Александър Белов
Целувката на Темида (26)

25.

Пролетта е хубав сезон. Макар човекът да не заспиваше зимен сън, през пролетта все пак в него се появяваше такова усещане, сякаш се е пробудил. Депресията на Веденски, която понякога се наричаше „криза на средната възраст“, бързо премина. И в това нямаше нищо странно, защото човек, който бе склонен да преживява, нямаше шансове да стане професионалист от такава класа и в такава област, която изискваше волеви качества и постоянен самоконтрол.

За пръв път от много време Игор Леонидович пътуваше с метрото. Този факт пораждаше в него чувството за нещо ново и му припомняше студентската му младост. Можеше да не се бои, че ще срещне свои познати в метрото, тъй като те използваха друг вид транспорт. Пък и външността му беше незабележима, тъй като безличната външност също не беше маловажно качество за хората с неговата професия.

Чувството му за нещо ново беше свързано и с облеклото му — той носеше турско пухено яке от Черкизовския пазар дънки и маратонки със сходен произход. Че какво толкова? Тези дрехи бяха много удобни. Дори когато още не беше генерал, Веденски се отличаваше с пълно равнодушие към външните белези на разкош. А неговият аскетизъм често ставаше повод за шеги сред познатите и приятелите му.

Разбира се, турското пухено яке е цвят на морски вълни вече беше прекалено. Но работата изискваше този маскарад, а той се връщаше от среща с един агент, обзет от приятна възбуда заради удоволствието, което изпита от вече позабравената оперативна работа. Казано накратко, настроението му беше прекрасно, независимо от това, че точно днес на кариерата на Игор Леонидович можеше да бъде сложен кръст.

Процесът на Александър Белов и съпътстващите го обстоятелства дълбоко разтърсиха Веденски. Смътното му недоволство от себе си, от своята работа и от работата на много от заобикалящите го хора се въплъти в един конкретен човек. Не, не в Белов, а в Батин. Съдбите им бяха свързани по някакъв странен начин — или генералите от КГБ ги бяха обрекли със своя списък от избраници, или орисниците Клото, Лахезис и Атропа, които изплитаха нишките на живота, бяха объркали нещо…

Белов не му беше приятел в истинския смисъл на думата. Но като надарен, волеви и несъмнено честен човек той олицетворяваше за Игор Леонидович бъдещето на Русия. Генералът не обичаше гръмките фрази за любовта към отечеството, но тъкмо грижата за държавата и в крайна сметка за благото на народа беше основната мярка в неговата дейност.

Опитът му да се ориентира в ситуацията по време на откровения разговор с шефа си не даде резултат. Мъдрият генерал Хохлов му намекна, че е „роб на вълшебната лампа“ и човек от системата и всякаква откровеност между него и подчинения му по въпроса, който интересуваше Веденски, е изключена. Това беше първата врата, която се захлопна под носа на човека, на когото бе хрумнало да постави под съмнение генералния курс на администрацията на президента. Вярно, в края на разговора Хохлов му обеща да му съдейства за уреждането на среща между него и президента.

Имаше и други врати, които сякаш по заповед се затвориха пред него. Батин, с когото на Игор Леонидович му се струваше, че го свързва чувство на взаимна симпатия и уважение, изобщо не сметна за необходимо да се среща с него.

 

 

За сметка на това стана ясно, че председателят на Комитета по законност и право в Думата Борис Сергеевич Удодов е пожелал да се види с генерал Веденски. Изгряващата звезда на този политически бонвиван, чиято личност според твърденията на вестникарите беше „изключително харизматична“, се появи в кабинета на заместник-шефа на Федералната служба за безопасност както се полагаше на положението му — без предварително обаждане.

— Разрешете да вляза! — каза с лек намек за принадлежност си към офицерството Удодов, макар че според собственика на кабинета той трябваше да поиска това разрешение предварително.

Външността на депутата наистина беше респектираща. Слугите на народа трябваше да изглеждат точно така. Рано побелелите му коси трябваше да свидетелстват за тежките изпитания и смъртните опасности, които му поднасяше съдбата. А уж военната му стойка, постигната с цената на изтощителни упражнения, помагаше на Борис Сергеевич много прочувствено да изпълнява патетичната песен „Господа офицери“ по време на срещите си с ветераните.

Той имаше универсален имидж: строевата дисциплинираност, която проявяваше при необходимост, без проблеми се съчетаваше с мекотата на интелигентите от шейсетте години. Достатъчно беше само да смени депутатския си костюм от три части с пуловер и китара. Казано накратко, външността му беше за завиждане.

 

 

Още от прага Удодов заговори за Белов. Тъй като беше изключително самонадеян човек, той изобщо не се съмняваше, че федералният служител напълно споделя неговата класова омраза към олигарсите. И затова говореше, без да подбира думите си. На Веденски страшно му се прииска да го накара да млъкне.

— Дали ще сгреша, ако ви кажа, че вие се ръководите от чувството си за лична обида? — попита генералът, тъй като по силата на служебните си задължения беше осведомен за конфликта между Белов и Удодов.

Удодов зае героична поза и с патос изрече:

— За съжаление в нашето бездуховно време славните руски традиции са забравени. Ако живеехме в миналия век, щях да призова този мръсник в съда на офицерската чест!

„Той май обърка понятията и иска да каже «на дуел» — помисли си Игор Леонидович. — И какво общо има този глупак с офицерството? Най-много да е бил в някой доброволчески отряд, на повече не е способен…“

 

 

Веденски стреля напосоки и както често му се случваше, улучи десетката. Преди няколко дни, когато се заеха с активното разработване на високопоставения депутат, той научи, че Удодов е учил в текстилния институт и наистина бе оглавявал отряд на доброволци! Игор Леонидович се бе научил да разчита личния живот по физиономията на играчите си и вършеше това с минимални грешки в подробностите.

Нещо повече, по редица признаци той моментално разпозна в посетителя си човек от епохата на „Лубянка“. Разрови се в архивите и потвърди предположението си, че като студент Удодов е бил доносник. Именно доносник, а не агент, макар че като повечето си колеги Игор Леонидович да не обичаше първото определение и да предпочиташе второто. През дългите си години на служба генералът бе виждал стотици агенти. Тези хора бяха доста различни, много от тях внушаваха дълбоко уважение и дори впоследствие му станаха едва ли не приятели, например като Белов. Някои от тях работеха за идеята, а огромното мнозинство бе принудено да сътрудничи на органите, защото ги бяха спипали да извършват грехове с различна тежест. А Удодов принадлежеше към най-отвратителната група — към онези, които доносничеха, ръководени от дребнава корист и от желанието си да получат допълнителни, недостъпни за другите блага…

 

 

През този ден председателят на Комитета по законност простичко изложи в кабинета на Веденски на улица „Лубянка“ съображенията си срещу Белов. Въпреки ясните указания отгоре следствието за неплатените данъци се движело вяло, през куп за грош. Кандидатурата на съдията също не била подбрана сполучливо, защото Чусов бил нерешителен човек, пък и гледал собствения си интерес. От него можело да се очаква всичко, включително и прочитането на оправдателна присъда. Пък и международната общественост не им позволявала да работят нормално и вече направо прегракнала да повтаря разни неща за „правата на човека“ и за „скритите политически причини“ в процеса срещу Белов.

— В Европа смятат този мръсник едва ли не за борец срещу тоталитарния режим! — възмущаваше се Удодов. — Ние не можем да допуснем това. Крадецът трябва да лежи в затвора!

— Боя се… ъ-ъ-ъ… че не сте избрали подходящото ведомство за вашите консултации — подсмихна се сдържано Игор Леонидович. — Четохте ли вчерашното интервю на президента? Всеволод Всеволодович дава ясно да се разбере, че не бива да се подменя престъпната страна на проблема с политическа. И освен това заявява, че лично за него Белов е невинен. Поне докато съдът се произнесе.

— Първо, не бива да скромничите, Игор Леонидович — позволи си дори да намигне на събеседника си Удодов, — ние с вас много добре знаем какво влиза и какво не влиза в компетенциите на кантората, която оглавявате. Вероятно тук имате достатъчно компромати срещу Белов, за да може този мафиот да се изолира от обществото за дълги години напред. Пък и поборниците за справедливост на Запад веднага ще си затворят устата, понеже режимът си е режим, но и самите те се боят от руската мафия като от огън. Колкото до нашия уважаван президент… — На това място Удодов снижи гласа си до шепот и съобщи, че е имал продължителен разговор с Всеволод Всеволодович в неговата резиденция. И този разговор му позволява да не се съмнява в правилността на избраното решение за унищожаване на Белов.

Веденски неволно се намръщи. Точно на него — на генерала от Федералната служба за безопасност, му бе отказана среща с президента под предлог, че е много зает с подготовката на предстоящото тържество в Кремъл, посветено на ветераните.

— И въпреки това ви повтарям — рязко изрече генералът, — че Федералната служба за безопасност не се занимава с „Красносибмет“ и няма да се занимава с подобни проблеми и за в бъдеще.

— Какво пък, много жалко. Особено като се има предвид каква олигархична заплаха е надвиснала над нашата страна… — обобщи Удодов. — В такъв случай, както е казал великият Ленин, ние ще тръгнем по друг път. — Той енергично се изправи, като едва не удари токове по кавалерийски, и каза: — Разрешете да напусна. За мен беше чест!

— Не преувеличавайте, Борис Сергеевич… — подхвърли Веденски.

— За какво? — обърна се депутатът, тъй като си помисли, че не е чул добре последната реплика.

— За честта.

 

 

Отрицателният опит също е полезен. Сега поне на Веденски му бе ясно, че арестът на ръководителя на „Красносибмет“ не е случайна верига от причинно-следствени отношения. Че личният конфликт на предприемача Белов с депутата от Държавната Дума Удодов, който бе инициатор на разчистването на сметки покрай комбината и неговия директор, е само началото на предстоящ мощен поток, който тепърва щеше да набира сила. И че страната е на прага на разрушителен „кръстоносен поход“, в който предприемачът Александър Белов е първият „неверник“, който на всяка цена трябва да е показно унищожен.

Колкото по-синхронно пееше свободният хор на официалните лица и колкото по-упорито се насаждаше версията, че причините за делото срещу Белов не са политически, а чисто криминални, толкова по-ясно ставаше за всеки мислещ човек, че предстои огромно преразпределение на собствеността. А фактът, че този „кръстоносен поход“ започваше именно от един от най-безупречните в делово и морално отношение собственици, изобщо не беше случаен.

Като човек и като държавен чиновник Игор Леонидович нямаше намерение да застава на страната на „великата олигархична революция“. Нещо повече, навремето той сам бе убеждавал Белов да предаде на държавата акциите от комбината за алуминий. Веденски вярваше, че така е правилно. Ала онова, което се случваше в момента, нямаше нищо общо с неговите убеждения.

Неотдавна първият мениджър на държавата В. В. Батин заяви, че държавата не е най-добрият стопанин и национализацията не влиза в нейните планове. Това означаваше само едно — че собствеността на акционерите в „Красносибмет“ щеше да бъде иззета не в полза на страната и не за благото на народа. Сладката баница на икономиката отново щеше да бъде поделена и изядена от чиновниците от новата вълна, които идваха от Севера. Нещо щеше да остане и за старите и неизтребими зубри като Зорин. Най-голямото парче щеше да отмъкне младото племе, което точно по тази причина беше и страшно гладно. Вече беше отраснала нова смяна хищници, наречена „северняците“, достоен представител на които бе въпросният Удодов — принципният борец с беззаконието във всичките му проявления.

 

 

Онова, което подхвана Веденски, беше равностойно на самоубийство. Или поне на политическо самоубийство. Истинската крайна цел знаеше единствено той — конспирация! А за да я постигне, Игор Леонидович трябваше да реши две тактически задачи.

Първо, трябваше да събере колкото се може повече информация за Удодов, за да има възможност, ако се наложи, да поукроти напора на депутата законотворец. И второ, да разбере какво се подготвя срещу Белов и какъв е този „друг път“, за който спомена представителят на Думата, когато напускаше кабинета му.

След като взе решението си и формулира позицията си, на Игор Леонидович значително му олекна. И той отново обикна живота, пролетната кал и кишата навън…

 

 

След като се върна от болнични и отхвърли задачите от първостепенна важност, той се появи при шефа си с рапорт за поредния отпуск. Мъдрият Хохлов одобри решението му без уговорки и дори не се изненада, че е избрал да си почива в периода между два сезона. А в отговор на въпроса какви са плановете му Веденски съобщи предварително подготвената си версия:

— Една седмица ще обикалям театрите и музеите. Жалко, че съм московчанин, съвсем подивях, скоро по ушите ми ще започне да расте козина като на героя на Стругацки… А сетне ще замина нанякъде, където има сняг. Ще ми се да покарам малко ски.

— Сигурно ще отидете в Сибир? — Хохлов вторачи в своя подчинен погледа си на потомствен ясновидец изпод рунтавите си вежди брежневски тип. — Заминете за Сибир, там, в тайгата още дълго ще има сняг. Пък и обслужването сигурно ще се хареса… на аскет като вас.

Веденски се усмихна.

— Само че внимавайте с тамошните мечки — не се сдържа старият хитрец Хохлов. — Посъветвайте се с местните ловджии и не ходете сам в тайгата.

— Нали знаете, Андрей Анатолиевич, аз съм против избиването на животните! — разсмя се Игор Леонидович.

— Казвам го именно защото знам това — кимна генерал Хохлов. — Ходете в гората без оръжие, но ако стане нещо, убийте мечката с фотоапарата.

Двамата се засмяха на шегата и се разделиха с чувство за пълно взаимно разбиране. Игор Леонидович никога не бе разчитал, че ще може да заблуди шефа си за истинската цел на внезапния си отпуск. Но сега вече беше сигурен, че дори и да не го подкрепеше открито, Хохлов поне нямаше да му се противопостави.

В пълно съответствие с обещанието си Веденски и съпругата му се появиха на няколко пъти на разни протоколно-светски мероприятия. Тъй като напълно бе възстановил търпимостта си към хората, той позволи на жена си да го убеди да посетят Кремълския дворец на конгресите, където се състояха концертът и приемът по случай Деня на защитника на отечеството.

Веденски скуча по време на концерта, продължи да прави същото и в голямата неуютна зала, където беше коктейлът. Вече си беше казал по няколко думи с всички, с които трябваше да го направи. И сега търпеливо чакаше съпругата си да приключи с разговорите, за да се измъкне незабелязано оттук…

Слава богу, Ирина, жената на Игор Леонидович, също не беше голяма любителка на светските купони. Ала от време на време изпитваше потребност да се покаже пред хората с новия си хубав тоалет и с новата си прическа. В крайна сметка защо се тормозеше и изтощаваше женската си плът с фитнеси?

 

 

— Скъпи, запознай се с Алла, съпругата на Борис Сергеевич Удодов. С нея се сприятелихме, докато бяхме на екскурзия в Италия. — Ирина държеше под ръка красива, започнала да понапълнява дама на постбалзакова възраст.

Веденски се изуми, защото до този момент в техния брак нито веднъж не се бе случвало, жена му, която бе образцова съпруга на чекист, да му натрапва за събеседник която и да било от приятелките си. А още повече го притесни това, че съпругата му го остави насаме с превзетата скучаеща дама и моментално се изгуби в тълпата гости на коктейла. Той посегна към бутилката вино на масата, но моментално отдръпна ръката си.

— Какво вино предпочитате? — опита се да бъде галантен Игор Леонидович, ругаейки наум.

За щастие дамата изобщо не се съобрази със засуканите светски маниери. Тя се наведе недопустимо близо до събеседника си и му прошепна интимно:

— Трябва да се видя с вас. Насаме. Разговорът е много важен.

А след минута деколтето на Удодова сияеше с южния си загар в другия край на залата.

 

 

На следващата вечер се срещнаха в конспиративната квартира. Веденски с удоволствие огледа позабравения интериор, който беше забележителен само с това, че за боеца на невидимия фронт с него бяха свързани много съдбоносни срещи. Общо взето, удоволствие бе да се гледа и Алла Удодова, която седеше срещу него край малката масичка и от нерви мачкаше цигарите.

Жената беше много ефектна. Обаче в името на справедливостта би трябвало да се отбележи, че времето на нейния разцвет бе зад гърба й. Ако след още две-три години тази дама не сменеше поведението си с по-подходящо за възрастта й, рискуваше да попадне в армията на бившите хубавици, които отчаяно се подмладяваха.

Това беше първото му впечатление. То бе последвано от разочарование, тъй като, съдейки по всичко, от тази дама с красиви, подчертани със светло перлено червило устни нямаше да научи нищо, което да има оперативна ценност. Алла непрекъснато пушеше и заливаше непознатия човек с информация от изключително интимен характер.

След десет минути Игор Леонидович вече знаеше всички подробности от историята на нейния брак. Удодов се бе оженил за нея заради ленинградското жителство. А преди това зарязал бременната си съпруга, чиито родители отказали да регистрират хитрия провинциалист в своя апартамент. Той знаел, че Алла го мрази, и й се отплащал със същото. Не можел да й прости, че тя помнела какво нищожество е бил. Макар да си останал същото нищожество, само че сега това не се виждало от пръв поглед. Бездетната жена прекарвала едва ли не половината от живота си в принудителни заточения по курортите, та да не компрометира „харизматичната личност“ с острия си език и неподходящото си поведение.

Веденски добре знаеше онова, което тя предпочиташе да премълчи. Когато по време на поредното си „заточение“ срещнала красивия, умен и успял бизнесмен Саша Белов — мъжа на своите мечти, разбрала, че повече не може да живее така. И сега бе решила да защити любимия си от набезите на отмъстителния си съпруг.

— Разбирате ли, в живота той е тройкаджия — нареждаше Удодова. — Занимава се само с обществена работа, докато другите работят. А сега се пука от яд, че отличниците са постигнали повече. — Смачка в пепелника поредната си цигара тя и извади нова. — Удодов е от хората, които могат само да заничат в чуждото канче.

Игор Леонидович слушаше безкрайния монолог и си мислеше, че си е загубил времето. Както бе казал поетът, налице бяха „хиляди тонове словесна руда“ и нито една дума, заради която си струваше да идва на улица „Гуриевич“.

Той обичаше работата си и умееше да се абстрахира от мръсотията, която я съпътстваше. Беше му малко обидно, че всички уважаваха и ценяха проктолога например и никой не го смяташе за морален изрод и извратен тип, докато в същото време общественото мнение по традиция приписваше всички съществуващи пороци на служителите на силовите структури. Без съмнение във всяка професия има изроди, но лично той, старият работник от органите, никога не бе изпитвал удоволствие да се рови в чуждото бельо.

В това време Алла Удодова пристъпи към най-деликатната част от своята изповед:

— Ето, вижте. Принудена съм да направя това, за да спася Белов… — с тези думи тя хвърли на масичката няколко черно-бели снимки, които вероятно бяха проявени в домашни условия.

Игор Леонидович погледна бегло първите две фотографии и само професионализмът му позволи да сдържи саркастичната си усмивка. Онова, което видя на тях, беше изключително неприлично и ужасно смешно.

В горната част на абсолютно всички снимки без изключение беше светлият лик на депутата Удодов. На породистото му лице бе изразено онова, което сега милионите телевизионни зрители имаха щастието всекидневно да наблюдават — принципност, съсредоточеност, внимание, справедлив гняв, благородна ярост и тъй нататък, с десетките им нюанси.

Жестовете, с които известният политик съпровождаше въображаемата си реч, бяха страшно ефектни и много познати — дланта му решително разсичаше въздуха отляво надясно и отдясно наляво, а показалецът на дясната му ръка беше насочен надолу като на Глеб Жеглов, което би трябвало да означава: крадецът трябва да лежи в затвора!

Но цялата изключителност и цялата пикантност на тази фотосесия се състоеше в това, че депутатът нямаше дрехи — царят беше гол.

— Представяте ли си, той се подготвя за публичните си изяви по този начин. Репетира ги пред огледалото! — Алла потръпна от отвращение. — А сетне тича при мен и…

Веденски решително отмести купчината снимки обратно към жената.

— Ако тези снимки попаднат в ръцете на пресата, мога да ви гарантирам, че това ще развали настроението на мъжа ви — каза той. — Само че те няма да ви помогнат да постигнете целта си, ако съм ви разбрал правилно.

Игор Леонидович наистина беше убеден в това, което казваше. Тези отвратителни снимки наистина бяха далеч по-интересни за някой психиатър, отколкото кадрите с „човека, който прилича на главния прокурор“ с момичетата в сауната. Още повече, че те вече не бяха в състояние да направят впечатление на сексуално разкрепостената и преситена от сензации публика. В крайна сметка Удодов не досаждаше на никого и когато беше насаме, имаше право да се забавлява както си иска… Преди много години, когато Веденски едва започваше изкачването си по служебната стълбица, такъв компромат би му свършил работа за вербуването на агент. Но такъв материал с днешна дата явно беше недостатъчен, за да унищожиш един политически лидер.

— Задръжте ги — каза Ала, която вече бе успяла малко да поплаче. — Аз ще си извадя други и ще облепя с тях цялата стая, за да не ми е скучно след развода…

Явно се бе примирила с мисълта, че опитът й да си разчисти сметките с омразния си съпруг, беше завършил с неуспех. Но й бе олекнало от възможността да говори. „Това също е вид ексхибиционизъм“ — помисли си Веденски. Благодари за информацията, стана и подаде ръка на дамата.

— Значи излиза, че според вас всичко това е нормално — обобщи Алла, докато стоеше в антрето и чакаше генерала да й помогне да си облече палтото. — И да продаваме противозенитните си установки на арабските емирства също е нормално, така ли?

— Какво имате предвид? — сепна се Веденски.

Съпругата на депутата нервно повдигна рамо:

— Имам предвид нелегалния бизнес на моя благоверен.

След тези думи Игор Леонидович предложи на дамата да се върне в стаята, за да продължат разговора си…