Александър Белов
Целувката на Темида (17)

16.

Официалното обръщение, което арестуваният Александър Белов написа до следователя, даде резултат едва след два дни. Освен това този резултат не беше точно такъв, на какъвто се надяваше Саша. Възрастната надзирателка, която отвори вратата на килията му, му съобщи, че го викат на разговор, но не при следователя, а при оперативните работници.

Оперативният работник на затвора, който се представи като капитан Балко, стана и стисна ръката му.

— Моля, седнете, Александър Николаевич. — Той очевидно се опитваше да предразположи събеседника си. — Искате ли цигара?

Саша вежливо отказа, въпреки че цигарите, които леля му бе донесла, бяха свършили.

— Какво пък, това е похвално — подсмихна се оперативният работник. — Имах случай, когато един човек пое вината за чуждо убийство само защото на свобода не можеше да се откаже от цигарите… Макар че вашият случай не е точно такъв.

— Да, бе, аз съм тук по покана… — отвърна иронично Белов.

Като човек, който доста добре познаваше традициите на затворническия живот, Саша знаеше, че от време на време викаха абсолютно всички на разговор при оперативните работници. Дори само за да прикрият кой им е най-необходим, с други думи, кой е доносник и кой не. И, разбира се, те си имаха свой план за разкриване на престъпленията. И когато хората четяха по вестниците, че е „разкрито старо престъпление“, всъщност зад това разкритие стоеше информация, получена от оперативните служби на изправителното заведение. Някой се бе отпуснал и бе изтърсил нещо в повече по време на такива откровени беседи с оперативния работник или в „разговорите за живота“ с неблагонадеждните си съседи в килията.

— Хайде да си поговорим откровено. — Речта на капитан Балко беше безупречна, а погледът му — съчувствен и съсредоточен като на личен лекар. — И двамата много добре разбираме, че вие няма да се задържите дълго при нас и че не сте типичен арестант… ъ-ъ-ъ… за тукашния контингент. И въпреки това аз съм длъжен да изслушам вашите жалби и да чуя вашите желания, ако имате такива.

— Ако имам някакви жалби и желания, те не се отнасят до вас… — отговори Белов.

— Разбирам, измъчва ви бездействието на следствието. Но трябва да ви обърна внимание, че според закона следователят разполага с десет дни от момента, в който са ви арестували. Тъй че няма никакво нарушение в това, че до този момент не са ви извикали на разпит. — Оперативният работник се поколеба, но все пак запали цигара. — Но вие сте прав, че този въпрос наистина не е от компетенцията на администрацията на ареста… А какво ще кажете за битовите условия?

Саша разбра, че разговорът върви по посока на „даване на спонсорски пари“, но не искаше да взема инициативата в свои ръце. Нека първо оперативният работник да каже каквото има за казване и ясно да му даде да разбере какво точно иска да получи администрацията на следствения арест от „богатия квартирант“.

— Тук имахме един арестант. Беше минал през Чехия, Германия, Швеция и бе стигнал до Красносибирск. Сподели с нас опита от пребиваването си в шведския затвор. Там, вика, предлагат на задържания цветно или бяло спално бельо и самостоятелна или обща килия по избор. Като освен това националността на останалите в килията — руснаци, украинци или германци, също е по твой избор! Както се казва, лежи си в затвора с този, с когото се чувстваш по-комфортно. А освен това по пет пъти на ден има шведска маса, Интернет, зала за фитнес и дори, извинете, определен вид дами и всичко това е за сметка на заведението. За да не се създава ненужно психическо напрежение. — Капитан Балко с удоволствие и очевидно не за пръв път разказваше тази история. — Ние, разбира се, не можем да ви предложим подобно обслужване. Но имайте предвид, че днес следственият арест не е такъв, какъвто беше преди пет години. Човекът, който разполага със средства, може да си позволи много неща. Искаш телевизор? Моля. Искаш хладилник? Разбира се. Искаш модерно обзавеждане в килията? На драго сърце. Например вие как оценявате нивото на комфорт в килията си?

— Ами, може малко да се постегне — съгласи се предпазливо Белов. — Няма да е зле и кранът да се смени.

— Може да се постегне — съгласи се Балко. — Разбира се, само дотолкова, доколкото позволяват инструкциите. Килими и тапети на розички не ви обещавам. Но без проблеми можем да уредим нови плочки на пода и пребоядисване на стените.

След това разговорът потръгна по-леко. Буквално след няколко „пробни топки“, които Белов меко отклони, с капитана стигнаха до тема, която беше удобна и за двамата. Беше решено вместо остарялата и негодна за нищо пекарна да се монтира нова, канадска, същата като онази, каквато вече имаха в „Красносибмет“.

Така Белов се озова сред почетните спонсори и като невиждано поощрение капитан Балко заедно с дежурния му организира малка екскурзия из ареста.

Първо му показаха обзаведената по последна мода баня. Испанските плочки с нежнорозов цвят и блестящият хром на крановете на душа с възможно най-модерна конструкция можеха да направят чест на най-изискания оздравителен комплекс в столицата. Наистина можеха, ако не беше мъничкото прозорче за наблюдение на облицованата с плочки стена. В банята беше подозрително чисто и ухаеше приятно. Най-вероятно помещението не се използваше, а се показваше само по време на „екскурзиите“. Когато пристигна в ареста, Белов бе подложен на „хигиенизиране“ в съвсем различна баня — стара и мръсна.

Показаха и друга стая, в която също пречистваха, но не тялото, а душата. За да стигнат до нея, дори им се наложи да пресекат двора на ареста и да влязат в отделен блок, който беше още по-мрачен от този, в който се намираше килията на Саша. Стаята за молитви, която изпълняваше и функциите на параклис, блестеше от чистота и позлата и до такава степен не се вписваше в общия интериор на ареста, че приличаше на зле направен телевизионен монтаж.

Саша забеляза две-три стари и вероятно ценни икони, но повечето от изображенията на светците бяха нови и хвърляха нежни пастелни отблясъци с лакираните си повърхности. Внезапно си представи образа на блажения си приятел Фьодор Лукин. И този образ не изчезна, а здраво заседна в съзнанието му, като настойчиво го караше да се обвърже с тази обител на духа и да се отдаде на задълбочен размисъл през свободното си време.

— Един наш много известен и богат „клиент“ — няма да споменавам името му, защото вие и без това ще се сетите за кого говоря — вложи тук много пари и личен труд — обяви с гордост „екскурзоводът“. — Оказа се, че е набожен човек. И макар отдавна да е на свобода, не ни забравя. И на всеки църковен празник ни изпраща подаръци и други „ценности“. Имам предвид икони.

— Да не искате да кажете, че самият отец Игор идва тук да прави служби? — поинтересува се Саша и назова името на настоятеля на местната църква.

— Не, какво говорите, това не е на нивото му. Редуват се двама отци. И двамата се казват Василий.

Белов се прибра в килията си в странно състояние. Интересно, защо си спомни за Федя Лукин? До обяд още беше далеч, а времето за разходка загуби за разговора и екскурзията с оперативния работник. Върху сивото затворническо одеяло имаше купчина вестници и това беше единствената безплатна привилегия, с която бе успял да се сдобие до този момент. Но през този ден не му беше съдено да прегледа пресата. В следващия момент Саша усети, че го наблюдават, и след секунда някой отключи вратата.

Възрастната надзирателка беше някак смутена. По начина, по който го гледаше жената, той можеше да предположи, че й е симпатичен. Саша откри, че половината от хората, които работят в затвора, го мразят само защото е богат, а другата половина го обичат точно по същата причина. Впрочем тази жена, както и останалите й колеги, си отваряше устата само когато беше необходимо, тъй като вероятно имаше такава инструкция.

— Местят ви в друга килия — подхвърли надзирателката. — Докато трае ремонтът…

На Белов му се стори, че жената иска да добави нещо към казаното, но не се решава…

— Облечете си връхната дреха — посъветва го тя, след като Саша прибра в раницата вещите си. — Трябва да пресечете улицата, това е в девети корпус.

И Белов отново долови нещо недоизказано и дори тревога. Какво ли означаваше това? Беше странно, че толкова бързо взеха решение да започнат ремонт. Та нали, за да дойдат пари от неговите сметки, а освен това да купят и необходимите материали, трябваше време. Те току-що бяха говорили за ремонт, а момчетата вече настъпиха педала.

Покрай една от безбройните врати с решетки се мярна мрачен мъж, който също беше с униформа на надзирател. Явно това беше представител на девети корпус, който бе дошъл да съпроводи затворника.

— Александър Николаевич, вие там такова… — чу Саша зад себе си гласа на жената, която най-сетне се реши да заговори: — Внимавайте…

 

 

Народът беше нарекъл следствения арест „Гарвановото гнездо“ още преди революцията. Повод за това беше географското му разположение — той се намираше върху висока скала, над реката, която пресичаше град Красносибирск. От другата страна на затвора започваха жилищните сгради, а правата като стрела улица, която свършваше до стената на следствения арест, разбира се, носеше наименованието „Свобода“.

Сградата на красносибирския следствен арест, която бе построена в края на по-миналия век, както и стотици други сгради с подобно предназначение по необятната ни страна, беше изградена във формата на кръст. Кръстът и кръгът бяха двата най-разпространени вида постройки, способни да осигурят максимален контрол върху изискващите постоянно наблюдение обитатели.

Саша и надзирателят вървяха по добре изчистения от снега двор на затвора. Арестуваният си помисли, че тукашните метачи, както пишеха в умните книги за бизнеса, имат изключително висока мотивация да полагат труд, понеже тук с домакинска работа се занимаваха затворниците с леки присъди. Те бяха преминали през прецизен подбор. Макар че, от друга страна, текучеството на кадрите беше характерно и за това заведение. И слава богу!

Подминаха сградата на домакинския блок. Затворниците от обслужващия персонал, които пушеха пред вратата, вероятно познаха Белов. Момчетата не се решиха да го поздравят, но се усмихнаха и му направиха жестове с ръце, които означаваха „победа“, „дръж се!“ и „всичко ще е наред!“.

Девети корпус, към който мрачният надзирател, водеше Белов, беше триетажна сграда, плътно прилепнала към оградата. Преди тази постройка вероятно бе изпълнявала някаква друга функция — може би на затворническа болница. И само заради пренаселеността в ареста в края на деветдесетте години беше преоборудвана като затворнически корпус.

Надзирателят, който го съпровождаше, му се стори много възрастен човек. Обаче Саша се досещаше, че той не може да е чак толкова стар и едва ли е надхвърлил петдесетте, дори и да е написал безброй рапорти да отложат пенсионирането му. Интересно, какво ли би могло да накара човек да работи на такова място, че на това отгоре да иска да остане и след навършване на пенсионна възраст. Вероятно някакви надбавки към заплатата или модерната в момента тема „жилищни сертификати“.

След като подминаха доста врати, Белов и съпровождащият го надзирател влязоха в мрачен коридор, чието единствено украшение беше стряскащият плакат „Туберкулозата е лечима!“. От двете страни на стените на равни разстояния висяха здраво заковани парчета метални тръби с нарези. От краткия си затворнически опит Белов знаеше, че тези конструкции се наричат „ключодържатели“ и се използват в случай на бунт или на бягство. Ако злонамерените затворници заловяха някой надзирател, той задължително трябваше да се добере до най-близката тръба и да пусне ключовете там, откъдето просто беше невъзможно да ги извадят.

Неочаквано Саша зърна вдясно от себе си хубавата врата на „стаята за молитви“. Беше идвал тук, в девети корпус, когато с капитан Балко предприеха екскурзията из ареста. Малко по-късно разбра, че параклисът неслучайно е направен точно в този блок, където държаха следствените, застрашени от най-дълго задържане.

Конвоиращият спря пред вратата с номер 345, отключи я и когато Белов влезе вътре, я заключи, без да каже нито дума.

Нито един от обитателите на килията не отговори на поздрава на Саша. Той изчака очите му да се пригодят към мъждивата светлина на покритата с метална мрежа крушка на тавана, и се огледа. Килията беше малка и би трябвало да побира най-много четирима души. Наровете на два етажа бяха разположени покрай двете й стени. Имаше и един лукс — двукасетъчен магнетофон, който изпълваше затвореното пространство с абсолютно неподходящата за обстановката песничка: „Значи ето каква си била! А пък аз ти носех цветя…“

Наровете на горния етаж бяха заети. На мъждивата светлина се виждаха кръгли бръснати глави. В килията се разнасяше смрад на мръсни чорапи. От долните легла беше заето само едно. На него седеше кльощав русоляв мъж, който наблюдаваше с омраза новодошлия. На другото долно легло имаше саморъчно направена табла, на която в момента не играеше никой.

Саша внимателно затвори таблата и тъй като не намери друго по-подходящо място, я остави на пода. След това невъзмутимо започна да застила спалното бельо, което си бе донесъл.

— Върни я обратно! — нареди кльощавият му съсед.

Отгоре като по команда се надвесиха две любопитни глави. Лицата им бяха млади, дори съвсем младежки: първото бе широка и месеста мутра на здравеняк, а другото — точно обратното, беше слабо и сивкаво като затворническото одеяло. Всъщност кльощавият русоляв мъж също не беше на повече от двайсет години. Но както разбра малко по-късно Белов, той изглеждаше по-стар заради липсата на няколко зъба.

„Благодаря ти, скъпи капитан Балко. Изпрати ме в резерва при малолетните!“ Малолетните, естествено, бяха съвсем пълнолетни, иначе нямаше да са в „Гарвановото гнездо“. Само че в затворите наричаха точно така младите попълнения, които имаха зад гърба си по няколко присъди, излежани в затворите за малолетни престъпници. Саша знаеше, че местното население в затворите не обича младоците заради тъпотията им, заради позорната им склонност да доносничат на администрацията, заради неспазването на общоприетите ритуали и изобщо заради пълното пренебрежение към неписаните закони на затворите.

Саша демонстративно отпрати с ритник таблата под наровете и погледна с усмивка негостоприемния си съсед.

— Лошо започваш, момче.

— Тук аз решавам кое е добро и кое е лошо — продължи, явно за да предизвика конфликт кльощавият. — Тъй че ти, чичка, първо вдигни таблата. После ще си постелеш да спиш на земята. А сетне ще си поговорим кое как ще бъде.

Стараейки се да следи с периферното си зрение всеки жест на дърдоркото, който несъмнено беше тарторът, Саша спокойно сложи калъфката на възглавницата си и застели леглото си.

— Ти, чичка, и вънка не си искал да делиш нищо с никого, та затова си дошъл при нас. Но тук ще ти се наложи да го делиш…

Дали кльощавият все пак направи някакъв знак, или просто изрече уговорена дума, но от горните нарове като по сигнал се разнесе оглушителен писък, придружен от поток псувни.

— Гадняр! Богаташ, говедо… — крещеше онзи, когото Белов кръсти „землистия“. — Моята майка цял живот се блъска за три копейки. Баща ми умря от химически препарати. Гнусар! И аз първия път лежах като малолетен заради това, че обрах лавка, понеже исках да ям! Мразя те! За всичко са виновни такива като теб! Ще те убия, гад такава…

Кресльото си пое въздух за секунда, сграбчи фалшивата фланелка „Адидас“ на гърдите си и подхвана втора серия. Белов внимателно го наблюдаваше. От една страна, момчето очевидно не беше здраво. От друга страна, тази толкова очевидна истерия не беше истинска и явно бе част от представлението, подготвено специално в чест на неговото пристигане.

— Какво му става на този? — попита равнодушно Саша, когато „класовият“ монолог с незначителни вариации беше извъртян четири пъти, а кресльото се измори и млъкна. — Ти имаш ли някаква представа? — обърна се към кльощавия, който изпитваше очевидно удоволствие от спектакъла.

— Кой го знае — процеди лениво русолявият. — Сигурно не му харесваш. Ние не те харесваме.

— И защо така? — Белов се напрегна и се съсредоточи, тъй като усетът му подсказваше, че предстоеше „втора част на модерния балет“.

Точно така и стана.

— Ето защо!

Третият младеж — здравенякът с кръглото лице, който до този момент не вземаше участие в „процедурата по запознанството“, се надвеси от горния нар, бавно се прицели и с голямо удоволствие майсторски се изплю върху възглавницата на Белов. Обитателите на килията се захилиха.

— Сега ще ти се наложи да свалиш това и да го изпереш — каза Белов, обръщайки се към смелчагата.

— Кур ще сляза отгоре. — Отговорът бе съпроводен със съответния жест.

— Е, тогава… — рече бавно Саша, който вече бе измислил план за по-нататъшните си действия. — Тогава твоят приятел ще ти помогне!

С тези думи той моментално посегна и сграбчи напълно неподготвения русоляв мъж за косата, свали го от нара, събори го на колене на пода и силно притисна носа му в храчката. Белов подържа няколко секунди главатаря в тази поза и разхлаби хватката си. След това гнусливо изтръска от дланта си мръсните косми и бързо се отдалечи, заставайки с гръб към вратата, за да държи под око целия мизансцен.

Очакваният ефект беше постигнат, макар в този миг дори Белов да не осъзнаваше цялата дълбочина на обидата, която бе нанесъл на главатаря. Кльощавият гадняр с пламнали от бяс очи едва успя да се изправи на крака и се нахвърли върху него. Увереност му вдъхваше проблясващото в ръката му острие. Другите двама престъпници също се приготвиха да скочат отгоре.

Тясната килия помогна на Белов. Нямаше никаква възможност и тримата да го нападнат едновременно. Затова операцията се осъществи поетапно. Той първо сграбчи и изви ръката с острието, като почти едновременно с това нанесе на нападателя си един простичък „охлабващ“ удар през коленете. Острието издрънча на ръба на нара, а обърнатата настрани длан, която стискаше оръжието, се заби в металната рамка на затворническото легло. Младежът зави от остра болка в крака и китката и изпусна острието.

Докато вдигаше трофея си от пода, Белов за част от секундата успя да си помисли, че явно в новия си живот не е изгубил полезните си навици. Тялото му се движеше съвсем автоматично и много добре си спомняше всички необходими движения. Това беше като карането на колело — никога не се забравя.

Следващият боец, който скачаше отгоре, още не бе успял да достигне пода, когато Белов майсторски увисна между наровете и му нанесе удар с двата си крака в гърдите. Кръглоликият тежко се прекатури назад. А докато падаше, повлече с тежестта си и третия младеж — слизащият със закъснение от горното легло немощен истерик. Впрочем на него не му трябваше много.

Заедно със загубата на хладното си оръжие кльощавият лидер видимо позагуби и бойния си дух. И Саша ясно видя изписалата се на лицето му мъчителна борба: той наистина нямаше представа какво да прави по-нататък…

Във възцарилата се тишина от касетофона продължаваше да се носи: „… А аз ти носих цветя. А аз полудявах от красота!“ Излизаше, че цялата процедура по запознанството, включително и активната й фаза, бе отнела не повече от три-четири минути, докато беше звучал този идиотски шлагер. А може би шлагерът просто беше прекалено дълъг?

В този момент се отвори прозорчето на вратата и дрезгав старчески глас избоботи:

— Какво става тук?

Саша моментално и съвсем приятелски сграбчи кльощавия за ръката (малко над лакътя) и лекичко я натисна в нужната точка, от което коленете на младежа се подкосиха.

— Сега ще идеш и ще кажеш на дядото, че всичко е наред — посъветва тихо, но настойчиво той съседа си по килия. — Кажи му, че с момчетата тренирате висок скок. За откриването на шампионата в следствения арест.

И поведе деморализирания си противник към вратата, като в същото време се стараеше да остане извън полезрението на онзи, който ги наблюдаваше отвън.

— Всичко е наред, чичо Костя. Витали падна от нара… — успя само да измънка „заложникът“.

Но това беше достатъчно и прозорчето се затвори. А случилото се потвърди, че „глухонемият“ надзирател на пенсионна възраст чичо Костя много добре чуваше всичко, когато трябваше. Но и без това беше ясно, че човек с подобен физически недостатък не би могъл да работи на такава длъжност.

Белов прецени обстановката. „Кралят на истерията“, на когото в масовата битка така и не му дойде редът, седеше сгърчен между наровете. За всеки случай Саша продължаваше да държи злобния лидер за болезнената точка над лакътя. Оставаше само кръглоликият майстор по плюене върху възглавници, който макар в този момент да не проявяваше признаци на агресивност, беше доста по-едър от Белов и представляваше заплаха. За да се презастрахова, Саша стисна носа му между свитите си пръсти и лекичко, само колкото да го държи под контрол, го завъртя обратно на часовниковата стрелка, след което каза:

— А сега, момчета, следва кратък инструктаж.

Здравенякът започна да се дърпа и да мучи, като по този начин пречеше на началото на инструктажа.

— Не се дърпай, красавецо. Момичетата не обичат момчета с криви носове.

— Че той няма нужда от момичета! — изрече кльощавият.

Белов не осъзна веднага смисъла на думите, но поне му стана ясно, че общуването помежду им бе придобило устойчив мирен характер и необходимостта от силови решения бе отпаднала.

— И така, епизодът със запознанството. Втори дубъл. — Белов разхлаби едновременно и двете си хватки и събеседниците му блажено се отпуснаха. — Първият дубъл беше несполучлив. Но аз ви прощавам първата грешка заради вашата младост и заради характерното за тази крехка възраст невежество. Ако някой се интересува, нека да направи справка за мен, препоръките ми би трябвало да са добри. А за вас аз ще съм просто Александър Николаевич.

Каякът, който се бе скрил зад хилавия си приятел, доколкото това беше възможно, изпищя тъничко зад гърба му:

— Кой разправяше, че бил „богат мухльо“!

В отговор той получи от ортака си бърз и безмълвен удар в зъбите. Русолявият лидер се казваше Бруно, а здравенякът така и не спомена името си.

— А сега почивка — продължи Белов. — Упражнението се нарича „Сбогом, оръжие!“. Ножът и каквото там още има от средствата за задължителна самоотбрана да се оставят на нощното шкафче. Сега аз ще съм ви хем Белов, хем главен оръжейник. Хайде!

Здравенякът сведе очи, показвайки с целия си вид, че е разоръжен.

— Той няма нищо — потвърди авторитетно русият. — Виталий има. Чуваш ли, Виталий, дай ножа!

Кекавият младеж, чието име се оказа изумително човешко, продължаваше да седи на пътечката между наровете, безучастен към интересния разговор. Това разтревожи Белов. Ами ако каякът, който се стовари по време на боя върху хилавия Виталий, го е размазал? Пък и металната маса се намираше опасно близо до падналите мъже.

Но както стана ясно, проблемът изобщо не беше в падането. Работата беше още по-лоша. Бруно се приближи до седналия младеж и го разтърси за рамото, а той се превъртя тромаво по гръб и тялото му се разтресе. А след това се изви по странен начин и продължи да се тресе, опрял тила си в пода.

— Бързо да го издърпаме към вратата! — разкрещя се Белов, като видя забелените му очи и избилата по устата на нещастника пяна. Мина му през ума, че по време на припадъка си младежът можеше да се удари лошо. — Бруно, повикай дежурния, трябва ни лекар!

По време на войнишката му служба в Афганистан на Саша му се бе случвало да наблюдава епилептични припадъци и той за броени секунди направи всичко, което зависеше от него. С помощта на ножа разтвори зъбите на болния и внимателно извади навън посинелия му език. Накара стъписания здравеняк да сложи възглавница под главата му, а сетне да затисне с тяло краката му, та разтърсваният от нечовешки гърчове младеж да не се осакати на острите ръбове на наровете.

— Извикай дежурния, мамицата ти… — повтори той на деморализирания „лидер“.

— Той ще се направи, че не чува! Прякорът му е Сляпоглухонемия! — каза му едва ли не през плач Бруно, но изпълни искането, като зарита по вратата и се развика колкото глас му държи.

За съжаление младежът се оказа прав. В коридора се разнесоха чукания и викове от съседните килии, но дежурният не реагира.

След десетина минути Саша усети, че пристъпът като че ли отслабва. Опасността, че болният ще си прехапе езика или ще се задуши, сякаш отмина. Той нареди на здравеняка да продължи да стиска приятеля си с всичка сила, отиде до вратата и се долепи до нея.

— Ей, шефе, момчето получи епилептичен припадък — изрече тихо Белов, но шумът и виковете в съседните килии моментално стихнаха и гласът му се разнесе по коридора. — Ако слухът ти моментално не се възвърне и не извикаш лекар, момчето ще ритне камбаната тук. И аз ти обещавам… Аз ти обещавам, а браточките няма да ми позволят да те излъжа… че няма да живееш много дълго след това!

Дали особените нотки в гласа на Белов раздвижиха и накараха слуховият нерв на дежурния надзирател да заработи, или пък имаше някакви други причини, но буквално след пет минути в килията дойдоха лекар и двама санитари, които изнесоха болния на носилката.

Известно време съседите му по килия, които бяха потресени и потиснати от ужасната гледка на „тръшнатия от бесовете“, мълчаха. Здравенякът переше в мивката калъфката на възглавницата. Бруно запали една цигара „Прима“ и като че ли машинално подаде пакета на Белов. Той си взе цигара и също запуши.

Тракането на съседните прозорчета, придружено от отвратителната миризма на зеле, извести, че е настъпило време за обяд. Заедно с първата купа, пълна с отвратителното вариво, на прозорчето се показа и слабата ръка на младежа от домакинския корпус. Почти незабележимият жест не остана скрит за Белов. Той беше напълно убеден, че Бруно получи бележка. И дори като че ли успя да изпрати отговор, макар че за това не беше съвсем сигурен.

Интересно, дали надзирателят чичо Костя, който наблюдаваше раздаването на храната, бе забелязал размяната на послания? Може и да беше забелязал, тъй като все пак камуфлажната му униформа се мяркаше зад момчето от домакинското обслужване. А може и да не беше забелязал, понеже неслучайно му казваха „Сляпоглухонемия“. А третият вариант бе да не е поискал да забележи в този момент. Подобна практика също широко се прилагаше в оперативната работа на изправителните заведения — първо даваха възможност на контингента да изложи мислите си на лист хартия, а сетне го вземаха и го прочитаха.

От миризмата на зеле започна да им се гади и всички освен каяка, който изяде обяда си, изляха порциите си в клозета. Най-неочаквано Бруно сякаш си спомни нещо, скочи от мястото си и се хвърли към вратата. Ритна я няколко пъти, а сетне се разкрещя почти като Виталий малко преди това:

— Край! Не мога повече да живея така, мамицата му! По-добре да… получа куршум от надзирателя, отколкото да ям тези смърдящи говежди лайна!

Както трябваше да се очаква, надзирателят не реагира. Пък и, както заподозря Белов, това не влизаше в плановете на Бруно. Ами, ако младият тарикат нарочно провокираше новия си съсед да подхване разговор за бягство? Неслучайно по местата за лишаване от свобода битуваше твърдото мнение, че младите отрепки, излежали по една присъда в колониите за малолетни, работеха за оперативните служби. Днес щеше да проучи новака с тайни разговори, а утре щеше да го издаде на затворническата администрация срещу дребни придобивки.

— Прекрати цирка! — сепна младежа Белов. — Спретнал ми тука затворническо-изправителна постановка по Станиславски. Какво искаш?

Бруно се намуси и млъкна. Всъщност трябва да отбележим, че хлябът, който им дадоха за обяд и който той сполучливо определи като „говежди лайна“, наистина беше точно такъв. Това не можеше да се нарече хляб дори само заради първия формален признак — не можеше да се троши. Черната овъглена кора криеше в себе си… всъщност една дупка — пълна само с въздух кухина, която се „крепеше“ за кората с помощта на тънък слой лепкаво сиво вещество. И в тази кухина спокойно можеше да се пъхне юмручето на тригодишно дете.

Саша отвори раницата си и сложи на масата пакет чай и няколко веяни риби, които бяха останали от колета на леля му. Посъживилият се Бруно за броени секунди приготви вълшебна напитка и впи непълния си комплект зъби в рибата.

— А ти защо не ядеш? — обърна се Саша към якия младеж, който така бе излизал купата си, че чак я полира, и сега се правеше, че не се интересува от деликатесите. — Не се превземай, ела при нас. Вземи си чаша…

На лицето на младежа се изписа объркване. Саша издуха засъхналите листа чай от дъното на първата пластмасова чаша, която му попадна под ръка (тук нямаше други чаши), напълни я с тъмната почти непрозрачна течност и я подаде на каяка. Той сграбчи чашата с две ръце, отпи бързо, изгаряйки устата си, и я остави на нощното шкафче. През цялото това време здравенякът не сваляше питащия си поглед от Бруно. Белов със закъснение започна да разбира какво става, но не можеше да повярва на догадката си, тъй като това беше невероятно.

В това време Бруно с погнуса свали от пирона мръсна кърпа, хвана с нея чашата на здравеняка и като проточи ръце на максимално разстояние от лицето си, сякаш от нея се разнасяше непоносима воня, тръгна към мивката и изля съдържанието й в нея.

— Какво правиш?

— Ще изхвърля чашата!

— Престани!

Бруно се обърна и погледна Белов със снизходително съжаление:

— Ама той е педал. Да не би да не сте разбрали? Прекаран е. От тази чаша не бива да се пие повече!

— Престани! — изкрещя отново Белов и усети как силна болка прониза слепоочията и тила му. — Дай ми тази идиотска чаша! — Той се обърна към нещастния каяк: — Как се казваш?

Но не успя веднага да разбере какво е името на прекарания. Сякаш това същество изобщо нямаше име. Младежът мълчеше, а Бруно се държеше така, като че ли изобщо не знаеше отговора на този въпрос. В крайна сметка стана ясно, че навремето родителите му са го кръстили Григорий, а прякорът, който му лепнали в колонията, беше крайно нецензурен.

— Ето, Гриха, вземи моята чаша. Подарявам ти я — каза Саша. — Аз вече си изпих чая, а ти я изплакни и си налей в нея. И ето какво ще ви кажа, момчета…

Болката му стана почти непоносима, той замълча и стисна слепоочията си с длани.

— Явно втори февруари е настъпил в затвора — забели очи Бруно, легна демонстративно на нара си, извърна се към стената и започна да чете бележката си.

Разбира се, Белов хиляди пъти беше чувал разкази за „прекарани“ и смяташе, че се ориентира добре в затворническата йерархия. Той познаваше добре човешката природа. И точно по тази причина не можеше да проумее как така каякът Григорий, който пращеше от здраве и дето се вика, беше як като бик, е попаднал в най-унизителната и най-презряна затворническа каста. Според него педали ставаха физически слаби хора, които не бяха в състояние да се защитят. Но този Гриха… та той само с един юмрук можеше да натръшка десетина ей такива слабаци като Бруно и Виталий!

Впрочем този селски глупак очевидно бе срещнал по жизнения си път и по-страшни зверове от себе си. И още нещо. Собственият житейски път на Белов неведнъж бе потвърждавал истината, че в щатното разписание на небесната канцелария винаги има вакантни места и за палачи, и за жертви. А при зачисляването на тези длъжности степента на физическото съвършенство, разбира се, играеше важна, но не и решаваща роля.

Колко много такива яки на вид момчета имаше в детските градини, които въпреки това ядяха бой от всички наред. След това ги биеха на улицата, подиграваха се с тях в училище и им правеха мечки в пионерските лагери. И само с присъствието си тези момчета наторяваха почвата за процъфтяването на извращенията в казармата. И отваряха шлюза на дремещите до този момент садистични наклонности у всекиго, който стоеше дори само на половин стъпало по-горе от тях по обществената стълбица. Всеки бизнес партньор, без да е имал предварителен умисъл, на някакъв етап изпитва острата нужда да преметне такъв човек. Такива хора ги биеха дори жените им и ги предаваха най-добрите им приятели…

И какво беше това — клеймо на жертвата, поставено от злата съдба, или конструкторски недостатък в градежа на определен процент човешки особи? Саша не знаеше отговора на този въпрос и се чувстваше зле.

— Александър Иванич… Такова, Саша… — Белов не усети веднага, че Бруно лекичко го побутва по рамото. — Може ли да ви наричам Белов?

Младежът внимателно напъха миниатюрната, почти незабележима лентичка хартия в кибритената кутийка и доближи до нея запалената клечка. По всяка вероятност в момента огънят поглъщаше бележката, която бе получил заедно с обяда си и която съдържаше „правилните препоръки“ за Белов, макар малко да бе позакъсняла.

— Ти, такова, разбери ме правилно… — Бруно все не можеше да уцели нужния тон и да подбере подходящите думи. — Нас такова… Ние сме подставени лица…

Белов не се зае да изяснява кой е настанил подставени лица в килия номер 345. Досещаше се.

— Ама трябваше веднага да кажеш, че ти си Саша Белия, който… — преглътна нервно Бруно, сякаш се бе задавил. — А това вярно ли е?

— Кое?

— Че ти… вие… че сам сте очистили някакъв доносник на ченгетата и двайсет негови охранители? Едно аверче ми разказа тази история още в колонията. А пък един от тях, който нямал нищо общо с тази работа, сте го пуснали?

— Това е лъжа — развесели се Белов. Не биваше да вярва на никого, каквото и да му говореха. Кой би могъл да знае какво точно се е случило в действителност? — Разбираш ли, братко — каза много сериозно Саша. — Той изобщо не беше доносник, а такъв, как се казваше — маршал от КГБ. И имаше триста души охрана! И всичките бяха с бронежилетки и базуки. И аз не ги убих веднага, а ги накълцах на парчета и ги разпратих на роднините им в колети.

— Шегувате се… — досети се Бруно. — Ама за този… Гриха напразно се тревожите. Както виждате, тук не му е зле. Ние с Виталий може и да сме скинхедс, но сме си напълно нормални!

— За това, че сте нормални, ви вярвам, и аз съм такъв. А защо сте скинхедс?

Свечеряваше се. И точно тогава настъпи най-сладкият момент — да си поговорят за живота и всеки да разкаже своята история.

Историята на двамата малоумни приятели Виталий и Стас, който благодарение на германската си фамилия Милер и особените си заслуги в кръга на неформалното младежко движение се бе сдобил с почетния прякор Бруно, беше банална до отвращение. Шеметният момент на половото съзряване при момчетата бе съвпаднало с периода на преустройството, което според мнението на повечето хора бе признато за епоха на пълния бардак и безчинство. Юношите изпитвали влечение към силните хора, а думата „ред“, която предизвиквала дълбоко отвращение у смачканото от въпросния ред поколение на родителите им, притежавала за момчетата магически и забранен смисъл. За беда на пътя им се изпречила въжделената „силна личност“. Това бил трийсет и две годишният треньор по самбо, който бил лежал в затвора за убийството на жена си.

Трябваше да отдаде дължимото на треньора, който след като организирал юношите в зондер команда, бързо охладнял към тези забавления и си намерил други. Оглавил сектата на сатанистите, а сетне изчезнал. Но трудът му не отишъл напразно. Бившите му подчинени вече били придобили навика да носят черни дрехи, да бръснат слепоочията си и безнаказано да тормозят минувачите, които не отговаряли на техните представи за чиста раса. Бруно се оказал по-ловък и съобразителен от приятеля си и се издигнал в йерархията до сериозна длъжност. Но за сметка на това Виталий много добре умеел да изпада в транс, да се търкаля по пода и да крещи лозунги, като по този начин повдигал общия боен дух.

За това, че прекрасното му умение да пада и да крещи всъщност не е изкуство, а диагноза, която се нарича епилепсия, приятелите научили по-късно в трудово-изправителната колония, където се озовали заради масов побой с тежки телесни повреди, нанесен на един гражданин от Виетнам. Виетнамецът получил тежка мозъчна травма, но за щастие останал жив. Благодарение на това, когато Виталий и Бруно навършили пълнолетие, излезли на свобода.

Вярно, свободата за двамата приятели не продължила дълго. Още първият рейд, в който взели участие, се оказал необяснимо несполучлив. Скинхедс винаги са се отличавали със своята организираност. Образцовото показно „прочистване“ на градския пазар трябвало да трае не повече от двайсет минути. Но някой, вероятно от техните, ги издал и ченгетата проявили не по-малка оперативност и организираност. Милиционерската операция свършила още по-бързо и далеч по-успешно.

Този път в присъдите на Виталий и Бруно освен „нанасяне на тежки телесни повреди“ било записано и „разпалване на национална вражда“. Идеологическата окраска чувствително щеше да повлияе на предстоящия им престой в затвора и това силно възмущаваше Бруно. В касационните си жалби осъдените оспорваха именно разпалването на национална вражда, а в този момент те изчакваха в следствения арест повторното разглеждане на делото им.

— А сега аз ще ти разкажа какво точно се е случило. Искаш ли да чуеш?

— Да не би да сте екстрасенс?

— Не. Просто съм на години. И много добре разбирам, че са ви прецакали като най-големите мухльовци.

Бруно се напрегна, понеже нямаше нищо против да чуе разказа, но пък не виждаше защо трябва да го обиждат.

— Ти самият и твоите почтени партайгеносе сте изиграли в тази операция почетната роля на корморан.

Бруно подскочи като ужилен.

— Успокой се, де! — махна му с ръка Белов. — Казвам го в добрия смисъл на думата.

— В добрия смисъл на думата ме наричаш „корморан“, така ли? — не знаеше как да реагира на такива приказки горкото момче.

— Ти изобщо знаеш ли какво е това корморан?

— В добрия смисъл на думата ли? Не зная!

— Тогава чуй. Тази птица, която е от рода на чайките и пеликаните, живее край морето и се храни с риба. И си е нормална птица като всички останали. Доста е едра и затова си хваща големи риби.

Бруно се поуспокои и се заслуша, а Григорий, който се бе провесил от горния нар, също се заслуша толкова внимателно, че чак зяпна.

— И какво измислили нашите предци рибарите? По това време такъмите им не ставали за нищо, били направени от разни боклуци като кости на животни и изобщо не вършели никаква работа. И тогава умните мъже решили, че трябва да опитомят кормораните. Така че птиците да ловят рибата и да им я носят в клюновете си. Добре ли са го измислили? Да, идеята била добра. Само че корморанът не е глупава птица дори когато е опитомен, а освен това също искал да яде. И по пътя излапвал рибата.

— На един залък! — вмъкна доволно Бруно.

— И тогава какво измислили рибарите, за да не става така? Сложили на шията на корморана специален пръстен. Птицата не можела да отвори клюна си (като Гриха например) и макар да хващала рибата, не можела да я погълне, защото пръстенът й пречел.

Саша прекъсна за малко разказа си, давайки възможност на своя събеседник да осмисли чутото. Самият той също се замисли. Разказът му го отведе до една неочаквана аналогия, и то не само с историята на тези малоумници, но… и със собствената му история. През свободното си време успешният топмениджър Александър Белов трябваше старателно да обмисли орнитологичните препратки, съотнасяйки ги към трагичната ситуация, в която се бе озовал самият той.

— Един умен, макар и немного популярен в момента човек, е казал умна мисъл: „Политиката е концентрирано изражение на икономиката.“

— В какъв смисъл? — Бруно не очакваше толкова бърз преход от разказа за животните към друга неясна за него сфера.

— В смисъл, че зад всички идейни знамена, включително и зад вашите с Виталий, задължително стои по някой невидим и много умен специалист по комерсиалната част. Сериозните момчета чакат своята риба, а напред винаги пускат идейните психари със знамената, тоест кормораните.

Потресеният Бруно мълчеше. От горния нар висеше главата на Гриха, който не вземаше участие в разговора, но не пропускаше нито една дума.

— Така че мисли със собствената си глава, Стас! — обобщи Белов и изведнъж си спомни, че навремето вече бе казвал това на мъртвия си приятел Пчелата. — Мисли със собствената си глава. А пък ние с теб пак ще си поговорим за кормораните и за другите пернати.

Саша легна на нара си и подложи ръце под главата си. След просветно-възпитателната беседа лично той изпита някаква особено неприятна навяваща тъга умора. Пред очите му отново се мярнаха лицата на мъртвите му приятели.

В този момент не знаеше, че вече никога няма да може да си поговори с тези момчета не само за кормораните, но за каквото и да било друго. Защото щеше да прекара няколко дни в карцера, а след това вече никога нямаше да го сложат в приятелската 345 килия.