Александър Белов
Целувката на Темида (16)

15.

— Здравей, Демократий! — поздрави бащински Виктор Петрович Зорин портиера на ресторант „Сибирски пелмени“ и му позволи да свали кожуха от гърба му. — Как върви животът, как си със здравето?

Портиерът със смешното име Демократий Павлович беше свикнал да отговаря на въпроса „как върви животът“. При това трябваше да го прави по виртуозен начин, с който да отговаря, но в същото време да не отговаря.

— Май че утре ще бъде студено — съобщи портиерът, като се изхитри едновременно с това да раздвижи раменната си става, давайки косвен отговор на въпроса как е със здравето, и да почисти с изникнала сякаш от въздуха четка несъществуващите прашинки от кожуха на госта.

Портиерът на елитния за мащабите на Красносибирск ресторант, а в миналото началник-отдел „Народно образование“ Демократий Павлович извършваше това съвсем безкористно и не разчиташе на бакшиш. Умният и опитен служител знаеше, че има една категория посетители, от които прашинките може и трябва да се изтупват напълно безвъзмездно.

Виктор Петрович Зорин принадлежеше към тях.

Какви ти хора, това бяха лайнери, които никога не потъваха. Самият Зорин също обичаше да се сравнява с кораб, който умело е направляван от ръката на капитана между безбройните рифове в бурното политическо море. По този повод неговите недоброжелатели имаха други сравнения.

Дори първият човек в държавата — президентът Батин, на един полуофициален прием си позволи доста двусмислено да се пошегува по повод на това, че Зорин никога не потъва. Обаче президентът минаваше за човек с остър език и беше глупаво да му се обижда. Ако щеш ме наречи грънци, както се казва, само не ме слагай в печката! Още повече, че в крайна сметка за политически представител на президента в Красносибирския регион бе назначен именно Виктор Петрович Зорин.

Виктор Петрович се огледа в полутъмния бар, където под тавана хвърляше отблясъци огледална сфера, а на една маса седяха само трима посетители, и тръгна към отделеното сепаре, където бе сервирана маса за двама. Останалите членове на комисията бяха предупредени от помощника му, че представителят на президента има поверителен разговор, и послушно влязоха в общата зала.

Преди години господин Зорин вероятно би предпочел суши пред сибирските пелмени. Но тук, в Красносибирск, единственото заведение, което претендираше да предлага японска кухня, кой знае защо се наричаше „Осемте самурая“, след като кухнята му беше по-скоро корейска. Коронното ястие там беше лютива морковена салата и манти. Последните много приличаха на популярните пелмени, само че бяха по-големи по размер, заради което местният им пълнеж винаги оставаше малко суров.

Тъй че представителят на президента имаше всички основания да не се прави на интересен и да прояви здрав патриотизъм, понеже в „Сибирски пелмени“ умееха да приготвят пелмени. Освен това специално за господин Зорин тук винаги държаха в камерата на хладилника по една бутилка „Абсолют“. А я държаха там, защото така водката винаги беше гъста и се точеше, когато я наливаха в специално охладена чаша. Разбира се, имаше и хайвер и осолена риба (че може ли да живееш в Сибир и да не хапнеш хубава риба!), и кисело зеле, и миниатюрни краставички от личните запаси на главния готвач, и боровинки. С други думи, всички прости удоволствия от националната кухня. Макар Красносибирск да е столица на цял регион, това, приятелю, не ти е Москва, а още по-малко — Париж, тъй че се налага да се примиряваш с недостатъците на провинциалния живот.

Всъщност господин Зорин не смяташе районния център на Източен Сибир за краен пункт на житейския си път. Това беше само временен или, както бе прието да се казва, преходен период, през който му предстоеше да натрупа сили. Е, разбира се, и да реши някои задачи както от държавно, така и от лично значение.

Кариерата му се изграждаше трудно. Успехът и неограниченото доверие към него от страна на високопоставените ръководители можеха внезапно да се сменят с немилост. И в такива моменти му оставаше само да се надява, че все пак е избрал правилно общата посока. Той беше кремълски динозавър и член на Съвета по безопасност при стария президент, но при Батин изведнъж изпадна в немилост и в продължение на две години беше на дъното.

Името на Виктор Петрович дълго се спрягаше във връзка с убийството на бившия директор на Красносибирския комбинат за алуминий Риков. Инцидентът беше крайно неприятен и най-яростните му противници директно посочваха Зорин като поръчител на това убийство. Но не успяха да докажат нищо.

По време на следствието изпълнителят на убийството Литвиненко — бившият помощник на господин Зорин, почина от инсулт и въпросът за поръчителя престана да бъде актуален. Този Литвиненко беше много печен човек и уж беше млад, спортист и какво ли още не, а умря! Както се казва, всички сме в ръцете на бога. А Виктор Петрович преживя този доста мрачен период от живота си и отново се оказа необходим.

Новият генерален директор на Красносибирския комбинат за алуминий Александър Белов по нещо приличаше на предшественика си и също не се харесваше на Виктор Петрович. Те се познаваха отпреди повече от десет години и отношенията им имаха странен характер. Белов и Зорин, бизнесменът и политикът, бяха нужни един на друг, макар че не се обичаха. И дори взаимно се презираха.

За Виктор Петрович Александър Белов беше нещо като стружка в окото — дразнеше го, предизвикваше смъдене и му пречеше да се съсредоточи върху най-важните неща. Той беше прекалено млад и страшно напорист, а най-важното бе, че непрекъснато се опитваше да наруши правилата! Да речем например, че се съберат достойни хора, равни един на друг, и решат да поиграят на морски бой. И в този момент изведнъж се появява някакъв младок, прави два хода и побеждава! И това ставаше не един и два пъти, а винаги.

Съгласете се, че не е справедливо. Господин Зорин беше толкова стар, мъдър и предпазлив, а пък… трябваше да си плаща сметките на съдбата като всички простосмъртни. И да дава за всеки свой житейски успех по една звънка монета от собственото си достойнство и дори от здравето си. Даже му се наложи да лежи в лудницата — ето каква беше професионалната участ на политика! А пък този мачо Белов излизаше от всички, дори и от най-безнадеждните ситуации още по-силен. Биеха го, взривяваха го, подпалваха го, унищожаваха го морално, а на него нищо му нямаше. Беше млад, успял и безкрайно нагъл…

Впрочем този сокол Белов вече също вървеше към края си. Сега лежеше в следствения арест и виждаше небето на кутийки, а съседите си — на райета. Днес, когато посети това учреждение, за да го инспектира, Виктор Петрович изпита едва ли не съчувствие към стария си враг. Днес никой нямаше да даде пукната пара за живота на Белов. Току-виж момчето дори паднало от нара и се убило. Или умряло от спукан кръвоносен съд в мозъка като Литвиненко…

А пък Виктор Петрович отново беше на върха. Хора с неговия опит и с огромния му политически усет бяха нужни на всяка власт и на всеки ръководител, независимо дали той е самовластен тиранин, или е истински демократ.

Господин Зорин погледна часовника си: до определената среща му оставаха шест минути. Но както е известно, жените обичат да закъсняват. Виктор Петрович извади още веднъж гребенчето си, прокара го няколко пъти през косата си и се опита да види в огледалната стена гордия си и интелигентен профил с видимо уголемяващо се през последните години чело. И с изненада откри, че се вълнува. Това беше нещо ново за него.

— Ако обичаш, уважаеми!? — подвикна той на сервитьора и му направи знак да отиде при него.

— Проблеми ли има? — обезпокои се младежът, което беше напълно обяснимо.

— Обслужвал ли си някога чужденци? Да речем, американци?

— Аз съм отскоро в професията — притесни се още повече младежът, а очите му заиграха. — Идвали са китайци, да. Дойдоха по линия на културния обмен…

— Във вашето заведение могат ли да приготвят дайкири например?

— Какво казахте?

— Любимият коктейл на Хемингуей… Стига, де, не се стягай. А „Маргарита“?

Младежът чу познатото наименование и се въодушеви:

— Ще ви го поръчам на бара. Един? Или два? Само че имайте предвид…

— Какво да имам предвид?

— Без мексикански лимон вкусът му не е същият. При нас му слагат обикновен лимон — от големите и жълтите. А мексиканският е зелен и един такъв… по-малък.

В този момент Виктор Петрович видя човека, когото очакваше, и направи жест на сервитьора да изчезне. Той не разбра веднага какво искаш от него и продължи да се опитва да разкаже като отличник всичко, което знаеше за мексиканските лимони.

— Забрави за лимоните — процеди през зъби Зорин. — Гледай си работата.

А когато се отправи към дамата, вече се усмихваше.

— Зорин — представи се той и задържа крехката ръка в дланта си. — Виктор Зорин.

Представи се просто така, без да спомене презимето си. Понеже на Запад не беше прието да се обръщат с презимето. Пък и освен това, щом самият Батин беше просто Всеволод, значи и Зорин също можеше да бъде просто Виктор. До този момент бе виждал тази жена само веднъж, на един от официалните приеми, където някой ги запозна.

— Много ми е приятно — отвърна жената и побърза да издърпа ръката си, без да дочака Виктор Петрович да я целуне.

Жената седна и му подаде визитката си. Визитката й не беше нищо особено, по нея нямаше никакви златисти отпечатъци и холограми, а само миниатюрно лого и фирмата — Консултантска група „Сириус“, научната й степен — магистър, длъжността й — консултант, адресът на кантората им в Ню Йорк и телефонният номер. Всичко това изглеждаше измамно скромно, макар като добре осведомен човек Зорин да знаеше, че тази фирма е сред най-старите и уважавани в деловия свят. В долния край на визитката бе изписан на ръка телефонният номер на красносибирския комбинат, където в момента беше работното й място.

— И аз се радвам да ви видя, уважаема Лайза Донахю — рече той, озарявайки я с най-подкупващата от усмивките си. — А вие случайно не сте ли роднина на онзи Донахю, който…

— Не.

— Имам предвид телевизионния водещ…

— Разбрах ви. Не, не съм му роднина.

Зорин не беше сигурен дали тази дама му харесва или не. Но за сметка на това можеше да се закълне, че деветдесет и девет… добре, де, че деветдесет и осем процента от мъжете биха казали за Лайза, че „не е техен тип“, понеже е прекалено слаба. Помощникът му — един простоват военен в оставка, би казал:

— Такава жена първо трябва да я очукаш о масата като чироз. Преди, ха-ха-ха, да я употребиш…

Виктор Петрович се смяташе за по-изтънчен ценител на жените и затова допускаше, че у Лайза има нещо особено. Нещо странно в поведението, някакъв чар. Освен това той имаше и една малка слабост — харесваше умни партньорки. И с възрастта тази негова слабост се засилваше. Кукличките със закръглени дупенца и големи очи, за които обикновено казваха „много сладка глупачка“, бяха престанали да го вълнуват като мъж. Бе имал много такива и вероятно се бе пренаситил от тях.

— Лайза… Хубаво име. Ще се обидите ли, ако ви наричам по нашенски, по руски — Лиза. — Виктор Петрович се смяташе за майстор във воденето на разговори, а както е известно, добрият разговор не може да започне без преамбюл. — Както в руската класика — Лиза, Лизенка, така са казвали преди…

Ала преамбюлът не даде плодове и фамилиарността му предизвика непредвидено напрежение.

— Както предпочитате — сухо отвърна Лайза, давайки му ясно да разбере, че не се кани да долива масло в огъня на флирта.

„Дамата има характер“ — отбеляза разочаровано Зорин.

Съвсем друго нещо беше неговата Лариса, жената, с която съжителстваше. Тя също беше умна, добре образована и изтънчена. Но за разлика от този американски чироз умееше много точно да улучва нужния регистър. Когато се намираха до жени като Лариса, мъжете се чувстваха по-уверено и комфортно, защото те умееха ненатрапчиво да заглаждат острите моменти и както и да поставят акцентите върху очевидните достойнства на събеседника си. А тази дори не се опитваше да го направи и сякаш нарочно се мъчеше да го постави във възможно най-неизгодната позиция. Колкото до позициите, ей сега щеше да се види кой кого.

— Искате ли аперитив? А може би водка? — Виктор Петрович се отказа от идеята си за коктейлите, но да разговарят „на сухо“ също не вървеше.

— Боя се, че не искам — вежливо се усмихна Лайза. — Предстоят ми и други делови срещи.

— Разбирам, имате страшно много работа. Положението в комбината е тежко, нали така? — Той наля водка в чашата си от запотената гарафа. — Разбирам ви и ви съчувствам.

Младата жена не отговори.

— А аз си позволявам по една-две глътки… Понякога така излизаш от релсите, че… Руснакът не познава по-добро средство за премахване на стреса от чаша хубава водка. Знаете ли, току-що бях в следствения арест. Бях там на проверка и се чувствам толкова потиснат. Да не дава господ! Хората там живеят скотски. Килиите не се отопляват. Надникнах в кухнята, това, което им дават, дори не може да се нарече хляб…

Зорин усещаше, че монологът му продължава прекалено дълго, но въпреки това ответна реакция нямаше. Американката невъзмутимо ядеше пелмените си и като че ли го слушаше внимателно. Ала в същото време дори не се опитваше да вмъкне поне някаква реплика, за да помогне на събеседника си.

— И то, забележете, това са хора, чиято вина тепърва ще се доказва! Както казват у нас, в Русия, наложи се да наритам администрацията на затвора. Честна дума, когато виждаш такава диващина, направо ти става обидно заради държавата.

Виктор Петрович наблюдаваше изпод вежди жената. Челото й беше гладко, косите — прави, стегнати в кок на тила, и нито един мускул не трепна на лицето й, докато той описваше ужасите в затвора. Виж ти, а говореха, че двамата с Белов въртят любов…

— Искахте да проведете с мен делови разговор — напомни му любезно Лайза.

— А? Да, разбира се. Всъщност вече го започнах.

Всеки път, когато се приближеше към масата, младият сервитьор оглеждаше американката. Вече бе имал възможност да види тази жена на два пъти по време на коктейли. Дамата не изглеждаше зле. Ако си направеше някаква по-палава прическа, щеше да е истинска красавица. Казваха, че е любовница на директора на комбината. Виж ти, а говореше без акцент! Белов го прибраха, а мадамата му вече беше с друг!

Младежът не се съмняваше, че една жена може да отиде на ресторант, и то в закътано сепаре, с единствената цел да върти любов. Ето, започна се. Този дърт началник вече я галеше по ръката!

— Ако не се лъжа, вашият договор с комбината изтича след две седмици — продължи маневрите си Зорин. — Да, вие наистина вече нямате кой знае какво да правите там. Както се казва, мисията ви е изпълнена. Работодателят е отстранен… какво ще кажете?

— Засега нищо няма да кажа. — Лайза внимателно издърпа ръката си изпод дланта на Зорин, която я покриваше, уж за да избърше устата си със салфетка. — Слушам ви внимателно.

— Знаете ли, скъпа Лиза. Русия е необикновена страна. С ума, ако сте чели руската класика, не може да се разбере. Не може да се измери с вашия западен аршин. При вас, когато нещо се обърка, хората веднага тичат в съда. А ние сме още далеч от правовата държава. Забелязали ли сте, че най-сложните въпроси се решават най-лесно и най-ефективно както постъпваме ние сега например, в частен приятелски разговор?

— Забелязала съм, че руснаците много обичат да ругаят страната си. И то точно онези руснаци, от които зависи каква да бъде тази страна.

— Вие сте умна жена, Лиза. Разговорът с умна жена има особен чар.

— Ако нямате нищо против, нека все пак да преминем към деловите въпроси.

— Както кажете. Вие, Лизенка, сте гражданка на Съединените щати. Нали така? И срокът на вашата виза скоро изтича заедно с изтичането на договора ви. Вътрешният глас ми подсказва, че не бързате да напуснете Русия…

— Прав сте. Имам определени задължения към комбината и към ръководството му. Като консултант до голяма степен нося отговорност за онези решения, които днес инкриминират господин Белов като нарушител на закона, и не бих искала да напусна страната ви в такъв момент.

— А вие сигурна ли сте, че визата ви ще бъде продължена?

Слава богу, гълъбицата най-сетне разбра за какво става дума! Лайза мълчеше и това мълчание продължи много по-дълго, отколкото позволяваше един светски разговор. Хайде, де, кажи нещо, гълъбице, не мълчи! Кажи, че обичаш своя Белов. Кажи, че той ще пропадне и ще изгние в затвора без твоето крехко рамо и без твоите безценни консултации! Хайде, поплачи, скъпа, опитай се да вкараш в действие женските си прелести. Поне запали цигара, дяволите да те вземат! Нали много добре знаеш, че решението на консула дали да продължи визата ти, всъщност зависи пряко от това какво решение ще взема аз — представителят на властта Виктор Зорин.

Измина като че ли цяла вечност, преди тя да се обади. Единственият признак за обзелото я отчаяние, а Зорин не се съмняваше в това, беше тембърът на гласа й, който бе станал по-нисък.

— Според мен, Виктор Петрович, вие ми предлагате сделка. И в какво се състои тя?

— Няма да хитрувам, правилно сте ме разбрали, скъпа моя. Макар че щеше да ми е по-приятно, ако бяхте възприели предложението ми като чисто приятелска молба. Уверявам ви, че тя няма да ви коства кой знае какво.

„Изнудва я!“ — досети се младият сервитьор, който ги наблюдаваше иззад завесата на кухнята.

Старецът беше ядосан и младежът се досети, че нещата с дамата му не вървяха.

Зорин изяде десерта с екзотични плодове, докато Лайза не докосна нито сладоледа, нито кафето.

— Мога ли да помисля върху вашето предложение? — попита тя, преди да напусне ресторанта.

— Разбира се, че можете. Но както сама разбирате, не разполагаме с много време.

Стори му се, че опитвайки се да скрие сълзите си, Лайза бръкна в чантичката си. Макар че може би просто си вадеше ръкавиците. При всички случай Виктор Петрович най-сетне имаше възможността да види дълбоката мъка в очите на тази американска персона.

Само че той толкова се измори от този разговор, сякаш бе разорал целината. Дори не изпита никакво удоволствие. Неслучайно обичаше да повтаря в компания един афоризъм, който беше прочел във вестника: „Почтеният човек е този, който върши гадости без удоволствие.“

— Ще ви помоля за още една услуга… — опита се да докосне съчувствено ръката й той, но тя рязко отстъпи крачка назад. — Не гледайте на нашата уговорка като на предателство към вашия… ъ-ъ-ъ… работодател. Давам ви думата си на джентълмен, че няма да използвам получените от вас материали срещу Белов.