Александър Белов
Целувката на Темида (28)

27.

През нощта преди заключителното заседание по делото „Красносибмет“ много хора не спаха. Всеки мъж, който изпуши рекорден брой цигари, и всяка жена, която ставаше и тихо се промъкваше в кухнята, за да си сипе валериан в чашата, вероятно биха се изненадали, ако научеха колко хора не спят заради Белов. И дори железният Батин прекара половината нощ, втренчил в тавана празния си поглед.

Колко по-лесно щеше да живее човечеството и колко конфликти би могло да избегне, ако всеки човек поне понякога, за минутка, се поставяше на мястото на противника си. Ако боецът не бързаше да натисне спусъка, представяйки си каква мъка ще причини на майката на онзи, когото след секунда ще убие може би от името на държавата. Ако майката, която наказва непослушното си дете, можеше да си спомни чувството си на унижение от плесниците, които е получавала преди много години…

Съдията Чусов се измъчваше в малкото си апартаментче също както и подсъдимият Белов в задушната, натъпкана с хора килия. В известен смисъл на съдията дори му беше по-тежко, защото подсъдимият Белов беше сигурен в правотата си и знаеше какво ще каже утре в залата по време на заседанието на съда. Докато Чусов, от чието решение зависеха страшно много неща, дори би могло да се каже, че зависеше и съдбата на правосъдието в страната, не знаеше какво ще говори.

Той стана от леглото, отиде в хола на пръсти, за да не събуди жена си, която само се правеше на заспала, и извади от чантата си двата варианта на една и съща присъда. Най-гнусното беше това, че и двата документа на практика бяха безукорни от гледна точка на юрисдикцията. И ако Андрей Иванович написа с лекота формулировките на оправдателната присъда, то с обвинителната му се наложи да си играе няколко дни.

Не, на този красавец Белов определено му беше по-лесно! Той беше млад, здрав и въоръжен с ясното съзнание за своята правота. Бедата беше в това, че по време на предишните заседания на съда подсъдимият бе успял да внуши на Чусов недопустима от гледна точка на професионалната етика симпатия. А това беше лошо, много, много лошо… И съдията отново направи опит да се дистанцира и да изпита към Белов поне капка от онази класова омраза, която изпитваше неговият приятел и колега прокурорът Константинов. Но не успя. Точно тази черта попречи навремето на Андрей Чусов да успее в спорта. Когато излизаше на ринга, той не можеше да намрази противника си до онази степен, до която успяваха да го направят другите.

Съдията така и не можа да вземе категорично решение, прибра в чантата си двата варианта на присъдата — и оправдателния, и обвинителния — и тръгна към банята да си измие зъбите… а след това да отиде в съда и да изпълни дълга си.

Това заключително заседание, което съдията неведнъж бе сънувал, също не изглеждаше съвсем реално. В малката зала, която администрацията на съда не избра случайно за гледането на това шумно дело, беше много задушно. От представителите на пресата успяха да влязат само прочутата Троегудова като човек от столичните издания, криминалният репортер от красносибирския вестник „Камбана“ и две момчета — един репортер и един оператор, от местната телевизия. Те бяха напълно достатъчни за „обективното отразяване на този най-обикновен наказателен процес“.

Друга малка професионална хитрост за запълване на залата беше присъствието на голям и очевидно прекомерен брой барети. В резултат на това малобройните роднини на подсъдимия бяха принудени да се блъскат в прохода между двата реда седалки. Ала за представителя на президента в региона Зорин и за неговата свита се намериха удобни места на първия ред. Напоследък на Чусов многократно му се наложи да вижда това добре поддържано, излъчващо загриженост от осъзнаването на държавническата си отговорност лице. И то предизвикваше у съдията чувство, което наподобяваше симптомите на хранително отравяне.

Спектакълът, наречен съдебно заседание, тръгна по добре смазаните релси. Прокурорът Константинов, издокаран в добре скроено униформено сако, прочете обвинителния акт като отличник — без засечки и изразително. Свидетелите на обвинението не изглеждаха чак толкова ефектно. Както стана ясно малко по-късно, техните изявления обидно си приличаха с… изявленията на свидетелите на защитата. И едните, и другите говореха за едно и също и, общо взето, с едни и същи изрази. А съдът имаше трудната задача да улови и да установи нюансите в оценките и интерпретациите.

Първото едва забележимо отклонение от обичайния ритуал беше, когато адвокатът на Белов — един безупречно облечен младеж, сякаш слязъл от корицата на списание за делова мода, помоли съда да покани в качеството на свидетел на защитата госпожа Лайза Донахю — специалистката по данъчно и финансово право, която бе извършила одиторска проверка в комбината през периода, от който се интересуваше съдът. С нейна помощ защитата възнамеряваше да формулира позицията си по въпросите на облагането с данъци.

Държавният обвинител Константинов погледна изразително съдията и моментално заяви:

— Възразявам. Моля съдът да отхвърли искането на защитата. Госпожа Донахю вече даде показания по време на следствието. Те се намират в материалите по делото и тя не би могла да добави нищо ново.

Публиката зашумя. Прожекторът беше насочен право към лицето на Чусов като в Гестапо и камерата също се обърна натам. Съдията се чувстваше отвратително — косите му бяха залепнали от пот по слепоочията и на тила му, а съдийската му тога, която той наричаше „калъф за танк“, му придаваше вид на копа сено, покрита от дъжда… Паузата продължи сякаш безкрайно.

— Възражението се отхвърля — прозвуча най-сетне знаменитият глас в притихналата зала. И секунда по-късно той каза вече на защитата: — Повикайте свидетеля си.

Из залата отново се разнесе едва доловима въздишка и стройната като Кондолиза Райс американка тръгна между две редици седалки.

— Операциите, заради които е обвинен подсъдимият, не бива да се възприемат единствено от позицията на отрицанието или единствено от позицията на безусловното одобрение — каза американката, обръщайки се към съда. — Те трябва да бъдат разглеждани комплексно и от няколко аспекта. Моята задача е да предложа на съда икономическа и юридическа оценка на действията на ръководителя на „Красносибмет“. И да покажа, че емоциите лесно могат да бъдат неутрализирани с аргументите на простия икономически анализ…

Съдия Чусов се стараеше да не гледа към прокурора и още по-малко — да среща погледа на господин Зорин. Болката в лявата част на гърдите му се засилваше и нахлуваше в гърлото му. В главата му, която непоносимо натежа, пулсираше една-единствена мисъл — че изявленията на страните приключват и че след няколко минути щеше да дойде неговият ред. Но преди да прочете присъдата, той трябваше да направи избор кой от двата му монолога имаше право да бъде произнесен… Андрей Иванович бе обхванат от неудържим страх. Може би това беше страхът му от смъртта? Лекуващият лекар го бе предупредил, че преди началото на сърдечния пристъп болният изпитва чувство на страх.

Гласовете на говорещите достигаха до него сякаш през дебел слой памук. Държавният обвинител Константинов се вихреше, призовавайки съда да си спомни за лекарите и учителите, които месеци наред не са получавали заплати, и за пенсионерите, които мизерстват заради липсата на пари в бюджета… Защитникът на обвиняемия също така страстно призоваваше с такъв случаи да бъдат осъдени депутатите от Държавната Дума и президента, които са приели и подписали несъвършените закони, но не и човека, който е спазвал тези закони…

Заключителното слово на подсъдимия беше кратко и започваше с думите:

— В наказателното дело няма нито едно доказателство за моята вина, но за съжаление то не е принципно… — Белов се усмихна иронично, направи пауза по Станиславски и продължи: — Делото „Красносибмет“ има поръчков характер и това не е конфликт на държавата с бизнеса, както се опитват да го изкарат някои. Това е нападение на един бизнес, зад който стоят чиновниците, срещу друг…

Възнаградената със сензация Троегудова започна трескаво да дращи в бележника със златното си перо, записвайки „най-вкусните“ изрази на Белов: „омразата на властта лично към мен“, „разпасалите се бюрократи“. И, разбира се, последната му фраза:

— Репресивният подход в политиката, преразпределението на собствеността със силови методи в полза на груповите интереси и задачата за изграждането на съвременната икономика са несъвместими с представите за Русия като за цивилизована страна!

Дойде редът на Чусов да тръгне към Голгота. Но той не направи това. И като осъден на смърт се хвана за последната възможност за отсрочка. А именно: стана тежко и обяви, че съдът се оттегля, за да вземе решение по делото.

Миниатюрната стаичка, в която му предстоеше да се съвещава изключително и само със собствената си съвест, му се стори като спасителен оазис в пустинята. Никой нямаше да посмее да наруши самотата му и тук по правило нямаше телефон, защото решението на съда трябваше да бъде безпристрастно.

Първото, което направи Чусов, бе да отвори облепения за през зимата прозорец. Чистият студен въздух нахлу в стаята и се смеси с топлия, който се излъчваше от парното. Малко му поолекна. Андрей Иванович понечи да извади апарата за мерене на кръвното налягане, с който никога не се разделяше, но се отказа, тъй като и без това знаеше, че кръвното му отдавна е надхвърлило двеста. Сложи под езика си една таблетка нитроглицерин и се свлече в креслото. След минута протегна ръка към чантата си и измъкна единия от подготвените варианти на документа. Оказа се, че това е осъдителната присъда.

— Може ли? — В стаята надникна секретарката на съда. Къдриците на тази жена дразнеха Андрей Иванович, който предпочиташе дамските прически под названието „каре“.

— Не може! — кресна той. — Не може да се безпокои съдията, когато той…

— Обажда се председателят на Комитета по законността в Държавната Дума. Господин Удодов! — издърдори като скоропоговорка секретарката и му подаде мобилния телефон.

— Андрей Иванович, драги мой — разнесе се в слушалката ужасно наглият глас на депутата Удодов. — Ще ме зарадваш ли с нещо? Надявам се, че правосъдието е възтържествувало и престъпникът ще понесе заслуженото наказание?

Кръвта нахлу в главата на Чусов.

— Как смеете да ми оказвате натиск! — изкрещя той в телефона и се закашля, тъй като се задави с таблетката, която още не се бе разтопила под езика му. А след няколко секунди продължи в същия дух: — Как си позволяваш да нареждаш на съдията какво решение да взема, шибан законотворецо? Ти прочел ли си поне един закон, катил такъв? Ако ми се обадиш още веднъж, ще те привлека под съдебна отговорност!

Той хвърли на пода мобифона, за да го стъпче заедно с отвратителния глас на депутата Удодов, но не можа да го направи. Страшната болка преви Андрей Иванович на две и го повали на пода. И слава богу, че телефонът оцеля, защото с негова помощ извикаха екипа на „Бърза помощ“.

Везните на Темида застинаха в положението на неустойчиво равновесие…