Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (14)

Семейна сцена

Последва кратък период от време, през който почти изглеждаше, че Жана и Анри живеят в един мирен свят, без коварство и без омраза. Тя управляваше своето малко кралство, а той — голямата провинция Гийена. Тя нямаше нужда да наказва вече, защото поданиците й отново бяха добри протестанти. А той, с чисто сърце, представляваше краля на Франция. И наистина Анри не можеше да проумее защо трябва по рождение да бъде враг на кралския дом; наставленията на майка му не бяха пуснали в него чак дотам дълбоки корени. Един млад човек би трябвало да може да забрави понякога честолюбието си. Осемнадесетгодишен, той си казваше в продължение на два-три месеца: достатъчно съм сторил вече за този живот! Жените са толкова красиви и да се бориш за тяхната любов е много по-полезно, отколкото да водиш войни, да се бориш за религията и за престола!

Той имаше предвид младите жени и то в онова състояние, когато те почти не са човешки създания, а по-скоро богини, толкова прелестни са телата им. Дори и след като ги опознаеше по-отблизо и се убедеше, че те бяха от плът и кръв, те въпреки всичко си оставаха от някакъв друг свят, защото неговото въображение и желанието му отново ги преобразяваха. Освен това те бяха все различни и нямаше време да го разочароват; той никога не се задържаше дълго при една и съща. Затова не можеше още да прозре, че вместо неговите собствени възвишени чувства, във възхитителните им тела се крият в повечето случаи пресметливост и ревност. Намразеше ли го някоя, той яхваше коня си и препускаше часове наред, за да потърси отплата за дългата езда при някоя друга. Тя, от своя страна, го очакваше с блеснал поглед и с лице, озарено от вечна любов. Той падаше в краката й, която и да бе тя, и целуваше края на роклята й, достигнал до целта след толкова дълъг и уморителен път. Очите му се замъгляваха, а жената, гледана през сълзите му, ставаше още по-хубава.

И докато Анри живееше заради младите жени, няколко зрели дами се занимаваха с него, без той да знае за това. Първата беше мадам Катерина. Една заран тя прие на височайше посещение в своята спалня в Лувър сина си крак Карл Девети. Той беше още по нощница, толкова бързо бе дотърчал тромавият момък при нея. Едва затворил вратата, той извика:

— Мамо, и това дочакахме!

— Сестра ти го е пуснала при себе си ли?

— Марго спи с Гиз — потвърди ядно Карл.

— Не ти ли казах аз? Тя е свиня! — изрази се мадам Катерина с точността, която случаят налагаше.

— Това е благодарността й за доброто възпитание, което получи — горещеше се Карл. — Знае латински, толкова е учена, че чете дори по време на ядене! Умее да танцува „павана“, иска да я възпяват поети… — Непрекъснато му хрумваха нови неща. — Конете, които теглят позлатената й каляска, носят на главите си снопове пера, дебели като задника ми. Но аз я знам какво върши, шпионирах я. Още на единадесетгодишна възраст започна да се влачи с тоя-оня!

— А ти й светеше! — прекъсна го мадам Катерина.

Той обаче не се остави да го смутят. Познаваше всички любовници на сестра си и започна да изброява имената им, ругаейки. После изведнъж се измори от собствената си ярост, която беше твърде голямо напрежение за неговата физика. Челото му беше станало тъмночервено и той се отпусна задъхан върху леглото на майка си, така че възглавниците отскочиха; и продължаваше да мърмори:

— И какво ме засяга мене всичко това? Тя ще си остане такава, каквото си е, и ще се натиска с тоя Гиз или с някой друг! Плюя аз на нейните похождения!

Майката го наблюдаваше и си мислеше:

„Само до преди няколко години той беше нежен и красив като картина на стената. А сега, като го погледнеш, можеш да го вземеш за касапски чирак, вместо за крал. Моя ли е заслугата за това? Но то не е моята кръв, това са тия Валоа! Кръвта на тези варварски рицари излиза дори от гробовете и отново създава някое от тия подобия!“ — Така мислеше дъщерята на Медичите, защото нейните малко известни предци бяха живели в удобни стаи, вместо в конюшни и военни лагери.

Тя каза с равния си глас:

— Така, както я кара сестра ти, скоро няма да ми остане нищо друго, освен да взема Анри Гиз за зет. Кой ще бъде тогава по-силният от двама ви, бедно мое момче, ти или той?

— Аз! — изрева Карл. — Аз съм кралят!

— По божия милост ли? — попита тя. — Това поне трябваше да научиш досега, че всеки крал би трябвало да подпомогне малко божията милост, ако иска да остане крал. Днес ти си кралят, синко, защото аз, твоята майка, съм още тук.

Тя изрече тези думи с онзи познат глас, с който той бе свикнал още от детските си години и при който обикновено беше ставал на крака. Той и сега се изправи от леглото и застана по риза, която се издуваше върху пълните му гърди и върху корема, пред дребната стара жена, готов да изслуша нейната повеля.

— Аз искам — каза решително тя — Марго да не се ожени; за тоя Гиз, защото неговият род е могъщ. Моето желание е тя да се ожени за обикновен млад човек, който да ни служи.

— И кой ще бъде той?

— Той трябва да бъде от добро семейство, което обаче да няма влияние и да не се ползува с уважение в Париж. Най-важното е аз да го имам под ръка. Онзи, когото можеш да хванеш, е безопасен. Човек трябва да прибере враговете си под собствения покрив.

— Нима ти говориш за…

— Аз преговарям с майка му да ми го изпрати тук, за да го взема под своя опека.

— Но той е еретик! Сестра ми — и един еретик, никой никога не си е представял дори подобна връзка!

— А ако брат ти Д’Анжу се ожени за кралицата на Англия? Елизабет също е еретичка, и при това е велика кралица, по собствена милост.

— Тя ще унищожи своите католици! — подхвърли Карл по-скоро страхливо, отколкото възмутено.

Според него майка му беше прекалено много умна. Дори религията не можеше да възпре изобретателния й дух. Ала изричайки най-ужасните думи, тя си оставаше олицетворение на невъзмутимостта.

— Нека английските католици сами се оправят — пък впрочем и френските също! — добави тя.

Карл гледаше към пода и само изръмжа. Не посмя да каже нищо.

— Пък нали съществува и испанският крал! — добави след малко той.

— Моята дъщеря, кралицата на Испания, е мъртва — заяви Катерина без никаква тъга. — Оттогава аз трябва вечно да живея в страх, че Дон Филип може да се възползува от затрудненията ми. Затова именно имам нужда от моите протестанти.

Наум тя добави:

„А когато няма да имам повече нужда от тях, ще постъпя точно така, както постъпва английската кралица със своите католици.“

Имаше ли смисъл да споделя това с некадърния си син? Сега тя каза онова, което очакваше от него:

— Сестра ти трябва най-после да бъде вразумена!

— Точно така! Тая история с Гиз.

— Който може да ти отнеме короната — добави бързо тя.

Тогава той изрева:

— Веднага да дойде тук сестра ми! Ще я науча аз нея как ще ме сваля от трона!

И той побягна, ала майка му успя да го задържи за нощницата.

— Тук ще стоиш! Може нейният Гиз да е в покоите й, а той носи оръжие!

Това веднага го спря.

— И после, ако те види, тя сигурно няма да дойде тук. А аз искам работата да се уреди само тук, при мен, и никъде другаде!

Тя плесна с ръце и каза на придворната, която влезе:

— Помоли принцесата, моята дъщеря, да ме посети, за да й предам една много важна новина. Увери я, че новината е добра.

След това двамата зачакаха — Катерина без никакво вълнение, със скръстени пред корема си ръце, докато тромавият й син тичаше нетърпеливо насам-натам из стаята, полите на нощницата му се развяваха и той ръмжеше предварително задъхан.

Най-после вратата се разтвори, за да се появи едно видение, от което би се възхитил всеки, освен те двамата. Въпреки ранния час Маргарита Валоа бе облечена в бяла копринена рокля с много лъскави нишки по нея. Бе обута в червени обувки, перуката й също беше червеникава, а лицето си тя бе гримирала благодарение на голямата си опитност точно в онази гама, която подхождаше на русата й красота.

Влизането й бе напълно съобразено с типа красота, която тя си беше избрала — надменно, но с лека походка. Със същия израз тя би могла да влезе и в някоя тържествена зала. Един поглед към майка й и един към брат й обаче бяха достатъчни за нея, за да разбере какво я очаква. Изисканото й лице замръзна, гордата усмивка премина в ужас и тя понечи веднага да направи крачка назад. Ала беше вече късно, Катерина беше дала знак и вратата се хлопна отвън.

— Какво искате от мене? — попита нещастната девойка с писклив глас и дъхът й замря.

Карл Девети погледна майка си и тъй като тя не пожела да забележи това, той бе сигурен, че всичко му е разрешено. Нахвърли се с рев върху сестра си. Най-напред смъкна русите коси от главата й и собствените й черни коси паднаха неподредени върху челото й; от този миг нататък тя не можеше да си придава величествен вид, дори и да би имала време. А в това време височайшият й брат започна да я удря по лицето — ту отляво, ту отдясно, с настървение, колкото и тя да се мъчеше да се опази.

— Ще мърсуваш с оня Гиз! — крещеше братът. — Ще ме смъкваш от престола! — задъхваше се той.

Гримът й се полепи по ръцете му, а вместо него по бузите й се появиха червени ивици. Тъй като тя се извиваше и се мъчеше да се отдръпне назад, юмруците му се стовариха върху пълните й рамене.

— Дебелана такава!

При тези думи той избухна в неудържим смях и й смъкна роклята. Докосвайки се до тялото й, той бе обзет от диво желание да я наложи навсякъде. Най-после момичето изпищя, защото досега бе онемяло от ужас, и в желанието си да избяга, полетя в ръцете на майка си.

— Ето те най-после! — рече мадам Катерина и стисна здраво принцесата, докато Карл Девети отново се нахвърли върху нея.

— Сложи я на коляното си! — посъветва мадам Катерина и той го стори въпреки отчаяната съпротива на жертвата си.

С една ръка той я стискаше като в железни клещи, а с другата налагаше разголените й пищни форми. Мадам Катерина сметна, че това е недостатъчно, и сама се зае да помага според силите си, само че, за жалост, нейните месести ръчички не можеха да причинят болка. Затова тя се наведе над хубавия задник на дъщеря си и я ухапа.

Маргарита изрева като ранен звяр. Брат й, който вече се бе изморил, я пусна, просто я остави да падне на земята, а той остана над нея с втренчен поглед като пиян. Мадам Катерина също се бе задъхала, матовите й черни очи святкаха. В същия миг тя отново сплете пръстите на ръцете си пред корема си и рече спокойно, както винаги:

— Стани, дете мое, на какво приличаш!

Тя направи знак на Карл да подаде ръка на сестра си и да й помогне да се изправи. После сама се зае да подреди тоалета на дъщеря си. А принцеса Марго, щом разбра, че опасността е минала, веднага си възвърна властния израз на лицето.

— Цялата ми рокля изпокъса! Глупак такъв! — извика тя на брат си. — Върви повикай камериерката ми!

— Не! — отсече майка й. — По-добре работата да си остане между нас.

Тя сама заши разпокъсаната бяла копринена рокля, поизгледа я и дори сама нанесе размазания от сълзите и плесниците грим по лицето на дъщеря си. По заповед на Катерина Карл донесе перуката, която бе смъкнал от главата на сестра си, като я измъкна изпод леглото, изчисти я от праха и я нахлузи на главата й. Така тя отново се превърна в гордата и пленителна млада дама, каквато бе влязла преди малко в стаята!

— Върви сега и си чети латинските книги — изръмжа Карл Девети.

А Катерина Медичи добави:

— Не забравяй обаче поуката, която току-що ти дадох!