Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (13)
Оригинално заглавие
Поцелуй Фемиды, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

Част III
Пирът на победителите

23.

След яростния изблик, предизвикан от разговора му със Зорин, Саша се готвеше за карцера. Ядосваше се, че Зорин (или онзи, който стоеше зад него) успя да намери най-уязвимото му място и да му нанесе удар точно там. Искаше само да защити Ярослава от публичната гавра.

Ала противно на очакванията му надзирателят не го поведе към карцера, а към килията, в която се бе преместил за последен път. Още от прага Саша усети промяната в атмосферата, в настроението и дори в звуковия фон. Тръпчивата миризма от извършената наскоро дезинфекция беше примесена със силния дъх на чесън и алкохол. През няколкото часа, които Саша прекара тук, той не успя да запомни лицата на всички обитатели в гъсто населената килия. Но сега забеляза, че сред затворниците е извършена частична ротация.

А основният източник на неприятното му чувство беше Грот, който с надменен вид седеше на мястото на Семьон, с когото водеше непрекъсната война, когато беше на свобода. Сега той се радваше на усещането за собственото си величие, тъй като доста отдавна не му се бе удавало да изтласка врага си от позициите му. Нещо обаче му пречеше да е напълно щастлив — съдът току-що бе освободил Семьон от ареста заради недоказано обвинение.

Грот продължаваше да се прави на моряк и пак беше облечен в неизменната си моряшка фланелка. Капитанската му брадичка, която успяваше да поддържа дори в затвора, се беше прошарила. Преди няколко години Саша бе принуден да му се довери в труден момент, а той го предаде на чеченските бойци. На Саша и през ум не му бе минавало да си отмъщава за това предателство, но Грот беше убеден, че именно той го е предал на ченгетата, за да си отмъсти. Конфликтът беше неизбежен и затова бе по-добре да си изяснят нещата веднага. Това беше ясно и за двамата. Първият ход направи Грот:

— Здрасти, Бели. Как е Кумът?

Това беше абсолютно ясен за всички затворници намек, че Саша е бил на среща с началника на оперативната служба. Да разговаряш с Кума, означаваше да доносничиш.

— Не съм се виждал с Кума. Още не съм дорасъл за това за разлика от някои — усмихна му се Саша.

В килията гуляеха. Част от обитателите й се бяха събрали около масата. Там имаше печена кокошка, салам и кашкавал — все деликатеси, които бяха рядкост в затворническите килии. Съдейки по миризмата, вместо обичайния в такива случаи чай в чашите имаше някаква благородна напитка — най-вероятно ром. Ако човек се ориентираше правилно, в затвора нямаше нищо невъзможно.

— Какво празнуваме? — Саша не откликна на поканата да се присъедини към тях и седна на нара си.

— Моето завръщане, какво друго! — отвърна Грот. — За крадеца затворът е като роден дом.

— Че кой тук е крадец, Грот, да не би да си ти? — попита с невинен вид Белов.

В килията настъпи тишина, а Грот се наежи, защото също разбра намека. Формално Грот продължаваше да принадлежи към съсловието на крадците и когато му паднеше случай, обичаше да го подчертава. Ала всъщност отдавна бе загубил това право, тъй като нееднократно бе нарушавал много от техните неписани правила и принципи. Освен че беше безпринципен и подъл, той бе прекалено алчен и нахален дори за затворник. Мишкуването и предателството спрямо своите не беше на почит нито в престъпния свят, нито в пионерския отряд, нито в елитния клуб на джентълмените. И по тази причина въпреки големите му амбиции той така и не успя да направи достойна кариера на крадец. Неслучайно надзорник в Красносибирск стана Семьон, а не Грот.

— Да не би някой да се съмнява в това? — процеди най-сетне виновникът за тържеството.

— Не — сви рамене Белов. — Просто не съм в час. И затова уточних за всеки случай.

— Аз, мамка му, дори вестници не чета, камо ли да завързвам запознанства с журналисти — върна се Грот към прекъснатия разговор.

— А имат ли доказателства? — попита някой от затворниците.

— Казват, че май се намерил някакъв свидетел, който ме бил видял край сградата на заводската администрация онази вечер, когато са убили онзи… коректор… да му го натаковам… редактор.

— А ти какво им каза?

— А пък аз им казах, че ще им закарам хиляда свидетели, които не са ме виждали там.

Слушателите се закикотиха. Печалният Дъб, който не вземаше участие в гуляя и през цялото време лежеше на горния нар, защото беше разстроен, че на него му провървя по-малко, отколкото на Семьон, най-неочаквано се обади:

— А пък ти не си бил там и не си убил никого, така ли?

— Че как иначе! — Стрелна го със злобен поглед Грот. — И Саша Белия може да го потвърди. Нали така, Бели? Нали ти не си ме видял там? Ще ми станеш ли свидетел, че не си ме видял там?

— Когато става дума за теб, Грот, нищо не мога да гарантирам. Дори ако ме попитат: Грот има ли брада, аз ще кажа: „Откъде да зная, може да е фалшива.“

Смехът разтърси стените на килията. Грот издържа удара с чест, изчака публиката да се успокои и направи следващия си ход:

— Знаеш ли какво, Бели, чак сега се сетих. А може би самият ти си очистил онзи тлъст изрод? Че защо не? Бил си там, сджафкал си се с журналиста. И си имал мотив, защото този журналист е изровил нещо много кофти за теб…

— Може да съм аз. А може и да не съм аз — отвърна Белов. — Само едно не мога да разбера. Щом ти не се познаваш с журналиста, откъде знаеш, че е бил изрод, и то тлъст? И да не би той лично да ти е разказал за компромата срещу Белов?

Всички разбраха, че шегите са свършили и разговорът става сериозен. Няколко души се изсмяха по инерция и веднага замлъкнаха. Грот рязко прекъсна разговора. А участниците в приключилия празник се разпълзяха един след друг по ъглите си.

Грот избра подходящ момент, приближи се до Саша и като понижи глас така, че да не го чуят останалите, каза:

— Запомни едно, Бели. Тук не ти е Москва и не ти е офисът на заводската управа. Тъй че си мери приказките.

— Заплашваш ли ме?

— Да пази бог! — Той вдигна ръце в знак, че се предава. — Аз не съм злопаметен. Просто съм зъл и имам добра памет. През нощта можеш да паднеш от долния нар и да се претрепеш. Или да си наденеш въжето. Всички знаят колко ти е тежко. „Суицид“, казано на научен език.

Дори тази заплаха да не бе прозвучала, Белов имаше всички основания да се бои. Явно съдебният процес нямаше да донесе желаният резултат за онези, които го бяха подхванали. Опитите да го пречупят и да го накарат да се самоубие до този момент също не даваха плодове. Обвинението се разпадаше като картонена къщичка. Оставаше само едно просто и ефективно решение — да го унищожат физически. И явно главната роля в това начинание беше отредена на Грот.

 

 

След като свириха отбой, Саша старателно обмисли вариантите за развитие на събитията. Там, където се намираше неговият нар, беше тъмно. В следствения арест винаги не достигаха крушки и точно днес беше изгоряла и третата от четирите лампи, които се полагаха в голямата килия. Светлината на единствената останала крушка осветяваше само малка част от помещението точно до вратата.

Александър легна върху одеялото така, че във всеки момент да може да реагира на евентуално нападение. Сложи ръка на челото си, за да защити главата си от удари и гърлото си от посегателства. Така можеше поне за кратко да си почине, без да изключва слуха си, следейки и най-малкото отклонение в общия хор от хъркане, подсвиркване и сумтене на съседите си в килията.

Пред очите му се заниза редица от образи. Свилата се на дъното на своя подобен на карцер вътрешен свят Ярослава. Леля му, която въртеше земята с голи ръце като Господ Бог, макар силите й вече да бяха на изчерпване. Ваня Белов, който отваряше електронната си поща и за кой ли път не намираше в нея писмо от баща си. Олга, която продължаваше безсмисленото си плаване в океана на живота, изгубила от поглед всички брегове… Забравени и незабравими лица, живи и отдавна умрели хора се обръщаха към него и му припомняха дълговете и отговорността му, от които той — Белов, не можеше да се отърве дори и в затвора. Най-неочаквано пред него се появи лицето на Космос, изкривено от ярост — такова каквото беше в навечерието на избирането на Саша в Държавната Дума. „Разбери, трябваш им мъртъв!“ — каза му с глух глас той.

Саша се сепна и се заслуша. Нещо в общия фон от звукове се бе променило. Хъркането на спящия до него подпухнал и очевидно болен мъж, когото смятаха за доносник, бе сменило тоналността си. Сетне Белов чу шумолене. Той не смени позата си, за да не стресне онзи, който се прокрадваше към него, но слухът му се изостри до краен предел. И по едва доловимото движение на въздуха се досети, че срещу него ще бъде извършено нападение. Когато невидимият противник се надвеси над нара му, Белов преброи до десет и рязко го удари с обърнатата си напречно длан. Тихият вик потвърди, че го е улучил където трябва — във врата. В същата секунда той скочи върху падналия на пода Грот, обърна го по корем и го стисна за гърлото.

— Само да извикаш и ще те удуша — прошепна в ухото му Саша.

Издърпа от ръцете на нападателя си въже. Прекрасно! Можеше да премахне желанието на Грот за по-нататъшни действия лесно и тъй да се каже, естетично. Достатъчно бе да завърже кутретата на противника си зад гърба му и щеше да си осигури неговата лоялност. Затова в тази ситуация въжето, предназначено за собственото му гърло, му дойде много добре.

— Не се ядосвай, Бели — изхърка Грот веднага щом имаше възможност да издаде звук. — Трябва да изтърпиш… — Той не се съпротивляваше, когато Саша завърза ръцете му и по-точно, пръстите му със собственото му въже.

— Значи излиза, браточка, че ти си дошъл тук да си поговорим! А пък аз едва сега разбрах тази работа. — С тези думи Саша започна да извива ръцете на Грот, докато той не застена от болка. — Е, хайде, казвай, кой те изпрати?

Лакеите на Грот, които със закъснение му се притекоха на помощ, му попречиха да отговори. Но той ги възпря с едно кимване с глава и им заповяда да не се намесват.

— Аз, Бели, трябва да си обирам крушите оттук — рече Грот, шепнейки доверително, — здравата съм я закъсал с този журналист. Дори да ми спестят обесването, освен на доживотен затвор, нямам на какво друго да се надявам…

— И ме каниш да ти направя компания, така ли?

— Ами…

— Кур. На мен ми харесва в затвора, уморих се вече от големия бизнес. Понеже тук Кумът мисли вместо мен и не нося никаква отговорност…

— Кур за тебе! Хората казват, че няма да излезеш жив оттук. Ще те очистят още докато си вътре, преди изобщо да стигнеш до съда.

— А ти откъде знаеш това?

— Едно птиченце ми каза, ти си труп, Белов.

— Ей сегичка ще хванем това птиченце за човчицата. — Саша натисна силно тила на Грот, като в същото време продължи да извива ръцете му. — Не вдигай шум, а по-добре си спомни как се казваше птиченцето.

Мъжът на съседния нар престана да хърка, размърда се и с тъничък глас повика насън майка си.

— Е?

— Наистина не зная, Бели! Но са някакви много сериозни момчета, не са от нашите. Играят на тъмно. Сто пъти вече съжалих, че се забърках с тях… Хайде, пусни ме, не мога да търпя повече!

Белов се замисли. Съмваше се, в килията стана по-светло. Скоро щяха да ги вдигнат от сън.

— Сега ще ти причиня много голяма болка. Но ти, Грот, се опитай да я изтърпиш и не ми се сърди, в това няма нищо лично. Просто нямам изход.

С тези думи Саша дръпна силно нагоре извитите зад гърба ръце на Грот. Той старателно премери силата си така, че раменните му кости да си останат на мястото, а ставите му да пострадат точно толкова, че през близките две седмици Грот да не може да задържи в ръцете си нищо по-тежко от купата с буламача. Глухият стон, който се разнесе в килията, накара всички хъркащи да замлъкнат.

От горния нар се провеси Дъба.

— Бели, добре ли си?

— Аз съм добре. Просто Грот сънува кошмари…