Александър Белов
Целувката на Темида (27)

26.

След среднощния инцидент с Грот Белов бе принуден непрекъснато да стои нащрек. Противникът му се държеше, сякаш нищо не се е случило, а сериозната контузия на раменните му стави стимулираше миролюбието му по-добре от каквото и да било. Ала той си имаше достатъчно врагове сред съкилийниците си. И Саша не забравяше, че след като бе получил поръчката, Грот не може да се откаже току-така от начинанието си.

Няколко нощи подред Белов практически не спа, вслушваше се във всеки шум и се отдаваше на тъжните си мисли. Но това не можеше да продължава до безкрайност. След няколко дни му предстоеше да се яви пред съда и Саша бе длъжен да опази мисълта си ясна. Той се научи да спи денем, като компютър на спящ режим, или както се изразяваха кибернетиците, като „безмозъчен котарак“, та при най-малкото движение на „мишката“ моментално да се събуди и да се задейства.

От тази гледна точка най-приятни му бяха разходките. За Белов разходките под зоркото око на надзирателя и на Дъба, който непрекъснато беше до него, означаваха относителна безопасност.

През този ден на покрива на техния корпус, където правеха разходките си, беше свежо и заедно с това почти горещо от нагрятото от пролетното слънце смолисто покритие. От наблюдателната кула се носеше „Песента на Солвейг“. Нежната мелодия на Григ в съвременен аранжимент разнежваше душата и рязко контрастираше с мизерията на клетката, в която той се бе озовал благодарение на… Благодарение на кого! Ето какъв беше въпросът! Саша се облегна на грапавата нагрята от слънцето стена, затвори очи и задряма. Пред него се появи скръбното молещо за помощ лице на Ярослава…

— Виж какво, Бели, няма проблем да изчезнем оттук — появи се вместо сестра му до него Грот, димейки с неизменната си лула. — Всичко съм изчислил, най-важното е да стигнем до кулата и да неутрализираме пазача. Сетне да изпълзим през онези щитове и сме на свобода.

— И как ще изпълзиш оттам? — поинтересува се насмешливо Саша. — Ръцете ти никакви ги няма.

— За такова нещо мога да се стегна.

Грот се връщаше на темата за бягството с упоритостта на маниак. Изглежда, изобщо не го притесняваше това, че Белов можеше да осуети тези планове, като разкаже за подготвящото се бягство в оперативното звено. Може би Грот беше сигурен, че той е способен да извърши всичко на света, но не и да доносничи. А може би нещата бяха много по-зле… Дали той действаше под нечия диктовка и това бягство не бе замислено отгоре? И дали в неговата подготовка не участваше и някой от служителите на затвора?

— Там има бодлива тел, Грот. Или оттук не я виждаш? — възрази му Саша почти машинално. — И бодливата тел не е обикновена, а по нея тече ток. За такива любители на силните усещания като теб. Виждаш ли надписа? „Спри! Опасно за живота!“ Или си неграмотен?

— Глупости! — прошепна убедено Грот. — Когато вали дъжд или сняг, изключват тока, защото може да стане късо. Сигурен съм!

Саша моментално се разсъни. Интересно, откъде ли Грот имаше тази информация? Да не би пък началникът на охраната лично да бе споделил с него проблемите с късото съединение при влажно време?

— Случайно чух двама от пазачите да си говорят за това — обясни Грот, избягвайки погледа му. — Пък и професор Мориарти го провери…

В чест на професора по престъпния свят и врага на английския боклук Шерлок Холмс криминално проявените бяха нарекли Мориарти един кльощав мъж с очила. Като опитен затворник той без усилия измайстори от вестник действащ модел на пушка със сгъстен въздух и с помощта на това приспособление, първо, определи точното разстояние между двора за разходки и последното препятствие — бодливата тел. И второ, наистина се убеди, че при влажно време по бодливата тел не течеше ток.

Мориарти си бе спечелил елегантния си прякор още по времето, когато за пръв път влезе в затвора, където попадна направо от аспирантското си място в някакъв научноизследователски институт, в който го бяха спипали да краде платинени жици. Не е ясно до какви научни степени би могъл да достигне този гений, ако бе продължил кариерата си на научен сътрудник, но в престъпния свят се почувства в свои води и почти не излизаше от затвора. В този момент го заплашваше много сериозна присъда за серия от грабежи и убийството на охранителя на един бижутериен магазин.

В начинанието с бягството Мориарти беше доверено лице номер едно на Грот. Според Белов още трима или четирима души се канеха да бягат. Повечето от тях ги очакваше доживотен затвор. Пък и съществуваха някои обстоятелства, които засилваха желанието им да напуснат следствения арест колкото се може по-скоро.

Например някой си Гоблин, който според собствените му думи членуваше в една от влиятелните престъпни групировки, се похвали, че преди да го спипат, успял да докопа доста голяма сума. И мисълта, че му се налага да лежи в зандана, докато аверите му пропиват плячката, беше непоносима за него. Съседът му по килия с прякора Пелтека имаше още по-основателна причина да се стреми към свободата. Момчето, което бе лежало в затвора за кражба, било принудено, както твърдеше самото то, да убие един престъпен бос. Затова връщането му в затвора за него бе равностойно на сигурна смърт. Но Белов имаше други планове за бъдещето…

— Стига, Грот, край на приказките. Не разчитай на мен — заяви той. — Наистина не ме интересува как и къде ще избягате.

— И какво, ще ни изпортиш ли на Кума? — вторачи се изпитателно в него Грот.

— Ще ви изпортя — издържа на погледа му Саша. — А може и собственоръчно да те убия. Такива като теб съм ги докопвал и смазвал и ще продължа да ги смазвам. Запомни това. И бъди сигурен, че няма да позволя да пострада нито един невинен човек.

— Престани да си играеш на благотворителност, Бели. — Грот се опита да се опъне на решетката, която изпълняваше ролята на таван, но падна, защото ръцете не го държаха. — Още ли не си вдянал, че това няма да те доведе до добро. Каквото и да правиш, от теб няма да излезе майка Тереза.

— А от теб няма да излезе Тарзан. Първо си излекувай лапите, Мцири такъв…

Докато бяха извън килията, надзирателите бяха успели да извършат „планов оглед“. Един от затворниците не успя да открие мобилния си телефон, който бе скрил в дюшека, а друг се разстрои, че му е изчезнала гумената грейка, пълна със спирт. От яд мъжете нападнаха един от съседите си, който не излезе с тях на разходка и остана да гледа телевизия, оправдавайки се с радикулита си. Но той размаха ръце и се развика:

— Бели, ела тук! Гледай какво става… И за теб говорят! „Санта Барбара“ пасти да яде, мамицата му!

Някой му освободи място, откъдето се виждаше по-добре, друг завъртя антената и екранът на портативния „Рубин“ показа неподозирано ярка и ясна картина — целият екран бе запълнен с лицето на Ярослава. Саша стисна зъби, а сърцето му кой знае защо започна да бие в гърлото. Шокът му се смени с изумление, тъй като лицето на сестра му беше абсолютно спокойно, а в следващата секунда, отговаряйки на въпроса на водещия, тя дори се усмихна.

— Ама, тая наистина ли ти е сестра, Бели? — попита онзи затворник, който обичаше да гледа телевизия. — Ти да видиш, мамицата му… Кели Кепвел пасти да яде!

Това беше единственият коментар, след който в килията се възцари тишина. Виделите какво ли не затворници, на чиято съвест тежаха много погубени души, гледаха в екрана и поглъщаха всяка дума, като от време на време хвърляха съчувствени погледи към Белов.

Той постепенно започна да схваща какво се случва. След като бе разбрала, че я използват в мръсните игри около Саша, Ярослава бе подготвила ответен удар. И то какъв! Бе намерила сили да се покаже по телевизията, да вземе участие в директното предаване и да разкрие своята интимна тайна, своята болка и своя позор.

По всяка вероятност най-драматичната част от разговора вече бе минала. Думата „изнасилване“ се споменаваше мимоходом като тема, с която вече са приключили. Сега говореха за Альоша и камерата на няколко пъти се спираше на разплаканата Катерина и на момченцето, седнало в скута й. Леля му и детето бяха сред публиката в студиото. Другите участници в местното телевизионно шоу, което доста се различаваше от столичните, също бършеха с кърпички очите си.

— Според мен в момента Альоша най-много се вълнува от „Чупа-Чупс“ — каза телевизионната водеща. — Но след две-три години… Ярослава, осъзнавате ли риска, който поехте, като огласихте днес вашата тайна? За съжаление много е възможно да се намери някой „добър“ човек, който да я разкаже на момченцето…

— Аз дойдох тук, за да защитя доброто име на един много скъп за мен човек — на моя брат Александър Белов. В момента на него му е най-тежко. — От вълнение по страните на Ярослава изби руменина, а очите й пламтяха. — Колкото до сина ми, уверявам ви, че той ще научи истината от мен.

„Господи, скъпа моя, сестричке моя… Как се реши на тази крачка, направо да полудееш.“ Саша не можеше да проумее къде се бе дянало онова унижено момиче с помръкнал поглед, потънало в собствените си страдания. И къде се бе научила да се държи така пред телевизионната камера — спокойно, смело, със сдържано достойнство.

— Докато бях в манастира, осъзнах най-важното — изрече Ярослава и на Белов му се стори, че гледа право в очите именно него, — че за Господ не е важно чия кръв тече във вените на детето — чеченска, руска или еврейска. И как точно то се е появило на този свят — с любов или с мъка. Важното е, че всяко раждане е чудо…

На екрана се появиха надписи, но никой не помръдна. Всички мълчаха и само Грот се обърна към Саша, и промърмори нещо в смисъл, че май имало жени из руските земи…