Александър Белов
Целувката на Темида (29)

28.

След това незабравимо съдебно заседание, което трябваше да бъде заключително, Белов се върна в килията и се свлече на нара. Той беше готов за всякакво решение, но не и за такъв обрат, при който, вместо да прочете присъдата, съдията изфучава с „Бърза помощ“ към реанимацията.

Ала „колегите“ на Саша не му позволиха да си поеме дъх, защото жадуваха да научат подробностите. Той нямаше сили да им разказва всичко в подробности, но пък и не беше хуманно изобщо да не им съобщи нищо.

— Съдията се разболя — обясни кратко героят на деня. — Отложиха прочитането на присъдата с една седмица.

— Я кажи, Бели, а ти какво предчувстваш, какво ще те споходи? Затвор или свобода? — попита любопитният Дъб.

— Проблемът е, че нищо не чувствам. Доколкото разбирам, и на съдията затова му се е пръснало сърцето, защото не знае как да постъпи — според закона или според неписаните правила.

— Да не би твоят съдия да е от престъпния свят?

— Още не зная… — Внезапна идея озари Саша и той седна като индийски йога на нара. — Общо взето, браточки, вие ме познавате, аз съм драснал чертата на всичко и отдавна не върша нищо престъпно. Но по време на този съд се усетих като че ли съм на някоя от онези бандитски срещи. Босът, в случая държавата, ме притиска. Аз се дърпам. А съдията реди картите…

— Е, какво толкова, какви проблеми може да има съдията? За тая работа те си имат Наказателен кодекс — изненада се Дъба.

Наивността му предизвика ироничен смях.

— Като отворя кодекса на която и да е страница, и не мога да се спра — чета го до края — обади се Грот.

— Точно за това говориха всички — че има буква на закона и от гледна точка на тази буква аз съм прав и нищо не бива да ми се отнема. А пък обвинителят възразяваше, че самата буква на закона е крива и че освен буква законът има и дух. И се оказва, че аз съм нарушил този дух…

— И трябва да изсипеш всичките си мангизи в общата каса! — досети се съобразителният Мориарти.

— Щеше да е добре, ако беше в общата каса — махна с ръка Белов. — С това може би щях да се съглася. Но по-скоро няколко чевръсти момчета се канят хитро да поделят помежду си моя пай.

— Не, ама това е безчинство, няма две мнения — намеси се Гоблин. — Кой им е надзорник на тия? Да не би да е Батин?

— А пък Думата им е мешерето! — вмъкна отново Мориарти.

Всички замълчаха, осмисляйки получената с общи усилия информация. След което Грот направи извода от дискусията:

— Общо взето, Бели, аз бях прав. Няма да те оставят жив. Трябва да се омитаме…

 

 

Скоро вратата на килията се отвори и се показа Анюта Цой. Устните й бяха силно начервени. Трудно е да се каже какво направи по-голямо впечатление на затворниците — изящното й тяло или тази покъртително красива уста, която им напомни за всички жени на света, останали извън борда на живота им.

— Белов, излез! — прозвуча изключително вежливо изречената от Анюта изтъркана затворническа фраза.

Съпроводен от завистливи погледи и подмятания, Саша си наметна връхната дреха, защото му предстоеше да премине през двора до един от корпусите на основната сграда. Той отбеляза първото странно обстоятелство — че Анюта не го предаде на друг служител на следствения арест, а го съпровождаше сама.

— Според мен днес вие не сте на смяна — отбеляза Белов, прескачайки безбройните локви из целия двор.

— Смених се.

— За да се погрижите за здравето ми, така ли?

— Ех, че сте досетлив! Въпреки пулпита ви…

— Какво?

— Пулпит. Възпаление на нерва на зъба. Запомнете: шестия горен отляво…

— Какво шестия? — Саша неволно забави крачка.

— Зъб. Горен. Шести. Отляво — повтори търпеливо момичето. — Страшно ви боли, не можете да заспите. Болката ви прерязва и се разнася по цялата челюст… Нямате ми доверие, така ли?

— Какво говорите, другарю надзирател, имам ви по-голямо доверие, отколкото на себе си. — Той трескаво мислеше какво би могло да означава всичко това. — Прерязва ме, разбира се! Вярно, не точно на това място.

— Това вече ще го кажете на зъболекаря.

Те преминаха покрай няколко врати в съответния корпус и се качиха на втория етаж. Там пред бялата врата с табелка „Стоматолог“ един пазач за пореден път претърси затворника. Анюта остана заедно с колегата си пред вратата, а Белов влезе в кабинета, който силно миришеше на лекарства. Той не можеше с точност да определи от какво му е по-зле. От неизвестността или от позабравените детски спомени за зъболекарския стол.

— Здравейте!

— Добър ден! — отвърна медицинската сестра. — Окачете там дрехата си.

Зъболекарят — мъж с бяла престилка, не се обърна и продължи да стои с гръб към влезлия. Ясно се виждаше само силуетът му и този силует беше смътно познат на Белов.

— Седнете на стола. Сега ще го вдигна нагоре… — Медицинската сестра запали ярката лампа и натисна с крак някакъв педал, след което Саша се намери в хоризонтално положение.

Жената подготви пациента и отиде в съседната стая. След минута оттам се разнесоха първите звуци на познатата до болка песен „Значи, такава си била“.

Саша трескаво обмисляше как да овладее ситуацията. Щеше да му е трудно да посрещне нападението в легнало положение и на светлината на лампата, която блестеше право в очите му.

— От какво се оплакваме, Белов? — разнесе се познат глас съвсем близо до него. — Шестият горен ли ви боли?

Светлината на гестаповската лампа угасна и той видя над себе си усмихнатото лице на Веденски.

— Как ви дойде на ума?

— Това е обикновено оперативно мероприятие.

— Докторе, разрешете ми да седна нормално! — примоли се пациентът. — И без това в главата ми е пълна каша, нищо не разбирам.

— В този случай медицината не може да ви помогне — отсече строго новоизпеченият зъболекар.

Саша бе принуден да продължи разговаря в същата идиотска поза.

— Александър, нали си се засякъл в Кипър с депутата Удодов? — попита го най-неочаквано Веденски. — С какво се занимаваше там нашият законодател?

— Откриваше паметник на Козма Прутков! — подсмихна се Саша и си припомни всички подробности от това неприятно познанство.

— И с какво друго? Среща ли се с някого, разговаря ли с някого?

— Не зная. Контактът ни беше много кратък. Предимно пихме вино, разсъждавахме за съдбата на отечеството и танцувахме сиртаки. Ако искате да видите всичко това със собствените си очи, поискайте от леля Катя касетата със записа от Кипър, там всичко би трябвало да е заснето. Аз не съм я гледал, не ми остана време…

Докато се връщаше обратно след „медицинския преглед“, Белов вече не обръщаше внимание на локвите и не любезничеше с Анюта. Беше зает е обмислянето на получената току-що информация. И имаше върху какво да помисли. За много неща отдавна се досещаше. Но едно беше да предполагаш, а друго — да получиш сериозно доказателство, че най-мрачните ти прогнози непременно ще се сбъднат.

И така, бягството, с чиято подготовка много активно се занимаваше Грот, не само че не беше блъф от негова страна, с цел да забие някоя и друга точка в очите на общността на крадците, а тъкмо обратното — това беше сериозно мероприятие. И то непременно щеше да се състои. Вярно, не можеше да се каже, че щеше да се състои „независимо от времето“, защото сигналът за началото на акцията трябваше да дойде, тъй да се каже, от самите небеса. За успешния му изход бяха необходими или мокър сняг, или дъжд. В такъв случай токът по бодливата тел щеше да бъде спрян и пътят към свободата нямаше да е чак толкова труден.

Операцията, в която участваха не само вербувани тайно затворници, а и служители на следствения арест, се наричаше точно така — „Снеговалеж“. Вярно, на този етап Веденски не бе успял да установи кой точно от служителите на следствения арест щеше да помага на бегълците. Ако научеше, щеше да намери начин да съобщи това на Белов. А ако снегът или дъждът започнеха да се сипят по-рано, Саша щеше да е принуден да действа според обстановката.

„Най-добрата жилетка е бронежилетката“ — спомни си Александър думите на покойния Фил. Той нямаше какво да възрази срещу тази истина, но нямаше и откъде да намери средство за самозащита в „Гарвановото гнездо“. А и какво можеше да направи с голи ръце срещу десетина нападатели. В същото време би трябвало да се бои от много хора. Първо, от Грот, който отдавна трябваше да е изпратил Александър при прадядовците му, но по неизвестна за поръчителите причина до този момент не можеше да се справи с тази проста задача. Второ, от неговите сподвижници в подготовката на бягството, защото вероятността, че Грот щеше да прехвърли задачата си на някой друг, беше малко вероятна, но не можеше да се изключи напълно. Трето, от неизвестно кои и колко на брой служители на следствения арест. И накрая, от един последен по ред, но не и по значение човек, както казваха англичаните. А именно: от снайпериста върху покрива на някоя от съседните жилищни сгради, който щеше да се цели в терористите, но най-желаната мишена за него щеше да бъде Александър Белов.

Всъщност именно физическото отстраняване на Белов беше основната цел на бягството, благословено от високопоставените му врагове. И защо за решаването на такава проста задача като отнемането на човешки живот бе измислена такава сложна операция? Ами, защото до този момент това не можеше да стане по друг начин.

Международните обществени организации следяха много внимателно делото. Чуждестранните му бизнес партньори публично и многократно заявяваха тревогата си във връзка с нарушението на правата на човека в случая с Александър Белов. Бяха направени десетки ходатайства за освобождаването на обвиняемия от ареста. Че защо да не го пуснеха под гаранция?

В тази ситуация тихата кончина на „каторжника на съвестта“ в затвора, да речем, от диабет или от сърдечна недостатъчност щеше да бъде изтълкувана като нечувана наглост от страна на режима и би предизвикала невероятен шум.

Докато бягството на затворниците беше неконтролируемо и неуправляемо нещо и дори тъпите европейци в техния Брюксел биха могли да разберат това. Разбира се, никой нямаше да успее да избяга надалеч, тъй като куршумът щеше да го застигне. Макар и да не знаеха това, всички участници бяха обречени. Освен това специалните служби щяха да действат решително в тази операция. И, общо взето, Белов щеше да умре като скитски вожд, отнасяйки със себе си двама-трима души от племето. Имаше нещо красиво в това! И въпреки всичко не биваше да пришпорва събитията…

 

 

— Нали не сте забравили какво ви препоръча докторът? — обади се най-неочаквано Анюта Цой, докато вървяха по техния коридор.

— За гаргарите ли говорите? — пропъди обзелите го мрачни мисли Белов.

— Не. За това, че трябва да помислите за душата си.

— Ама време ли е вече? — изненада се Саша и си помисли: „Да не би и Анюта да е замесена и да трябва да се боя и от нея!“

Момичето забави крачка край стаята за молитви и погледна с укор Саша. Едва сега той си спомни странните думи на Веденски, преди да се разделят. Генералът му предаде поздрави от Фьодор Лукин и настойчиво му препоръча да се отбие в стаята за молитви.

— Ще дойдете ли с мен? — попита Саша, преди да влезе през украсената с дърворезба врата, която приличаше на църковна порта.

— Не. Нашата църква не харесва будистите — завъртя глава Анюта.

След като вратата тихо се затвори, в първия момент Александър не видя нищо. Изглежда, в тази обител на православието нямаше лампи. Той долови миризмата на тамян, който внезапно му напомни кръщенето на Ваня…

— Ела тук, сине мой — разнесе се от дъното на помещението тих и благ глас.

Саша едва успя да зърне човека в расо, застанал до отсрещната стена край озарената от потрепващия пламък на кандилото икона на Николай Угодник. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и той видя слабото отражение върху златото на малкия иконостас. В следващия миг Белов извика от изненада.

Фьодор Лукин, който изумително приличаше на свещеник, допря пръст до устните си, а сетне посочи ушите си и стените. Саша и без това си бе помислил, че стаята за молитви вероятно е снабдена с бръмбари. Той се вторачи въпросително във Федя.

— Изненадан сте, че не виждате тук отец Василий, така ли? — попита високо той и без да дочака отговора му, обясни: — Братята са болни от грип.

Белов си спомни разказа на оперативния работник за това, че затворническият параклис се обслужва от двама отци на име Василий, които се редуват тук. Ако се замислеше, нямаше нищо изненадващо в болестта, която бе покосила и двамата духовни пастири. Защото православната църква отдавна поддържаше особени отношения с ведомството на генерал Веденски.

Колко жалко, че нямаше възможност поне малко да си поговори откровено с Федя. Но поне можеше да го сграбчи в обятията си! Едва ли стаята беше снабдена с камера за наблюдение, пък и тук беше тъмно като в рог.

В това време Фьодор си намери подходяща тема за разговор. И на това отгоре хитрецът издебна удобния момент, когато Белов се бе озовал в слаба позиция, тъй като някой го натика в „Гарвановото гнездо“ именно заради парите, и то заради огромни пари!

— Не ти ръководиш богатството, а богатството ръководи теб — нареждаше напевно брадатият проповедник. — Имането погубва човека, изражда душата му…

Хайде пак отначало! Колко пъти можеше да се повтаря едно и също. Белов много пъти се бе опитвал да втълпи на Лукин, че никога не е срещал хора, които да са се „изродили“ от богатството. Бедността не е порок, но и богатството също не беше порок. Всичко зависеше от човека. Изродът си е изрод, независимо дали е богат или беден. Както се казваше, като се родиш слива, не можеш да станеш круша. Но за сметка на това Белов много пъти бе ставал свидетел на друг вид примери. Той за цял живот бе запомнил как съседката им биеше през ръцете малкия си син за това, че изстисква прекалено много паста за зъби върху четката си. Или пък друг случай: как децата на един ветеран от войната продадоха на битака ордените му, макар да бяха доста заможни. Общо взето, това беше един стар техен спор и не беше честно от страна на Федя да го подхваща в такава ситуация.

— Ти забогатя, сине мой — продължи „отец“ Фьодор. — И какво стана, богатството направи ли те по-щастлив и по-свободен? Отговори!

— Не, не ме направи по-щастлив — призна си откровено Белов. — Колкото до свободата, ти… Сам виждате, отче.

В този момент вратата се отвори и се чу деликатното покашляне на надзирателката Анюта Цой.

Фьодор прекъсна спасителната за душата беседа насред думата и стовари в ръцете на Белов една ужасно тежка книга. Той не можа да прочете заглавието й в тъмното, но ако съдеше по тежестта й, тя трябваше да е доста съдържателна. Лукин сложи отгоре й още няколко брошури като онези, които всевъзможните проповедници щедро раздаваха на желаещите по автобусните спирки.

— Прочети ги внимателно! — даде напътствие „отецът“ на Белов. — Мисли за душата си и дано Господ ти помогне!