Александър Белов
Целувката на Темида (14)

13.

— Наистина, докторе, Кама Сутра пасти да яде! — разказваше възбудено новият пациент на модния лекар психоаналитик.

— И колко често имате такива видения? — стараейки се да прикрие прозявката си, го попита Станислав Маркович Вонсовски, който в три часа през нощта продължаваше да стои на поста си само заради Хипократовата клетва и заради интереса си към необикновения клиничен случай.

— Когато има пълнолуние! По веднъж в месеца — отвърна с готовност Глигана. Сетне изведнъж млъкна и попита: — Докторе, ама да не би аз да съм такова… мутант? Може да мутирам в жена? Нали и те по веднъж в месеца имат проблеми…

Докторът не обърна внимание на това толкова деликатно предположение и се замисли. От думите на пациента се очертаваше странна и интригуваща картина. Всеки месец при този мъж задължително се появяваше бившата му жена в образа на Шехерезада. Налице беше изумителен архетип, тъй като той можеше да се закълне, че неговият пациент никога не е чел перлата на арабския епос „Хиляда и една нощ“. Фантомът на жена му не само не му отказваше интимна близост, както често постъпваха живите съпруги, които бяха убедени в неразрушимостта на отношенията с мъжете им, но дори напротив — измисляше палави любовни игри.

— Съпругата ви приказлива ли беше?

— Общо взето, да… Не си затваряше устата.

— А вие казвате, че видението мълчи?

— Ами, общо взето, мълчи… — притесни се Глигана. — В смисъл, че охка и пъшка… Понякога ми рече… как беше? Свиньо… Изобщо, нали разбирате?

— А… не ви ли се струва, че това е прекрасно?

— Не ви разбрах, докторе. Кое е прекрасно?

— Тази жена. Любяща, страстна и освен това мълчи, за нищо не ви упреква…

— Общо взето, в сравнение с живите жени май че не е зле — съгласи се Глигана, след като помисли. Той мъчително се опитваше да разбере накъде бие докторът.

Докторът също размишляваше, рисувайки в бележника си женски фигури. Това беше много странен случай, дори би могъл да каже, че бе уникален за практиката му. Повечето от неговите пациенти изглеждаха по съвсем друг начин: те бяха страдащи, агресивни и потиснати хора, които при всички случаи бяха нещастни и затънали в бездната на раздора със самите себе си. И ако трябваше да се изрази с няколко думи, целият авторски метод на доктор Вонсовски се състоеше в това да вкара в релсите „системата на удовлетворение“.

Тази система, „монтирана“ в главния мозък на всеки човек, по едни или други причини често се оказваше задръстена, замърсена или разбалансирана от външни обстоятелства. При всеки отделен случай Станислав Маркович прилагаше своя лечебен комплекс, който в зависимост от обстоятелствата включваше елементи на психоанализа, масаж и дори едно лекарствено средство с условното название „Балсамът на Вонсовски“, което в този момент се намираше на мъчителния стадий на патентоването.

Но този случай, както се казва, беше извън всякакви представи. Пациентът изглеждаше направо щастлив човек и в хармония със себе си. Лекарят бе запомнил този младеж, тъй като им се бе случвало да се срещнат в предишния им живот. Ромео беше бандит и говедо каквито рядко се раждаха. Но сега, след травмата, той изглеждаше далеч по-добре отколкото преди. Пък и обществото повече би го предпочело за свой член в този момент.

— Мога да направя така, че тези видения да престанат да ви безпокоят — каза най-сетне докторът, като натърти на думата „мога“. — Необходим е само един кратък курс по рефлексотерапия, успокоителен комплекс и някои препоръки за вашия начин на живот.

— Какво имате предвид? — Глигана стана от кушетката и се поколеба къде да дене босите си крака, които трогателно надничаха изпод трикотажните му дълги гащи в нежен небесносин цвят.

Лекарят му подаде една постелка и продължи:

— Първо, като се има предвид каква травма сте получили, трябва напълно да се откажете от алкохола. Да спазвате диета. Да вземате студен душ преди лягане. А най-важното е да подредите личния си живот. Да си намерите постоянна приятелка или да се ожените.

— Не, докторе. Не става — решително завъртя глава Глигана. — Надя няма да ми разреши. Кълна ви се, че само да заведа жена вкъщи, тая тарикатка наднича изпод леглото и казва, че тази жена е абсолютно лайно. А аз я поглеждам и виждам, че тя е права…

— Значи, вашият фантом все пак разговаря? — заинтригува се лекарят.

— Не, мълчи. — Смръщи чело пациентът, опитвайки се да изрази онова, което по принцип не можеше да бъде изразено. — Но като че ли ми го внушава.

— Е, какво да се прави, вие решавате. Ще се отърваваме ли от образа на жена ви или…

Глигана сведе очи, тъй като не му беше лесно да отговори:

— Абе, не. Нека да идва при мен. Само че нека престане да ме командва.

Пациентът погледна към клетката с притихналите папагали, понижи глас и изложи главната причина за тревогата си:

— Докторе, тя непрекъснато ме кара да върша разни глупости.

— Еротичните игри ли имате предвид?

— Не. Там всичко е наред. Само че след като… Абе, нали разбирате? Тя казва… Мамка му! Не казва, а ми внушава, че трябва…

— Какво?

— Абе, че трябва да деля каквото имам с бедните.

— В какъв смисъл „да делите“?

— Ами в пряк. Първо ме накара да раздам всичките си пари — всичко, което имам в портфейла! — да ги раздам на просяците край църквата. И аз отидох и ги раздадох. Това стана миналия месец — въздъхна дълбоко Глигана. — А пък вчера закарах домашното си кино в приюта, мамка му… И си мисля докъде може да се стигне така? Ами, ако ме накара да си дам джипа. Че аз не съм момче, та да ходя пеша.

Лекарят сведе глава, за да скрие усмивката си, и започна да пише рецепта. И предписа на пациента си най-баналното и сигурно средство — бром. Добрият стар бром нямаше да увреди мозъчните му гънки и със сигурност нямаше да навреди нито на болния, нито на онези, на които той помагаше.