Александър Белов
Целувката на Темида (10)

9.

Лайза се появи в комбината в най-кошмарния момент. Това стана няколко месеца след като Белов стана генерален директор. След кратката еуфория, свързана с появата на млад, енергичен и умен ръководител, всички осъзнаха, че той не би могъл да премахне като с магическа пръчица всички проблеми на комбината, трупани с години. И че реките от мед и масло няма да потекат.

Икономиката на страната се тресеше. Утвърдените производствени връзки се рушаха с дни. Доставчиците бавеха доставките, купувачите не плащаха веднага за получената продукция. И едните, и другите бяха затънали до уши в усукани бартери, при които чакъл се сменяше срещу електричество, токът по жиците — срещу ценни книжа, полиците за кристална захар пък отиваха за заплащане на наема за помещенията… Но най-силният удар му нанесе родната им държава.

Една от най-големите поръчки за алуминий бе изпълнена и доставена на Министерството на отбраната. Ала месеците минаваха и никой не плащаше. А данъчните потриваха ръце и правеха начисления по фактурите за доставката. И никой не се интересуваше, че парите от държавната поръчка, с които комбинатът трябваше да си плати данъците, не са постъпили в сметките му. Вярно, след един месец държавата върна дълга си. Но в условията на хиперинфлацията тази сума вече беше съвсем, съвсем друга…

Белов, който вече от няколко седмици не си доспиваше, се прибра от поредния митинг. През този ден бе успял да убеди озлобените работници да потърпят още малко. Но много добре разбираше, че са необходими кардинални мерки. Обаянието и красноречието му не бяха всесилни. И ако утре работниците не отидеха на работа, а пещите спряха, комбинатът щеше да фалира. А това на свой ред означаваше мощен социален взрив…

Той се отби в кабинета си да подпише нужните документи и да се подготви за поредното си пътуване до Москва, тъй като трябваше на всяка цена да склони енергоснабдителите да отложат разплащането на дълговете му. В приемната седяха някакви хора и Белов мимоходом забеляза, че лицата не му бяха познати и като че ли изобщо не бяха тукашни, а от някакъв друг свят, където работниците стачкуват културно и нежно и където не съществува заплахата, че заради дълговете на комбината освен на него, ще спрат тока и на жилищния му фонд, и на детската градина, и на училището…

— Люба, няма ме и няма да ме има до четвъртък — рече той на секретарката, която го последва в кабинета му.

— Ами… Онези одитори, американците. Те са представители на консултантската фирма „Сириус“.

— Какви одитори, по дяволите!

Но щом погледна крехкото дребничко момиче, Белов се сепна и млъкна. Точно пък секретарката му нямаше абсолютно никаква вина за това, че състоянието на шефа й заедно с това на оглавявания от него комбинат е скапано. Освен това си спомни, че още преди една седмица Люба му даде факс, който бе пристигнал от американския му партньор — член на съвета на акционерите. В посланието си презокеанският колега припомняше на Белов, че съгласно решението на събранието на акционерите е дошъл моментът за поредната одиторска проверка. Както се казва, нямаше нищо извънредно, това беше просто един нормален работен момент.

Тези американски партньори понякога учудваха Александър. Ако ще да е настъпил апокалипсис, те пак щяха да се усмихват с белозъбите си усмивки и да характеризират ситуацията с думите „съществуват някои проблеми“. И какъв одит би могло да има, при положение, че комбинатът всеки момент можеше да спре работа?! А след като алуминият в доменните пещи изстинеше, цената му щеше да е… Американците, които бяха вложили парите си в „Красносибмет“ през деветдесетте години, още по времето на предишния ръководител Риков, не искаха да видят онова, което реално се случваше с бизнеса в Русия. Те продължаваха да се правят, че контролират ситуацията и че вършат каквото могат за развитието на общото дело.

 

 

През този ден Белов така и не се запозна с одиторите. Той им предаде чрез Люба извиненията си и прехвърли чужденците на един от заместниците си, а сетне излетя със самолета за Москва и изобщо изхвърли от главата си американските проверяващи, тъй като се надяваше скоро да не ги види.

Ала сметката му излезе крива. Когато се върна в комбината, в приемната му го чакаше ръководителката на групата одитори госпожа Донахю. Електронният часовник показваше седем и половина сутринта. Белов имаше навика да идва в комбината преди всички, защото това беше единствената му възможност да се съсредоточи и да подреди първостепенните си задачи, преди телефоните да започнат да звънят, а приемната му да се превърне в лудница. Всъщност тогава той дойде в завода направо от летището.

Присъствието на американската дама го изненада неприятно. Дали не висеше тук цяла нощ? Той опипа наболата си брада и се почувства неудобно в измачкания си костюм и вчерашната си риза. А дамата беше свежа и елегантна, дори прекалено елегантна, и моментално изрази готовност да отчете работата, извършена от групата одитори.

Този път не успя да прехвърли госпожата на заместника си, тъй като без да чака покана, одиторката се вмъкна в кабинета му и се настани грациозно срещу Белов. Очевидно бе, че нямаше намерение да си тръгне поне докато не изложи всичко. Тя разтвори папката си и започна да докладва…

Саша я слушаше с половин ухо. Очите му сълзяха от поредната безкрайна нощ, прекарана в път, а натрапчивите му мисли за неотложната работа му пречеха да се съсредоточи върху същността на доклада. А най-важното бе, че много добре знаеше всичко, за което му говореше американката. Белов наблюдаваше гладкото чело и изящните китки на своята събеседничка и се ядосваше. Кой знае защо най-много го дразнеше това, че шефката на одиторите е жена.

„Е, благодаря ти, скъпи партньоре, че си ми изпратил жена… — помисли си той. — Точно тук й е мястото на една госпожичка, която вчера е завършила Харвард.“

Едно момиче с такива поддържани дълги пръсти и такова чисто открито чело не трябваше да се занимава с неразплатените държавни поръчки, с провалените доставки на алуминиев окис и с ултиматумите, дадени от енергоснабдяването. То би трябвало да вземе цигулката и да свири сонати на Бетховен в концертните зали. Мислите му неусетно се насочиха към бившата му жена Олга и настроението му окончателно се развали.

 

 

По време на последното си пътуване до Москва той се видя с Шмит — бившия му съратник, сетне — враг, след това отново съратник, а по съвместителство — и съжител на Олга Белова. Впрочем, вече не беше неин съжител. Както стана ясно, Олга и Шмит се разделили. Тормозена от неудовлетвореност и от чувството, че е принудена да живее чужд, а не собствения си живот, Олга бе изоставила и новия си мъж, и общия им бизнес и бе направила опит да се върне в света на музиката. На въпроса на Саша доколко е успяла да постигне това, Шмит само изразително сви рамене…

Настъпилата тишина изтръгна Александър от мислите му. Сега вече не той наблюдаваше посетителката си, а тя го гледаше в очите с хладно любопитство.

— Господин Белов — каза американката, изговаряйки думите тихо и отчетливо, — давате ли си сметка в колко сложна ситуация е изпаднало предприятието, което оглавявате?

Не, бе, мамка му, изобщо не си даваше сметка! Даже и през ум не му минаваше, че комбинатът всеки момент може да прекрати работа! Той тука си играеше на кубчета, разбирате ли, докато американските колеги усилено анализират ситуацията! Белов усети как червеното перде на беса му скри от погледа му всичко наоколо и сега виждаше само нежното поддържано лице на седналата срещу него жена. Много му се искаше да цапардоса това лице.

Дори и да забеляза каква реакция предизвика въпросът й, дамата се направи, че нищо не вижда. Тя сякаш бе напълно удовлетворена от факта, че събеседникът й дойде на себе си и започна да слуша какво му говорят.

— И така, в момента в склада има готова продукция за десет милиона долара — продължи невъзмутимо да докладва американката. — В същото време кредитната задлъжнялост на комбината пред бюджета, енергоснабдяването и по заплатите в текущия момент е три пъти по-голяма. Какви ще бъдат по-нататъшните ви действия?

— Добре сте поработили — каза Белов, оглеждайки деловата дама.

Тази Лайза май че не изглеждаше зле и дори беше симпатична, макар да не бе негов тип. Беше прекалено слаба и приличаше на щурец, който се състои само от лакти и колене. Може би дори беше умна. Макар че каква полза имаше от това? Тя бе успяла да го изкара за миг от кожата и сега Саша Белов възнамеряваше да си го върне, като започне да я сваля.

Мнението на американските му партньори в този момент беше най-малкият проблем на генералния директор и затова най-малко го вълнуваше. Както правилно бе забелязала въпросната лейди, ситуацията в комбината беше такава, че трябваше да се играе ва банк. Трябваше да се заложи всичко — и самият комбинат, и собствената му репутация.

А какво щеше да стане сетне? Както е известно, победителите не ги съдят. Ако успееше да изплува, все някак щеше да се оправдае пред партньорите си. Но в момента нямаше нужда от умните им съвети! Той бе свикнал да взема най-сериозните си решения сам и сам да отговаря за постъпките си.

— Кажете, моля ви, а вие случайно не сте ли роднина на…

— На един телевизионен коментатор ли? Не, не съм му роднина.

— Защо се усмихвате?

— Защото поне по десет пъти на ден отговарям на този въпрос. Всъщност Донахю е доста разпространена ирландска фамилия. Ако погледнете в телефонния указател, ще видите, че там хората е тази фамилия са не по-малко, отколкото хората с фамилията Смирнов у вас.

— А къде сте научили толкова добре руски?

— Това е родният ми език. Майка ми е от семейство на емигранти и е учителка по руски език. Баща ми е неин бивш ученик. А освен това на служителите, които владеят още един език, у нас се дават надбавки към заплатата. — Когато се усмихваше, Лайза беше още по-симпатична. — Но вие не отговорихте на въпроса ми, Александър Николаевич.

— Уважаема госпожа Донахю. Скъпа лейди! Вие сте подготвили отчета си и виждате каква е ситуацията. Вероятно сте запозната с технологията за производство на алуминий и не по-зле от мен знаете, че ако производственият процес спре дори само за няколко часа, комбинатът… — Белов се поколеба, търсейки точната дума. — „Ще се скапе“ — разбирате ли тази дума? Комбинатът ще се скапе. И в този случай вече никой няма да има нужда от одиторски проверки! Затова дайте да подпиша документите ви и… както се казва тук, в Русия, на добър път!

— Искате да кажете „янки гоу хоум“, така ли?

Лайза покорно подаде на Белов папката с резултатите от проверката и изчака той да завери документите. А след това му протегна още един лист:

— Погледнете това. Боя се, че няма да успеете да се отървете от моето присъствие толкова бързо.

В писмото, което Саша прочете през ред, американските партньори му съобщаваха за решението на акционерите да наемат за оказването на консултантски услуги на ръководството на комбината представител на много старата и много солидна консултантска фирма „Сириус“. И този представител в Русия щеше да бъде специалистът в областта на финансовото и данъчното международно право госпожа Лайза Донахю. И за да не остави никакви съмнения у Белов, дамата му показа собствения си договор с акционерите, подписан от един от членовете на съвета на директорите. Слава богу, че поне самите акционери, а не „Красносибмет“ щеше да плаща на тази дяволска консултантка.

По дяволите! Саша се обърна към прозореца, за да не изругае на глас. А най-неприятното бе това, че не можеше да откаже. Съгласно закона за акционерните дружества собствениците на акции разполагаха с пълното право да контролират работата на своите мениджъри. И по този въпрос също не можеше да се спори, както не можеше и да се опита да обясни на презокеанските си колеги особеностите на руската действителност.

— Прекрасно — промърмори той през зъби. — С какво ще започнем?

— Първо ми се иска да изслушам как смятате да изведете комбината от кризата. Не се съмнявам, че имате планове за това. После ще ви кажа какво мисля аз.

— Чудесно. Кога ще ви бъде удобно да направим това?

— Можем да започнем веднага. Ако нямате нищо против…

— Изобщо нямам нищо против — иронизира я Белов. — Само че има един проблем. — И той погледна часовника си. — След четирийсет минути трябва да се кача на вертолета. Очакват ме в селището Уст-Харючи на новото находище. Не е много далеч, трябва само да стигнеш от Източен в Западен Сибир. Полетът трае малко повече от два часа. Имате ли нещо против да си поговорим на борда… на въздушния лайнер, тъй да се каже?

Лайза издържа достойно пълния му със сарказъм поглед и вместо отговор попита:

— Имам ли време да се отбия в хотела, за да се преоблека?

Лайза Донахю изпълни добросъвестно съветите му да се облече колкото се може по-топло за пътуването. Естествено, тя направи това по силата на възможностите си, но дори и децата биха й се смели. Саша, който отиде да я вземе от хотела, както се бяха уговорили, огледа партньорката си. Лекото й вталено яркочервено пухено якенце стигаше едва до… казано с две думи, едва покриваше пъпа й. Плетената й шапчица имаше същите весели шарки като изящните й трикотажни ръкавички. Невероятно дългите й крака бяха обути в ластични дънки, пъхнати в очарователни ярки ботушки. На гърба си носеше малка раница със същия цвят като на ботушите. Всичко това вероятно би й свършило много хубава работа по време на зимен пикник някъде из Калифорния, докато пекат кренвирши на поляната пред някоя вила, но не и в Полярния Урал, към който се бяха запътили и където по това време температурите падаха до минус петдесет градуса, без към това да се прибавя и вятърът…

Белов набра номера на мобилния телефон на шефа на безопасността в комбината Витя Злобин, когото също трябваше да вземе, и му нареди да осигури допълнителна екипировка. След това всички се отправиха към летището.

Вертолетът МИ-6 е в състояние да стъписа дори и един видял какво ли не мъж. С огромния си сиво-зелен железен търбух и с червените си увиснали очи той прилича на напомпано праисторическо насекомо. А пък когато двигателят му работи, перките му свистят с такъв задгробен тембър, че фантастът Толкин с неговите птици на смъртта пасти да яде. Белов не се тревожеше особено за това какво щеше да изпита при вида на обещания „лайнер“ рафинираният американски одитор от женски пол.

Нямаха вертолети за разходки на дами. И изобщо нямаха никакви вертолети, а за това конкретно чудовище се бе наложило да се споразумяват. Колкото до дамите, тази дама сама се бе натрапила. В крайна сметка американските партньори трябваше да знаят какво всъщност означава „да работиш в Русия“.

Той реши да инструктира Лайза да не се отделя нито на крачка от него и да не зяпа, а с всички сили да се старае да запази равновесие, тъй като вятърът от въртящите се перки можеше спокойно да събори на земята и по-едър от нея човек. Но се разсея, защото видя, че Витя яростно спори за нещо с пилота, псува и с крайно отчаян вид непрекъснато плюе.

— Какво става? — приближи се Саша до своя охранител и до екипажа от двама души, с които им предстоеше да извършат малко пътешествие от единия до другия край на Сибир.

Оказа се, че пилотите се колебаят, защото метеорологичната прогноза била много лоша, от океана се задавал циклон и най-вероятно нямало да получат разрешение за излитане.

Вертолетът беше военен и екипажът му, разбира се, също. Той бе под командването на капитан Вашченко, а задълженията на бордовия инженер изпълняваше старши лейтенант Кашченко. Рейсът до Полярния Урал носеше условното название „учебно-боен полет“, което всъщност означаваше чисто комерсиален полет. Товарният МИ-6 се използваше предимно за благото на народното стопанство. Слава богу, че търсенето на подобни услуги беше голямо. По традиция оправдаваха горивото с учебни полети, а командването на частта получаваше спонсорска помощ. Тази практика беше приемлива за всички — както за боевите командири, които по този начин запълваха финансовите дупки, така и за предприемачите, за които при всички случаи бе по-изгодно от време на време да наемат летателното средство, вместо да поддържат собствен вертолет.

Най-недоволен в подобни ситуации беше екипажът. За пилотите Вашченко и Кашченко нямаше никаква аванта от полетите, които често бяха извършвани в много лоши метеорологични условия. И тъй като те бяха развратени от подобни извънредни ситуации в службата си, просто измисляха благовидни предлози, за да си вдигнат цената.

На Белов му се наложи да се съобрази с обстановката и след десетина минути всичко си дойде на мястото. Пилотите получиха необходимия им личен стимул за полета. Както стана ясно, те успяха да постигнат споразумение и с метеорологичните условия. Още повече, че на ясното небе подигравателно грееше слънце.

— На ваша отговорност, шефе.

— Добре, на моя отговорност.

— Ама, на ваша отговорност?

— Нали вече казах, на моя отговорност.

Пилотите повториха фразата за личната отговорност няколко пъти с различна интонация, сякаш това беше някакъв шамански ритуал, който можеше да накара небето да осигури добро време за полет. Най-сетне всички подробности бяха уредени.

— А къде е жената? Господи, тя е изхвърчала! — сепна се Витя. — Видях, че там май се мярна нещо червено… Саня, дръж раницата!

Контешката американска раница подскачаше по пистата, носена от вятъра, и се изплъзваше от ръцете на Саша. А в това време Злобин хукна към храстите, където на трийсетина метра от хеликоптера аленееше яркото якенце на отнесената от вихъра Лайза Донахю. След няколко секунди Витя вече я носеше обратно, преметнал я през рамо като ловец.

Ако се съдеше по пурпурните й бузи и гневния й поглед, това първо приключение не се хареса особено на Лайза. А може би причината бе в това, че докато я пренасяше, лишеният от светски обноски Витя бе успял да пусне някаква парлива шегичка или просто да се възползва от ситуацията и доста силно да я шляпне.

Обстановката в стария износен вертолет, който отдавна би трябвало да отиде на вторични суровини, по никакъв начин не предразполагаше към дискусии, а още по-малко — на икономически теми. Хитрият Белов беше наясно по този въпрос още от самото начало, а за партньорката му това трябваше да се окаже неприятен сюрприз. Бученето и вибрациите бяха толкова мощни, че имаха възможност само да си подхвърлят кратки реплики, крещейки с всичка сила.

Както всяка жена, попаднала в необичайна за нея ситуация, Лайза първо извади от раницата си огледалце. Но, уви, и тук я очакваше разочарование, защото не само огледалцето, но и цялата пластмасова пудриера, в която се намираше то, се посипа на парченца на пода. Освен това в този момент само едната буза на дамата беше пурпурна, а другата беше бледа. Явно преди да излети в храстите, тя здравата бе ударила лицето си в грапавата повърхност на пистата.

„Ей сега ще се разплаче“ — помисли си уморено Саша, тъй като много жени от кръга на неговите познати постъпваха по този начин. Отново изпита съжаление и срам заради момчешкия си номер и заради това, че направи целия този цирк. За какъв дявол му трябваше да влачи този магистър в Полярен Урал. Там, при находището на боксит, чието разработване ръководеше старият му приятел Вова Мелник, му предстоеше сериозен разговор, от който зависеше близкото, а може би и далечното бъдеще на комбината. А тук тази лейди му се мотаеше в краката…

В това време въпросната лейди извади и сложи за подложка на коленете си твърда кожена папка, постави върху нея няколко празни листа и започна да рисува по тях система от стрелки и условни обозначения. Вертолетът силно се тресеше, но момичето не се предаваше и продължаваше начинанието си.

— Какво е това? — наведе се към нея Белов. Налагаше му се да крещи право в ухото й и той долови миризмата на парфюма й, който беше много лек и имаше дъх на прясна трева.

— Една интересна схема за организация на производството! Нарича се „толинг“!

— И какво е това.

— В склада ви се намира последната партида от вашата продукция — изкрещя в отговор Лайза Донахю. — Какво смятате да правите с нея?

— Да я продам, разбира се! Това не е проблем! Купувачите се бият за нея.

Витя, който седеше срещу тях и до този момент се забавляваше с това да разглежда дамата, погледна двамата, които си крещяха като неразумни деца. Той вдигна яката на коженото си яке и демонстративно затвори очи. Още от времето на първата чеченска война Витя имаше навика моментално да заспива при всякакви условия и да се събужда точно в момента, за който бе настроил биологичния си часовник.

— Но така вие дори не бихте могли да платите на работниците! — продължи да крещи Лайза. — Сметките ви са запорирани!

Белов отвори уста да каже нещо, но замълча. Тази Донахю беше права, защото данъчната инспекция бе успяла да открие абсолютно всички сметки на „Красносибмет“ и да ги запорира. И сега всяка рубла, която влизаше в комбината, пропадаше право в „черната дупка“, тоест отиваше за изплащане на задълженията по бюджета. И каквото и да направеше, не би могъл да плати на работниците.

— Колко още са готови да чакат работниците? — изкрещя Лайза.

— Успях да постигна споразумение с профсъюзните лидери да чакат до началото на април. Това са три седмици. Суровината ще ми стигне за толкова. А сетне…

— Всичко ще се скапе, така ли беше? — подсказа му немного уверено тя.

— Ще се скапе — потвърди Белов. — Но проблемът не е в термина.

— Е, какво пък — обобщи желязната лейди. — Значи, разполагаме с три седмици… Вижте, вижте! — Залепи лице за илюминатора тя, призовавайки Саша да сподели възторга й.

Долу тайгата, която изглеждаше сякаш безкрайна, се смени с равна като снежнобял саван тундра. Или по-точно, това приличаше на дъска за пране — като онези релефни стъргалки, които до ден-днешен се търкалят под ваните в московските апартаменти, само че бяла на цвят. Ала американката едва ли бе в състояние да разбере подобно сравнение. Причина за възторга на госпожа Донахю беше едно стадо елени — върху безкрайния бял фон животните приличаха на шепа насекоми.

— А къде са хората, къде са къщите? — изненада се Лайза.

— Пастирите са прогонили стадото по-надалеч. Сърните скоро ще раждат и не бива да ги притесняват.

Тя се полюбува на пейзажа, отново се съсредоточи в схемата си и добави още една стрелкичка.

— Какво смятате да правите? — продължи тя с въпросите си.

— Да тегля кредит, какво друго… — отвърна Саша.

— И с какъв баланс? — усъмни се опитната му партньорка. — На Запад нито една банка не би дала кредит в такава ситуация.

— Русия не е Запада.

Белов млъкна. Трудно му бе да обясни на американката какво означават „човешкият фактор“ и „личната заинтересованост“ в Русия. И абсолютно невъзможно бе да й разкаже на каква цена той — генералният директор, щеше да избива този кредит. Щеше да му се наложи да пуска московските си връзки, да ходи и да се моли на господин Зорин, да пие с него и да му дава обещания, за които предварително знаеше, че не може да изпълни. Колкото повече мислеше за този кредит, толкова по-малко му харесваше идеята, но нямаше избор. Ако през април работниците не получеха поне част от заплатите си и обявяха стачка, можеше да сложи кръст на комбината.

— Само държавна банка може да ви даде нужната сума. Но условията ще бъдат заробващи — сякаш четеше мислите му Лайза. — Като залог банката ще прибере всичките ви активи. И ако не успеете да си върнете дълга навреме… Какво ще стане?

— Какво? — Саша гледаше събеседничката си с любопитство, тъй като му бе интересно докъде се простират знанията на този магистър за руската действителност.

Сега пауза направи Лайза. Тя не се реши да произнесе трудната дума и я написа върху листа: национализация. После изрече:

— Поемате голям риск!

— А вие имате ли по-добра идея? — насмешливо я попита Белов.

— Мисля, че имам — отправи дълъг и сериозен поглед към събеседника си Лайза. Но изведнъж се разсея. — Опа! Според мен, кацаме.

— Не може да бъде. Още е рано.

Саша погледна през илюминатора. Вертолетът наистина се готвеше да кацне: отстрани стремително се приближаваха сивкави къщички със струйки дим над покривите, вече можеха да се видят хората по улиците и дори кучетата. Но това населено място определено не беше крайната точка на техния полет — това не беше селището Уст-Харючи.

— Ей, Витя, май че имаме проблем! — извика Саша на приятеля си, който се бе настанил до кабината на пилотите.

И ако се съдеше по това, че той мирно и кротко спеше, още не бе настанало време будилникът на биологичния му часовник да зазвъни. Витя моментално се събуди и се пъхна в кабината на пилотите. Започнаха да спорят. Вертолетът продължи да се снижава. Белов бе принуден да изчака, докато кацането приключи, и едва след това се включи в изясняването на ситуацията.

— Трябва да заредим! — обясни бодро старши лейтенант Кашченко, гледайки демонстративно само към Саша, а не към Витя, който непрекъснато псуваше.

— Каква е тази работа! — възмути се Белов. — Вашият началник твърдеше, че горивото ще стигне за шест часа полет.

— Е, началството ги знае по-добре тия работи… — Зашариха очите на младежа.

— Проблемът е друг. — Избута с рамо подчинения си капитан Вашченко и мрачно изрече: — Двигателят нещо бучи. Не можем да продължим полета, докато не разберем какво му има.

— Май че твърде много уважителни причини си намери, приятелю? — Саша говореше тихо и любезно, но само глупак не би доловил в гласа му едва сдържана ярост. — Колко време смятате да го поправяте?

— До сутринта със сигурност няма да излетим.

— Вижте какво, братлета. Ако утре в девет часа сутринта хеликоптерът не бъде готов за полет, аз ви гарантирам огромни проблеми. Ако ми съсипете сделката, ще ви разжалвам до редови!

— По-добре така, отколкото да сме покойници — не пропусна да подхвърли подире му капитан Вашченко.