Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (13)
Оригинално заглавие
Поцелуй Фемиды, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

20.

В това време лелята на Белов — Екатерина Николаевна, също беше разстроена и дори би могло да се каже, че направо беше бясна.

— Не разбирам защо трябваше да ми разрешат свиждане точно за този ден, след като те, разбираш ли, имали „занимания с личния състав“! — възмущаваше се тя, докато се настаняваше в колата до седналия зад волана Виктор Злобин.

През този ден на Катя никак не й вървеше. След безкрайни искания и жалби от нейна страна до всички възможни инстанции следователят от прокуратурата й разреши като на най-близка роднина да се види със Саша. Но този път дългоочакваното свиждане се провали по вина на служителите от следствения арест. Като причина й бяха посочени „занимания с личния състав“. Не стига това, ами по същите причини днес не приеха и колетчето, което носеше.

— Дявол знае какво става! Душата ми извадиха! Сега къде да дяна това?

Катя погледна отчаяно обемистия пакет, в който сутринта грижливо бе подредила няколко чифта чорапи, топъл анцуг, цигари и храни от списъка на разрешените. А освен това от пакета се разнасяше ароматът на пирожки, заради които не бе спала почти цяла нощ.

— Мама! — изписка на задната седалка събудилият се Альоша.

Налагаше се да мъкне навсякъде момченцето със себе си, което, разбира се, не беше полезно за него. Но какво можеше да направи, като нямаше кой друг да го гледа. Катя участваше във всички митинги и демонстрации в защита на Белов, търкаше праговете на учрежденията с жалби и молби и се срещаше с правозащитниците.

— Точно така — мама. Устата на младенеца, както се казва… — промърмори Катя и погледна умолително Витя. — След като нищо не стана със свиждането, моля те, закарай ни при Яра. На нея също й е зле. Нека поне да се види със сина си. И да хапне тези пирожки!

— Няма проблеми! Разбира се, че ще те закарам — отвърна Витя, докато излизаше от паркинга, и пое към манастира.

Катя се страхуваше да шофира през зимата, особено когато беше с детето. Затова се налагаше да моли Витя.

От града до манастира, където намери утеха изтерзаната Ярослава, имаше малко над петдесет километра. Правото като струна шосе беше разчистено от дълбокия сняг. И автомобилът се движеше сякаш по коридор, прокаран през преспи с големината на човешки ръст, който водеше към неизвестната сияеща далечина, а може би и право към царството на Снежната кралица. Денят беше ярък, слънчев и много студен. Момченцето, облечено в кожухче и закопчано на задната седалка с колан, посумтя малко и отново заспа.

— Защо не вземеш бавачка на Льоша? — попита Витя. — Виж се на какво приличаш, къде се дяна предишната ти осанка! Скоро ще окльощавееш като Лайза Донахю.

Катя не отговори. Витя не беше първият, който я съветваше да си вземе помощничка. Нейни познати й препоръчваха свестни жени, а вестниците бяха пълни е обяви на бавачки и гувернантки. Екатерина Николаевна също осъзнаваше, че на момченцето ще му бъде по-добре, ако има спокойна и мила бавачка, която няма да го оставя, да бърза и непрекъснато да нервничи като нея. И въпреки това нещо я възпираше. Струваше й се, че това щеше да бъде предателство спрямо Саша и Яра.

— Навъдиха се едни богомолци, мамицата им! — възкликна най-неочаквано Витя и в последния момент преглътна яките псувни, които му бяха на езика. — И тия ги изби на духовен живот!

Оказа се, че зад тях се движи колона от началнически автомобили. И за да предотврати сблъсъка с насрещния КАМАЗ, на Виктор му се наложи да удари спирачки и буквално да се залепи за снежната стена.

 

 

Посещенията в манастира винаги се отразяваха зле на Катя. Ярослава и другите жени, които още не се бяха решили или не бяха заслужили да бъдат подстригани за монахини, живееха в ужасни условия. В дългата дъсчена барака в покрайнините на селото, разположено край манастира, пролуките бяха толкова големи, че през тях се виждаше всичко. Нямаше никакви удобства. А сред обитателите на този „хотел“ имаше не само послушници, но и мръсни, покрити със струпеи клошарки и жени, пристигнали неизвестно откъде със своите проблеми и болести.

Катя разбираше всичко, свързано с тежката и мръсна работа за укротяване на духа и плътта. Но тъй като по природа беше дейна и енергична жена, изобщо не можеше да разбере защо, когато вкъщи има достатъчно тежка работа и страдания, човек трябваше да търси мъки и лишения на някакво друго място.

 

 

Когато стигнаха до манастира, автомобилът със сигналната лампа и трикольора върху номера вече беше там, а около него бяха спрели колите на свитата и охраната. Едрите чичковци с топли шапки и скъпи палта разговаряха с послушничките. Сред важните началници Виктор разпозна и Зорин. А сред жените беше Ярослава и един бегъл поглед беше достатъчен, за да му стане ясно, че момичето се отегчава от разговора. След като свършиха с неизбежните формалности като обещанията за помощ и разглеждането на местното стопанство, високите гости, съпровождани от игуменката, бързо се отправиха към столовата.

Витя деликатно отказа да участва в семейната среща, запали си цигара и отиде да се разходи из околностите. Катя също се канеше да се отчете бързичко за тежкото положение на Саша, да даде на майката момченцето и колета, а сетне да се присъедини към Витя. Ако беше като миналия път, Ярослава щеше да мълчи и да се измъчва. А Катя трябваше непрекъснато да бърбори и също да се измъчва. И затова сега щеше да е по-добре да остави за известно време Альоша и Яра насаме, понеже момченцето и без това не можеше да разбере каква е разликата между „мама“ и „леля“.

Ала този път Ярослава сама помоли Катя да не си тръгва:

— Ще те запозная с една изумителна жена. Тя е бежанка от Нагорни Карабах. Историята й е ужасна. Няма никакви познати в Красносибирск, а мястото й не е тук…

„Охо — помисли си Катя, — Ярослава си е намерила приятелка и това е добър знак.“ Мая — така се казваше новата позната на сестрата на Саша — както и всички останали жени, беше облечена с ватенка, с ужасна дълга пола и носеше ниско пребрадена на челото забрадка. Но въпреки ужасните й дрехи Катя моментално разпозна в нея жена с претенции и финес, която е имала и по-добри моменти в живота си. Стойката й беше изправена, походката й — красива, а лицето й, макар да бе прекалено загоряло, беше чисто и поддържано.

— Знаеш ли какво, помислих си, че Мая би могла да поживее известно време с вас. — Гласът на Ярослава прозвуча виновно. — Пък и на теб ти е тежко сама с Альоша…

Екатерина Николаевна бе готова да се противопостави. Тя отвори уста, но моментално я затвори. Понеже Ярослава не я молеше чак толкова често за каквото и да било, а пък и щом беше решила… Катя огледа критично потенциалната бавачка. Тъй като често бе мислила по този въпрос, тя си представяше по съвсем друг начин възпитателката на момченцето и по-точно, като класическата добра Арина Родионовна. А пък тази беше прекалено хубава и някак претенциозна. В това време Мая вдигна непохватно на ръце загърнатото в кожухчето дете и го помъкна към стопанските постройки с обещанието да му „покаже прасенцето“.

Естествено, чувствителната Ярослава долови съмненията на Катя, докосна я по ръкава със загрубялата си ръка и прошепна:

— Катя, моля те… Мая е изгубила мъжа си и двете си деца.