Александър Белов
Целувката на Темида (19)

18.

Когато Белов научи, че му предстои да го преместят в карцера, той се засмя, с което предизвика пълното объркване на надзирателя, който му съобщи това. Или по-точно, на надзирателката, тъй като този път това беше едно момиче. Много симпатично!

— Смешно ли ви е? — попита то. — Защо?

— О, това е дълга история — усмихна се очарователно Саша, с което още повече я смути.

Всъщност той дори нямаше представа защо се засмя. Просто вече за кой ли път се сравни с образа на корморана, който преди това успешно бе използвал, докато учеше на ум и разум младите си съкилийници. Ето ти един урок и на теб, скапан даскал такъв: никога не давай воля на чувството си за собствено превъзходство пред други хора. В противен случай рискуваш да не забележиш удара.

Фамилията на надзирателката беше като на певеца — Анюта Цой. Новият приятел на Белов Бруно му разказа за нея. Момчетата нямаха търпение Анюта да застъпи на поредното си дежурство, за да започнат да си подхвърлят шегички, да й отправят двусмислени комплименти и така поне малко да намалят обзелото ги напрежение на сексуална почва. В такива моменти расистките им възгледи се изпаряваха и изобщо не им пречеха да изпитват най-гореща любов към младата корейка.

Анюта наистина беше симпатична. А грубият костюм от камуфлажен плат много й отиваше, коланът подчертаваше тънката й талия, а широките панталони, напъхани в миниатюрните й униформени боти, толкова успешно прикриваха краката й, че те изглеждаха почти прави.

— Само след вас — пошегува се Белов, спирайки се на прага на килията.

Момичето отново поклати глава.

— Да, без малко да забравя. А случайно да знаете за какво съм наказан?

— Ами, вчера дежурният надзирател е написал рапорт срещу вас! За сбиване, за гавра със съседите ви по килия, за оскърбление по адрес на служител на следствения арест… Какво, да не искате да кажете, че не е имало такова нещо?

— Не се притеснявайте, Анюта! — каза Белов. — Усмивката ви отива повече. — И без да се оглежда, влезе в задушния бокс.

Не е хубаво да постъпваш така, чичо Костя, затворнически интригант такъв. И все пак беше интересно какво можеше да подтикне един обикновен нормален човек към такава подлост? Може би класовата омраза на един неудачник? Или желанието да се натегне и да получи нещо изключително ценно за него като въпросния жилищен сертификат? Или… или това беше специална поръчка? Белов все повече се убеждаваше, че умишлено го притискат.

Много вероятно бе също така — и той изобщо не изключваше тази възможност — да са го натопили съкилийниците му Виталий и Бруно. Че защо трябваше да бъде чак толкова сигурен в тяхната лоялност? Първо, дето се вика, им насини мутрите, а сетне очакваше от тях разбиране и солидарност. А може би за сбиването беше донесъл онзи нещастен Гриха… Кой можеше да знае какво става в душата на човек, на когото насилствено му бяха отнели самоуважението и достойнството? С какво ли се запълваше това?

Кой знае защо отново си спомни Игор Леонидович Веденски и думите му: „Вие имате повече врагове, отколкото предполагате.“ Между другото тази фраза, която беше казана само веднъж, сякаш се превърна в лайтмотив на дългогодишните им отношения. Строго погледнато, отношенията между тези двама съвсем различни хора не можеха да се нарекат дружба. Дори само заради това, че като повод за официалното им запознанство послужи… шантажът и почти насилственото вербуване на Белов. Ала колкото и да е странно, това започнало толкова екстремално запознанство не им попречи да изпитват един към друг уважение и дори симпатия. Още повече, че всеки от тях вече неведнъж дължеше живота си на другия.

Интересно, как ли е реагирал генералът от Федералната служба за безопасност, когато на бюрото му се е появила оперативната справка за ареста на Александър Белов?

Саша си спомни последната им среща. Те се видяха в Москва преди около три месеца, когато той пристигна по лична покана на президента за разговора на държавния глава с предприемачите в Сибир.

Тогава тържественият прием в Кремъл остави в душата на Александър двойствено чувство. Смесица от непринуденост и строг протокол, от топла радушност и ледено напрежение. Както винаги, когато се намираше пред публика, Батин се шегуваше много и се държеше съвсем естествено. Всеки от поканените беше удостоен и с кратък разговор. Точните и афористично кратки забележки на първия човек даваха да се разбере колко висококомпетентна е личността, която ги произнася. И точно тази компетентност в съчетание с острия поглед на дълбоките му очи тихо и ясно предупреждаваше: „Големият Брат вижда всичко!“

Независимо от това през този ден Александър Белов се чувстваше на гребена на вълната. Когато се обърна лично към него, Батин беше особено дружелюбен и дори мил. А журналистката Троегудова, която присъстваше на приема сред елитните представители на пресата, си записа няколко цитата: „алуминиевият гений“, „локомотивът на родната промишленост“, „манометърът“ (задраскано) „тонометърът?“. И фразата: „Повече патриотизъм!“

Саша напусна Кремъл в прекрасно настроение. Освен честта да бъде удостоен с височайшето одобрение, което само по себе си не беше лошо, той успя да осъществи няколко полезни контакта, от които можеха да излязат добри неща.

Оставаха му два часа свободни и Белов се накани да се обади на Шмит. С Дима се видяха набързо предишния ден. Макар че нямаше особено желание да се вижда с Шмит, не можеше да се измъкне, тъй като и двамата носеха отговорност за Олга и Ваня. А това беше нещо свято.

— Александър Николаевич! — чу изведнъж той познат глас зад себе си.

Винаги ставаше така: Веденски подвикваше тихо на Саша, появявайки се сякаш от нищото. Само че преди време това ставаше по някакви незабележими московски улички край незабележими автомобили. А днес случайната (може би отново не беше случайна) среща се състоя, тъй да се каже, на централния площад на държавата. И автомобилът, от който Игор Леонидович слезе, напълно отговаряше на заеманата от него длъжност.

И двамата почувстваха, че се радват да се видят.

— Дълго ли ще останете в столицата? — поинтересува се Веденски и стисна силно ръката на Саша. — Пиете ли кафе?

Това означаваше, че трябва да му каже нещо. И Александър не сметна за необходимо да се отказва от този разговор заради Шмит, пък и не искаше да го прави.

Между двамата партньори вече не съществуваше унизителна зависимост. Те бяха равни, солидни и уважавани хора — заместник-началникът на Федералната служба за безопасност и генералният директор на най-големия металургичен комбинат. И затова нямаше никаква нужда да се правят на случайни минувачи или да разговарят в конспиративни квартири, а можеха спокойно да влязат в някой многолюден ресторант, да хапнат и да си поговорят.

И въпреки това на Саша му идеше да се пошегува: „А масите в «Славянски базар» не се ли подслушват?“ Вероятно причината за тази асоциация беше подчертано неутралният разговор, който подхвана Веденски. Генералът поздрави Саша за успеха, поинтересува се как вървят нещата в комбината и поде други по-общи теми, каквито обсъждат старите познати, когато нямат за какво по-важно да си поговорят. На въпроса за семейството му Саша отговори с шега, като каза, че „все още вече не е женен“. Така, разговаряйки едва ли не за времето, те си бъбриха и стигнаха до кафето. Саша си помисли, че явно няма да дочака никакъв коз, за чието наличие в ръкава на такъв човек като Веденски би могло да се предполага.

Тъй като знаеше, че Белов е освободил шофьора си, Игор Леонидович му предложи да го откара.

Саша любезно му отказа, като заяви, че с удоволствие ще се поразходи из родния си град, в който вече идва твърде рядко. Освен това отиваше съвсем наблизо, тъй като имаше среща в редакцията на вестник „Аргументи и факти“, чийто главен редактор възнамеряваше лично да вземе интервю от Белов. А след това му предстоеше и запис в едно популярно токшоу на телевизията.

— Сладко ли е бремето на славата? — подсмихна се Веденски и Саша долови в тона му нещо подобно на отчуждение или на печал. — Или това е просто желание да споделите опита си?

— Просто сега нямам какво да крия. Аз съм чист и прозрачен като езеро в тайгата — отвърна развеселено Александър. — Пък и ако мога да кажа нещо полезно на хората, защо да не го направя?

— А не се ли каните да се пробвате в политиката от позициите, тъй да се каже, на новия си житейски етап?

— Все още ми се гади от политиката като от развалена риба — каза Белов. — Но вие сте прав, в комбината вече ми е тясно. Имам много идеи и планове! Ще ми се повече простор. Напоследък все по-често ми предлагат да се кандидатирам за губернатор на региона. А това май че ще ми е интересно. Възможностите са огромни. Хората се отнасят към мен добре. Мога да се опитам да поуправлявам малко там. Още повече, че Москва е далеч…

— Москва навсякъде е близо — изрече съвсем сериозно Веденски.

— Дори и да е така, пак не е проблем. Имам сигурна „шапка“, Игор Леонидович. Знаете ли с кого, по-точно с какво сравни днес вашия покорен слуга президентът на страната? Никога няма да се сетите. С манометър! Към който цялата страна гледа и определя налягането в котела.

— Лично мен подобна характеристика би ме притеснила — подсмихна се генералът. — Ако стрелката започне да минава зад червената черта, моментално спират подаването на гориво в котела.

Белов се натъжи. Наистина ли това беше неговият коз? Веденски не му беше интересен в ролята на мъдър баща съветник. Беше като същински авгур пророк. Да не би пък да губеше рефлекс? В условията на кабинетна работа…

— Смятайте за приятелски съвет онова, което ще ви кажа — рече Веденски като потвърждение на мислите му. — Но ще ви помоля да се отнесете към него съвсем сериозно…

Обитателят на карцера не можеше да измисли с какво да се занимава. На наказаните не им се полагаха разходки. Раницата с личните му вещи, в които имаше чернови на собствените му показания за предстоящите разпити и две книги от затворническата библиотека, остана в килията. В карцера нямаше дори прозорец, през който би могъл да гледа как се променя цветът на небето. Само мъждивата лампичка, която не знаеше какво е сън като окото на Големия Брат, не угасваше нито денем, нито нощем. Оставаше му само да мисли. Никой не можеше да му вземе главата — неговия персонален компютър. Освен ако не му я отсечаха. Но засега главата му май че си беше на раменете…

Саша се ядоса, защото не можеше да си спомни как точно формулира тогава съветите си Веденски. Ах, тези проклети бойци на тихия фронт! Не могат да ти кажат нито една обикновена дума, а все ти говорят с намеци, иносказателно. От чутото му бе останало само чувството за някакви ненужни и скучни сентенции, които добросъвестният възпитател бе сметнал за необходимо да сподели с младия си приятел. Без дори да допуска, че от тези негови сентенции лъха на нафталин, а пък неговият подопечен отдавна вече знае как трябва да се живее.

Спомни си, че Веденски настоятелно го съветваше „да бъде по-скромен“, като в същото време „бъде по-щедър“, а най-важното бе „по възможност да не се замесва в голямата политика“. Да, а преди да се разделят, генералът окончателно уби Белов с последния си неочакван съвет:

— И няма да е зле да подредите личния си живот. Службата в тила трябва да работи безупречно.

И беше много интересно какъв точно „личен живот“ имаше предвид този толкова информиран човек? Вероятността Веденски да е слязъл до нивото на слуховете и да е порицал Саша за връзката му с жената на Удодов, беше изключително малка. Тази връзка беше мимолетна, започна я в Кипър от скука и като че ли от нея нямаше никакви последствия.

Най-вероятно намекът му засягаше Олга Белова, която все по-често се появяваше на разни светски купони и се бе пристрастила към даването на интервюта. Саша отдавна не беше виждал бившата си съпруга. Двамата не поддържаха контакти. Откакто записаха Иван в едно частно училище в Англия, той си общуваше директно със сина си по Интернет, а веднъж дори се видя с него в Лондон. Горе-долу два пъти месечно бащата и синът си разменяха кратки шеговити послания, тази игра харесваше и на двамата, свидетелстваше за душевната им близост и успокояваше Александър, че „момчето се развива правилно“. И така необходимостта от тягостните и за двама им контакти с Олга отпадна.

Според Саша в интервютата си Олга дрънкаше доста излишни неща. Но той се стараеше да не осъжда бившата си жена, защото продължаваше да изпитва вина заради объркания й живот. Веднъж, в един труден момент бившата му съпруга му каза, че когато го обикнала, „се качила в чужд вагон“, заминала в друга посока и сега вече не можела да намери обратния път. Движена от стремежа си да открие обратния път към онази точка, от която бе започнал погрешният отрязък от живота й, тя бе зарязала бизнеса и изцяло го бе оставила на Шмит.

Ала отчаяният й опит да се „върне в света на музиката“ като че ли също се бе провалил. Белов не знаеше причината за това — или предложенията, които бе получила, не отговаряха на амбициите й, или без необходимото торене корените на таланта й бяха изсъхнали. До него достигаха само слухове, че богатата му бивша съпруга много пътува, непрекъснато открива и моментално зарязва някакви фондове и най-вече — че много пие. И даваше прекалено много интервюта, още повече, че желаещите да се сдобият с пикантни подробности от личния живот на олигарха, бяха повече от достатъчно.

Веднъж Саша лично видя някакво гнусно предаване с названието „Ден за баня“, в което пияната Олга в компанията на някакви педали от сферата на изкуството твърдеше с кикот, че е „бедна като църковна мишка“. И за доказателство показа пред камерата счупения ток на обувката си. Ясно беше, че в момента говореше глупости и вероятно утре щеше да се разкае, а може би щеше да измисли нещо ново. Но фактът си оставаше факт, а подобни изпълнения не добавяха нищо добро към имиджа на Александър Белов.

Саша се вслуша, долови някакво шумолене и вече за кой ли път си помисли, че го наблюдават. Човек, който седи в килия, дори когато тя е самостоятелна, никога не може да бъде сто процента сигурен, че е в пълна самота. След няколко секунди вратичката на прозорчето се отвори (почти без скърцане) и на пода в карцера с тихо шумолене се плъзна свитък вестници.

Ей на това му се казваше изненада! Дали пък добрата Анюта Цой не бе решила да направи подарък на симпатичния затворник в карцера? Саша моментално грабна невиждания за неговото положение разкош и се разположи максимално удобно заедно с вестниците на мястото за спане.

Наблюдателят, ако допуснем, че имаше такъв от другата страна на вратата, можеше да забележи как след минута любопитството на Белов се смени с печал, сетне лицето му се изкриви от отвращение, което премина в ярост. Затворникът скочи и с невероятна сила удари стената с юмрук.

Саша замахваше отново и отново и удряше по грапавата стена, без да забелязва кръвта, която се стичаше по ръката му.