Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (94)

Първият

След като се съвзе от чернодробната си криза, маршал Бирон стана още по-зъл; той смяташе, че бдителността на губернатора вече е приспана. Започна всячески да го клевети пред френския крал. Канцеларията на Навара и Филип Морне от сутрин до вечер трябваше да работи, за да може да опровергава всичките му доноси. Явно беше, че свадата нямаше да се ограничи само с преписки. Наварската кралица пък се зае с другите му неприятности. Една жена, която за първи път в живота си е щастлива, а любимият й повелител има върли врагове: как може да му помогне тя? Като му разкрива всичко, което научава; и тя става необходима.

Донасяха на Марго за пренебрежителните думи, които френският крал бил произнесъл в тишината на своя кабинет по адрес на зет си Навара; и ако нямаше никакви новини, то тя сама ги измисляше. Марго мразеше височайшия си брат, защото той само я беше обиждал. Затова тя искаше да настрои и Анри срещу него. Впрочем тя самата също се чувствуваше наранена от обидите, които съобщаваше на своя господар. Херцог Гиз му се бил надсмял и дори и любимият й брат Д’Алансон подел подигравката, и то в дома на мадам Сов, нейната някогашна приятелка. Марго виждаше мислено лукавата усмивка на жената и още по-неохотно повтаряше изречените там думи, още повече пък пред своя повелител.

Сред придворните й госпожици имаше една съвсем младичка, почти дете още, която й бе изцяло предана: Франсоаз от рода Монморанси-Фосьо. Наричаха я Фосьоз. Анри й казваше „дъще“; за да му угоди, и Марго се обръщаше със същото название към девойката — макар много добре да знаеше, че Анри не храни само бащински чувства към Фосьоз. Младата госпожица разказваше на обожаваната си господарка всичко, и ако не всичко за опитите да я съблазнят, то поне всичко за своята съпротива. Именно това плахо създание Марго изпращаше с най-неприятните новини при своя съпруг: произнесени от детските устни, думите трябваше да го възмутят още по-силно. Накъсо казано, в Лувърския дворец му се надсмивали, задето той все още не бил завоювал зестрата, обещана на съпругата му: към нея се числяха няколко града от собствената му провинция Гийена. Бирон не позволяваше на градските им управи да разтворят портите си пред Анри.

— Скъпи господарю — рече скромното девойче, коленичи пред Анри и вдигна умолително ръце. — Завоювайте най-после зестрата на Наварската кралица! Накажете, моля ви, злия маршал!

Той и без това имаше такова намерение, но не смееше да го признае пред жените. Когато свика войската си и тя бе готова за поход, той пак не се издаде нито с една дума и дори прекара последната нощ в спалнята на своята кралица. На другата заран яхна коня си, захапал стрък роза между зъбите си — сякаш отиваше на турнир или на весело състезание. Ако битката се провалеше, поне Марго нямаше да носи каквато и да била отговорност за това и да пострада с нещо. Всичките му дворяни бяха в същото добро настроение като него, отново беше май, и цялата му дружина беше влюбена: те дори нарекоха похода, на който бяха тръгнали, „войната на влюбените“. Д’Обинйе и дори трезвият Рони сериозно бяха убедени, че трябва да превземат град Каор, ако не за друго, то поне от рицарски чувства към дамите. Анри не разкри чувствата си никому другиму, освен на онзи, който сам ги прозря — Морне. Важното е да желаеш едно и също нещо по всички пътища и сред променливостта на хората и явленията да останеш верен на своя вътрешен закон: ала това не се придобива; то живее у нас от прастари времена и води към далечното бъдеще. Бог вижда пред себе си цели столетия, когато погледне към настоящето. Затова Анри е спокоен — и непроницаем, тъй като нищо не прави човека да изглежда по-сигурен и по-тайнствен, отколкото вътрешната му убеденост.

Беше горещо; когато наближи и вече виждаше града, който му предстоеше да превземе с пристъп, войската се спря да пие вода от един извор под сянката на гъст лещак. После всички се заеха с делото, което нямаше да бъде лесно. Град Каор бе защитен от три страни от водите на река Ло и гарнизонът го пазеше именно там; защото четвъртият пристъп към града сам бе достатъчно труден: толкова много препятствия бяха натрупани по пътя, преди още някой да успее да се промъкне до градската порта. Ала двама офицери на Наварския крал, които добре разбираха от взривяване, вече бяха успели да се промъкнат тайно до градската порта. Те натрупаха малки чугунени хаванчета, пълни с барут, до едно от препятствията и подпалиха фитила. В единадесет часа вечерта, под едно покрито с буреносни облаци небе, войската на Анри се приближи незабелязана по укрепения мост, който никой не пазеше; напред вървяха двамата капитани с експлозива. Благодарение на него те отстраниха от моста всички капани и препятствия, без хората оттатък стената да чуят гърма, тъй като по същото време затрещяха и гръмотевици. Малко по-назад, заради летящите на всички страни отломки, следваха петдесетина аркебузири, после Роклор заедно с четиридесетина дворяни и шестдесетина гвардейци, а след тях Наварският крал водеше главната сила — двеста дворяни и хиляда и двеста стрелци.

Тъй като това беше нов метод, успяха да взривят градската порта само отчасти. Първите се промъкнаха все пак и после разшириха с брадва отвора, от което жителите на града най-после се събудиха и извикаха защитниците на стената. Целият град грабва оръжието, камбаните бият тревога и в тъмнината над главите на нападателите политат всевъзможни метателни средства — тухли, камъни, горящи факли и главни. Оръжията звънтят, тракат и пращят, разнася се вик „бий“, ала гласът излиза задъхан и хриптящ. В теснотията враговете са се вкопчили смъртоносно. След четвърт час ръкопашен бой нападателите щяха да бъдат загубени, ала тогава пристига Тюрен, който води още петдесетина дворяни, триста стрелци и с тяхна помощ Наварският крал прониква до центъра на града.

По-нататък беше невъзможно. Едно голямо здание, в което се бяха събрали всички защитници на градската порта, задържаше на почетно разстояние войската на Анри. После се разсъмна и войската се укрепи в близките къщи. На войниците бе забранено да грабят, Наварският крал ги бе заплашил с разстрел и действително неколцина бяха разстреляни. През следващата нощ те все още не бяха могли да се нахранят и трябваше да спят на крака; до тях, подпрени на витрините на магазините, стояха оръжията и броните им. Настъпи ново утро и нов тежък труд очакваше войниците: да преминат през къщите и да достигнат на десет крачки от крепостта. И този път не стигнаха по-далеч, и пак стана нощ. Третият ден обаче щеше да донесе най-голямата опасност, за обградените дойде подкрепление, а отредът трябваше да бъде спрян и унищожен пред града. Още един ден, в който трябваше да подготвят щурмуването на крепостта, и на петия, когато тя най-после падна сред грохот и дим, те трябваше да преодолеят в града една подир друга четиринадесет барикади.

Така бе превзет град Каор след тежка борба. Тя бе утежнена безцелно и безсмислено от упоритите жители на града само поради омразата им към другата партия и за да не стане Наварският крал още по-велик. Именно затова тази победа му донесе много повече слава, отколкото всъщност заслужаваше. Победен бе не гарнизонът на един град, а маршал Бирон заедно с всички останали врагове — и това въпреки всички насрещни удари, които не бяха малко. Анри вече беше твърде слаб, когато нападна самия маршал и трябваше да бяга чак до Нерак под дъжд от куршуми, като успя да се спаси на гърба на коня си по красивата външна стълба на своя дворец, пробивайки си път през редиците на самите войски, които трябваше да го заловят.

Краката му бяха изранени и кървяха. В Нерак се наложи Марго да смени чаршафите на леглото, в което те легнаха, само след петнадесет минути: толкова изранено бе тялото му. Ала духът му не е засегнат, той е бърз и подвижен както винаги. Затова Анри повежда своята войска или, както я наричат, своите банди от собствените си земи на север, където протестантите приветствуват новата му слава и го очакват, за да въстанат. Дворът в Париж научава това и веднага отзовава Бирон.

Това беше успех. Веднага и Д’Алансон, наричан сега Д’Анжу, предложи услугите си на своя преуспяващ зет; той пристигна бързо и сключи мир и приятелство с него. Непримирим остана Конде, някогашният му добър братовчед. Трудно е обаче да бъдеш вечно втори в живота, макар винаги да си изпълнявал дълга си — да си се сражавал не по-малко добре от своя съперник и дори винаги в съгласие със своята партия, която от своя страна храни основателно недоверие към другия заради липсата на религиозно усърдие у него. Наистина голямо изкуство е да не изпитваш завист: за целта човек трябва много нещо да разбира, особено учението за предопределението на някои трябва да му бъде съвсем ясно. В случая може да му бъде от помощ и гордостта от собствената участ по примера на древните. От един Морне например може да се очаква и едното, и другото: той притежава и добродетелта, и познанието.

Конде е слаб човек — има добра воля, добри първи подбуди, ала не ги извежда докрай. Всъщност неговата омраза към Анри е започнала още по време на една отдавна отминала битка — при Жарнак, където неговият собствен баща бе принесен в жертва: именно благодарение на това младият Навара бе станал пръв сред принцовете от кралска кръв. Като пленник заедно с него в Лувър той е изпитал същите страдания, само че по-умерено. Беше избягал, ала във всичко проявява по-слаб усет към онова, което засяга народа и което е разрешено, към онова, което трябва да бъде. Той се свързва с чужди князе, докато братовчед му Навара се затвърдява и се разпростира на родна почва, макар и с подкрепата на много паписти.

Толкова по-упорито настояваше братовчедът за чистота на протестантския дух и негов приятел бе онзи, който притежаваше или се преструваше, че притежава тази чистота. Той повече ценеше своя Йохан Казимир Баварски, отколкото Анри Навара; германският княз на държавата-джудже мразеше пороците. Разпуснатостта в Наварския двор му бе така противна, че само като чуеше да се заговори за нея, плюеше на пода; ала принц Конде допускаше това. Той стигна дотам да направи заговор против братовчед си. Изпратиха човек при Анри, който да го убеди да се притече с войската си на помощ на кьолнския архиепископ. Архиепископът бе приел протестантската вяра и това бе една чудесна възможност да се нанесе удар на Австрийския дом. Само че Австрийският дом беше враг, ала враг за по-късно време, най-големият враг, който трябваше да бъде сразен най-накрая. Да потегли сега за Германия, означаваше да се откаже от завоюваното, да прекъсне започналия си възход и кой знае — може би да загуби и кралството. Впрочем, те и не целяха друго, когато изправиха Анри пред дълга да напусне страната си, за да отиде да брани вярата. Той не биваше да стори това и те го знаеха. Същевременно по този начин те можеха да го смразят с протестантите, които не всички имаха доверие в него; а със съобщението, че той все пак ще тръгне на поход, те разтревожиха френския двор и принудиха Филип Испански да вземе страшно решение.

Дон Филип седи в своята паяжина и тъче планове за разширяване на своята световна империя. Какво общо има това с делата на шепа непокорни еретици, със смешния Казимир, с този умопобъркан архиепископ и със завистливия братовчед? Зад планините Дон Филип веднага разбира: срещу него и неговата световна империя расте враг — о, той е още малък. Преодолява с труд незначителни препятствия, ала въпросът не е да се мери големината на поредното късче земя, което той е завзел, а славата и името, които той си създава. Дон Филип не може да седи със скръстени ръце и да чака богинята на мълвата Фама да надуе тръбата и да полети. Занапред над Франция трябва да господствува един човек, и това е Филип. Домът Валоа ще измре и още преди това Лигата на тщеславния Гиз ще разкъса кралството заради златните пистоли, които се клатушкат върху гърбовете на мулетата през планината. Навара му пречи. Навара трябва да изчезне. Такова е решението на Филип — и не може да бъде друго и в ума на завистливия братовчед.

Анри го знае. Зад гърба му е времето, прекарано в Лувър, той е опознал ада. От Монтен той се е научил, че добротата е най-близка до народа. Морне го поучава каква сила притежава добродетелта. Той си остава по природа весел и с чувство за мярка над ръба на бездната, която се таи в самия него. Ала той знае: има една порода хора, които не желаят това, и тъкмо на тях ще се натъква той до края на живота си. Това не са нито протестанти, нито католици, нито испанци или французи. Това са особена порода хора: те се стремят към мрачното насилие, към потисничество, към жестокостта и нечистото опиянение. Те ще бъдат вечните му противници, той обаче веднъж завинаги е и ще си остане предвестник на разума и на човешкото щастие. Сега той се опитва да въведе ред в една провинция по пътя на здравия разум, а по-късно в едно кралство и накрая над един континент — свързвайки съюз с владетелите и страните за сразяване на Хабсбургския дом. Тогава ще дойде време да се появят онази порода хора, които мразят живота — след тридесетгодишни несполучливи опити за покушение срещу живота му, ще дойде и тяхното време да нанесат точния удар с кинжала. Седем или седемдесет удара и изстрела не бяха улучили целта в течение на десетилетия и Анри успяваше да излезе читав от тях, както и сега при първия.

Наварският крал очакваше подкрепления. Той поръча да настанят офицера, който му ги доведе, в едно градче на име Гонто. Всеки можеше да го чуе, като каза, че на другия ден и той щял да пристигне там. Ала той бе предупреден, че в отреда има убиец: затова именно произнесе гласно намерението си, уж без да се замисля. Слънцето изгря и Наварският крал яхна коня, придружен от трима от своите придворни — Д’Арамбюр, Фронтнак, Д’Обинйе. По средата на пътя ги пресрещна самотен конник, в чието лице те познаха един дворянин от околностите на Бордо. Докато тримата му другари притиснаха коня на новодошлия между своите, Наварският крал усети, че го обзема трескав страх: стана му по-страшно, отколкото по време на който и да било открит бой, когато смелата решимост надделява страха. Наварският крал имаше желание да избяга, ала попита съвсем весело дали кончето е добро и когато чу отговора „да“, той пристъпи със своя кон, опипа кончето и предложи да го купи. Гаваре, така се наричаше дворянинът, пребледня, смути се и ще не ще слезе от коня. Наварският крал го яхна и веднага провери пистолетите под седлото: единият беше с вдигнат спусък.

— Гаваре — каза той, — знам, че ти искаш да ме убиеш. Сега сам мога да те убия, ако искам. — И той стреля във въздуха.

— Сир! — отвърна убиецът. — Вашето великодушие е известно, вие няма да ми отнемете коня, защото той ми струва шестстотин екю.

Само че Наварският крал знаеше вече това, а също така и че убиецът го бе получил подарък, за да убие краля. Затова той извърна коня и го пришпори към градчето Гонто, където го предаде. На офицера си заповяда да се освободи от този негодник по някакъв начин и така и стана. След това Гаваре прие отново католицизма. Когато се бе съгласил да убие заради един хубав кон Наварския крал, той се бе представил за протестант — ала всъщност никога не е бил нито едното, нито другото. Той просто беше от оная порода хора: те мразят Анри, той го усеща още тук и постепенно ще разбере, че направо е безполезно да им отмъщава. Защото след първия убиец ще дойде друг.

Този беше само първият.