Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (13)
Оригинално заглавие
Поцелуй Фемиды, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

10.

Саша, Лайза и Витя тръгнаха към сградата на летището. Къщурката от дялано дърво носеше това гордо име само защото в руския език нямаше друга по-подходяща дума за нея. А за това, че тя беше сграда на летище, подсказваше сложната композиция от антени на покрива й, развяващото се над колибката руско знаме и висящата накриво табелка с названието на населеното място — Скалисти нос. В едната от двете й преходни стаи се намираше диспечерският пункт, откъдето диспечерът (който беше и касиер) водеше непрекъснати разговори с „въздуха“. Ако се съдеше по изпотрошените столове, другата стая, свързана с първата посредством една открехната врата, изпълняваше функциите на чакалня.

Пътешествениците чакаха диспечерът да приключи спора си с някого във въздушното пространство, оглеждаха се и се топлеха — от полуоткрехнатата врата на диспечерската влизаше топъл въздух и се чуваше пукането на дърва в печката.

— Тези мошеници лъжат. Бас ловя, че лъжат! — разсъждаваше в това време Витя, имайки предвид пилотите Кашченко и Вашченко. — И горивото им уж свърши, и двигателят им бучи… Това са пълни глупости! Прогнозата за времето наистина е лоша и те са се насра… Моля за извинение, ужасно са се изплашили.

В този момент от диспечерския пункт излезе едно невероятно момче със завързани на тила коси, облечено в лятна униформа от старите модели и с национални ботуши от еленова кожа.

— Побъркаха ме! „Да кацнем, та да кацнем“! — свали слушалките си и продължи започнатия в ефира разговор диспечерът. — Ще кацнете, къде ще се денете. Още никой не е останал във въздуха!

— Къде се каните да летите, господа? — осведоми се изискано той, като не сваляше ококорените си очи от издокараната Лайза и се обръщаше предимно към нея.

Щом разбра, че пасажерите трябва да отидат в селището Уст-Харючи, юношата радостно им съобщи, че те по никакъв начин не биха могли да се озоват там поне през близката седмица. И подробно им обясни защо: първо, защото прогнозата за времето беше ужасна. По-нататък последва подробен разказ за състоянието на самолетите, които летяха по местните авиолинии, за проблемите с допускането на пилотите до нощни полети и така нататък. Особено емоционално им бе подчертано, че самолетът от Салехард, който очаквали по обяд, заминал в съвсем друга посока и вместо да се приземи в Скалисти нос, кацнал в селището Тарко-Сал, където според слуховете днес продавали пресни яйца.

— А къде се намира хотелът тук? — опита се да прекъсне безкрайния поток от излишна информация Белов.

Ала не беше чак толкова лесно да прекъснеш потока на съзнанието на този младеж. Той първо обобщи казаното, обръщайки се отново към Лайза:

— Гражданската полярна авиация е едно голямо нещо!

И едва след това им обясни, че в тяхното населено място наистина има хотел, които „влиза в комплекса на сградата на летището“. Казано с други думи, хотелът се намираше в същата къщурка, само че входът му беше от другата страна. След което диспечерът подаде на гостите връзка ключове, като им обясни кой е за хотела.

— Излиза, че ти освен всичко си и портиер на хотела? — полюбопитства ехидно Витя.

— Не съм. Портиер е тъща ми, но днес я сви радикулитът… Сто процента ще има циклон, няма начин. Така че се настанявайте като у дома си. Дървата са зад вратата, в кухнята има печка. Тук има парно отопление, но моят съвет е да спите с дрехите. В шкафа ще намерите чисти чаршафи.

Хотелът, който влизаше в „комплекса на сградата“, беше типичен образец на архитектурния стил „северен модерн отпреди преустройството“. В смисъл, че това беше една барака, пристроена до къщурката на „аерогарата“ с четири стаи, с по четири железни легла във всяка стая, с някакво подобие на кухня и с тоалетна на двора. Заета бе само една от стаите. В нея се бе настанила някаква командирована учителка от Ханти-Мансийск, която редовно обикаляла становете на еленовъдите, за да преброи децата на училищна възраст.

— Този апартамент май ще е най-подходящ за вас — каза Саша Белов на Лайза Донахю и й направи път да влезе в празната стая.

Помещението беше ъглово и бе долепено до кухнята с печката. Така че в него щеше да бъде малко по-топло отколкото в останалите. И освен това пружината на едното от леглата там се оказа по-стегната от другите. Което пък означаваше, че американката нямаше да натърти таза си при опит да седне на нея.

Мъжете хвърлиха раниците си в съседната стая и се захванаха да палят печката. След минута в кухнята се появи замислената Лайза и завъртя крана на чешмата над липсващата мивка. Кранът издаде къси позивни и изплю ръждива струя върху ярките ботуши на Лайза.

— Тук има ли вода? — поинтересува се тя.

— Вода има колкото щеш! — отвърна й весело Витя. — Северният ледовит океан е буквално на две крачки. В случай, че човек иска да се изкъпе. А пък ако иска чай, за предпочитане е да вземе сняг от някоя пряспа и да го разтопи на печката. Тук всички правят така.

Лайза се оттегли в стаята си, но след малко се върна с един още по-глупав въпрос:

— Как мислите, тук има ли откъде да се купят хартиени салфетки?

— Едва ли — избоботи Витя, след което закопча якето си, сложи си качулката на главата и напусна хотела.

Саша също излезе, отсече от една пряспа голям куб сняг и когато Злобин се върна, двамата с Лайза бяха успели да кипнат пълна с вода тенджера, която намериха в кухнята.

— Тук все още не действа системата „бед енд брекфаст“. И ако леглата все пак биха могли да се използват по предназначението им, сутринта няма смисъл да разчитате на закуска със сладко и кафе. — С тези думи Витя остави на пода до печката един голям кашон с храна. — А това, мадам, е специално за вас. — Той галантно подаде на Лайза руло сива тоалетна хартия. — Вместо хартиени салфетки, тъй да се каже.

Американката прие подаръка с гореща благодарност и с тоалетната хартия моментално се зае да бърше дългогодишната мръсотия от дървените дръжки, нощните шкафчета и мушамата върху кухненската маса. Тя не постигна особен резултат, но след процедурата вече стана възможно да сложат храните, които Витя бе донесъл.

Менюто беше доста специфично, но това не зависеше от Витя, тъй като той бе купил всичко, което се продаваше в селския магазин. А именно: голямо колкото пън парче месо, чийто тъмночервен цвят свидетелстваше за това, че в предишния си живот този салам е бил елен, няколко буркана компот от ананас, няколко кутии задушено месо, пакет чай, два неизпечени хляба и две еднолитрови бутилки „Мартини Росо“.

Веднага щом отхапаха от първия си сандвич, Лайза и Александър започнаха да говорят за работата, но Витя прекъсна това начинание.

— Първо, трябва да изпием по една чаша от… Този, как му викаха… аперитив — заяви той. — И, второ, да минем на „ти“. Честна дума, много е смешно да ядем от един и същи елен и да си говорим на „вие“.

Пиенето на брудершафт бе последвано от ритуални целувки, след което се оказа, че никак не е лесно да се настроят отново на делова вълна.

— Ама, ти си много готино момиче! — каза Белов, любувайки се на Лайза.

— По въпроса няма две мнения, Саша. Само прическата й трябва малко да се… такова. Пооправи — закима Витя с пълна със салам уста.

Лайза Донахю наистина изглеждаше прекрасно. Дългият норвежки пуловер на шарки скриваше прекалено острите й лакти и колене. От изпитото мартини и от близостта на печката страните й се бяха зачервили, а в очите й играеха весели пламъчета. Ако чертите й се разглеждаха поотделно, лицето й бе очевидно асиметрично — очите й бяха доста сближени, веждите й — събрани, а носът й — дълъг. Но благодарение на блестящите си тъмноруси коси, разпуснати до раменете й по желание на зрителите, тя като цяло създаваше поразяващо впечатление. Както се изразяваше Витя: „Впечитлява!“

— Ти си готино момиче, Лайза Донахю — повтори Белов. — Но колкото до бизнеса… Извинявай. Боя се, че твоите харвардски познания са непригодни на наша руска почва. У нас…

— Царят прости нрави — подсказа му Витя. — Азия!

Сякаш за да потвърди развитата теза, на вратата се показа старши лейтенант Кашченко. От мустаците и под носа на бордовия инженер искряха ледени висулки, а видът му беше изключително нетрезв.

— Привет на веселата компания — каза пилотът, преглъщайки съгласните звуци, а гладният му поглед се спря върху салама.

Лайза бавно приготви и му подаде един сандвич.

— Какво става с нашия двигател? — попита Саша.

— Трийсет и осем! — гласеше радостният отговор.

— Какво „трийсет и осем“?

— А какво „двигателят“? — блестяха лукаво очите на Кашченко.

Белов усети, че яростта му кипва, и стисна юмруци.

— Всичко е наред, Саша, не се ядосвай — каза Витя и стисна с желязната си ръка лакътя на пилота. — Сега ще идем да си поговорим с този другар. И той ще ми обещае… Нали ще ми обещаеш? Той направо ще ми се закълне, че утре и двигателят, и екипажът ще бъдат в пълна изправност. И ще има гориво чак да се удавиш! Само да не се задавиш.

Витя така сграбчи в прегръдката си старши лейтенанта, че той изписка, и лекичко го помъкна към последната свободна стая.

— Надявам се, че Виктор няма да го набие — каза Лайза.

— Е, само може да го понатупа — постара се да я успокои Саша.

— So… Вижте какво — продължи да се движи в желаната посока с упорството на парно бутало Лайза. — Не е възможно работата да продължи както преди. Ако продадем остатъците от алуминия по обичайната схема, ще попаднем в задънена улица. Бюджетът ще прибере печалбата. И няма да има с какво да платим на работниците и да купим нова партида суровина.

— Мамка му! Защо тези умници от данъчната служба не трябва да мислят за утрешния ден! Кажете ми, моля ви, какъв смисъл има да унищожават предприятието? Та нали от един мъртъв комбинат не могат да получат нито една копейка!

— Германците имат следната поговорка: умният стриже овцете, а глупавият ги коли — каза Лайза. — За съжаление в Русия предпочитат да ги колят.

— Самият аз бих заклал доста народ! — включи се в дискусията завърналият се при тях Витя, който кой знае защо държеше голям нож, наподобяващ мачете. — Или ще е още по-добре да им хвърля граната. Само ми кажи, Саня, къде точно да я хвърля — в данъчната инспекция или в данъчната полиция?

— Индивидуалният тероризъм не е разумен изход — възпря го меко американката. — Вие, руснаците, вместо да обмислите добре нещата, кой знае защо предпочитате емоционалните реакции. А трябва да действате с разума си.

— И какво предлагаш да направим с остатъците от алуминий? Изобщо да не ги продаваме, така ли? — попита Саша, на когото му стана интересно какво ли би могла да предложи тази прекалено умна консултантка, тъй като досегашните й разсъждения изглеждаха логични.

— Да ги продадем, само че на съвсем друг купувач. На самия себе си…

Предложението беше толкова неочаквано, че дори Витя, който винаги правеше изводите си моментално, този път се забави с поредната си ехидна реплика, а Саша изобщо замълча.

— Представи си, че някой чуждестранен поръчител няма намерение да купува алуминий от теб, а само сключва договор с комбината за преработка на собствената му суровина. Той сам купува алуминиевия окис, сам го доставя в комбината и сам си взема готовата продукция.

— И може би дори ми плаща за изразходваното електричество? — опита се да се пошегува Саша.

— Разбира се, че ти плаща! Защото е в негов интерес комбинатът да работи нормално.

За да обясни по-достъпно на слушателите си, Лайза придърпа кутията със захар на бучки и извади от чантата си аспирин. Според нея бучките захар изобразяваха суровината, а таблетките символизираха готовия алуминий.

— Трябва да разберете най-важното. По време на производствения цикъл абсолютно нищо — суровина, метал, не принадлежи на комбината. Те принадлежат на поръчителя. Какво означава това?

— Това означава — Саша покри с длан захарта и таблетките, — че нито данъчната полиция, нито съдебните пристави могат да сложат грабливите си ръце на всички тези блага! Гениално!

Той обиколи кухнята, извади цигара и седна до отворената печка, за да се засмуква димът.

— И какво излиза? — разсъждаваше на глас той. — Преди плащах данъци за цялата си готова продукция. А по твоята схема ще ми начисляват данъци само върху цената на услугата. Лайза! Витя! Та това са милиони долари икономии!

Възбудени от разкрилите се перспективи, участниците в разговора не забелязаха веднага, че кухнята се напълни с лютив дим. Лайза разтърка насълзените си очи.

Саша открехна вратата, а Витя каза:

— Май че вятърът се усили. Всичкият дим се връща в комина. Я да хвърлим малко дръвца.

 

 

Докато мъжете се занимаваха с печката, Лайза незабелязано се измъкна от кухнята. Изминаха не по-малко от трийсет минути, преди отсъствието й да ги разтревожи. Тъй като не намери момичето в хотела, Саша излезе навън. Полярната нощ връхлетя в лицето му заедно със снежната буря и за миг дори дъхът му секна. Започваше виелица.

— По дяволите… Лайза! — развика се Саша. — Лайза!

Той се приведе напред, за да устои на вятъра, и тръгна към бараките. Там в пряспата до малката пролука между стопанските постройки и будката на тоалетната смътно се чернееше сгърчената фигура на момичето.

— Господи! — Саша сграбчи Лайза на ръце. — Така като нищо ще замръзнеш!

Устните й бяха съвсем побелели, върху дългите й мигли имаше по една малка преспичка сняг. Лайза отчаяно завъртя глава и се опита да се отскубне от ръцете на Саша.

— Трябва да отида там! — успя да изговори тя и посочи с глава към нужника.

По дяволите!

Той най-сетне се досети какво се бе случило. Системата на полярните клозети беше особена част от живота на всеки северняк. „Това е голямо нещо“, както би казал и техният нов познат диспечерът. Вятърът се забавляваше и блъскаше дървената му вратичка. Завързаното за дръжката на бравата въженце се мяташе във въздуха — тази проста конструкция заменяше резето в подобни постройки. Традиционната дупка буквално бе вкопана в буца зловонен лед, върху която, преди да задоволи нуждата си, всеки желаещ първо трябваше да се изкатери и да се задържи там.

Не беше трудно да се досети човек, че развратената от лукс и комфорт чужденка не знаеше как да постъпи в тази ситуация. И едва не бе заплатила с живота си.

— Да вървим на топло! — викна й Саша. — Ще измислим нещо.

В случая „ще измислим нещо“ означаваше кофа за въглища, сложена насред бараката специално за слабия пол. Когато нещастната Лайза отново се присъедини към компанията в кухнята, на лицето й бяха изписани срам и страдание.

— Сега разбра ли какво означава „да опикаеш клозета“? — попита Витя момичето. — Нашите нужници са мощно оръжие срещу глобализма. А онези, които проповядват, че икономиката ни трябва да се срине, няма да ги опикаваме, а ще ги замразяваме!

— Лайза, само едно не разбирам… — каза сериозно Саша, като сложи край на хлъзгавата в буквалния смисъл тема. — Комбинатът разполага с три седмици живот. Къде ще намерим партньор, който ще се съгласи да работи при такива условия?

— Няма нужда да го търсим — отвърна тя, опитвайки се да овладее тръпките, които я разтърсваха. — Комбинатът е в състояние сам да си роди посредник. Дъщерна фирма в офшорна зона. Ето, виж…

Лайза отново започна да размества по масата бучките захар и таблетките. Но я тресеше толкова силно, че виртуалните вагони с алуминиев окис, както и вагоните с готов алуминий се изплъзваха от посинелите й пръсти и падаха на земята.

Саша свали якето си и го наметна върху потръпващите рамене на „консултанта“.

— Сега не е трудно да се открие офшорна фирма — продължи Лайза. — Ако се постараем, можем да свършим това за една седмица. А през това време, ако ми бъде разрешено, ще поработя с юридическото ви звено и ще им помогна да подготвят правната обосновка.

Най-неочаквано Саша изпусна нишката на разговора. Докато намяташе момичето с якето, в главата му се роди една палава идея. Той си помисли, че въпреки слабостта й под пуловера на консултантката имаше някои неща…

— Каква е гаранцията, че утре можем да се договорим за доставката на суровина?

— Да, да, разбира се — каза той съвсем не на място, защото страшно се заинтригува от структурата на ухото на Лайза и сложи ръка на рамото й.

Противно на очакванията му тя не се отдръпна. Затова Саша не отмести ръката си. И те продължиха да седят така и да се взират с делово изражение в разпръснатите по масата таблетки и бучки захар.

Въпреки своята нетактичност Злобин долови промяната в настроението им. Те като че ли нямаха намерение да продължат да обсъждат проблемите с алуминия. Той стана от затоплената табуретка, сбогува се мрачно и отиде да спи… „Май че шефът е хлътнал като камък в блато — помисли си Витя с неодобрение, докато вървеше по коридора. — Американката не е лоша, само дето е много кльощава. Саша ще има тежка нощ…“ Но той не беше прав, в смисъл, че беше прав, но само отчасти.

Нищо не можеше да накара застаналите един до друг да нарушат неочаквано възникналата близост — нито угасналата печка, нито силната снежна буря, която до сутринта затрупа бараката. Утрото ги завари в същата поза…

 

 

Снежната буря бушува три денонощия. В бараката беше студено, задушно и влажно. А най-важното бе, че никой не знаеше кога ще свърши бурята. С пълни със стройни планове глави Белов и Лайза бяха принудени да седят със скръстени ръце и да чакат благоволението на времето. Бяха загубили всякаква връзка с външния свят, включително и възможността да отидат пеша до съседния вход на „аерогарата“.

Запасите им от храна и дърва привършваха. Налагаше се да икономисват от всичко, на което ужасно пречеше присъствието на старши лейтенант Кашченко в хотела, който не се бе погрижил да си купи храна навреме. Подпухналият от пиянство бордови инженер винаги се появяваше в кухнята, когато се хранеха. На въпроса къде е неговият приятел и командир Вашченко, той отговори:

— При мадамата си.

На втория ден, след като случайно надникна в стаята на съседа си, Витя откри трилитрова туба с авиационен спирт, по-голямата част от който вече липсваше. Кашченко получи един зад врата, а тубата му беше иззета.

— Не стига, че това муле пие само, ами и идва при нас да си замезва. Не стига, че не може да лети в такова състояние — възмущаваше се Витя, — а освен това този спирт им го дават, за да не замръзват частите на вертолета. С какво ще избършеш витлата, изрод такъв?!

Учителката от окръжния център малко поразведряваше компанията. По националност Уляна беше манси и имаше добро чувство за хумор. Неизчерпаемите й запаси от веяна риба разнообразиха оскъдния общ порцион. А безкрайните й разкази за приключенията й от командировките, свързани с обиколките й из тундрата, предизвикваха смях.

— Пристигам в една бригада и питам една от жените на колко години е синът й? А майката вдига глава към небето и започва да обяснява: „Момченцето се роди в годината, когато на белия елен му паднаха рогата за пръв път…“ — разказваше през смях тя. — Представяте ли си, не помни кога е родила сина си, а за елените помни всичко! Макар че има само две деца, а елените в стадото й са поне хиляда!

Лайза се опитваше да се грижи за бита. Тя прояви изключителна изобретателност, опитвайки се да си измие косата. А в същото време поради липса на друго по-подходящо място в кухнята край печката се сушеше част от ефирното й бельо. От онази нощ, когато с Белов изпитаха, но не осъществиха мощното си взаимно привличане, Лайза като че ли го избягваше. Или поне се стараеше да не остава насаме с него. На свой ред той също се стараеше с всички сили да се убеди, че служебната връзка, при това породена от скука, е възможно най-ужасният вариант.

Снежната буря спря точно след три денонощия, и то пак така внезапно както започна. В шест часа сутринта радостният вик на Витя събуди спящите. Той успя не само да излезе навън, като преди това направи пъртина и почти освободи от снега единия от прозорците. И от този прозорец в премръзналата стая нахлу слънчева светлина.

Събудиха Кашченко, който твърдеше, че са успели да установят проблема с двигателя и да го поправят още първата вечер. Решиха да отидат да търсят капитана, тъй като вече всички горяха от нетърпение да напуснат убежището, което им бе втръснало.

Ясното ярко утро настрои Саша Белов великодушно. Той реши, че поне днес няма да насини мутрата на командира на екипажа, макар вече да не се съмняваше, че цялата история с уж неизправния двигател е измислена. Първо, заради страха на капитана от снежната буря, и, второ, заради желанието му да се види с местната си изгора. Може би причините бяха в обратната последователност, но фактът си беше факт — от Белов бяха откраднали три денонощия, и то в момент, когато всеки час му струваше килограм злато.

Изровиха от снега портичката. Ако се съдеше по белотата наоколо, никой не бе излизал от къщата и снежната буря бе заточила Вашченко заедно с любимата му в много по-комфортни от техните условия. В студеното антре Витя моментално се спъна в една петлитрова туба и след като я разгледа внимателно, установи, че тя е увеличено копие на съда, който бе иззел от Кашченко.

Саша и Лайза останаха пред вратата, за да подишат чистия въздух, който пръв предвещаваше пролетта по тези места. Той с удоволствие загреба с ръкавицата си шепа сняг и разтърка лицето си с него. В този миг от къщата се разнесе нечовешки вик. Крещеше Витя.

Злобин бе открил командира на екипажа мъртвопиян.