Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (13)
Оригинално заглавие
Поцелуй Фемиды, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

35.

Белов изобщо не можеше да реши как е по-добре да постъпи — дали да се застъпи за Лайза и другите заложници, или да се престори, че нищо не се е случило. Численото предимство беше на страната на Грот и неговия отбор, затова шансовете да промени ситуацията в своя полза бяха равни на нула. Прецени, че е по-добре да не избързва с активните си действия и се отдръпна до стената, като държеше под контрол всички движения на тези отрепки.

Грот огледа със задоволство събралата се компания и нареди на чевръстия Мориарти да „залости люковете“. Сръчният мъж бързо се справи с ключалката на служебното помещение, заключи и провери здравината на решетките на двата прозореца в стаята. Единият от тях гледаше към двора на затвора, а другият, който беше по-малък — към стълбището.

— За какъв дявол го взехме този ботаник? — чудеше се Грот, посочвайки младежа, който се оказа англичанин и сега седеше в ъгъла, както и останалите заложници, които се стараеха да не правят излишни движения. — Двете жени ни бяха достатъчни. — Внезапно сграбчи Лайза за ръката и я дръпна към себе си.

Гоблин възприе тази забележка като сигнал за действие, изтича при младежа, изправи го на крака и майсторски го повали в безсъзнание с един удар в челото. Стъклата на очилата се забиха в лицето на нещастника, той полетя към стената, удари се в нея и се строполи на пода. Старицата се хвърли с вик „Били!“ към него, а Саша — към Гоблин. Белов подскочи и го ритна с всичка сила с тока си в слънчевия сплит, а преди той да падне, се завъртя на пета и заби подметката на тежката си обувка в ухото му. Гоблин загуби съзнание.

Започна сбиване, по време на което Саша успя да отблъсне нападащите го от всички страни мъже, но в крайна сметка лакеите на Грот го обезвредиха, като се стовариха отгоре му и го притиснаха по лице на пода. Грот, който с интерес следеше мелето, се приближи до Белов, прицели се в него и стовари гранатата във врата му. Отрепките се разбягаха на всички страни като подплашени хлебарки, но Грот ги възпря през смях:

— Кротко, шибаняци, гранатата е учебна!

Заповяда им да приковат жените за радиатора на парното отопление с белезниците, които намериха в стаята, а Гоблин и Саша, които лежаха на пода в безсъзнание, да издърпат встрани и да ги подпрат на стената до ранения младеж.

Освен белезници бандитите откриха в стаята на надзирателите и други полезни неща. Например още една връзка ключове, на която най-вероятно имаше и ключ от наблюдателната кула. Пелтека отвори вратичката на стенния шкаф и издаде радостен вопъл:

— К-к-като че ли са ни ч-ч-акали!

Всички видяха, че на поличката върху кутия бонбони имаше букет лалета, загърнати в шумолящ целофан, а в дъното й се мъдреха няколко бутилки коняк.

Белов се свести и тихо простена. Сигурно някой от надзирателите имаше рожден ден, може би това дори беше Анюта… Той се стараеше да не поглежда към Лайза, защото в този момент никой не се нуждаеше от геройските му номера! Лайза също се правеше, че не го познава, и тихо разговаряше на английски със старицата, като я наричаше „бабче“. Саша успя да долови нещо от онова, което двете си говореха.

Грот обобщи първата част от операцията. Според него въпреки провала на първия вариант на плана нещата не вървяха чак толкова зле. Чуждестранните заложници им бяха дошли много добре. Сега оставаше само много сръчно да ги заменят срещу някакво свястно превозно средство. Бандитите седнаха край масата и започнаха да обсъждат списъка от искания, който щяха да предявят пред администрацията на затвора срещу живота на заложниците. Настроението им се подобри, особено след като започнаха да си подават от ръка на ръка бутилка коняк.

Подпирайки се на стената, Саша успя да се изправи и в яда си изпсува толкова мръсно, че Лайза го погледна осъдително. Гоблин също се размърда и започна да идва на себе си.

— Виж какво, Грот — обърна се Саша към престъпния бос. — Не схващаш добре ситуацията. Този път наистина я оплеска. Знаеш ли кои са тези хора? Те са от Комисията по правата на човека към Европейския съюз!

— Още по-добре. Това значи, че тази виолетова мисис Хъдсън ще ни свърши по-добра работа от която и да било бронежилетка. Нали така, сладурче? — попита той старицата, която не разбираше нито дума.

— Грот, трябва да пуснеш старицата. И ранения — също. Ти никога не си безчинствал!

Грот малко се пообиди, защото Белов очевидно го мислеше за слабак. В това време Били, който до този момент лежеше неподвижно в ъгъла, започна да шари с ръка по пода, търсейки очилата си. Лицето му беше обляно в кръв.

— Не мърдай, говедо! — Престъпният бос тръгна към ранения с явното намерение да докаже колко е суров.

Саша отново не се сдържа, застана между тях и удари Грот по рамото. Този път никой не се намеси в техните взаимоотношения.

— Бели, пак пикаеш срещу вятъра — каза престъпникът, когато си пое въздух. — Не ставай досаден. Пелтек, дай ми букета — заповяда на дефектния си асистент и отново се обърна към Белов: — Да не мислиш, че съм малоумен и нищо не виждам? Даже и идиот би забелязал, че си падаш по тая фръцла! — Той издърпа букета от ръцете на Пелтека и отиде при американката.

Саша се стегна и се приготви за атака, но се оказа, че напразно се е притеснил. Грот приглади с ръка косата си и с ловкостта на стар морски вълк се поклони пред учуденото момиче.

— Мис — каза й той с достойнство, поглеждайки към Белов, — разрешете ми от името на руския престъпен свят да ви поднеса този скромен букет в знак на признателност за вашата толкова необходима на всички ни правозащитна дейност. Ура, другари! — И той се присъедини към кикотенето на своите сподвижници, които най-сетне оцениха подигравката му.

След което последва кратък, но вълнуващ разказ за това как точно щяха да постъпят той и неговите приятели с Лайза, ако Саша не обещае да се държи кротко. В противен случай за него също щяха да се намерят белезници. Белов беше принуден да сключи примирие. Смутената американка застина с букета цветя в ръка, без да знае как да реагира на поведението на този опасен шут Грот.

— Стига си се правил на идиот, дръвнико — рече уморено Саша, — и си размърдай мозъка. Вече е време…

В този момент се раздрънча допотопният телефонен апарат, който стоеше на масата в служебното помещение. Обаждаше се полковник Медведев и предложи на бунтовниците веднага да пуснат заложниците и да се предадат. За разлика от Грот на него очевидно му липсваше въображение. И тъй като затворническият бос не им предлагаше нищо в замяна, стана ясно, че преговорите щяха да бъдат дълги и трудни…

 

 

Изминаха два часа, през които се проведоха още два телефонни разговора. От името на бандитите, разбира се, преговаряше Грот, а на другия край на жицата думата взеха началникът на управлението на вътрешните работи и районният прокурор.

По заповед на Грот Гоблин откопча „мис Хъдсън“ от радиатора на парното, прикри се зад нея като с щит и хвърли през прозореца на двора една бележка с ултиматум. Бандитите искаха да им доставят четири автомата „Калашников“ с резервни пълнители и още толкова бронежилетки, да докарат микробус пред портала на следствения арест и да им осигурят самолет с гориво, което щеше да им стигне до емирствата. Те имаха и още едно условие: да махнат снайперистите от покривите на съседните сгради. Притиснатият до стената полковник Медведев обеща да изпълни всички искания на бандитите.

 

 

Отново се занизаха първо минути, а сетне часове на очакване. По заповед на Грот Гоблин следеше всяко движение на Лайза. Това занимание му харесваше и той по всевъзможен начин демонстрираше на Белов, че е готов всеки миг да употреби насилие.

Въпреки това Саша разговаряше с Грот напълно спокойно. Вече почти го бе накарал да предаде на Медведев англичанина, който отново загуби съзнание. Аргументите му бяха много убедителни. Първо, трима заложници бяха прекалено много за успешното им изтегляне, а двете жени бяха напълно достатъчни. Второ, младежът беше ранен сериозно, нуждаеше се от операция и затова само щеше да им пречи. Че и като нищо можеше да ритне камбаната, а на този успешен етап от преговорите никой нямаше нужда от труп.

А истинският план, който Белов обмисляше през цялото време, беше прост и ясен. Трябваше първо да убеди бандитите да пуснат всички заложници, или поне двама от тях. А след това щеше да му мисли. Изведнъж му хрумна една идея. Прецени, че вече е настъпил моментът, в който можеше да покаже мобилния телефон, получен от Фьодор, извади го и набра номера на заводската администрация. Слушалката вдигна Люба, сякаш очакваше обаждането му. Гласът й беше странен и на Саша дори му се стори, че е пияна.

— Люба, не се учудвайте, това съм аз — Белов — рече той. — Веднага се обадете в телевизията и във всички красносибирски вестници, включително и в „Камбана“. Ако журналята искат да видят бягство на затворници, нека да дойдат в „Гарвановото гнездо“ веднага! — Щом се убеди, че секретарката е разбрала правилно задачата си, той прекъсна връзката.

— Това е добър ход — оцени действията му Грот. — Колкото повече свидетели имаме, толкова по-големи са шансовете ни да се измъкнем живи оттук.

— Само че нека да се разберем нещо: веднага щом журналистите пристигнат тук, ти ще пуснеш младежа. Повярвай ми, така е по-добре.

Престъпникът отново се съгласи, макар да не му харесваше, че Белия се държеше така, сякаш той е шефът.

Саша помоли Лайза да каже на старицата, че е възхитен от нейната издръжливост, че тя се държи много достойно, като нито за миг не губи присъствие на духа. В отговор на лицето на възрастната жена се разля широка американска усмивка. Тя оправи шалчето на врата си със свободната си ръка, тъй като другата отново беше закопчана с белезниците за радиатора на парното, и потупа Саша по бузата.

 

 

След час в двора на затвора се появиха журналистите. Операторите от телевизията вече снимаха пристъпящите из размекнатия сняг генерали и полковници от Министерството на вътрешните работи и тежковъоръжените с каски, палки и щитове специални части. Всичко вървеше нормално, без ексцесии и нямаше никакви видими белези за подготовката на щурм…

Жените се държаха геройски и изпращаха на Саша ободрителни усмивки. Грот и безгрижните му гвардейци, които бяха насядали край масата, започнаха да клюмат. Напрежението, дългите часове на очакване и алкохолът си казваха думата. Саша си помисли, че Грот греши, като позволи на разпасаното си братство да довърши всичкия коняк.

Обади се полковник Медведев. Неизвестността явно го беше изнервила и той се опитваше да изясни дали всичко е наред. За всеки случай още веднъж подчерта, че всички условия ще бъдат изпълнени, но че ще им трябва време, за да подготвят самолета. И им съобщи, че до половин час при тях ще дойдат санитари с носилки, за да изнесат ранения.

— И през ум да не ви е минало да ме пързаляте — предупреди полковника Грот, — ако сте намислили нещо такова, още отсега можете да си приготвите три ковчега по европейски образец с надпис ООН.

Медведев още веднъж обеща да не щурмуват и затвори.

Саша се подсмихна. Не се съмняваше, че в щаба са решили да завземат стаята на надзирателите с щурм и като обещаха на Грот самолет, просто печелеха време.

 

 

Когато в стаята остана един заложник по-малко, Белов предпазливо погледна през прозореца.

— Ей, Грот — подвикна той на престъпния бос, — виж прозореца на таванското помещение на жилищната сграда.

Грот погледна и се разпсува.

— Там има снайперист, да му таковам мамицата! Нали Мечката ми обеща да махне снайперистите от покрива!

— Той не е просто снайперист. Това в ръцете му не е снайперистка винтовка, а гранатомет. Сещаш ли се какво означава това за нас?

Бомбохвъргачката в ръцете на момчето от специалните части, което в този момент гледаше през процепите на маската си към тяхната стая, можеше да означава само едно — че в процеса на залавянето животът на заложниците не е най-важното нещо. Лайза се досети, че ситуацията се усложнява, и се притесни. Старицата изрече няколко гневно-въпросителни фрази на английски.

— Какво каза тя? — обърна се Грот към Лайза.

— Тя каза, че те няма да посмеят да стрелят по стаята, в която се намират членове на комисията от Европейския съюз.

— А ти как мислиш, Грот, дали ще посмеят, или няма да посмеят? — Саша го гледаше съсредоточено в очите, докато се убеди, че той най-сетне разбра за какво става дума.

А именно, че тук заложници бяха не само членовете на европейската комисия. Всички в тази стая бяха заложници. И освен това не ги пазеше някакъв си рецидивист като Грот, а един друг човек, който беше много по-жесток от него. И този човек искаше само едно — на всяка цена да се отърве от Белов. Животът на хората, които в този момент случайно се окажеха до него, нямаше абсолютно никакво значение.

Мобилният телефон на Белов завибрира. Той се отдръпна встрани и натисна бутона му.

— Саша, слушай ме внимателно — чу гласа на Веденски. Връзката беше прекрасна и всички в стаята го чуваха. — Щурмът ще бъде извършен точно в двайсет часа…

— Но ние ще им дадем заложниците! — опита се да възрази обърканият Белов. — Тук има и две жени!

— Това няма значение. Не ме прекъсвай и слушай. Щурм няма да има, но точно в осем без двайсет минути от тавана на жилищната сграда ще стрелят по вашия прозорец с гранатомет. Разбра ли ме?

— Да, разбрах, благодаря за информацията.

— И още нещо: жилищната сграда не е отцепена.

Връзката прекъсна. В стаята се възцари напрегната тишина. След това Лайза започна шепнешком да превежда на старицата всичко, което бе успяла да чуе и да разбере. Саша погледна към големия електронен часовник на стената: беше седем и четири.

Веденски! Той бе единственият човек, способен в тази минута да спаси невинните хора. И неслучайно предупреди Белов, че обсадата около сградата, в която се намираше снайперистът от специалните части, е вдигната. Това беше напълно обяснимо, защото никой не биваше да знае кой точно и откъде е стрелял по заложниците. Така щеше да е много по-лесно да се заличат следите.

Белов извади номера на Веденски на дисплея, за да го прехвърли в паметта на мобилния си телефон, но се оказа, че той е записан в указателя му. През следващите петнайсет минути не успя да се свърже с генерала. В отговор чуваше само къси сигнали. Времето го притискаше. Дали пък да не задейства Виктор и охраната на комбината? Само че как можеше да се свърже с него? Сега той едва ли беше на работа. Саша набра телефонния номер на леля си.

— Катя, как сте, къде е Виктор? — Знаеше, че напоследък цялата компания се събира у тях, а пък Катя и Виктор се бяха сприятелили.

В отговор чу хлипане. Изминаха няколко безценни секунди, преди Саша да разбере, че леля му не е в състояние да говори.

— Къде е Виктор? Какво е станало? — разкрещя се той. Имаше чувството, че всеки миг ще се взриви от напрежение.

— Отиде на летището! — Катя ридаеше. — Откраднаха Альоша… Глигана и неговата мръсница… Откарали са го на летището…

 

 

Белов моментално осъзна, че ситуацията се е променила, и бягството трябваше да се състои. Той затвори мобилния телефон и го прибра в горния джоб на якето си. Както винаги в минути на голяма опасност Саша беше обзет от абсолютно спокойствие.

— Грот, слушай ме внимателно… — каза тихо той, осъзнавайки, че трябва да намери убедителни аргументи, за да направи Грот свой съюзник, тъй като в този момент успехът на замисленото начинание зависеше от него.

Грот разбра замисъла му. Те си стиснаха ръцете. След това Саша отиде при Лайза, целуна я и прокара ръка по косите й.

— Нямаш никакъв друг изход, освен да ми повярваш — обърна се той към Грот. — Аз я обичам и задължително ще се върна…

 

 

Валеше ситен, досаден дъжд. Ярките лъчи на прожектора се плъзгаха по фасадата на девети корпус и осветяваха служебното помещение, на чийто под седяха свити един до друг палачите и жертвите, които отдавна вече се бяха объркали кой какъв е. Тъмни оставаха само покривът на затворническия корпус и жилищната сграда до него откъм улица „Свобода“. Прозорците на сградата не светеха, от което Саша си направи извода, че обитателите й вече са евакуирани. Значи нещата бяха сериозни и на тавана на жилищната сграда продължаваше да седи и да чака заповед да натисне спусъка човекът с черната маска.

 

 

Той беше професионалист и нито за миг не си позволи да се замисли кой точно се намира зад този преграден с решетка прозорец, по който трябваше да стреля. Ако мислеше за такива неща, нямаше да бъде професионалист.

Още един човек също беше доволен, че покривът на затвора и жилищната сграда откъм улица „Свобода“ са покрити с мрак. Защото в момента той вървеше по този покрив и най-малко от всичко на света искаше някой да го забележи. За разлика от стрелеца, който седеше в таванското помещение, човекът, който вървеше по покрива, не искаше времето да тече бързо, дори напротив — опитваше се да го спре.

 

 

Хората, които седяха на пода в затвореното служебно помещение, не сваляха очи от големия електронен часовник на стената. Голямата стрелка, която показваше осем часа без десет минути, сякаш бе застинала така, протакайки непоносимото мъчение на очакването на края им. Заедно с нея в прозореца застина и лъчът на прожектора, осветявайки всички детайли, включително и шарките на шалчето на възрастната англичанка. Сетне стрелката се отмести и продължи движението си. Никой не реагира, защото беше рано да се радват. И едва когато стрелката премина осем и половина, Грот стана и без да се крие, се приближи до прозореца и се опита да види в тъмнината жилищната сграда.

— Май че Белов успя — изрече той сякаш на себе си.

— Бас ловя, че няма да се върне — обади се от ъгъла си Гоблин. — На негово място аз със сигурност щях да избягам.

— Ей сега ще попитаме за тая работа мадамата му! Ей, как ти беше името…

Лайза не дочака бандитите да си спомнят името й.

— Ако Белов не се върне — каза предизвикателно тя, — вие ще ме убиете. И ще ви поолекне.

 

 

Когато мокрият до кости и покрит със синини Саша се появи в стаята на надзирателите, обстановката вече беше съвсем друга. Всички бяха скочили на крака и оживено разговаряха. Грот току-що бе завършил поредния тур от преговорите с началника на Управлението на вътрешните работи.

— Бели, къде се мотаеш! — развика се той, като едва не се хвърли да прегърне бившия си враг. — Колите са пред портала. Мемс, надявам се, че тръгвате с нас?

Смеховете разтърсиха стените на стаята — всички симптоми на така наречения „стокхолмски синдром“ бяха налице. В психиката на хората, които в продължение на един час се подготвяха да посрещнат смъртта, бяха настъпили сериозни отклонения. Белезниците на пленниците бяха свалени, а освен това старицата бе измолила от Грот да й даде нейните за спомен. Тя вече си представяше как се изказва от трибуната на ООН, показвайки вещественото доказателство за своето похищение.

Само Белов не вземаше участие в побратимяването на престъпниците с техните жертви, тъй като мислите му бяха далеч оттук. Преди няколко минути върху мокрия покрив на затвора, на две крачки от свободата, той преживя адски мъки. Буквално се разкъсваше от обзелите го чувства. Едните го тласкаха към момченцето, към сина на сестра му, а другите — към любимата му. Саша така и не успя да направи избор, защото трябваше да спаси всички…

 

 

Пръв към ярко осветената площадка пред вратата на следствения арест заслиза Грот. Той се прикриваше като с щит със старицата, която изобщо не беше изплашена. Грот съжаляваше, че не взе достатъчно заложници за прикритие. За да поправи грешката си, вдигна над главата си гранатата, която трябваше да убие желанието на снайперистите да стрелят по тях. Зад гърба му се показа Лайза Донахю с букета лалета в ръка, зад нея, стараейки се да се прикриват зад гърба й, един подир се движеха Мориарти, Гоблин и Пелтека. Накрая на процесията вървеше Александър Белов.

Дъждът валеше неспирно. С периферното си зрение Саша зърна мокрите до кости репортери от телевизията, които продължаваха да снимат. Това му вдъхваше надежда, защото никой не би дръзнал да разстреля представителите на ООН в присъствието на толкова свидетели, на пресата и пред хората от Министерството на вътрешните работи.

Полковник Медведев не ги излъга. Белият микробус със запален двигател ги чакаше точно пред портала на следствения арест. На пръв поглед в него нямаше никого. Когато до автомобила оставаха само няколко крачки, Белов, който вървеше накрая на шествието, тихо, но уверено изкомандва:

— Промяна на курса! Напред към синия микробус — бегом марш!

Никой не възрази и не се засуети. На сплотеността на този всъщност твърде разнороден отряд можеше да завиди всеки командир от специалните части. Някак незабележимо и от само себе си стана така, че властта тихо и мирно премина у Белов. Дори якият Гоблин беше готов да ходи пред него на задни лапи като мечка в цирка.

Саша успя да види добре познатия му микробус с надпис „Сибирски козунак“ още от покрива на затвора. А сега Степанич примигна два пъти с фаровете, потвърждавайки, че не се е появил случайно до следствения арест, излезе навън и разтвори всички врати, за да ускори качването им вътре. След няколко минути цялата компания вече се носеше по мокрото шосе в чистичкия, ухаещ на хляб микробус по посока на летището. Двете жени седяха прегърнати на седалката вдясно от Саша. Крадците се настаниха удобно на пода на микробуса.

В този час шосето, което водеше към летището, беше почти пусто. Лошото време беше накарало хората да си седят вкъщи, защото в такъв дъжд човек дори и кучето си не извежда навън. Пътят беше хлъзгав като стъкло, ала микробусът се движеше бързо. Като че ли никой не ги преследваше.

— Защо се качихме тук, Бели! — сепна се внезапно Грот, който в този момент вече напълно бе изгубил лидерските си позиции. — В онзи микробус на ченгетата останаха автоматите и бронежилетките ни!

— Как ли пък не! — озъби му се Саша. — Сега щяхме да летим на парчета на всички страни.

Грот не намери какво да му възрази и в колата се възцари тишина. Само англичанката попита веднъж:

— Liza, could you explain me what is „sladurche“?

Лайза тихо й обясни нещо, след което дамата се обърна към останалите и с достойнство обяви:

— My name is Melany!

— Много ни е приятно — отвърна някой от затворниците.

А буквално няколко минути след това закъсняло официално запознанство Белов намали скоростта, тъй като бяха стигнали до железопътния прелез. Бариерата беше спусната и на петдесетина метра се виждаше приближаващата се влакова композиция.

Микробусът продължи да се движи направо, когато Белов внезапно се наведе надясно, отвори рязко вратата му и изблъска двете жени навън. В същата секунда фолксвагенът даде газ и прелетя през релсите на милиметри от локомотива…

 

 

Съдия Чусов не само оживя, но няколко дни след като влезе в болницата, се почувства много по-добре. В историята на болестта му вместо „инфаркт“ беше записано „прединфарктно състояние“. Това беше някакво утешение. Ала той бе решил да не обявява, че е оздравял, и криеше тази изненада за деня, в който съдът трябваше да заседава за втори път. Кардиолозите бяха солидарни с него по този въпрос.

По тази причина завеждащият реанимацията всеки път отиваше лично при многобройните му посетители, които буквално щурмуваха прага на болницата, понеже ужасно им се искаше да си поговорят със съдията. „Само през трупа ми!“ — казваше завеждащият с усмивка на особено настоятелните посетители. Опитният лекар и администратор умело неутрализираше всички опити на солидните, добре облечени мъже да проникнат в реанимацията, където Чусов „се бореше за живота си“.

Той наистина се бореше. Когато надникна в черната бездна, съдията не видя в нея нищо, което би могло да послужи за оправдание на несправедливата присъда, която едва не произнесе. И на Андрей Иванович му олекна, но съвсем не от това, че лекарите извършиха чудо и го върнаха от онзи свят, а заради това, че взе решението, което му подсказваше сърцето.

След това всичко си дойде на мястото. Правилно казваха хората, че причина за всички болести са нервите, но още по-правилно бе да се каже, че причина за всички болести е сърцето. Най-важен беше душевният комфорт! Е, на стари години щеше да се лиши от надбавките, които му се полагаха, голяма работа… Тъкмо щеше да има още един повод да започне диета, тъй като и без това беше прекалено дебел и натоварваше излишно сърцето си. Ето как се оказваше, че всички неща в живота са свързани помежду си! Пък и нямаше да се срамува от синовете си, което беше още по-важно.

Чусов извади от чантата си, която тайно му бяха донесли в реанимацията, обвинителната присъда и старателно я накъса на дребни парченца. Сетне отвори малкото прозорче и протегна дланта си навън, а вятърът подхвана късчетата от онази съдба на Белов, на която не й бе съдено да се случи.