Хайнрих Ман
Младостта на крал Анри IV (70)

Един неочакван съюз

Какво ставаше с Марго? Неочаквано тя заяви, че е готова да помогне на Наварския крал и на брат си Д’Алансон да избягат. Единият от двамата щеше да седне преоблечен като жена в нейната каляска, когато тя излизаше от Лувър. Марго имаше право да пътува с придружителка, която можеше да бъде с маска. Но тъй като бегълците бяха двама и никой от тях не искаше да се откаже от тази възможност, планът им се осуети, както много други досега. Впрочем, Анри никак не бе вярвал в тази възможност, тъй като досега толкова много бяха пропаднали. Но Марго му се видя прелестна във въодушевлението си и затова той даде съгласието си. А тя, виждайки го толкова нещастен, съжаляваше, задето го бе издала веднъж на майка си. Това го трогна, макар че той прозря нейната лична подбуда. Марго искаше да отмъсти на мадам Катерина за смъртта на своя Ла Мол.

Дори по време на тържественото погребение на Карл Девети, четиридесет дни след смъртта му, Анри не мислеше за нищо друго, освен да избяга, и отново направи опит да се прехвърли с лодка от Лувър на другия бряг на реката. Неуспехът го разяри и той изрече необмислени заплахи — но това беше всичко. От този ден нататък можеха да му правят най-примамливи предложения. Отвръщаше им един спокоен Навара. Нито следа повече от смелата му решителност. Когато някакво мероприятие се уговаря твърде дълго, то става съмнително както по отношение на изпълнението, така и на желанието да се осъществи. Това не се отнася само за плановете за бягство, а и за всички жизнени въпроси. Навара се съветваше за много неща с много хора. Нощем довереници му бяха жени, денем — мъже. Всеки си мислеше, че Навара го забавлява или го заглавиква, или го слуша почтително. Едни го вземаха за най-веселия господин в целия двор, други търсеха да открият у него възвишени чувства, докато той водеше и едните, и другите за носа. Дори когато честно се доверяваше някому, той знаеше, че думите му ще бъдат препредадени и ще му донесат някаква облага. Щом му се удадеше възможност, той изразяваше възхищението си от мадам Катерина. Според неговите думи излизаше, че Вартоломеевата нощ е била един умело замислен ход. Въпросът бил само в какво се изразявал повече геният на кралицата: дали в това, че Жана и Колини трябваше да умрат, или в това, че тя остави Анри жив.

— Когато стана по-прозорлив — казваше той, — ще успея да си изясня този въпрос. Защото засега все още не ми е ясно защо съм жив. Ясно е само, че моята майка и адмиралът бяха пожертвувани за добре обмислени цели. Един глупак би се отдал на мислите си за отмъщение. А аз съм млад и любознателен.

Старата кралица научи това и макар да вярваше само наполовина на думите му, именно неговата неблагонадеждност спечели сърцето й. Тя отново го привлече към себе си, защото искаше той да й бъде под ръка. И двамата проявяваха един към друг любопитство и бяха постоянно нащрек като пред опасност. На няколко пъти тя прояви към него най-необичайна откровеност. Една вечер буквално му довери, че той далеч не бил нейният единствен пленник. Дори кралят, любимият й син, не бил свободен. Тя го държала посредством чудодейни питиета — каза кралицата и намигна хитро.

Крал Анри, третият с това име, бе пристигнал от Полша предрешен. Имаше опасност в Германия да го заловят. Но то не се случи и ето че сега в собствения си дворец Лувър той бе пленник на своята майка и на нейните италианци, които бяха съумели да се издигнат дори до канцлерски и маршалски постове. Само чужденци — и това довери тя на приятеля си Навара, докато нощният вятър на тридесети януари караше стъклата на прозорците да дрънчат, — само чужденци трябвало да управляват един народ. Чуждестранният авантюрист никога не се страхувал от това, че ще пролее кръвта на народа. Нека всички измрат, щом като той не може да ги управлява. И това е законът, който висне над тях, защото иначе народите биха станали лекомислени от много благополучие. Особено французите са твърде склонни да съчиняват памфлети. По-добре хората да тръпнат от страх, отколкото да се смеят!

— Точно така, мадам! — възкликна въодушевено Анри. — И аз се питам как бихте успели вие да дарявате всички пристигнали отвън свои сънародници с имения, ако не съществуваше доброто изпитано средство да удушвате в затворите френските земевладелци.

Мадам Катерина притвори едното си око, с което потвърди истинността на неговите думи.

— Един от удушените, чиито владения вие отнехте, беше дори секретар на вашия син краля.

— Кажи го на него! Никой досега не се е осмелил да му го съобщи.

Така говореше старата кралица, защото в мигове на най-голямо откровение тя се обръщаше на „ти“ към „кралчето“. Тя го тупна по коляното и мина към друг тон, който прозвуча закачливо и тайнствено.

— Кралче — каза тя. — Ти си този, който ми трябва. Аз отдавна те наблюдавам и се убедих, че според теб дребното предателство не е толкова страшно. Защото повечето хора страдат от предубеждения. А какво означава предателството? Умение да вървиш в крак със събитията. Ти правиш точно това и то е причината твоите протестанти да те презират както в страната, така и сред стените на Лувър, доколкото са останали още тук.

При тези думи Анри се изплаши:

„А какво ли ще си помислят господин адмиралът и милата ми майка за мене, след като стоя тук и слушам тази стара жена, вместо да я удуша? Но и това ще стане. Моето отмъщение се подготвя бавно и затова основно.“

Изразът на лицето му обаче с нищо не издаде мислите му, а по него се четеше само готовност и невинно съчувствие.

— Вярно е, мадам, че аз съвсем си развалих отношенията с моите някогашни приятели. Именно затова, мадам, аз ще се старая колкото се може повече да спечеля вашето благоразположение.

— Особено, малкия ми, ако срещу това получиш разрешението да се поразмърдаш малко. Ти сега с удоволствие играеш на топка с Гиз и това е разумно от твоя страна, след като знаеш, че той е стъпил върху лицето на мъртвия Колини. Но ти ще можеш да напускаш занапред двореца заедно с него, когато той излиза.

— Той излиза много често. И най-много на кон.

— Ти ще излизаш и ще яздиш заедно с него, за да мога аз винаги да съм осведомена къде е ходил той. Искаш ли да направиш това за мене?

— Ще мога да излизам от Лувър? Всеки ден? През портата? И да минавам по моста? Всичко, което ми заповядате, мадам, ще бъде изпълнено!

— Не че се страхувам от Гиз — увери го кралицата.

А нейният нов съюзник потвърди убедено:

— Кой може така да се гордее с телосложението си като тоя Лотарингец! Пуснал си руса брада и народът се прехласва по него!

— Той е магаре — каза тя също така убедена. — Той насъсква католиците. Сам не знае за кого работи. За мене всъщност. Защото аз се нуждая от нова сеч, протестантите все още не са се умирили, дори и след Вартоломеевата нощ. Значи, имат нужда от нова. Нека Гиз насъсква католиците, а на теб ти разрешавам да подстрекаваш хугенотите. Кажи на всички, които са в Париж, че навсякъде в страната те ни побеждават. За съжаление, това не е чак дотам невярно. А в провинциите съобщи, че тук се готви скорошен бунт; и дано той избухне наистина! Съгласен ли си да изпълниш всичко това както трябва, кралче?

— Значи, ще мога да яздя през моста? И да ходя на лов? И на лов? — повтори той и се разсмя, така детински се зарадва пленникът.

Мадам Катерина му се надсмя снизходително и с пренебрежение. Дори и най-мъдрата стара жена не би могла всякога да различи сред искрената радост хитростта, която се крие зад нея. А един пленник постъпва правилно, когато се представя за още по-унизен, отколкото е необходимо, защото, който очаква да удари неговият час, трябва да се представя за неуверен.

Щом излезе от стаята на своята височайша приятелка, на вратата Анри се натъкна на Д’Обинйе и на Дю Барта. Обикновено двамата не се явяваха никъде заедно; забраняваше им го предпазливостта. Само този път те бяха нарушили това свое решение, тъй като разговорът на господаря им с омразната убийца бе продължил безкрайно. Анри бе станал истинска загадка за тях. И макар че го обичаха както винаги, те все пак не знаеха вече доколко могат да му се доверяват.

Той се обърна към тях недоволен:

— Най-малко вас очаквах да видя зад тази врата!

— Ние също бихме предпочели да ви срещнем другаде, сир.

— Но това ни е забранено — добави другият.

— Арманяк не ни пуска при вас — заяви единият.

И двамата говореха един през друг с дрезгави гласове:

— Вие ни изоставихте и сега дружите с нови приятели. Но те са старите ви врагове. Нима всичко забравихте? Кому дължите благодарност — и дори за кого трябва да отмъстите?

Щом чу за отмъщението си, в очите му избиха сълзи. Той се извърна настрана, за да не ги видят те.

— Новият двор — рече той — е весел, а вие искате да бъдете все така тъжни. По времето на Карл Девети и аз бях бунтар, и какво спечелих от това? Отмъщение, какво знаете вие за отмъщението! Когато човек му служи, то се задълбочава все повече и повече, докато най-накрая изгубва почва под краката си.

Те говореха всичко това пред очите на швейцарските стражи, които гледаха втренчено пред себе си, сякаш нищо не разбираха.

Двамата някогашни другари изръмжаха недоволни:

— Но ако вие не предприемете нищо, сир, другите ще действуват: а другите са известните участници във Вартоломеевата нощ. Те не мирясват в тоя весел двор, още по-малко пък в своите църкви. Да можехте да чуете какво се проповядва там!

— Че вие трябва да се откажете от своята вяра; защото иначе и вас ще избият. Приемете другата вяра! Аз също го сторих.

Тези думи така ги ужасиха, че те не можаха да отвърнат нищо. А той продължи:

— Пък щом не желаете да отстъпите, тогава нападнете първи. Вие сте силни. В Париж живеят няколкостотин ваши едноверци. Те може би нямат оръжие, но имат своя бог.

И той ги отмина, а те, слисани, въобще не се и опитаха да го последват.

— Той ни се подиграва — прошепнаха си те.

Дори швейцарците не биваше да чуят това. Двамата се опитаха да го оправдаят пред себе си:

— А може би това беше само едно предупреждение да не се замесваме в никакъв бунт. Може би той очаква от нас да прозрем истината в неистината: това може да се очаква от него. Впрочем преди малко той се разплака, макар че не искаше ние да видим това. Но той много лесно плаче. Плаче, щом му припомнят за отмъщението, и въпреки всичко току-що излезе от тази врата. От същата стая, където майка му е изпила отровата!

И те се съгласиха, че не разбират повече своя господар и че са нещастни.