Андре Мороа
Байрон (7)

VII
Романтични приятелства. Знатната вдовица.

Имението Анзли беше изгубило привлекателността си; училището „Хароу“ не изглеждаше толкова противно. За Байрон вече бяха приключили неприятните задължения от първата година. Доктор Дръри, който не му се сърдеше за тримесечното бягство, го бе включил в една малка група от отбрани ученици, на които самият той преподаваше гръцки и латински. Двамата му приятели и бивши събратя по мъчение — Том Уайлдман и Лонг — бяха също като него получили старшинство. Сега и той на свой ред имаше право на fags^[1]. Но бе далече от желанието да се отнася с момчетата така, както по-големите се бяха отнасяли с него. Събра около себе си чудесни деца; нищо не му беше по-приятно от възможността да покровителствува млади и слаби същества; това ласкаеше гордостта му и задоволяваше нуждата му от нежност. Лорд Клеър беше негов любимец, но обичаше също и дук дьо Дорсе, и лорд Делъуор, и младия Уингфийлд. Защищаваше ги пред по-големите ученици, станали отговорници. Като разбра, че Уайлдман е поставил името на лорд Делъуор в списъка за наказанията, Байрон му каза: „Уайлдман, виждам името на Делъуор в списъка ви. Моля ви да не го биете.“ — „Защо?“ — „Защо? Не знам. Може би защото и той е пер. Във всеки случай ви моля да не го закачате.“

Авторитетът му в училището растеше. Избраха го да декламира пред публика в Деня на словото, голям училищен празник. „Лорд Байрон: Latinus, ex Virgilio“ — пишеше в програмата. Всички знаеха, че той съчинява стихове. Когато се отправяше по тясната пътека към гробището, за да се изкачи до „своя“ гроб, ученици и учители го гледаха с искрена обич. Отгатвайки дарованието му, доктор Дръри с право бе очаквал, че подигравчиите ще станат снизходителни към прищевките му. Цял двор от красиви юноши се възхищаваше от Байрон.

Веселата банда,

която ме избра за неин повелител;

и в нейните игри навред аз бях призван да

бъда неин пръв съветник и сетен подбудител.

Защо го обичаха? Може би тъкмо защото беше трудно да си приятел с него. Рязката му, пронизваща откровеност и своенравният му характер караха другите да се смущават от него като от жена. Внезапните му настроения изненадваха. Приятелството с него беше неспокойно. Любовта го бе разочаровала и сега той търсеше спасение в някое друго чувство, в което влагаше същата сила. „Приятелството, което в света е само едно чувство, в манастирите е страст“, беше подчертал той в една книга от Мармонтел^[2]. Дори към любимеца му лорд Клеър приятелското чувство на Байрон не беше спокойно и постоянно. Той се показваше ревнив, пламенен, взискателен. Заети с учение, „големият“ Байрон и „малкият“ Клеър си пишеха по няколко пъти на ден. Байрон упрекваше Клеър, че е извършил ужасно престъпление, наричайки го „мой скъпи Байрон“ вместо както обикновено „мой много скъпи“. Друг ден правеше сцена на ревност на приятеля си, защото му изглеждал тъжен при заминаването на лорд Джон Ръсъл за Испания. Понякога пък той събуждаше ревността на Клеър, завързвайки нови приятелства. Тогава Клеър на свой ред ставаше подозрителен: „В последно време бяхте много груб към мен, Байрон, наричайки ме с всякакви имена, като ме срещнехте, и аз съм длъжен да Ви искам обяснение и да Ви запитам дали все още държите на приятелството с мен. През последния месец напълно ме изоставихте, вероятно заради новите си приятели. Но не мислете, че винаги ще Ви моля (защото Ви е приятно да проявявате капризи) или че ще правя онова, което правят другите момчета, за да спечелят отново приятелството Ви; не мислете също, че съм Ваш приятел поради някакъв интерес или защото сте по-силен и по-възрастен от мен; това никога не е било и никога не ще бъде. Не исках нищо освен приятелството Ви и още съм Ваш приятел, стига само да не продължавате да ме наричате с различни имена, когато ме срещнете.“

Тези прояви на ревност напомняха на Байрон за другата му страст, уви, по-силната, към Зорницата на Анзли. Големите очи, Сватбената алея, мечтателната сериозност на Мери-Ан — всички тези картини стояха още в съзнанието му. Горчива смесица от страст и съжаление. Ах, как искаше той да убие, да изтръгне от сърцето си това мъчително чувство. Търсеше писатели, които говорят за любовта с ирония, равнодушие или сарказъм. Обичаше да чете с другарите си модните тогава волнодумни стихове на Томас Литъл (псевдоним на Томас Муър). Да, така трябваше човек да обича, търсейки сладострастието, а не силното чувство. Но споменът за изтегнатите в лодката тела под каменния свод и за топлите августовски дни на Хълма на диадемата беше все още извор на страдание за него.

Байрон не се зарадва на великденската ваканция. Скаран с лорд Грей, той не можеше да я прекара в Нюстед. Видя се принуден да отиде при Знатната вдовица, както наричаше майка си. Тя беше напуснала Нотингам и се беше настанила на няколко мили от Нюстед в малкия град Саутуел. Там бе намерила скромна къща, която носеше пищното име „Бъргидж Манър“. Хората от графството не я бяха приели благосклонно; достатъчно им бе само веднъж да я видят, за да я окачествят като проста, досадна и непоносима. Жителите на градчето обаче бяха по-снизходителни: Знатната вдовица се бе сближила със семейство Пигът, което живееше в другата голяма къща на Саутуел, точно срещу нейната.

Байрон, лесно уязвим и силно интуитивен, щом усети, че гордостта му е в опасност, веднага разбра какво впечатление е направила майка му на малката местна аристокрация. Това го настрои враждебно едновременно към презиращите майка му благородници и към нея, която бе заслужила това презрение. Колкото добре се чувствуваше в училищната среда, толкова си оставаше притеснен сред нови непознати хора. Най-много се страхуваше от тях заради недъга си. Изпитваше ужас от изненадата и съжалението, които веднага се изписваха по лицата им, щом забележеха дефекта му. Към този срам, който съществуваше у него още от детските му години, се бе прибавило съзнанието за малоценността на майка му, а след епизода с Мери Чауърт — и страх от жените. Когато го представяха на някоя жена, той толкова се смущаваше, че само си повтаряше полугласно: „Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“ Той ги обожаваше и в същото време ги мразеше. Мразеше ги, защото ги обожаваше. Ах, да можеше да покори тези ужасни същества, да ги унижи, да ги накара да страдат и те на свой ред, да си отмъсти! Но как? Той бе сакат, беден и се мислеше за смешен.

И все пак едно младо момиче от Саутуел, Елизабет Пигът, успя да го укроти. „Когато ме представиха за първи път на Байрон — разказваше тя, — бяхме на гости у майка му, но той се показа толкова свенлив, че тя се принуди три пъти да изпраща да го викат, докато го убедят да дойде в салона, да се забавлява заедно с другите млади. Той бе тогава пълно, срамежливо момче, с пуснати на челото коси… На другия ден сутринта мисис Байрон го доведе у дома, където той пак се държа смутено и официално. Разговорът се завъртя около Челтнъм^[3], където бяхме прекарали известно време, и аз казах, че много съм харесала Гейбриъл Лакбрейн. Когато майка му стана, за да си тръгват, той много тържествено се сбогува, а аз, намеквайки на шега за пиесата, му казах. Good bye, Gaby^[4]. Лицето му просветна, хубавата му уста се отвори в усмивка, свенливостта му изчезна и когато майка му го подкани: «Хайде, Байрон, идвайте, готов ли сте?», той каза, че не е и че ще остане още. От този момент доби навика да идва постоянно у нас и да се чувствува като у дома си.“

От няколко месеца той имаше друга довереница. Заварената му сестра Огъста. Преди шестнадесет години, когато мисис Байрон раждаше сина си, Огъста бе поверена на баба си по майчина линия, лейди Хоулдърнъс, която беше прекъснала всякаква връзка между мисис Байрон и младото момиче. Така че то не бе виждало никога брат си, този Baby Byron, за когото толкова много бе чувала да говорят. През 1801 година мисис Хоулдърнъс починала и Огъста, осиновена от аристократичното си семейство, продължи да живее ту при заварените си братя и сестри Лийдз, ту при братовчед си Карлайл, настойника на Байрон.

След смъртта на лейди Хоулдърнъс мисис Байрон се опита да възстанови връзките си с Огъста, чието светско положение много я учудваше, а бе запазила към нея и онова естествено чувство, което изпитва всяка жена към детето, което е гледала. През 1801 година тя написа на Огъста едно писмо с онзи предварително докачлив тон, до който човек обикновено прибягва, когато очаква, че ще се отнесат към него надменно. „Тъй като желая да заровя миналото в забрава, ще избягна всякакво разсъждение за личността, която вече не съществува; въздържах се да изкажа мнението си за Вас; сега е дошло времето да го изразя открито… Бихме били много щастливи със сина ми, ако някога — сега или по-късно — можем да Ви направим някаква услуга. Позволявам си да говоря и от негово име; въпреки че толкова малко Ви познава, той често ми говори за Вас с обич.“

Огъста не оправда предварителния песимизъм на мисис Байрон. Тя веднага се заинтересува за брат си, а той — сам на света, като изключим ужасната му майка — остана възхитен от откритието, че има сестра и същевременно приятелка, малко по-възрастна от него (тя беше на двадесет години, а той на шестнадесет), но чаровна, елегантна, с изискани маниери, истинска представителка на семейството, което бе мечтал да има, но до този момент не бе имал. Не й писа веднага, но щом настъпи великденската ваканция, той й се извини за това, като добави: „Сега ще положа всички усилия, за да отвърна на Вашата благосклонност, като се надявам, че занапред ще ме считате не само за брат, но и за Ваш най-скъп и предан приятел, а ако някога обстоятелствата го изискат — и за Ваш покровител. Не забравяйте, скъпа моя сестричке, че Вие сте най-близката родственица, която имам на света, както по кръвна връзка, така и по чувство. Ако в нещо мога да Ви помогна, трябва само да ми кажете; имайте доверие във Вашия брат, той никога няма да Ви излъже. Когато видите моя братовчед и бъдещ брат, Джордж Ли, кажете му, че го считам вече за свой приятел.“ Защото Огъста беше сгодена за своя първи братовчед, полковник Джордж Ли от 10-и драгунски полк, син на мисис Ли, до която бяха адресирани писмата на баща му от Валансиен.

Младото момиче много хареса писмата на брат си. „Той ми пишеше най-прекрасните писма, докато живееше в Саутуел.“ Те бяха действително прекрасни, изпълнени с нежност: „Моя любима сестричке… Моя все така скъпа сестричке… Най-голямото ми удоволствие е да пиша на моята Огъста…“, изпълнени с чувства и детински признания: „Предайте поздравите ми на бедния стар Мъри (това беше прислужникът на Лошия лорд, когото бяха прибрали при дук дьо Лийдз, докато Нюстед бъдеше отново отворен за Байрон), кажете му, че докато съм жив, никога няма да го изоставя до края на дните му…“ „Пишете ми, че не познавате моя приятел лорд Делъуор; той е доста по-малък от мен, но е най-приятното и най-интелигентното момче на света. Освен това притежава и (качество, много ценено от жените) забележителна красота, почти прекалена за едно момче…“ „Не знам кога ще напусна «Хароу»… Обичам много училището. Директорът, доктор Дръри, е най-прекрасният clergyman^[5], когото някога съм срещал; у него са съчетани качествата на джентълмена с образования човек, без престореност, нито педантизъм; единствено на него дължа малкото, което съм научил, и не е негова вината, че това малко не е повече.“

По-късно, придобивайки повече смелост, той започна да споделя с нея мислите си за любовта. Томас Литъл и Мери Чауърт бяха направили от него скептик. Той разказваше на Огъста, че възнамерява да отиде на един бал в Саутуел и лудо да се влюби в някоя жена: „Това ще бъде забавление за убиване на времето, но ще има все пак и очарованието на нещо ново; няколко седмици по-късно ще бъда съвсем отчаян, ще се самоубия и ще напусна с блясък света.“

Ако Огъста му отговореше, че любовта е много сериозно чувство и че тя обича до болка своя полковник, той й пишеше: „Страданието Ви, скъпа сестричке, ме кара да страдам и аз… И все пак (простете ми, моя много скъпа сестричке) иска ми се малко и да Ви се присмея, защото любовта, според скромното ми мнение, е пълна глупост, размяна на комплименти, романтична измислица и измама; аз например ако ще и петдесет любовници да имам, за петнадесет дни ще ги забравя и ако случайно си спомня за някоя от тях, ще се смея като на някакъв лош сън и ще благославям съдбата си, която ме е избавила от злосторния малък сляп бог. Не можете ли да прогоните този братовчед от хубавата си глава, защото сърцата изобщо не участвуват в тази игра?“ Така цинизмът заемаше в него мястото на любовното разочарование: нормално развитие на болестта.

Но с Огъста братът споделяше преди всичко голямото нещастие в своя живот — отношенията си с „милата ми майка, чийто нрав сякаш става още по-зъл с възрастта и с времето се развихря с нова сила“. Той отдавна я презираше, но докато живя заедно с нея през тази ваканция, презрението му се превърна в омраза. Откровен като всички представители на своя род, той не умееше да крие чувствата си и с това никак не спомагаше за умиротворяване на изстъпленията й. Те почти всеки ден се караха, тежки предмети хвърчаха из цялата къща и ехтяха крясъци. Мисис Байрон казваше, че синът й е чудовище, че се е съюзил с най-лошите й врагове: лорд Карлайл и мистър Хансън. Упрекваше го, че се е скарал с лорд Грей, от което той заключаваше (с присъщата на младежите склонност към драматичното), че Знатната вдовица се е влюбила в лорд Грей. „Тя се смята за изключително чаровна, лъже, че е шест години по-млада, твърди, че е била на осемнадесет години, когато ме е родила, а Вие, скъпа моя сестричке, знаете много добре, както и аз, че всъщност е била пълнолетна, когато се е омъжила за баща ми, а аз съм се родил три години след брака.“ Той би простил тези слабости на една жена, влизаща в зряла възраст, но тя го обиждаше, сквернеше паметта на баща му, казваше му, че ще стане истински „Бирон“. „Защо трябва да наричам такава една жена своя майка? Понеже законът на природата й дава власт над мен, трябва ли да се оставя да ме тъпче?… Какъв пример ми дава тя? Надявам се, господи, че никога няма да го последвам. А всъщност не съм Ви разказал всичко, Огъста, но не мога; прекалено много Ви уважавам като жена.“

Истината беше, че мисис Байрон се чувствуваше много нещастна: беше останала вдовица на двадесет и седем години; животът й бе пропилян; живееше като изгнаница в едно английско графство, което бе враждебно настроено към нея. И защо? За да бди над интересите на един син, който не разбираше тази нейна жертва, който мразеше Саутуел, където тя бе дошла само заради него, и й го казваше, защото и той беше грубиян като баща си, като своя вуйчо убиеца, като всички Байронови. И въпреки това тази несломима шотландка се чувствуваше способна на голяма преданост. Някога тя бе дала всичко на своя мъж; сега на драго сърце би дала всичко и на своя син. Но беше ли все още неин син този млад, надменен и взискателен чужденец, който се бе откъснал от нея и я съдеше? Тя губеше бавно детето си, така както бе изгубила и мъжа си. А й се искаше да го задържи, да бъде нежна с него, но в този безнадежден за нея живот тя губеше самообладание и знаеше само да крещи.

След бурните сцени и разправии майка и син изпитваха угризения. Байрон търсеше извинения за майка си. „Със съжаление трябва да кажа, че старата дама и аз не се разбираме като агънца в една кошара, но мисля, че причината е в мен… Не желая да се разделям с нея напълно, защото вярвам, че ме обича; тя го показва с много неща и по-специално с парите, които никога не ми липсват… Но поведението й е толкова странно, капризите й са толкова невъзможни за задоволяване, че лошото натежава, за да може да се уравновеси с приятните й качества.“

Това редуване на великодушие с ярост играеше опасна роля при навлизането на младия човек в живота. Както укоряваше майка си, Байрон така и придобиваше навика да й подражава. Бурните кавги, в които се казваше всичко, от мъчение станаха за него навик. Той си даваше сметка за това. И се укоряваше с неумолимо ясно съзнание. Искаше му се да се раздели с тази жена. „Такава е, Огъста, ето такава е майка ми… Моята майка! От днес нататък се отричам от нея.“

Огъста се постара да помогне с каквото можеше. Написа на Хансън няколко писма, в които тактично и сдържано му обясни това, което ставаше, и изрази опасенията си, че мисис Байрон е започнала да пие и че й се струва желателно през следващата ваканция Байрон да бъде изпратен на друго място, например при самия Хансън, ако той би искал да го приеме. Отиде да поговори за положението и със своя приятел и братовчед лорд Карлайл. Той заяви, че е готов да даде разрешението си за всичко, стига само да не го принуждава да влиза в преки връзки с мисис Байрон, която продължаваше да му вдъхва ужас.

Краят на ваканцията беше тъжен. Мисис Байрон получи писмо от Шотландия, в което й съобщаваха за женитбата на Мери Дъф, хубавата братовчедка, която синът й бе обичал и бе галил така нежно, когато беше на девет години. Тя разказа със злорадство новината за тази женитба. Изпитваше скрито удоволствие да нарани тъй отчуждилия се от нея син, като не допускаше, че едно детско увлечение може да бъде толкова силно, че още да не е изгаснало. Начинът, по който Байрон реагира, я ужаси: „Не мога да опиша чувствата, които изпитах тогава, но те ме накараха да се гърча от болка, което така силно уплаши майка ми, че след като се съвзех, тя избягваше тази тема, поне пред мен, задоволявайки се да я разказва на всичките ни познати.“

Същата година той се сбогува с Мери Чауърт. По време на ваканцията, която прекарваше в Саутуел, на няколко пъти го бяха канили в имението Анзли, но притегателната му сила вече беше изчезнала; ясно беше, че този толкова хубав роман е бил за нея само игра… Ваканция на едно куцо момче. Всички знаеха, че е сгодена за Джак Мъстърс. Байрон още веднъж отиде да се разходи с нея на Хълма на диадемата. Този път й говори много сдържано. Беше сменил пламенния си, възторжен тон с пренебрежителен. „Следващият път, когато ще ви видя, предполагам, че ще бъдете мисис Чауърт?“ — „Надявам се“ — отговори тя.

Твърде груб отговор; но защо, питаше се тя, Байрон беше тъй ироничен? Тя беше проявила снизходителност към лудориите на един ученик, а ето как той я възнагради. Байрон й направи едно последно посещение. Чакаше я в параклиса. Беше блед, седна, надраска няколко реда на лист хартия и поклати отчаяно глава. Целият потръпваше. Тя влезе усмихната. Знаеше, че я обича, че е нещастен. Той стана, взе хладно ръката й, размениха още по една усмивка, после той изскочи навън, метна се на коня си и премина за последен път през голямата арка. Тя се омъжи в началото на следващата година. Един истински циник би станал приятел на брачната двойка и би чакал от бъдещето реванш, но Байрон твърде искрено бе обичал Мери Чауърт, за да бъде способен на сантиментален макиавелизъм спрямо нея. Освен Огъста и (кой знае?) може би мисис Байрон (защото тя разбираше повече, отколкото си даваше вид, горката Знатна вдовица, и искаше да успокоява, а знаеше само да наранява) никой не узна какви опасни промени предизвика в душата на Байрон тази женитба. Няколкото месеца, през които наивно бе вярвал, че може да се ожени за Мери Чауърт, бе мечтал само за кротка и идилична любов. Поражението го хвърли „сам в едно безбрежно море“. През 1804 година Огъста считаше брат си за въодушевен и нежен младеж; когато го видя отново през 1805 година, характерът му бе така напълно променен, че тя едва го позна.