, се явява пред него и води от Диеп, за който няма нужда вече да се страхуват, седемстотин войници, така че към ветераните аркебузири се прибавят още седемстотин души.

— Бог те изпраща, Колини!

Докато положението му беше тежко и всъщност отчаяно, Анри не се бе оплаквал и не се бе молил. Той се обръща към бога само когато е щастлив, щастлив, че може да се преклони пред него. Дълги, пълни с опасности часове той бе преоравал с копитата на коня си бойното поле, бе нападал навсякъде, и най-малката група негови войници смятаха, че той е непрекъснато край тях. Сега той може да се спре. Бе викал в мъглата и в неизвестността имена и отсега нататък тези имена щяха да бъдат прославени. Напред, където се появяваше белият кичур на неговия шлем, той бе укрепвал мъжеството и вярата на малкото си хора. Бе обещал на швейцарците да им бъде верен, както те му бяха верни. Бе разговарял с мъртвите по пътя. Бе дал възможност на маршал Бирон да разбере кой е той. И щастието беше на негова страна. Този ден бе започнал отдавна за него, но едва когато се разнесе мъглата, той действително изгря за него с всичкия си блясък. Наскоро Анри ще стане тридесет и шест годишен, но досега това беше неговата младост. По лицето му, просветлено по-скоро от тежката борба и от понесените мъки, отколкото от радост, заедно с потта текат и сълзи.

От двете страни неговите стари бойци, борците за свобода и за истинската вяра, притискат врага: силите на противника са сломени, а войниците на Анри пеят. Буйна радост, сякаш камбани бият на небето и неговите праведни бойци дърпат отдолу невидимите им въжета.

И праведното войнство с жар

възславя своя господар

със песни в радостта безкрайна,

защото вижда своя враг

пред бога да се втурва в бяг

далеч към краища незнайни.

 

На вседържителя и днес

въздайте в песни всяка чест

и всяка слава на земята!

Той строг, невъзмутим седи

и неотстъпно зорко бди

над нас от облака си златен.