Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (13)
Оригинално заглавие
Поцелуй Фемиды, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

17.

Доктор Вонсовски имаше изключително тежка седмица и просто се отпусна в затопленото помещение. Беше събота. От осем часа сутринта до обяд всички в пълен състав работеха в организационния комитет и взеха непосредствено участие в демонстрацията под девиза „Свобода за Александър Белов!“. И ето че сега приятелите нахлуха от студа навън право в „стаята за психологическо разтоварване“, цапнаха по сто грама от „Балсама на Вонсовски“ (по-точно от специалната му антистресова модификация) и изгубиха всякакво желание не само да правят изводи, но и изобщо да разговарят. Още повече че всички бяха пресипнали…

В обявения час в градинката срещу сградата на районната прокуратура и из околните улици се събраха не по-малко от пет хиляди души. След добре организираната колона от работниците на комбината, а също така и на студентите, които във всяка епоха традиционно се явяват най-голямата и най-добра съставна част на масовите акции за възтържествуване на правдата, като следваща по активност и организираност справедливо трябваше да бъде призната „фракцията“ на доктор Вонсовски.

Постоянният му контингент беше в пълен състав, а водач на „фракцията“, при това изпълняващ много вещо задълженията си, беше същата онази вдовица, която в тесен кръг приятелите наричаха Плюй през ляво рамо. Докато гледаше как внушителната поруменяла от студа жена, покачена върху една преобърната пейка, държи страстна разобличителна реч, Станислав Маркович си помисли, че би могъл да напише добра дисертация на тема „Влиянието на менопаузата върху социалната активност“. Ала й бе благодарен за подкрепата и дори с изненада се улови да мисли… Впрочем това нямаше нищо общо с тази работа.

Паството на Фьодор Лукин също беше в пълен състав, само че то се държеше по-интелигентно и кротко. Издокараните заради отговорната си мисия клошари носеха голям транспарант, на който с църковнославянски шрифт красиво бе изписан лозунгът: „Да живеят низшите духом!“. Накрая на шествието вървеше завеждащият стопанската част Шамил, който крачеше в компанията не само на четирите си деца, но за всеобща изненада бе придружен и от мрачната си и саможива жена.

В подкрепа на страдащия зад решетките достоен човек Александър Белов се бяха събрали всички, дори и онези, от които това най-малко се очакваше. Уотсън забеляза, че в една групичка от скромно облечени жени се мярна бледото лице на Ярослава — сестрата на Саша. Лекарят знаеше, че тя вече повече от година живее в манастира край Красносибирск, но май че още не се бе подстригала за монахиня и продължаваше да бъде послушница. Той не можа да отиде при това странно, потънало в мислите си момиче, защото го изгуби от очи.

Демонстрацията премина изумително организирано, особено като се имаше предвид, че това беше първото толкова масово мероприятие в защита на Белов. Организационният комитет направи всичко възможно акцията да не даде никакъв повод за конфликт с властите и правозащитните органи и можеше да се поздрави с този малък успех.

Степанич задряма в дълбокото кресло. Витя пушеше мълчаливо и подмяташе любимия си нож. А Федя, който се бе разположил на любимата си кушетка, правеше онова, което доскоро сам клеймеше като богохулно занимание. А именно: четеше и коментираше на глас местния „Вестник“.

— Лайза е дала интервю! Умна жена! Направо е избила рибата и е сложила всичко на мястото му.

— Че е умна, умна е — мрачно изрече Витя. — Само че в комбината шушукат, че всеки момент могат да прекратят визата й. Заради прекалената й активност. И тогава тази умница ще трябва да излети за своята гудбай Америка, вместо да защитава Саша пред съда.

Приятелите още не бяха успели да обсъдят възможните неприятни последствия от подобен обрат на събитията, когато Фьодор скочи и започна неистово да се кръсти. Малката бележка, която го разтърси, беше озаглавена „Рано е да се слага точка в делото на журналиста Безверхих“, и съдържаше абсолютно невярна информация.

Както ставаше ясно от вестникарския материал, разследването на обстоятелствата около трагичната смърт на главния редактор на седмичника „Камбана“, което завърши преди няколко месеца, беше подновено преди дни. В този момент следствието разполагало с нови данни, които поставяли под съмнение първоначалната версия за нещастния случай. Дори нещо повече, медицинската експертиза, извършена след ексхумацията на тялото, не отхвърляла вероятността за насилствени действия, които са станали истинска причина за смъртта…

— По дяволите! — възкликна Витя. — Че какви ли са тези сериозни „нови данни“, та да изровят нещастника посред зима изпод леда!

— Точно по този въпрос бих искал да поговоря с вас, момчета. И то строго поверително — обади се най-неочаквано от своя ъгъл Уотсън. Само той не беше изненадан от прочетеното и чутото. — Фьодор, боя се, че ще ми трябва твоята помощ…

И Доктора разказа на приятелите си поразителна история. През последната седмица работата му страшно се увеличила. Положението в страната и поредицата от катастрофи и катаклизми, които атакуваха психиката на хората от страниците на вестниците, от радиото и от телевизията, не можели напълно да обяснят взрива от душевни разстройства, поразил точно град Красносибирск. Колегите на частно практикуващия доктор Вонсовски, които работели в държавните медицински заведения, също отбелязвали рязко увеличаване на броя на потърсилите помощ при невролозите и психиатрите. Помощ търсели не само постоянните им пациенти, които били регистрирани, но се появявали и много нови, обзети от всевъзможни мании и фобии.

Основният тласък, разклатил душевното здраве на гражданите, естествено бил арестът на любимеца на народа Александър Белов, който ръководеше комбината, изхранващ целия град. Но проблемът не се изчерпвал само със страха им да не загубят работните си места. Несигурността в утрешния ден наистина се усещала от хората в глобален мащаб и намирала най-разнообразни форми на проява. Та затова и клиничната картина на протичането на заболяванията била много разнообразна.

Например един от най-сложните случаи била историята на гражданката Песцова, днес — пенсионерка, а доскоро — началник на данъчната инспекция. След като била извикана седем пъти в прокуратурата да даде свидетелски показания по делото на Белов, тя започнала да усеща в себе си явни симптоми на раздвоение на личността. Като стар и много опитен служител Песцова имала способността изключително точно да улавя какъв точно отговор очаква от нея събеседникът й. И по време на разпитите това забележително качество й изиграло лоша шега.

През първия ден тя представила на следователя стройна и ясна картина на събитията с двегодишна давност, още повече, че много добре си спомняла резултатите от проверките на финансовата дейност в „Красносибмет“. Чувствала се напълно уверена, тъй като знаела, че предоставените от нея сведения лесно могат да се потвърдят с многобройните документи от ревизията. Същия ден пенсионерката прочела вестниците и гледала новините и коментарното предаване „Докога?“ с участието на Варвара Троегудова, тоест с нея не се случило нищо изключително.

Ала на сутринта, по време на следващия разпит тя дала показания, които били коренно противоположни на вчерашните. На следващия ден историята се повторила и този път свидетелката опровергала вчерашните си показания. И така седем пъти.

Песцова много се изплашила за разсъдъка си, хукнала към бившата си работа и се впуснала да преглежда архива. Уж всичко в объркания й мозък би трябвало да си дойде на мястото. Но болестта само се задълбочила, защото документите, под които стоял подписът й… се опровергавали взаимно по абсолютно същия начин. Опитната служителка започнала да подозира, че част от актовете са фалшифицирани със задна дата, както и подписът й. Но… вече не можела да установи кои актове от ревизията са истински и кои са изфабрикувани. Преживяният стрес, задълбочен от паническия страх за наказателната отговорност заради даването на неверни показания, докарали нещастницата до състояние на дълбока депресия.

Това бил само един случай, но доктор Уотсън имал много такива. Сред пациентите му имало мними ръководители на „подставени фирми“, създадени „под натиска на Белов“, и мними конкуренти, които Белов бил заплашвал с жестока разправа. Имало дори мними килъри, наети от виртуалния Белов да убият мнимите му конкуренти. След всичко чуто Станислав Маркович Вонсовски започнал сериозно да се бои, че самият той е застрашен от професионално заболяване. Защото неговият именит колега — великият учен психиатър Бехтерев, още в края на по-миналия век широко използвал такива понятия като „психическо заразяване“ и „психическа инфекции“.

И точно по тази причина се отнесъл с огромно недоверие и предпазливост към новия си пациент, който също бил пенсионер и който заявил още от прага, че е свидетел на убийството на главния редактор на вестник „Камбана“ журналиста Безверхих. А на деликатния въпрос на лекаря защо „свидетелят“ не е отишъл да съобщи сведенията си в прокуратурата, а е дошъл при него, дядото му отвърнал напълно аргументирано:

— Вече бях там! Дори не в прокуратурата, а в районното поделение на милицията. Нали го знаете, преди там се намираше щабът на „народните дружини“…

В милицията го изслушали внимателно, написали протокол за чутото и му казали, че непременно ще го извикат с призовка и може би не само веднъж. Ала същата вечер, когато човекът се прибирал в самотния си апартамент на вдовец след две чаши бира, изпити с приятели в пивницата, близо до дома му го чакала разтревожената му внучка, която живеела с родителите си в съседния блок. Момичето му казало, че някакви хора са го търсили, че са идвали на няколко пъти в апартамента на родителите му, че са им съобщили, че „дядото е сериозно болен и спешно трябва да бъде хоспитализиран“, че са оставили телефонния си номер и са помолили да им се обадят, когато той се появи. И наистина, край неговия вход дежурела кола на „Бърза помощ“.

Възрастният човек здравата се изплашил, не се прибрал вкъщи и прекарал нощта при свои роднини, които не знаели какво да си мислят. А на сутринта хукнал към частната клиника „Хармония“, тъй като вече се страхувал от официалната медицина. Пък и освен това много му се искало да разбере със сигурност дали е здрав, или наистина е болен.

— Той повече не може да остане в семейството на дъщеря си. Страхува се, че ще го открият и там — завърши разказа си Станислав Маркович. — Тъй че, Фьодор, по всичко личи, че в твоето задружно семейство от странници ще има ново попълнение. Ще можеш ли да скриеш човека? А в това време аз хубавичко ще поразровя цялата тази история.

— Иска ли питане! — сви рамене Фьодор. — Тъкмо ми трябва човек в котелното да го наблюдава. Ще го облечем с дрехи от френската хуманитарна помощ. В розов гащеризон като на космонавт, така че даже и родната му дъщеря няма да го познае.

— Виж какво, докторе — намеси се в разговора Виктор Злобин. — А ти абсолютно ли си сигурен, че твоят дядка все пак не е смахнат? Ти такова… направи ли му тест?

Уотсън измери с леден поглед наглия си приятел, който си позволи да се усъмни в професионалната му компетентност:

— Ти си сто пъти по-смахнат от него. Между другото, моят пациент е стигнал до Берлин с разузнавателна рота, когато е бил в най-крехката си възраст. И е съхранил толкова добре разума си, че дай боже всекиму.

— Кога и откъде да го взема? — поинтересува се Фьодор. — Тук ли ще дойде?

— Не — поклати глава Уотсън и погледна часовника си. — Поредната прожекция в кино „Сибир“ свършва в шестнайсет и трийсет. Ще го вземем оттам. Нашият конспиратор от заранта не е излизал от залата.

— Надявам се, че днес там не дават „Емануела“ — обади се Степанич, който успя да се наспи, докато траеше разговорът, и в момента изглеждаше свеж и бодър.

— Не — каза Уотсън. — Има седмица на съветското кино.

След като приключиха с тази тема, приятелите преминаха към следващата, която също трябваше да обсъдят.

Свижданията при Белов продължаваха да бъдат забранени. Ала все пак получаваха някаква информация, която им вдъхваше увереност, че със Саша всичко е наред.

Преди няколко дни някакви представители на администрацията на „Гарвановото гнездо“ се свързаха с Арсений Степанович Власов с предложението да оборудва една канадска мини пекарна в сградата на следствения арест. Разбира се, за сметка на именития затворник. И като потвърждение за това, че действията им са съгласувани, те му дадоха писмо от Саша. В писмото нямаше дори и намек за онова, което искаха да научат приятелите. Ясно защо: заради цензурата. Но почеркът наистина беше на Белов, тонът на бележката беше бодър, а най-важното бе, че Саша подкрепяше оборудването на тази пекарна.

— Страхотно! — възхити се Витя. — Знаеш ли какво, Степанич, а не може ли да сложим в някой хляб едно мачете. Какво се хилите, виждал съм да правят така по филмите…

— Мачете се крие по-добре в кифла. А в хляба ще сложим базука — изкиска се Фьодор. — А по поточната линия ще пуснем бухти с тротил! Ще ги разграбят още горещи.

— Номерът няма да мине — каза сериозно Степанич. — Себестойността на такъв тестен продукт ще бъде много голяма. Ако не беше така, лично за себе си щях да пусна една пробна партида кифли с гранати. Че вече до гуша ми дойде от този държавен рекет!

Приятелите знаеха, че бяха емнали бизнеса на Степанич по пълна програма. Неслучайно хората казваха, че нещастието не идва само. И щеше да е половин беда, ако го бяха емнали бандитите, защото в такъв случай поне щеше да се знае кой го прави и как да се държиш, пък и те имаха опит в това отношение. Но най-подлото бе, че стабилният и точен бизнес с пекарните се бе харесал на… началника на отдела за обществено хранене в районната администрация.

Логиката, която следваше този младеж със симпатична външност на Тимур и неговата команда, беше убийствено проста.

— Вижте какво излиза. За онези там, в Москва, е фасулска работа да отнемат комбината за алуминий от акционерите — разсъждаваше чиновникът от районен мащаб, гледайки Степанич с пронизващо прозрачните си сини очи. — А ние тук, какво, да не би да не заслужаваме? Заслужаваме? Аз искам да взема „Сибирски козунак“. Обяснете ми защо да не мога да го взема?

— Не може — наежи се Степанич. — Защото „Сибирски козунак“ е мой.

— Не, ама хайде да разсъждаваме логично. Значи онези в Москва могат…

Простичкият силогизъм от началния курс по формална логика съвсем обърка възрастния човек. Уморен от неразрешимата дилема „може — не може“, той си грабна шапката и напусна кабинета. На другия ден Степанич дълго общува с представителите на санитарната инспекция, след което олекна с една значителна сума. Следващ в списъка беше пожарният контрол. А поредното получаване на разрешително стоеше под много голям въпрос.

В светлината на тези събития „сътрудничеството с органите“, пък било то и на затвора, вдъхваше на Степанич известен оптимизъм. Той се захвана с оборудването на „пекарна за затворниците“ с огромен ентусиазъм и планираше да завърши работата си до края на месеца. Освен това приятелите малко се посгряваха и от мисълта, че Саша Белов също щеше да хапва нормален хляб.

В знак на солидарност със Степанич всеки от приятелите се оплака от собствените си проблеми. Всеки имаше чувството, че го преследва някаква самозадвижваща се система за унищожаване. И като начало бе достатъчно само да се отстрани един такъв едър зубър като Белов. А след това дори нямаше нужда да се изстрелва зелена ракета. Всеки сам щеше да се досети как да отмъкне за свое ползване… абе, дори и някоя лавка.

Проблемите на всички, с изключение на Уотсън, бяха аналогични: данъчните проверки валяха както в огромния „Красносибмет“, така и в малкия приют. Претенциите на алчните им мъчители бяха непосилни и зле аргументирани.

— Всички беди идват от невежеството — обобщи авторитетно Фьодор Лукин. — Хората не познават историята. Да вземем например княз Игор. Той също събрал от селяните подоходни данъци. Сетне това му се видяло малко. И рекъл: „Ще се върна и пак ще ги наобиколя!“ Демек, плащайте втори път.

— А те какво направили? — заинтригува се Витя, който не познаваше кой знае колко историята.

— Сети се, де! Общо взето, вързали го за стъблата на две брезички и ги пуснали. И се получили две половини на един княз. Или пък френския крал Филип Хубави — взел, че ограбил банкерите на Европа — тамплиерите, под флага на борбата с ереста. Аналогията с „Красносибмет“ е пълна.

Единственият, на чийто бизнес досега не бе посегнала чиновническата ръка, беше доктор Вонсовски. Може би това се обясняваше с факта, че в кръга на постоянните му пациенти имаше изключително влиятелни персони, които не умееха да лекуват хора, пък и си даваха сметка за това, и по тази причина не се бяха захванали да му отнемат клиниката. Но те се ръководеха и от естествената грижа са собственото си здраве.

— Добре, де, още е рано да пеем заупокойна молитва — опита се да окуражи компанията докторът. — А пък на теб, Федя, според моите агентурни данни тези дни един „анонимен благодетел“ ще ти изпрати цял килограм злато.

— Пак ли Глигана ще пожертва нещо? — оживи се Витя. — А как ще изглежда това „злато“?

— Във вид на ланци. На ланци и синджири, с кръстчета и без кръстчета. А пък, ако е с кръстчета, те ще са с разчекнатия Христос или без разчекнатия Христос.

— Не богохулствай! — простена Фьодор, поглеждайки страхливо към Степанич. — Боже мой, как ще осчетоводя тази бижутерия?

— Ами раздай я на клошарите си просто така — закачи го Витя. — Тъкмо да се издокарат за Великден!

— Стига си се хилил. Време е да отидем да спасяваме разузнавача — напомни на приятелите си разсъдливият Степанич.

Компанията с неохота напусна затопленото помещение и тръгна към кино „Сибир“, където в този момент неочакваният свидетел на дръзкото убийство вече за четвърти път гледаше хубавия филм „Сърцето на Бонивур“.