Александър Белов
Целувката на Темида (22)

21.

Невидимият обръч, за който дори и след ареста си Александър само се досещаше, с всеки изминал ден все повече и повече се стесняваше около него.

Въпреки строгия режим в карцера сега вече редовно го снабдяваха с нови вестници, при това без той да ги е молил. Общуването с печатното слово не само не даваше подкрепа и не забавляваше затворника, но дори се превърна в един от начините за психическата атака, на която бе подложен Белов.

Последният печатен поддръжник на обожавания доскоро от всички олигарх — местният „Вестник“, също бе подложен на натиск отгоре и промени позицията си. Саша с тъга забеляза, че сега в карето на вестника не е изписано името на предишния главен редактор, а на някакъв си изпълняващ длъжността Смирнов. Част от репортерите му вероятно бяха напуснали, а други, следвайки добрата стара традиция на родната журналистика, бяха преразгледали възгледите и убежденията си. Столичните издания, които до неотдавна смятаха за чест да публикуват поне един материал за „харизматичния ръководител от Сибир“, продължаваха да пеят в хор, само че съвсем друга песен.

Публикациите, посветени на Белов, можеха условно да се разделят на три основни рубрики: „Олигарсите окрадоха страната“ — икономически статии; „Къде гледа властта?“ — отзиви на политически най-активната част от населението, и „Скелети в гардероба на олигарха“ — занимателни писания, посветени на личния живот и моралния облик на следствения.

При по-внимателен прочит се виждаше, че икономическите есета изобщо не са икономически, а съдържаха предимно заклинания на тема: „Да предположим, че онова, което е вършил ръководителят Белов, е законно. Ала колко е грозно и непатриотично!“ Едно тежко национално издание беше посветило цяло фолио на дискусия за морала и правото. И бе стигнало до сензационния извод, че действията на Белов не противоречат на буквата на закона, но за сметка на това престъпно не съответстват на духа на въпросния закон.

От читателската поща Саша най-много се засегна от един „разказ на очевидец“ за приюта, оглавяван от Фьодор Лукин. Мисионерската дейност на невинния Федя се тълкуваше като организирането на „тоталитарна секта“. А зловещата роля на Белов, който подкрепяше „мракобесите“ материално, се обясняваше с естествения за олигарха стремеж да „обуначи“ и за пореден път да обере доверчивия руски народ.

Но Александър се засегна най-много от бележките, които коментираха личния му живот. Реалните факти като обучението на Ваня Белов в чужбина и шеметното минало на Александър се смесваха с разкази за пиянски оргии в курорта Куршавел, където той никога не бе ходил, и „оригинални списъци на прислугата“, която наброяваше неколкостотин готвачки и градинари. „Следващия път ще ме обвинят в зоофилия и некрофилия“ — помисли си Саша и за пореден път си даде дума да не се докосва до вестниците.

Започна поредица от разпити, които оставяха у него странното усещане за детската игра на „развален телефон“. Когато на единия край на жицата казваха, да речем, думата „оптимизация“, на другия край тя прозвучаваше като „отклонение“. А в резултат на вълшебни интерпретации произнесеното тихо „делово сътрудничество“ се превръщаше в „създаване на престъпна групировка“.

Обвиненията срещу ръководителя на „Красносибмет“ Александър Белов си оставаха същите: създаване на престъпна групировка, за да се укриват данъци. Основният и единствен аргумент в полза на тази версия бяха няколкото създадени от Белов дъщерни фирми, които играеха ролята на посредници при реализацията на продукцията на комбината.

Възраженията на следствения и на неговия адвокат също бяха прости и обясними: в създаването на новите юридически лица няма нищо незаконно. Тези фирми бяха създадени и работеха напълно легално и законни. В отговор на тези аргументи следователят Петров винаги въздъхваше и изричаше убийствена по силата на логическото си въздействие фраза:

— И въпреки това…

След което разговорът започваше отново и се завърташе в същия кръг.

Тази странна игра вече ужасно бе омръзнала и на двете страни. Следователят от прокуратурата, който ден след ден провеждаше един и същ по съществото си разпит, явно скучаеше. Ако се съдеше по въпросите му, многобройните разпити на свидетелите също не бяха в състояние да добавят нещо ново и интересно към делото. По време на допустимите разговори с клиента си адвокатът на Белов го уверяваше, че подобно обвинение няма да издържи в съда.

Но въпреки оптимистичните прогнози на защитата Белов дори физически усещаше как се засилва натискът на невидимия атмосферен стълб. Достатъчен беше дори и фактът, че на разпити вече го викаха направо от карцера, където нямаше възможност поне да нахвърли на лист аргументите за собствената си защита.

Ала настъпи денят, когато оставането му в карцера изчерпа допустимите от правилата срокове, и мрачният му стар познат чичо Костя поведе „клиента“ към килията му. Саша не се изненада, когато разбра, че отново трябва да смени мястото си в затвора. По всяка вероятност неговата неочаквана дружба с агресивните младежи не влизаше в плановете на постановчиците на спектакъла и те бяха подготвили нов сюрприз за Белов.

Интересно, кой ли щеше да се окаже негов съсед сега? Може би Фреди Крюгер, който очакваше разглеждането на касационната си жалба? Или пък вампирът Дракула, когото оперативните работници щяха специално да му изпратят, за да води откровени разговори с него? Белов прехвърли възможните сценарии, стегна се и се съсредоточи максимално върху бъдещото си местоживеене.

Новата му килия се намираше в същото крило, но беше значително по-гъсто населена от предишната. Докато свикваше с полумрака, Белов пресметна, че тук има не по-малко от двайсетина души. И ако се съдеше по задуха, можеше да се предположи, че този контингент не е в особено приятелски отношения с администрацията на следствения арест. Което означаваше, че не е заслужил нищо от дребните официални привилегии. И въпреки това в помещението имаше телевизор и относителен ред.

Първата реакция след сдържания поздрав на новодошлия беше едноминутна пауза, след което отговориха няколко души едновременно. Саша се вгледа и видя, че се познава поне с двама от присъстващите.

Със Семьон, който стана и му подаде ръка, в миналото го свързваше кратък, но драматичен епизод. Навремето този човек, когото крадците бяха изпратили за надзорник в Красносибирск, се оказа „сподвижник“ на Белов и двамата заедно изхвърлиха от града наркобарона. По-нататък пътищата на местния престъпен бос и на ръководителя на комбината не се бяха пресичали, тъй като необходимостта да си сътрудничат отпадна и те не си пречеха един на друг. Което пък би трябвало да означава, че днес Саша имаше всички основания да очаква известна лоялност от новите си съседи. В най-добрия случай засега не се предвиждаха сбивания.

Другият познат беше едно от момчетата на Семьон с прякора Дъба. Тъй като имаше външност на гангстер аристократ, Дъба изглеждаше стилно дори и в затворническите дрехи.

— Значи това си бил ти, северен елен такъв! — подсвирна „гангстерът“, протягайки на свой ред ръка. — Станала е грешка, очаквахме да дойде доносник.

С кратък, но изразителен жест Семьон накара дърдоркото да млъкне. След още два-три пестеливи жеста от негова страна за Саша бе освободен един удобен нар.

— Настанявай се — кимна му Семьон и побутна към него чаша чай. — Кога е делото?

— Обещаха следващата седмица да ме запознаят с материалите по делото. Значи може да се очаква, че след две-три седмици ще го гледат — отвърна Саша. — Но сигурно няма да се задържа дълго при вас…

Той не сподели, че дружелюбният прием, който срещна при крадците, сигурно няма да се хареса на някои хора, което означаваше, че отново ще го преместят. На езика на препатилите хора такива безкрайни преселения от килия в килия се наричаха „дизелова терапия“. Семьон като че ли разбра това и притвори клепачи, показвайки, че всичко му е ясно.

— Как е дъщеря ти? — поинтересува се Саша, тъй като си спомняше, че въпреки неписаните правила на крадците Семьон беше образцов глава на семейство и много обичаше двете си дъщери.

— Добре е. По-голямата се омъжи, по-малката учи в Московския университет.

В това време Дъба направи и подаде на новия им съсед голям сандвич със сланина. Това му дойде много добре, защото след намаления порцион, който му се полагаше в карцера, нормалната храна представляваше обект само на най-развихрените му фантазии. Хлябът, върху който бе сложено парчето сланина, сякаш също беше от друг свят — мек, добре изпечен, с класическа златиста коричка.

— Хляба дължим на теб — отбеляза Семьон. — Казват, че новата пекарна е заработила с твоя помощ.

Белов разбираше, че Семьон избягва темите, които можеха да бъдат опасни. Най-вероятно причината беше в един подпухнал мъж, който спеше на съседния нар. А имаше за какво да си поговорят.

Скоро получиха такава възможност по време на разходката. Но и тогава не стана веднага. Движейки се в затвореното пространство на „стъргалото“ по траектория, която беше известна само на него, Семьон сметна за необходимо първо да си поговори с някои от другите си съседи по килия. През цялото това време до Белов крачеше общителният Дъб.

— Я виж там! — привлече вниманието на Саша с жест на екскурзовод красавецът. — Свободата е на една ръка разстояние.

Белов излизаше за пръв път на разходка, откакто се намираше в този корпус на следствения арест. Изглежда, това беше единственият блок, където „стъргалото“ — площадката за разходки, се намираше не на двора, а на покрива на самия корпус. Дъба беше прав, че свободата е близо, защото тяхната площадка беше прилепнала до покрива на обикновен жилищен блок, който буквално се допираше до територията на следствения арест. Дворовете за разходка бяха разделени от този „свободен покрив“ само с метални щитове и плътно усукана бодлива тел, по която течеше ток. А също и с плаката: „Спри! Опасно за живота!“

Саша вдъхна дълбоко от свежия пролетен въздух. Наистина беше изумително, че човек губеше възможността да се чувства щастлив, докато не му отнемеха нещо от достъпните му преди това радости. Задоволената особа за нищо на света не би разбрала какво удоволствие е да пиеш вода, ако не я държаха поне няколко часа далеч от източниците на вода. Онзи, който никога не е умирал от студ, не е в състояние да оцени радостта от възможността да стои до горещата печка. Саша никога досега не бе изпитвал толкова силно желание да обладае любимата си жена, както когато я целуваше в лютия мраз върху заснежения лед на Обска Губа.

Саша изведнъж се засмя. На няколко пъти бе имал възможност да прочете в очите на Лайза ответно желание, но досега обстоятелствата нито веднъж не им бяха позволили да го осъществят… Прав беше този франт Дъба — много му се искаше да е на свобода.

Благодарение на словоохотливия си събеседник след няколко минути Саша вече научи, че Семьон и Дъба не са закъсали чак толкова, защото им бяха направили постановка. При Дъба намерили два пистолета по време на обиск, а пък историята със Семьон беше направо смехотворна: спипали го с кокаин, макар дори и кучетата в Красносибирск да бяха готови да потвърдят омразата на боса към всякаква дрога.

А в действителност работата се състояла в това, че в града отново започнало преразпределение на сферите на влияние. Отново се появил старият конкурент на Семьон — Грот, който не искал да се примири с отредената му тясна ниша на търговията с оръжие. И не просто тръгнал да му отнема териториите, но го направил под нова хитра шапка, за която до този момент не се знаело почти нищо конкретно. Формално той се канел да доведе на пазара кавказци и това се превърнало в причина за сблъсъка му със Семьон. А всъщност освен кавказците, които бяха сериозни момчета и никой не би спорил по този въпрос, зад Грот стояли и други още по-сериозни момчета, които не бързали да излязат на светло.

Те бързичко неутрализирали Семьон, Дъба и още четирима бойци от техния отбор, като ги натикали в следствения арест. А на това отгоре толкова бързали, че не успели да измислят солидни причини, които и без това не беше нужно да се търсят кой знае колко, тъй като се виждаха и с невъоръжено око. Тази вечер щели да гледат делото им и най-вероятно щели да ги пуснат. Но пък взело, че се случило нещо съвсем необяснимо — вчера арестували Грот.

— Я ми кажи нещо — чу най-неочаквано Белов тихия и както винаги безстрастен глас на надзорника. — С какво чак толкова си обидил Кума, та да те емне по пълна програма?

Белов подскочи от изненада, защото не бе забелязал кога Семьон се е приближил до него. Дъба моментално се отдръпна и се отправи да пази подпухналия мъж, на когото обитателите на килията по всяка вероятност не се доверяваха.

— Кума ли? — Белов знаеше, че затворниците наричат по този мил начин началника на оперативната част. — Един господ знае с какво съм ядосал Кума. Може пък мутрата ми да не му е симпатична. Всичко съм готов да дам, само и само да разбера.

— Дали е мутрата ти или не, не зная, но те съветвам да внимаваш. Особено с Грот. Носи се слух, че тук няма да се разминеш с него. — Семьон запали цигара и вдигна глава.

Саша проследи погледа му. Бездънната пролетна синева беше преградена с метална мрежа. А най-отгоре стърчеше наблюдателната кула с пазача. От там гърмеше шлагерът, който чу наскоро: „Значи, ето каква си била! А пък аз ти носех цветя…“ Изглежда, това беше хитът на този затворнически сезон. В момента вълшебната музика освен естетическа изпълняваше и чисто практическа функция — не даваше възможност на затворниците да си подвикват и да си разменят информация с „колегите“ си в другите дворчета за разходка.

В мрежата над тях стърчаха две бележки във вид на навити на тръбички листчета от нелегалната затворническа поща, които не бяха стигнали до адресатите си. Тези послания като че ли бяха заседнали там отпреди месец. Те бяха избелели и изгубили горещата си преди време актуалност, а опашчиците им от кончета потрепваха.

— Казват още, че Грот е дошъл тук със специалната задача да забърка някаква каша — да вдигне бунт или да организира бягство. На него може да му е кеф да го направи, но тази работа не се харесва на крадците.

Саша кимна. Той знаеше, че напоследък репутацията на Грот силно бе накърнена заради многократно допуснатите от него случаи на насилие. И затова бягството или дори само един сериозен опит за бягство, което се смяташе за проява на висша доблест сред крадците, можеше да му даде възможност да се реабилитира.

— Аз може би утре вече няма да съм тук — продължи Семьон. — Тъй че, Бели, решавай сам. Върти и сучи колкото можеш, за да не се окажеш между шамарите.

Това беше единственият му разговор със Семьон, за който Саша му беше благодарен. Повече нямаха възможност да разговарят, тъй като следобед заведоха Семьон и Дъба в съда. За Белов също дойде конвой, тъй като му предстоеше свиждане.