Александър Белов
Целувката на Темида (12)

11.

Старият „Буран“ от първото поколение снегоходи, който откриха в плевнята на изплашената изгора на пияния командир на екипажа, не беше най-подходящото средство за придвижване. Но все пак беше по-добре от нищо. Белов нямаше време да чака капитана да се съвземе или в Скалисти нос да кацне някакво подходящо летателно средство.

Решиха да оставят Витя при екипажа. Той се закле, че още на другия ден МИ-6 ще бъде в селището Уст-Хрючи заедно с екипажа, жив или мъртъв, но в състояние да управлява вертолета. А на Белов и Лайза им предстоеше да преодолеят със снегохода почти сто километра по леда до Обска Губа, понеже това беше най-краткият път.

— Аз имам книжка за мотоциклет — заяви Лайза Донахю и преметна стройното си краче през седалката на водача.

— Не ме разсмивай — отвърна й мрачно той. — Аз ще го карам. Освен това ти трябва да се облечеш като хората.

— Но аз съм облечена добре!

— Не спори с възрастните. Видях чорапогащника ти, докато се сушеше край печката. Коленете ти ще измръзна и ще останат завинаги сини. В Америка няма да те разберат и ще умреш от срам по плажовете на Флорида… Върви при Витя да ти даде ватирани панталони.

Съществото, което се появи пред очите му десет минути по-късно, вече не предизвикваше асоциации с Швейцарските Алпи, нито с пикник край вилата, а приличаше на огромна зелка. Лайза едва местеше обутите си във валенки крака. Композицията увенчаваше един огромен матроски кител със същия кафеникавозелен цвят, какъвто имаха и панталоните. Саша погледна със задоволство момичето, след това грабна от ръцете на стопанката на къщата забрадка и я завърза на главата на Лайза.

— Сега вече можем да тръгваме.

След няколко месеца в килията на следствения арест той щеше да си спомни това пътешествие със снегохода като миг на невероятно щастие, въпреки че пътуването продължи около седем часа. Снегът блестеше. Пред тях се простираше безкрайна бяла пустиня. Те виждаха само хоризонта като очертан от пергел кръг и полусферата на небето над главите си. Лайза Донахю, която бе прегърнала водача, беше като безтегловна и сякаш цялата й тежест се състоеше само от ватираната й екипировка…

Спряха само веднъж. Белов трябваше да свери посоката с компаса, пък и нямаше да е зле да се поразтъпчат. Момичето направи две крачки и краката му се подкосиха.

— Какво има? — разтревожи се Саша. — Лошо ли ти е?

— Тук ме боли малко — посочи с виновен вид Лайза вътрешната страна на бедрата си.

В това нямаше нищо странно, защото при липсата на навик няколкото часа, прекарани върху снегохода, можеха да травмират всеки. Саша си помисли, че най-вероятно утре тя изобщо нямаше да може да се изправи на краката си. С лицето й обаче веднага трябваше да се направи нещо, защото отляво и отдясно на алените кръгове се бяха появили бели петънца. Той грабна шепа твърд сняг и започна яростно да разтрива страните на Лайза. Това й причиняваше болка, но, изглежда, й беше приятно, защото тя затвори очи и се остави в ръцете му.

До този момент не бе изпитвал такова чувство. Трудно можеше да си представи по-нелепо и по-възхитително занимание от това да се целува в снега върху замръзналата Обска Губа. Ала безкрайната блестяща белота наоколо и откъснатостта от света придаваха на това занимание фантастично очарование. За да се отдръпнат един от друг и да продължат пътя си, ръководителят и консултантът трябваше да мобилизират волята и здравия си разум.

Срещата му с Вова Мелник — приятеля на Белов от задочното следване в института, беше бурна и сърдечна. Навремето Вова беше сред отличниците. Беше слаб, очилат, гладен и с вечно измачкана риза. Той много добре знаеше какво иска да постигне и полагаше всички сили за това, пренебрегвайки такива радости на студентския живот като почерпките и среднощните разговори за смисъла на живота. Дори не го бяха виждали с момиче. Затова нямаше нищо изненадващо, че на трийсет години той вече беше кандидат на науките, началник на находище и баща на четири деца. Нямаше никаква възможност да заведе семейството си в Полярен Урал. Затова децата му се раждаха на деветия месец след годишната му отпуска.

— Приготвил съм ви бъчонката! — заяви Вова. — При мен е пълен ергенски бардак, затова не ви каня на гости с дамата. Ще отидем в къщата за гости, там Тарсовна е сварила борш. Ще се почерпим и ще си починете от пътя, защото не е лесна работа да изминеш толкова километри по леда с тази таратайка.

— Вова, нека да отложим малко почерпката и почивката. Хайде първо да свършим работа.

— Я го виж ти какъв делови е станал? А кога ще седнем да си поговорим?

— С Лайза толкова се наседяхме по пътя, че ни е много по-приятно да стоим прави. И освен това положението ме е стиснало за гърлото.

— Е, досещам се, че не си дошъл тук току-така, че и с момиче на мотоциклета… — въздъхна Вова и се приготви да слуша.

Докато Белов му излагаше накратко ситуацията, Лайза се стараеше да не пропусне нещо важно от разговора и с любопитство разглеждаше руското северно жилище, което се наричаше балка и приличаше на бъчонка. Най-странното бе, че това наистина беше бъчонка, но специално приспособена за жилище. Доста голямата цилиндрична конструкция беше катурната на една страна, а в корпуса имаше врата с площадка пред нея. Подът й беше покрит с дюшеме, имаше и миниатюрно антре, което служеше и за кухня. А следващата по-голяма част представляваше малка спалня с две сгъваеми легла като в купе на влак, застлани по случай пристигането на гостите с чисти колосани чаршафи. Във вътрешността на бъчонката имаше и белези на цивилизацията — един отворен лаптоп върху табуретка и портативен принтер на пода.

— Белов, ще ме умориш! — възкликна шефът на находището, след като чу молбата на приятеля си. — Ако търсиш пясък или смес от пясък и ситен чакъл, мога да ти дам колкото искаш. Но това, за което ме молиш, е невъзможно. Това не може да стане.

— Обоснови се.

— Просто никога не може да стане. — Мелник извади от джоба си и продуха тръбичката на една папироса. — Разбери, аз дори нямам лиценз за разработването на това находище. А ти ми говориш за „две седмици“!

— Ами ти си разкрил кариерата и ти я разработваш…

— Белов, какво ти става, да не си оглупял? Аз имам разрешение за откривателска дейност. И толкова! А ти говориш за суровина. Наистина ли не разбираш разликата? Знаеш ли колко време е необходимо, за да получиш този шибан лиценз?

Спорещите се отдръпнаха встрани, та до женските уши да не достига канонадата от псувни, и продължиха дискусията си.

— И освен това Михалич никога няма да позволи да го набутат в тази дивотия — започна полека-лека да се предава нещастният Вова.

— Кой пък е този Михалич?

— Който трябва! Михалич е директор на обогатителния комбинат. Член е на партията от хиляда деветстотин и пета година.

— Дай го тука този Михалич! А къде са боршът и водката, които ни обеща?

— Белов, ти си психар… Хора като тебе не ги вземат за олигарси. Не бива да ги вземат, защото са професионално негодни.

Увлекателният професионален спор продължи в бъчонката. Освен Мелник, Белов и Лайза Донахю в кукленската столова-антре по някакво чудо се събра и Мелник Михалич, който беше мъж с квадратно телосложение и директорски вид. В този момент директорът на обогатителния комбинат още не знаеше, че му предстои да стане третият участник в един фантастичен проект.

Докато ядяха борш и пресушаваха първата бутилка „Абсолют“, Михалич слушаше и мълчеше. А когато се появи вездесъщият бидон с авиационен спирт, той отвори уста и обобщи чутото. Фразата му беше доста дълга, засукана и не съдържаше нито една литературна дума. Казано накратко, това беше категоричен отказ да участва в безумното начинание. Мелник погледна виновно към Лайза и тихичко посъветва приятеля си да си подбира приказките. След което Михалич се навъси, отново млъкна и като че ли никаква сила не беше в състояние да го накара да вземе участие в по-нататъшния безсмислен разговор.

— Кажи им, че почти не разбирам руски! — прошепна Лайза на Белов. — За да не се притесняват…

След това съществено уточнение Михалич отново си възвърна дар словото и за втори път още по-цветисто обоснова принципната си позиция. Фронталната атака не успя. „Трябва да го поразприказвам…“ — помисли си Саша.

Той сякаш временно изгуби интерес към актуалната за самия него тема и поиска да му разкажат как е било преди. Михалич, който бе печен ръководител от старата съветска школа, се оживи, свали пуловера си, наля спирт в чашите и се отдаде на спомени. Оказа се, че е приказлив човек…

— Това не може да бъде! — провокираше го Саша. — За нищо на света не мога да повярвам, че това е било възможно по време на социализма!

— Виж какво ще ти кажа — изрече Михалич, разблъсквайки чашите. — Има хора, за които няма невъзможни неща. Аз съм точно такъв! И ти май че също си такъв…

Деморализиран от подобен обрат на нещата, третият участник в разговора Вова Мелник бе принуден да признае, че той „също е такъв“. След което бързо излезе и се върна с огромна пъстърва, която „току-що хванали в ручея“. Изядоха рибата сурова, като топяха парчета от нея в специален лютив сос.

След това разговорът придоби още по-плодотворен характер и дръзката схема се очерта в горе-долу завършен вид. Незаконно добитата в кариерата суровина се прехвърля незаконно в обогатителния комбинат и незаконно заминава за Красносибирск, като по този начин не позволява на комбината за алуминий да спре да работи.

— Само едно не разбирам — не искаше окончателно да се предаде Мелник. — Как ще обясниш защо във вагоните има алуминиев окис, когато по документи с тях ще се превозва „смес от пясък и чакъл“?

Това беше добър въпрос и Белов знаеше отговора му, тъй като имаше богат опит по отношение на това какво и накъде може да се превозва във вагоните и с какви документи да бъде съпроводено.

— А ти да не би да си срещал по железопътните линии много специалисти, които могат да различат алуминиевия окис от разни други окиси? Знаеш ли колко им пука какво има там!

— Ами договорът? — сепна се изведнъж Михалич. — Как ще подпишем договор, след като всичко това е напълно незаконно?

— А защо ти е договор? — отвърна подпийналият Белов. — Нали аз и без това няма да мога да ти платя официално. Само по „черна схема“.

— Не, това е несериозно — заинати се Михалич, рискувайки да разруши постигнатото с толкова труд разбирателство. — Все някакъв договор трябва да има! Кой, на кого, колко, какво и кога… Както искате, момчета, но документ трябва да има.

— Добре — съгласи се Белов. — Документ за вътрешно ползване.

— За интимно ползване — подхилна се Мелник. — Защото не бива да го показваме на никого.

Така и решиха. След десет минути бе съставен и подписан тристранен договор за интимно ползване, който звучеше прекрасно и беше издържан по всички точки. Мелник го разпечата на принтера. Внезапно в нетрезвата му глава се породи една напълно здрава мисъл.

— А какво ще правим, ако се появи данъчната милиция? — попита той.

— Аз лично ще изям моя екземпляр — сви рамене Саша. — Или ще го дам на юристката да го изяде.

Лайза кимна и каза:

— Ако този документ не бъде изяден, аз ще го занеса в Америка и ще го използвам, когато пиша книгата си за бизнеса в Русия.

След тези думи тя грижливо сложи листа в папката си и се наведе, за да я прибере в раницата си. Ала не можа да направи това, защото падна. Дали за това падане бяха виновни ставите й, травмирани по време на пътуването й със снегохода, или коктейлът от „Абсолют“ и спирт беше малко силничък, но на Белов му се наложи да изнесе на ръце юристката от „стаята за преговори“.

Докато я настаняваше в леглото, Саша не се сдържа и отново започна да я целува.

— Ще отида да изпратя партньорите — каза. — А след това… ще ми разрешиш ли да дойда и да ти пожелая лека нощ?

— Да — отвърна сериозно Лайза, гледайки го право в очите.

От „стаята за преговори“ вече се разнасяше песента „Новоселци тръгват веч из целината“. Сетне Михалич започна да разказва как нефтените работници правят барбекю.

— Вземат един бик, разбираш ли? Няма да си играят на дребно, я! Надяват го на шиша, вдигат го над пламъка на газта и го въртят…

Жалко, че Лайза не чу тази история, помисли си Саша, защото тя щеше да бъде интересна подробност в бъдещата й книга. Впрочем, Донахю неведнъж щеше да чуе и за бика над газовия пламък, и за столичния чиновник, който бягал от мечката…

След като най-сетне изпрати приятелите и партньорите си, Белов постоя още малко навън и се полюбува на северното сияние. Стори му се, че спускащите се от тъмния купол преливащи „ленти на ордени“ придобиха формата на очи. Очите му намигнаха и се преобразуваха в нещо неприлично, но близко по форма. Това беше добър знак! Саша се засмя. При мисълта за жената, която го очакваше, изпита отдавна забравено вълнение…

На сутринта МИ-6 ги взе и те се върнаха в Красносибирск, този път без никакви приключения.