Александър Белов
Целувката на Темида (31)

30.

Може ли човек със здрав разум, който се намира в затвора, да мечтае за още по-строг затвор — за карцера? Може! В момента на Белов ужасно му липсваше първата му самостоятелна килия или поне карцерът. Толкова много му се искаше да е сам и да обработи на спокойствие лавината от информация, с която го затрупа Веденски. Ала в затвора простото изречение „Искам да остана сам“ би прозвучало точно толкова нелепо, както някоя хулиганска песен на детско утро.

— Какво ти става, Бели, да не би да си се наканил да влизаш в манастир? — полюбопитства ехидно Грот, разглеждайки купчината пропагандна литература в ръцете на Саша. — Правилно. Само че има една хубава поговорка: разчитай на бога, но недей да грешиш. Никой няма да ти помогне, ако не си помогнеш сам.

Затворниците веднага изразиха желание да четат. Разграбиха тънките брошурки, ругаейки, че по тях няма картинки, ако не се брояха схематично нарисуваните на обложките им ръце. Четирите от пръстите на тези ръце бяха свити, като по този начин авторите им в максимално достъпна форма, тоест като за дебили, бяха илюстрирали „четирите неопровержими доказателства за съществуването на Бога“.

Най-дебела от всички беше книгата „Житието на преподобния Нил Сорски“. Внушителният й обем и названието й стреснаха конкурентите, никой не прояви интерес към нея и Саша изпита облекчение. Понеже самият той имаше намерение старателно да я разгледа, но не направи това пред всички, а пъхна тома под одеялото си.

Впрочем, скоро намериха на Белов друго занимание. Първо отведоха на разпит Грот. А скоро в килията се появи още един надзирател, който вероятно беше нов, защото досега Александър не го беше виждал, и поведе Саша. Когато напускаше килията, Белов потърси с очи Дъба. Единственият човек, на когото можеше да има доверие тук, му кимна, като по този начин му даде да разбере, че ще наблюдава нещата му.

Маршрутът, по който го поведоха, му подсказваше, че му предстои разговор или с адвоката му, или с оперативния работник. Доколкото можеше да прецени, не би трябвало да има повече разпити. Обаче не беше така. Кабинетът на Кума, пред който го спря съпровождащият, вероятно беше зает. И тогава за пръв път извършиха с Белов онова, за което той само бе чувал от другите затворници — сложиха го в „буркана“.

Както се казва, нищо лично, просто го натикаха да стърчи в ковчега с решетки, който на езика на затворниците се наричаше „килия за временно пребиваване“. И наистина, затворникът не можеше да се мотае из коридора, докато му дойдеше редът! Това да не би да ви е жилищна кооперация, пълна с бабички, или чакалня на аерогара, тук всичко беше сериозно. Но чувството, което изпитваше човек с нормална психика в тази тясна клетка, бе трудно за описване. На Саша му мина през ума, че на зверовете в зоологическата градина им е отредено далеч повече място.

Той прекара в това положение не по-малко от половин час. И използва времето пълноценно — размишлява. Най-сетне вратата на кабинета се отвори и оттам излезе Грот, съпровождан от един надзирател. Той се постара колкото се може по-бързо да премине покрай Саша, който успя да забележи израза на дълбоко удовлетворение по лицето на престъпния бос. На Белов му се догади…

Ала изненадата, която го очакваше в кабинета, засенчи всички. Никой вече не си спомняше нито за укритите данъци, нито за разхищението на чуждо имущество, нито за прането на пари. Никой не му спомена дори и за предстоящото последно заседание на съда, което трябваше да се състои след три дни. Предявиха на Александър Белов ново обвинение — този път в предумишлено убийство…