Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (13)
Оригинално заглавие
Поцелуй Фемиды, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

32.

Не би било точно, ако се каже, че Белов беше съвсем неподготвен за такъв обрат на събитията. След като съдията се разболя и вените на леля Темида застинаха като блокирал компютър, той трябваше да очаква от невидимия си противник нов ход в играта. Александър имаше всички основания да смята, че този ход щеше да бъде бягството на затворниците, в което на него му бе отредена ролята на жертва. Затова напълно се съсредоточи, обмисляйки такава линия на поведението си, която би могла да избие козовете от ръцете на организаторите на бягството. Но сега стана така, че в ръцете на противниците му имаше и други козове, за които не бе предполагал.

За разлика от предшественика си следователят от прокуратурата Моржов, който го запозна с „новото дело «Белов»“, не беше нито апатичен, нито безличен. Той бе един много смешен, закръглен и енергичен човечец с поразително чип нос, чиито ноздри можеха да се видят откъдето и да го погледнеш. Следователят толкова приличаше на анимационния герой Хрюн Моржов, че Саша нямаше как да го нарече по друг начин.

На настояването му да повикат неговия адвокат Хрюн му съобщи, че той, естествено, се е съобразил с това изискване на закона и вече са се обадили на адвоката на Белов, но в момента той отсъствал. Затова, ако искал, обвиняемият можел да мълчи. Но въпреки това следователят не виждал причини, които биха могли да му попречат като служител на прокуратурата да изложи същността на въпроса. Разбира се, ако обвиняемият нямал нищо против.

Следователят се движеше из тясното пространство на кабинета толкова бързо, че беше трудно да се проследи — току-що беше насреща му, а на следващата му реплика се оказваше зад гърба на Белов. Подобно на ловец, който преследва звяр, служителят бе обзет от крайна възбуда и най-изумителното се състоеше в това, че Белов прекрасно го разбираше. Това беше ловък ход и по този въпрос не можеше да има две мнения! Обвинението за икономическите престъпления всеки момент можеше да се срине като картонена кула и тогава на дневен ред излизаше убийството на журналиста. Щом се проваляше едната схема, щеше да заработи другата!

Картината беше безупречна. Когато човек се запознаеше дори и с една малка част от показанията на свидетелите, беше трудно и фактически невъзможно да повярва, че Белов не е убил журналиста Безверхих…

 

 

През онази вечер генералният директор бе напуснал комбината последен. Това бе станало няколко минути преди неговия гост от „Камбана“ да бъде намерен мъртъв зад волана на автомобила със запален двигател в заключения отвън гараж. По време на възобновеното разследване по делото за смъртта на журналиста в кабинета на Белов бяха открити нови улики. А именно: начената бутилка „Абсолют“ с клофелин, какъвто бе открит и в тялото на починалия след извършената ексхумация на трупа. А празната опаковка от веществото бяха открили в бюрото на директора между папките с документи.

Саша си спомни, че онази вечер наистина не пи водка. Но в този случай това дори можеше да послужи като утежняващо обстоятелство. Ала в най-силен аргумент трябваше да се превърне неговият мотив. Мотивът на директора на комбината за отстраняването на този човек, който му пречеше, също беше безупречно обоснован. Десетки разпитани свидетели бяха потвърдили съществуващата вражда помежду им. Личната секретарка на Белов бе свидетелствала и бе готова да потвърди на очна ставка, че по време на последния им разговор между тях е имало скандал.

„По дяволите, нима и Люба има връзка с това убийство? — разстрои се Белов. — При всички случаи покупката на напитката, кафето и разните му там цигари са нейно задължение…“

— Погледнете, познат ли ви е този материал? — Побутна следователят към Саша вестникарската статия под заглавието „Маркиз Дьо Сад…“

Познат му беше и още как! Точно с този „маркиз“ преди известно време се опита да го шантажира Зорин.

— Черновата на тази статия е била намерена в апартамента на убития. Следствието не изключва възможността покойният, в чиито ръце са попаднали сведенията, които ви компрометират, господин Белов, да не се е гнусял от шантаж… А как се постъпва с хората, които шантажират? Кажете, господин Белов? Хората, които шантажират, не живеят дълго! Може би ще кажете, че това е скалъпена история? Но кой може да знае какво се е случило в действителност?

Саша стисна зъби и успя да запази мълчание, докато адвокатът му пристигне.

Мобилният телефон на тържествуващия Хрюн Моржов иззвъня.

— Слушам! — изгрухтя недоволно в слушалката той, ядосвайки се, че монологът му е прекъснат на най-интересното място.

Лицето му се променяше като петербургско време в зависимост от това как осмисляше информацията, която получаваше. Но заедно с него се промени и нещо в атмосферата в следствения арест. Някой притича натам и обратно по коридора. Чу се скърцане от разместването на тежки предмети. А сетне вратата се отвори и се появи онзи, когото Саша вече не очакваше да види повече.

— Александър Николаевич, край, изпълнихме уговорката си! Вашата килия е ремонтирана, така че можете, къх-къх, да се настаните там. — От притеснение оперативният работник Балко кашляше в шепа и демонстрираше приятелско разположение на духа. — Впрочем, администрацията на затвора ви благодари за съдействието за монтирането на новата пекарна. Но вероятно вие сам сте оценили, къх-къх, хляба, който ядете…

За известно време Белов изобщо престана да разбира логиката на събитията. Докато вървеше обратно, само успя да забележи някои странни обстоятелства. Първо, от коридора бяха изчезнали решетъчните „буркани“, а на тяхно място бяха останали само прашни правоъгълници, които в този момент едно момче от домакинския отряд забърсваше с парцал. Второ, килията, която бяха „ремонтирали за Белов“, се оказа, че изобщо не се намира в основния корпус на затвора и не беше онази, в която го бяха сложили в началото и в която той бе помолил да сменят крана на чешмата… Новата доста прилична и обзаведена „по европейски“ килия се намираше в девети отделен корпус за особено опасни престъпници точно до стаята за молитви.

 

 

Когато, подготвяйки се за преместването, Белов събираше скромното си имущество, Дъба успя да му съобщи, че администрацията на следствения арест е извършила страхотно претърсване във връзка с пристигането на някаква комисия. Грот и още няколко души не бяха в килията. Стана ясно, че той и лакеите му са излезли на разходка… Май че това моряче се бе сдобило с доста свобода…

В новата „квартира“ на Белов имаше значително повече дневна светлина, тъй като прозорецът под самия таван не беше закован до половината с дъски както в другите килии. Саша видя, че върху нара му е оставен комплект спално бельо с шевици. А сред него имаше дори плик за одеялото!

Белов сложи натежалата си от богоугодна литература раница до главата си, легна на нара и се замисли. Какво ли означаваше всичко това? В главата му се оформиха две версии: или неговият ангел-хранител бе сметнал за необходимо да го отклони от бягството, или тъкмо обратното — тази спретната килия беше последното му земно пристанище, където беше по-удобно да го изпратят без свидетели на онзи свят.

Без да се спре окончателно на нито едно от тези предположения, Белов извади книгата от раницата си и се отдалечи с нея към онази част на помещението, която не се виждаше през шпионката. Най-сетне се реши да се захване с житието на Нил Сорски. Въпреки надписа на корицата книгата нямаше нищо общо с прочутия безсребреник. Всичките й страници бяха празни, а в старателно изрязаната дупка беше поставен мобилен телефон…