Александър Белов
Целувката на Темида (15)

14.

Притежаването на власт, на собственост още не е направило никого нито свободен, нито щастлив. Тази вечна илюзия, тази измама от рода на философския камък, тази химера, която подмамва човешката мечта, е неосъществима… За всичко трябва да се плаща.

Работникът, който се е издигнал до майстор, уж е получил желаното: освен надбавката към заплатата си и обръщение на „вие“ от жената в склада. Но той моментално е изгубил нещо несравнимо по-голямо — правото да изпие бутилка молдовски портвайн в обедната почивка заедно с бачкаторите. А най-важното е, че е загубил завинаги възможността да поговори в пушалнята за това какво говедо е всъщност техният директор.

Ето и друг пример. Най-богатият човек на света, който управлява една от нефтените арабски държави, се оял, ударил двеста кила тегло и си докарал диабет в изключително тежка форма. В резултат на това, въпреки че разполага с милиарди, той не може сам да излезе от самолета си и се налага да го оборудват със специален асансьор и медицински съоръжения. И е принуден да води със себе си цял отбор лекари. Е, нима това може да се нарече щастие?

Завистта е присъща на човека. „Аз не съм олигарх и не съм президент, за да ти купувам приставки за игри!“ — заявява бащата на детето, изнемогвайки от чувство за лично достойнство и очевидна правота. И дори не подозира, че в същия този момент и олигархът, и президентът също изживяват адски мъки всеки по свой начин. Олигархът, защото се е озовал зад решетките на следствения арест, а президентът заради това, че… го боли зъб.

Зъбоболът е извънвремево и извънкласово понятие. Така или може би горе-долу така си мислеше Всеволод Всеволодович Батин, докато яростно жабуркаше устната си кухина със специален разтвор. И какво от това, че на президента му се полагаха прекрасни лекари и прекрасни лекарства! Пулпитът си е пулпит за всички, независимо дали си английската кралица или метач на улици.

Всеволод Всеволодович си наля втората за тази сутрин чаша кафе и придърпа „алтернативния подбор“, както наричаше вестникарските публикации, които събираше за беглия му сутрешен преглед жена му Марина. Какви ли само легенди и митове не бяха сътворили за него хората, които наричаха себе си „рупори на общественото мнение“!

Направо беше смешно да чете и да слуша разсъжденията на тема „тенденциозно подбрана информация“, която „най-близкото обкръжение“ уж пробутвало на първия човек в държавата. И за това, че „правилните“ папки винаги се оказвали най-отгоре на подготвената за прочит купчина, а пък хората от силовите структури „нашепвали“ информацията си направо на президента. Тези дивотии ги пишеха разни тиквеници и съдеха за президента по себе си!

Те приличаха на мързеливи ученици, които преписват с убеждението, че учителят не ги вижда. А пък той ги виждаше толкова добре отстрани! Обаче не смяташе за необходимо всеки път да показва, че ги е видял. Така президентът много добре знаеше какво има и най-отгоре, и най-отдолу на купчината… И откъде стърчи някоя лобистка опашка. И къде като бурен покълва отвратителното неприкрито ласкателство. И къде стърчат ушите на очевидната клопка.

С изключение на жена му никой дори не се и досещаше, че президентът посвещаваше най-ранния час от денонощието именно на запознанството си с този „алтернативен подбор“, в който попадаха изрезки от най-различни понякога напълно антипрезидентски издания. Например това. Какво е това? „Користният човек“ — приложение към едно авторитетно икономическо издание. Статията беше старателно подчертана с розов маркер. Интересно, какво ли бе заинтригувало Марина в тази публикация? Аха, карикатурата! Че какво пък, тя беше забавна: тялото на Шварценегер с неговата — на Батин, глава. И уши. Какво са се хванали за тези уши! Всеволод Всеволодович хвана меката част на ушите си и ги потърка. Един познат от предишния му живот лекар го бе научил да прави така, за да се съсредоточи.

Явно журналистът не е имал за какво друго да пише, освен да предъвква външните данни на президента. А ето и бележката на онази глупачка Троегудова. Тъй като познаваше много добре човешката природа, Всеволод Всеволодович можеше да се закълне, че тази комплексирана идиотка изливаше на страниците на списанието незадоволеното си либидо.

„Сериозните момчета, които живеят в района на Рубльовка, се дразнят от непрекъснатите задръствания, предизвикани от преминаването на президентския кортеж по Рубльовското шосе — прочете Батин подчертаните с маркер редове. — Те са решили да съберат пари и да подарят на съседа си вертолет… А дори би било най-добре президентът да отиде на работа в Кремъл с метрото. Така ще се доближи до народа!“

Батин отново почувства как започна да го прерязва възпаленият нерв на зъба, но се застави да дочете идиотската бележка.

„Лично на мен са ми симпатични друг тип мъже — разсъждаваше самодоволно вестникарската маймуна. — Аз се обръщам след синеоки, широкоплещести особи от мъжки пол, които са в състояние да защитят мен и потомството ми от саблезъб тигър…“

А като пример за симпатичен, широкоплещест, богат и успешен самец Троегудова посочваше ръководителя на красносибирския комбинат за алуминий Александър Белов.

Пак този Белов! По някаква ирония на съдбата този красавец напомняше на Батин един хулиган от техния двор, който го тормозеше преди трийсет години. И заради когото Сева започна да се занимава с бокс. А Белов, който си приличаше с неговия оскърбител от детството му като две капки вода, май беше казал за него, че е сивкава посредственост.

„Ама, че дрънкало! Маймуна с перо в ръката. И мястото ти е в зоологическата градина. В клетката до твоя самец…“ — помисли си Всеволод Всеволодович, смачка вестникарската изрезка и стана.

Заради зъбобола и необходимостта да прави идиотските промивки днес не успя да прочете цялата купчина „алтернативни“ бележки в защита на Белов, която жена му бе събрала по негова молба. Да вървят по дяволите! Какво ново би могъл да прочете за себе си?

Всеволод Всеволодович внимателно премести непрочетените публикации в коша с дърва за камината и тръгна да управлява страната.