Александър Белов
Целувката на Темида (2)

1.

На Белов му се стори, че се е събудил. Май че беше време за закуска? Долу сервитьорите тракаха с прибори. Недоспалите момичета и момчета с фирмени престилки лъскаха хромираните ножове и вилици, режеха тонове салати, зареждаха тостерите с дъхав хляб и сгъваха по масите ленени салфетки. Ей сега възхитителният аромат на цветя в кипърското утро щеше да се смеси с аромата на кроасаните и в ресторанта моментално щеше да се нареди опашка от дисциплинирани до идиотизъм немски туристи. Вездесъщите германци не само се появяваха на закуска в пълен състав точно на минутата, но дори скачаха в басейна сякаш по свирката на своя шеф на групата — един зачервен от слънцето фриц с къси панталони.

Белов си помисли, че спокойно може да подремне още четирийсетина минути, докато не отмине вълната от кресливи бюргери. И в този миг окончателно се събуди…

Звукът, който възприе като звън на прибори за хранене, нямаше нищо общо с тях. А всъщност някъде долу тракаха първо отваряни и сетне отново затваряни решетки. И миризмите в тази нова реалност не бяха свързани нито с морето, нито с цветята или с тестото с ванилия. Въздухът беше напоен с тежката миризма на клозет и хлор. Тук нямаше германци и по принцип не можеше да има сервитьори. Защото това беше килията на следствения арест в Красносибирското управление на вътрешните работи.

Точно тук вчера късно вечерта бе докаран генералният директор на комбината „Красносибмет“ Александър Белов. Същият онзи Белов, чието открито лице напоследък се усмихваше от телевизионните екрани, страниците на вестниците и кориците на списанията. Най-успешният мениджър, който за кратко време бе успял изведе умиращия комбинат сред лидерите на алуминиевата промишленост. Същият онзи Белов, когото чуждестранните партньори високо ценяха, а подчинените му уважаваха, тъй като получаваха най-високите заплати в региона, а може би и в страната. Онзи, когото въпреки съмнителното му минало се опитваха да спечелят като почетен член много вузове в страната, защото за тях това означаваше дотации и грантове. Красавецът, умникът, глезеникът на съдбата и… просто богатият човек.

Какво се бе случило там, горе, в недостижимите висини, по високите върхове? Никой не знаеше с всички подробности коя Анушка бе разляла фаталното олио върху релсите на съдбата и с това бе задействала хиляди причини и следствия. Но резултатът от невидимата верижна реакция беше арестът на Александър Белов, отвеждането му под стража в Красносибирск и затварянето му в тази килия на следствения арест с дъсчен нар вместо легло и смърдяща влажна възглавница.

Задържането му беше проведено блестящо и дори ефектно. Очевидно режисьорът на тази постановка разчиташе на средствата за масова информация. Арестуваха Белов още в актовата зала на Уралския университет след блестящата му реч на празника по случай деня на студента — на Татянин ден. Една пълна първокурсничка тъкмо се бе отправила към сцената, за да връчи на оратора куп бележки с въпроси, когато изведнъж се разнесе тропотът на тежки обувки и зад завесите по пътеката между банките и страничните входове на залата към Белов се втурнаха облечени в черно хора с насочени къси автомати и викове: „Федерална служба за безопасност. Хвърли оръжието! Ще стреляме!“ Командирът им спря до Белов и каза:

— Имаме заповед. Трябва да ни придружите…

Той нямаше намерение да троши челюстите на бойците и да бяга от преследвачите си. Нещо повече, беше готов по всяко време лично и доброволно да се яви в прокуратурата, за да даде показания. Не изключваше вероятността рано или късно да го поканят там. Но този маскарад очевидно минаваше всякакви граници.

— Какво ви става, момчета, да не ви е паднала тухла на главите? — успя само да каже Белов във все още включения в този момент микрофон.

Сетне средствата за масова информация дълго и по всевъзможни начини щяха да спрягат тази фраза. В маскарада бяха включени не по-малко от трийсетина бойци. Двама от тях професионално му извиха ръцете зад гърба и го поведоха полуприведен по коридора между банките. Това беше много красиво изпълнено и съвършено безсмислено, тъй като ораторът отдавна вече не носеше нито ТТ, нито каквото и да било друго оръжие и дори и през ум не му минаваше да оказва съпротива. Тъкмо обратното, въпреки унизителното положение, в което бе поставен, арестантът запази пълно самообладание. Докато го водеха през залата, ироничната усмивка, която притихналите студенти нямаше как да не видят, не слизаше от лицето на Белов.

От гледна точка на повечето присъстващи престъпното му минало не беше нищо повече от пикантен щрих в биографията му, нещо като фамозна игла върху строгата вратовръзка на бизнесмена, която придаваше шик на безупречно ушития му костюм. Доста хора дори бяха убедени, че бандитските страници от живота му са измислени от хитрите журналисти. Понеже, ако Белов нямаше такова минало, щеше да изглежда просто като някакво изкусно създадено същество по Карнеги в качеството му на доказателство за осъществяването на „американската мечта“. А така бандитската младост правеше този странен и успял красавец съвсем близък, роден, руски и леко безпътен…

Светещите стрелки на „командирския“ часовник, който не му взеха при задържането, показваха три и половина. Белов стисна зъби и зарови лице във влажната възглавница. Сега нямаше да мисли за всичко това. Трябваше да се постарае да си доспи през часовете, които му се полагаха. Първо, защото сутринта, когато щяха да го разпитват, трябваше да е с бистра глава. Понеже най-вероятно точно през този ден щеше да се състои разговорът му със следователя и всичко трябваше да си дойде на мястото. А освен това много му се искаше да досънува онзи прекрасен сън, който му припомняше събитията от предишния живот. Той стисна очи и напрегна волята си, за да се събуди… в Кипър.

Сервитьорите долу вече бяха престанали да тракат с приборите за хранене и чиниите. Белов се протегна, представяйки си как ще намъкне дънките си, ще си метне ризата, ще слезе долу и ще се изкефи на закуската… И ще лежи на брега през целия последен ден от пребиваването си на острова. Щеше да му е обидно да си тръгне от Кипър, без нито веднъж да се потопи в морето…

Общо взето, Саша не знаеше какво означава отпуск. Дори не можеше да си се представи в ролята, да речем, на екскурзиант с фотоапарат на врата, който по команда на екскурзовода извръща глава наляво и надясно, или на безделник, който обръща различни части на тялото си към слънцето и бдително следи да получи равномерен загар. Ама, че смешно!

И преди това всяко пътуване в чужбина за него означаваше само делови преговори и пак преговори. Дори редките му опити да се „отпусне сред природата“, които си позволяваше в миналото, неизменно завършваха с по някоя недопушена цигара и с необходимостта да скочи в колата и да се понесе нанякъде. И макар че Александър Белов се бе превърнал в голям началник и бе получил законното право на „богаташки“ радости, през последните две години не можеше и дума да става за отпуск…

Той се хвърли в големия бизнес с главата надолу. И постъпи така, както правеше винаги: кратък размисъл и крачка напред. Без каквито и да било колебания и уговорки и без опити да си представи какво би станало, ако не се бе случило така, както се бе случило.

От длъжността началник на охраната Белов изведнъж се озова в креслото на генералния директор на Красносибирския комбинат за алуминий. И макар че бе избран единодушно и бе назначен от Съвета на директорите, той не можеше да не усеща, че този въртящ се мек стол с облегалки за ръцете не му се бе паднал „по общоприетия начин“. Понеже как беше прието да се върви към директорския пост? Крачка по крачка, с приклякване и ниски поклони и с трупане мускули в подмолните игрички…

Той знаеше, че стремителното му излитане в кариерата, нарушило всички ритуали и канони, щеше да предизвика раздразнение сред номенклатурните ръководители и че в тези среди си е спечелил репутацията на нагъл тип и натрапник. Но тъкмо от това изобщо не му пукаше. Най-важното бе, че никой — нито равните му, а още по-малко подчинените му — биха посмели дори зад гърба му да го нарекат мухльо.

Белов застана начело на многохилядния колектив на „Красносибмет“ точно толкова уверено и естествено, както навремето оглави своята Бригада. Мислеше много и рискуваше още повече. Тъй като нямаше време да се обучава в бизнес школите и други повишаващи квалификацията учебни заведения, четеше всичко за управлението на бизнеса, което му попаднеше под ръка, и от прочетеното си направи ценен извод. А именно, че онзи, който се е научил да ръководи колектив от трима души, ще може да се справи с всякакъв брой подчинени и във всяка сфера на дейност. Или поне нищо през тези години не го бе убедило в обратното…

Пътуването на генералния директор на Красносибирския комбинат за алуминий Александър Белов до световноизвестния курорт нямаше нищо общо с почивката. Както е известно, Кипър е градът на контрастите — половината от пристигналите тук си почиват нонстоп, докато другата половина настървено бачкат, а трети вид просто не съществува. Белов принадлежеше към кръга на онези, които бачкаха.

Той изпитваше благодарност към този прекрасен остров или по-точно, към законите, които действаха на гръцката му територия. Именно благодарение на офшорната зона преди година той използва една от схемите, която широко се прилагаше в световната икономическа практика и която му позволи да спаси комбината. И не само да го спаси, а и да го включи в списъка на най-успелите печеливши предприятия в Русия.

Животът е пълен с парадокси. Навремето кипърската офшорна зона помогна на неговия „Красносибмет“ напълно законно и рязко да съкрати данъчните отчисления за бюджета и по този начин да оцелее и да не потъне окончателно. И в крайна сметка да се превърне в един от най-големите данъкоплатци в страната. Или поне данъчните отчисления на неговия комбинат запълваха по-голямата част от бюджета на Красносибирския регион. И какво излизаше? Излизаше, че по много хитър начин кипърците бяха вложили своята дан в икономиката на Русия…

Александър извърна глава и с изненада откри върху копринената възглавница до себе си рижите къдрици и напрегнатото лице на жена, която се опитваше да изглежда дълбоко заспала. Погледнато като цяло, поредната сексуална победа не му донесе нито удоволствие, нито удовлетворение. Той стана, излезе на балкона и запали цигара, наблюдавайки равнодушно партньорката си, която с грациозни движения се загърна с чаршафа, а сетне изприпка боса към банята като същинска Айседора Дънкан. Дамата приличаше по нещо на прочутата танцьорка.

Иначе беше като всяка жена — погледната отблизо, не беше кой знае каква красавица, но и никак не изглеждаше зле. Средна работа от серията „и преминах покрай нея със сърце студено…“. Макар че като че ли точно това беше най-добрият вариант — неангажиращ кратък контакт без чувства и без необходимост да се поддържат отношения по-нататък. Защо се случи това? Един дявол знае защо.

Саша си спомни как… Колко отдавна бе станало това! Той се върна от казармата, изпълнен с желание да обича, и преживя първото си сътресение. Историята беше от баналните, които се случват под път и над път: „Раздялата веднага отшумя, не го дочака тя сама…“ Спомни си как захвърли венчалния пръстен, предназначен за Лена, далеч в храстите. Преди да изчезне, той проблесна във въздуха и… Явно тогава очерта в живота му такава траектория, че никога да не види щастие в любовта.

Споменът за голямата му любов номер две остави в душата му не по-малко горчилка. От време на време бившата му жена Олга се мяркаше в живота му. И всеки път Александър се опитваше да открие, да разпознае в тази истерична агресивна дама нежната цигуларка, онова момиче видение, което бе покорило сърцето му във вилното селище край Москва…

В живота му имаше и други любовни истории. Някои от тях приличаха на кратка песничка, други на бандитски хит, а от трети направо можеше да се направи бразилски или мексикански сериал… Както стана например с Ярослава.

Щом си спомни за Ярослава, Белов изпита тревога и грабна мобилния си телефон. Трябваше да изчисли каква беше часовата разлика между кипърския град Лимасол и Красносибирск. Не искаше да събуди цялото семейство с обаждането си, особено като се имаше предвид какви усилия костваше на леля му да приспи момченцето. Ала бе принуден да отложи разговора с близките си, защото изгората му излезе от банята и превземайки се от притеснение, го помоли да й даде една цигара. Това май че беше първият й опит за съпружеска изневяра. Не му се искаше да се обажда вкъщи в присъствието на чуждата жена.

— Ще си запишеш ли телефонния ми номер? — попита предизвикателно дамата, след като взе цигарата.

По дяволите, как ли се казваше: Вика? Инга? Белов й поднесе огънче.

— Или сексът не е повод за запознанство? — продължи тя в същия дух.

В подобни ситуации моментът на сбогуването беше най-неприятният. „Защо не си тръгне по-бързо“ — помисли си тъжно Белов и разтегли уста в най-обезоръжаващата си усмивка, която страхотно въздействаше на жените. Извади бележника си, демонстрирайки готовност да си запише телефонния й номер, и се засуети, тъй като не знаеше на коя буква да го отвори.

— У… — подсказа му жената, подсмихвайки се накриво.

— Какво?

— Отвори го на буквата „у“. Удодова Алла.

„Алла, слава на Аллах!“ — въздъхна с облекчение Белов.

Жената изтълкува тази въздишка по свой начин.

— Да, да, съпругата на същия онзи Удодов — каза иронично и не без скрита гордост тя. — Както виждаш, нося високо знамето…

Тя си дръпна от цигарата и се престори, че се задави. Като че ли се канеше да заплаче, а това вече щеше да е прекалено. В момента му липсваха само истерии заради накърнената съпружеска чест…

Преди няколко дни по време на закуска той забеляза Алла в ресторанта на хотела. Жената го стрелкаше с печално-високомерни погледи и си придаваше бодряшки вид, премятайки едно върху друго загорелите си колене. Само сляп човек не би забелязал предизвикателните сигнали, които му изпращаше. Белов не ги пропусна и на няколко пъти машинално открои в ятото от приятелки доста позагорялото й тяло в бяла рокля без ръкави, червеникавите й коси и почти бялото й червило — с тези дрехи и с този причудлив грим на фона на тена й дамата приличаше на негатив.

Горещите погледи и уж случайните докосвания край шведската маса обещаваха буйна страст. Ала по време на непосредственото сближаване разочарованият Белов не почувства нищо друго освен… физиологичен спазъм. Жестът, с който красавицата обгърна шията му със загорелите си ръце, когато останаха насаме в стаята му, изобщо не напомняше за нежно и непреодолимо влечение, а по-скоро приличаше на началото на някакъв чуждестранен ритуал. Един дявол знаеше какъв беше този ритуал и изобщо не беше ясно дали тази жертва от страна на неизвестния идол й бе необходима…

— Хайде да отидем да изпием по едно кафе — рече той и я прегърна през кръста уж за да я успокои, а всъщност за да я избута към вратата.

Жената нервно повдигна рамо:

— Нямам време да пия кафе. Днес съпругът ми пристига от Москва. — И си отиде, оставяйки вратата открехната.

„И все пак се обиди“ — помисли си равнодушно Белов и в същия миг забрави и за измамените женски надежди, и за самата Алла. Започна да набира номера по мобилния си телефон, за да разбере как са Ярослава, леля му и детето. А след това трябваше поне веднъж да се топне в Средиземно море, преди да се прибере вкъщи.