Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XXVIII
Вълшебният град на сърцето

… където винаги се долавя частица от въображението и леглото, което урежда всичко.

Ален[1]

 

Байрон писа на Мъри: „Венеция ми хареса толкова, колкото очаквах, а аз очаквах много. Тя е един от онези градове, които познавам, преди да съм ги видял, и след Ориента, е другото място на света, за което винаги съм мечтал. Обичам меланхолично-веселите разходки с гондоли и тишината на каналите. Не ме дразни дори очевидното западане на града, макар че съжалявам за своеобразните костюми, които са изчезнали. Впрочем има и доста останали, а и Карнавалът наближава.“ А на Том Муър той писа: „Имам намерение да остана във Венеция през цялата зима… Градът не ме разочарова… Прекалено дълго съм живял сред развалини, за да не обичам опустошението.“

Той харесваше венецианския диалект, както и боядисаните в охра венециански къщи, звучните имена и розовия мрамор на палатите, зловещата красота на черните лодки. В града на Търговеца и на Мавъра, на Порция и Дездемона той имаше чувството, че на всеки ъгъл среща сянката на Шекспир. В този град, в който ходенето пеш беше заменено с бавното плъзгане на гондолите, той забравяше недъга си.

Венецианската република не съществуваше вече. Крилатите лъвове на Сан Марко не закриляха нито дожа, нито Съвета на десетте. Французите бяха изгорили Bucentaure[2]. Както в Милано, така и тук австрийски губернатор представляваше Метерних. Но в града се бе запазил вкусът към наслади и веселие. Кафенетата на площада Сан Марко бяха пълни. Венеция имаше осем театъра (повече от Лондон и от Париж). Италианското общество се събираше в conversazioni[3], най-блестящ от които беше салонът на графиня Албрици, наречена от венецианците „италианската баронеса дьо Стал“. Графинята побърза да представи „първия поет на Англия“. Няколко мъже и жени пиеха вода в една малка стая. Според Хобхаус този conversazione беше малко копие на салона на Копе, но дамата изглеждаше приятна.

На 2 декември двамата приятели се разделиха. Хобхаус замина за Рим, а Байрон остана във Венеция. Той си беше намерил едновременно „жилище и любовница“ у някой си синьор Сегати, търговец на платове, който притежаваше на Фрецериа (дълга, тясна улица, съседна на Сан Марко) магазин с фирма Corno[4]. Чираците му бързо прибавиха към фирмата, прилагателното inglese[5]. Търговията на Сегати вървеше зле, но жена му беше млада и хубава. Извън това тя пееше чудесно и благодарение на този глас семейство Сегати беше допуснато до венецианската аристокрация. Мариана Сегати успя да създаде у Байрон (толкова наивен под маската си на развратник) илюзията, че е първият й любовник. Във Венеция тя минаваше за алчна и леснодостъпна, но той беше очарован от нея: „Харесах още през първата седмица от престоя си тук мадам Сегати и оттогава продължавам да я харесвам, защото е много хубава, приятна и говори венециански, което ме забавлява; защото е наивна, защото мога да я виждам и да се любя с нея по всяко време, което допада на темперамента ми.“

В действителност той я обичаше по свой начин — полу-сантиментално, полу-презрително, — както можеше да обича вярно куче, кон или песен на Том Муър. Тя беше весела, ако той пожелаеше, мълчалива, ако той беше тъжен — хубаво послушно животно. До нея той бавно се успокояваше. Алпите, съчиняването на Манфред и новото, което представляваше за него Италия, бяха усмирили вътрешния му кипеж, в който в „Диодати“ едва смееше да надникне. Той беше престанал ако не да страда, поне да обича страданието си. Голям напредък. Бърборенето на тази чужденка на нейния „сладък развален латински“ му помагаше да притъпи болката си. За умора на тялото — добър лек срещу страстите — той беше получил от австрийския комендант на едно укрепление четири коня и всеки ден галопираше по тясната ивица земя на Лидо, върху която се разбиваха в краката на коня му вълните на Адриатика.

Всеки ден той спираше гондолата си пред манастира на арменците. Беше се свързал с монасите и обичаше да ги посещава на малкото им островче, обрасло с кипариси и портокалови дървета. Прекосявайки живописния манастирски двор, той отиваше в една стая, украсена с икони, където помагаше на отец Паскал Оше в съставянето на англо-арменска граматика. Той се възхищаваше от мургавия тен на отчето и дългата му черна брада, които го правеха да прилича на жрец от храма на Соломон. Арменският език беше труден, но точно това привличаше Байрон. „Сметнах за необходимо да завъртя мозъка си около нещо сериозно за учене; това се оказа най-тежкото, което можех да намеря тук, и то ще ми бъде добро оръжие срещу змията.“

Когато го питаха колко време ще остане във Венеция, той отговаряше: „Надявам се, че любовта и арменската азбука ще ме задържат цялата зима.“ С удоволствие разговаряше с отците и им завиждаше на самотата, на уединението и на душевното им спокойствие. Отец Оше му описваше Армения и твърдеше, че според всички библейски тълкуватели на тази земя някога се е намирал Земният рай. А Байрон го беше търсил къде ли не. Дали не го бе намерил най-после във Венеция? Понякога го вярваше. Пътуването с гондола, разходките на кон, уроците по арменски, милувките на Мариана — всичко това го държеше на разстояние от големия неприятел: отегчението. Вечерите си прекарваше в салоните. Венецианците вече го считаха за гордостта на техния град. Благодарение на „Божествена комедия“ и на Николо Жиро от Атина той говореше доста добре италиански.

Езици чужди усвоих и бивах

от чужденци приеман като свой.[6]

Както някога в Гърция, така и тук, той бягаше от собствения си конформизъм. Далече от английски свидетели, понякога той успяваше да забрави английския закон в сърцето си. „Ако можех да запазя това, което имам сега, не само ще бъда щастлив, но и доволен, което според мен е по-рядко и по-трудно… Имам книги, прилични удобства, хубава страна, език, който предпочитам, много занимания, толкова компании, колкото искам, и една хубава жена, която не ме отегчава… В живота няма кой знае какво да привлича любопитството ми; той може да ми предложи малко неща, за които да нямам представа и да не съм вкусил — и би било доста глупаво от моя страна да се сърдя на сполуката си, че е била краткотрайна — впрочем това беше отчасти моя грешка. Ако настоящето продължава, аз ще скъсам с миналото и ще можете да ме преценявате посмъртно, защото никога по собствено желание няма да се върна да живея на тесния Ви остров.“

Настъпи времето на Карнавала — голямото събитие на Венеция, — времето на маскарадите и серенадите, на баловете и мистериите, време — по-предпочитано от любовниците, отколкото от съпрузите, време, в което жените се запасяваха с преживявания, за да имат какво да изповядват преди поста. Байрон започваше вече добре да опознава тези венецианки с черни очи. Всяка имаше поне един amoroso[7]; онези, които имаха само един, минаваха за добродетелни и го сменяха по време на Карнавала. Само Мариана Сегати, доволна от своя хубав англичанин, не мислеше да го сменя.

Ярки разноцветни костюми — турски, еврейски, гръцки, римски — оживяваха черните погребални ковчези на гондолите. Байрон се поддаде на танцовия ритъм на този град. Писмата му до Том Муър пееха като китарите на Венеция:

Ти какво правиш днес,

о Томас Муър?

Ти какво правиш днес,

о Томас Муър?

Ти се целуваш днес

или тъгуваш днес,

или римуваш днес,

а, Томас Муър?

Ето една приятна песен за Вас — напълно импровизирана…

Но карнавал иде,

о Томас Муър!

Но карнавал иде,

о Томас Муър!

С маски и блясък,

танци и плясък,

песни и крясък,

о Томас Муър!

От тъмните улици долитаха песни и шум от целувки чак до сутринта. Мариана и Байрон се разхождаха цялата нощ, докато Венецианският търговец спеше с фирмата „Английски рога“. Няколко дни това беше чудесно, но нощният живот измори Байрон. Здравето му не издържа. Дали не беше някаква треска от застоялите води? Или малария, като онази, която едва не го погуби в Патрас? Или вече остаряваше? Наскоро беше навършил двадесет и девет години. „Прекаленото мислене похабява здравето“ — казваше той и пишеше на Мариана прекрасни стихове, от които лъхаше лека умора:

Значи, няма пак да тичам

с теб под лунна светлина,

въпреки че те обичам

и че пак блести луна.

 

Нека мечът да протрива

ножницата ден след ден —

ала пак ще бъде жива

любовта у теб и мен.

 

И макар нощта да ни е

отредена за любов,

няма с теб да бродим ние

пак под лунния покров.

Той прекара постите на легло. Беше сериозно болен и в трескавите му бълнувания картините от миналото се връщаха отново с опасна сила. Какво ставаше с Огъста? Той нищо не разбираше от новия й език, пропит от благочестивост. „Получих всичките Ви писма, пълни, както обикновено, с разкази за нещастия и неясни намеци; но не мога да Ви изразя съчувствието си, защото, заклевам се в живота си, не мога да разбера дали страдате от разбито сърце или от болка в ушите — Вие ли сте били болна или децата, с какво са свързани загадъчните Ви и мрачни състояния на страх — дали с романите на Каролайн Лам, дали с показанията на мисис Клеърмонт, с великодушието на мисис Байрон или с други клевети… Мислех, че всичко, което можеше да Ви засяга, отдавна е минало, а колкото до мен — оставете ме сам да се занимавам със себе си.“ Малко по-късно той писа: „Повтарям Ви отново, че е много по-добре да ми обясните всичките тези загадки, отколкото да продължавате глупавия маниер на писане с намеци. Какво искате да кажете? Какво знаят хората? Какво могат да знаят повече от това, което Вие и аз знаем? И какво можете да укриете от мен? Аз никога не съм се предавал, отстъпих само заради Вас — защото мислех, че ще се опитат да Ви компрометират — макар че няма какво да ги интересуват неща, минали преди брака ми с това адско чудовище, чието унищожение ще видя един ден.“ Писмото бе изпратено на лейди Байрон с коментар на Огъста: „Не мога да си представя по-тъжно писмо, пропито с толкова яд и омраза и огорчение към всичко, писмо, годно само за огъня. Впрочем ясно е, че той е недоволен от самия себе си. Горкото момче!“ Тази жена не беше лоша, но успяваше да изложи адските мъчения с детински брътвежи.

* * *

По време на боледуването си Байрон завърши третото действие на Манфред, което не беше много добре развито (той не умееше като Гьоте да борави мащабно със свръхестественото), но интересно по отношение на вложените идеи. В него Манфред се срещаше със смъртта. Абатът от един съседен манастир се опитваше да го помири със самия него и тази сцена може би беше отражение на разговорите, които Байрон бе водил с арменските отци. На грешника католишкият свещеник предлагаше покаяние и прошка. „За наказание аз не говоря, но, сине мой, за покаяние и за прошение: остава ти да избереш едното, първото, а другото — редът и здравата ни вяра дали са ми власт да мога да хвърля път от всеки тежък грях към по-висша надежда, висши мисли. На небесата първото оставям — «Възмездието имам аз!» — говори бог…“ — „Сега е твърде късно — отговаряше Манфред, — не може нищо да изпъди вън от духа онуй всесилно чувство на собствените грехове, неправди, страдания — и на отплатата заслужена за всичко туй.“ Не с господ, а със себе си не може Манфред да се помири.

Да, отче! Тези земни образи

и благородни помисли съм имал

и аз на младини — да придобия

ума и мъдростта на други хора,

светила на народите;

 

но то премина; мойте мисли,

ах — сами те себе си излъгаха.

Затуй, че аз не можех

да обуздая свойто естество;

защото е заставен да слугува

тоз, който иска да владей — да гали —

и да се кланя — всеки час да бди —

на всяко място да се моли — жива

лъжа да бъде — този, който иска

да бъде мощен сред нищожното —

а туй е то тълпата; аз презирах

това да се примесвам в стадото;

макар да бъдех и водач, макар —

водач на вълци. Лъвът е самотен:

а — туй съм аз.

В последната сцена духовете, изпратени от ада, искаха да отведат Манфред там. Той ги пъдеше:

… Махай се,

назад към твоя пъкъл! Власт над мене

ти нямаш — туй аз чувствувам; и няма

твой никога да бъда — туй аз зная.

Това, което съм извършил, то е

извършено; аз нося в себе си

мъчение, което ти не можеш

направи по-голямо: сам духът,

безсмъртний дух, въздава си отплата

за своите добри и лоши мисли —

той сам е изворът на свойто зло

и свойта гибел — сам е свойто място

и време — сам е своя собствен смисъл;

когато тази смъртност той отхвърли,

ни сянка върху него ще остане

от мимолетните неща там вън;

но в радост или мъка, знае той

това, което е заслужил. Ти ме

не изкушаваш мене. Аз не съм

глупец за тебе, нито твоя плячка —

но собствен разрушител; и ще бъда

докрай това.[8]

Така за първи път Байрон, подтикнат към метафизически размишления от Шели, се опитваше да примири непреодолимото си чувство за грях с една скептична философия, която не му позволяваше да приеме ортодоксалните идеи за ада и за наказанието. Чрез едно типично байроновско разрешение той успяваше да направи от себе си, единствено от себе си, центъра и най-главното на вселената. Самият Байрон беше изкусителят на Байрон. Байрон сам щеше да накаже онзи Байрон, който се криеше у Байрон. Самият Байрон, рушителят на Байрон, щеше да изтръгне Байрон от ада. Адът съществува, но не детинският ад на Мей Грей. Адът съществува, но той е в нас и живите сами се хвърлят в него.

Не е тъй мъчно да умреш, о старче!

Това бяха последните думи на Манфред към абата; това е — пишеше Байрон на Огъста — „и цялата идея на поемата“. Не всички хора се страхуват от смъртта. Някои се боят от нея, защото обичат живота; други — защото се опасяват от отвъдния живот. Но човешкото съществуване е тежка борба и има чувствителни хора, съзнаващи безизходния вътрешен конфликт, за които смъртта е желана почивка. Байрон беше от тях. Прекалено смел, за да бяга от живота, но и прекалено уморен, за да се страхува от смъртта, той винаги мислеше за нея, дори сред шумния карнавал. Както някога край сивите стени на Нюстед, така и във венецианското му уединение „мъртвешкият танц“ допълваше декора.

Той много трудно написа това трето действие. Първият вариант, който изпрати на Мъри, се стори слаб на всичките му приятели. Той го преработи. Накрая през юни 1817 година драмата беше издадена в Англия. Това поставяше Огъста в опасност, защото любовта на Манфред към Астарта я разобличаваше ясно в очите на света. „По-пълно признание не би могло и да се направи — писа мисис Вилиърс. — Прекалено прозрачно е всичко, за да могат приятелите й да се опитат да отрекат алюзията… Четохте ли списанието The Day and New Times от 23 юни? Има дълга критика за Манфред, добре написана според мен, но пълна със съвсем ясни намеци за Огъста.“ А самата тя, напълно преобразена, поиска от Анабела съвет какво да отговори за Манфред, ако я питат. „За Манфред можете да говорите единствено с открито порицание.“

Напролет, когато Байрон започна да се подобрява, лекарите го посъветваха да промени климата. Един по-здрав въздух би успокоил треската му. Хобхаус, който от пет месеца се занимаваше с археология в Рим, канеше там своя приятел. Байрон се колебаеше. Може би беше глупаво, но мисълта да напусне Мариана му се струваше недопустима. Тя се бе грижила добре за него, докато беше болен. Той не й беше напълно верен, но се беше привързал към нея. Щом обикнеше някоя жена, обземаше го абсурдната надежда, че може да намери в нея благородната душа. Мариана Сегати, леко достъпната съпруга на венецианския търговец на платове, ставаше неочаквано олицетворение на „красивия идеал“.

И все пак едно пътуване до Рим би бил благоприятен случай за написване на четвърта песен на Чайлд Харолд — Байрон реши да послуша лекарите. Той мина през Ферара, където написа „Воплите на Тасо“ и видя гроба на Ариосто, после продължи през Флоренция, където в една картина, която се наричаше „Клането на невинните“, откри, че една от жените приличаше на лейди Пънсънби. (И той като Флетчър откриваше навсякъде английски образи.) По-нататък по пътя за Рим мина покрай Тразименското езеро[9]. В детството му младият свещеник Патерсън му бе описвал покритата с трупове земя и потока, в който се стичала кръвта на убитите картагенци и римляни. Селяните му показаха този поток, който бе запазил името Сангинето. Езерото беше като сребърен лист, а обработените поля и горичките образуваха около него спокоен пейзаж.

В Рим той живееше както обикновено в раздвоение — като Байрон и като Чайлд Харолд. Като Байрон той яздеше кон, коригираше това проклето трето действие на Манфред, което литературните кръгове около Мъри упорито не одобряваха, и писа на Муър: „За Рим няма да Ви пиша нищо; то е неописуемо, а описанията на пътеводителя дават представа колкото всяка друга книга. Снощи вечерях с лорд Лансдаун… Прекарах почти целия ден на кон… За Колизея, Пантеона, «Сан Пиетро», Ватикана, Палатина[10] и т.н., и т.н. — както вече казах, погледнете пътеводителя… Аполон Белведерски прилича на лейди Аделейд Форбс — никога не съм виждал такава прилика. Видях папата на живо и един мъртъв кардинал — и двамата имаха много добър вид… Ето че Хобхаус тъкмо влиза, а и конете вече ни чакат; и така — на конете!“

Скулпторът Торвалдсен, на когото Байрон позираше по препоръка на графиня Албрици, има възможността да види превъплъщението на Байрон в Чайлд Харолд. Сядайки в ателието на скулптура, Байрон прие съвсем различен от обичайния си израз. „Не бихте ли желали да се отпуснете малко? — каза Торвалдсен. — Не е необходимо да приемете такова изражение.“ — „Но това си е моето изражение“ — отговори Байрон, „Така ли?“ — каза скулпторът. И изобрази Байрон такъв, какъвто поетът желаеше да изглежда. Когато бюстът беше завършен, Байрон каза: „Не прилича на мен. Аз имам по-нещастен вид.“

За Чайлд Харолд Рим беше най-доброто място за размишление. Никъде в света не се намираше такъв богат запас от байроновски теми. Величие и упадък, разруха и красота, на всеки кръстопът се издигаха великолепни паметници… Размишления над гроба на Чечилия Метела. Каква е била тази високопоставена дама, която спеше сега в крепостта? Непорочна ли, хубава ли? От тези, които обичат своя повелител, или от онези, които обичат чуждите повелители? Млада ли беше умряла, с последна розова краска върху детските си бузи, или много стара, с дълги сиво-сребристи плитки? Към смъртта той имаше такова чувствено влечение, че се разнежваше пред гроба на тази непозната мъртва жена… После мислите му литваха към Палатина. Там нощните птици откликваха една на друга сред обраслите с бръшлян камъни, от които бе изграден палатът на императорите… „Вечната поука от цялата човешка история. Свободата поражда Славата, Славата — Богатството, Тиранията довежда Варварите и цикълът започва отново…“ Риторика ли е това? Да, безсъмнено. Но риторите са необходими… Една вечер в Колизея при пълнолуние, когато звездите трепкаха над арките, сред украсата от диви цветя, в този магически кръг, навестяван от великите мъртъвци, той призова — срещу онези, които го бяха накарали да страда, срещу „своята нравствена Клитемнестра“, срещу хората, които го бяха оскърбили и довели до изгнание — любимата си богиня Немезида и Времето отмъстител:

Ти чуй ме, Немезидо непреклонна,

която фуриите призова

от бездната бездънна и зловонна,

за да накажат трите божества

Орест така, че да сведе глава.

Това ще е без друго справедливо,

да беше чуждо дело — затова

тук, дето ти се кланяха ревниво,

тук, дето ти владя, те викам търпеливо!

Ако четвъртата песен на Чайлд Харолд не беше още написана, то за нея Байрон вече имаше материал; можеше да замине. Хобхаус, който щеше да ходи в Неапол, искаше да го вземе със себе си, но Байрон се чувствуваше нещастен далече от Мариана. Той й писа да дойде при него и се върнаха заедно във Венеция.

Сезонът беше топъл. Байрон се страхуваше от треската. За лятото той нае една вила в Ла Мира, на брега на Брента, близо до Венеция. Мариана дойде да живее при него, след като получи срещу добро заплащане съгласието на търговеца. Вилата някога бе била манастир, чиято църквица бе вече изчезнала. Под един ъглест свод, върху вбит в стената камък, стоеше следният надпис:

Hic saepe licebit

nunc veterum libris

nunc somno et inertibus horis

ducere sollicitae

iucunda oblivia vitae.[11]

Съседите не ги притесняваха. Срещу тях живееше един стар маркиз, деветдесетгодишен мексиканец, а до тях французин, който познавал на времето Волтер. Реката Брента отразяваше най-красивите залези на света. На връщане от Неапол Хобхаус дойде при Байрон и остана да живее при него, като всеки се занимаваше със своята работа. „Странен живот — отбелязваше Хобхаус, — много спокоен и удобен… Байрон изглежда добре, весел и щастлив, с всеки изминал ден по-очарователен… Тази вечер Байрон ми говори за семейните въпроси. Сега той вече не държи на жена си — това е сигурно.“ Байрон пишеше четвъртата песен на Чайлд Харолд; Хобхаус, човек с широки познания в точните науки, „го отегчаваше със своята топография“ и пишеше „Исторически бележки за «Чайлд Харолд»“. Те често прекосяваха цялата лагуна, за да отидат да яздят на Лидо, и Хобхаус на свой ред се радваше на изключителната прелест на тези морски разходки на кон: „С Байрон на Лидо. Чудесен ден. Спомням си за радостното усещане от галопирането по брега. Лек бриз. Байрон ми каза, че лейди Байрон смятала, че той не ме обича. Един път тя каза, че съм бил безпринципен, защото Байрон й казал, че ще се смея, ако чуя някои от възвишените й думи. Горката, какво противоречие.“ Така изтекоха пет чудесни месеца.

На 2 януари, годишнина от сватбата му с Анабела (той отдаваше голямо значение на тази дата), Байрон посвети четвъртата песен от Чайлд Харолд на Джон Хобхаус, ескуайър[12]:

„На един приятел, когото отдавна познавам и когото дълго време придружавах, който ми е помагал, когато боледувах, и ми е съчувствувал, когато страдах, радвал се е на успехите ми и ме е поддържал в нещастието…“ Но въпреки всичко последната песен на Чайлд Харолд, писана под непосредственото настойничество на Джон Кам Хобхаус, ескуайър, не излезе много сполучлива. Имаше обаче и чудесни пасажи: прекрасното описание на Венеция, един вълнуващ спомен за Англия, дълбоките и наситени с меланхолия строфи за относителността на любовта.

Любов! Не си родена на земята,

но вярваме ти, земен серафим,

с една измъчваща ни вяра свята;

за простосмъртните си като дим,

но твоят лик е винаги любим;

ти си рая заедно си сътворена

от бога и си негов синоним,

лице и плът на мисълта нетленна,

която ни гори безумна, уморена.

Омръзна на душата красотата,

бълнува по творби лъжливи тя.

Къде, къде са формите в душата

на скулптора? — Във нейната мечта.

Къде е чарът, който в младостта

човек тъй дръзко си въобразява

и след това преследва в зрелостта —

уви, мним рай на нашата представа —

той с четка и с перо недостижим остава.[13]

А онова, което беше вярно за любовта, беше вярно и за амбицията. Човешките желания не съвпадат със същността на нещата… Ние копнеем за съвършенство и в същото време носим неизличимия белег на греха. Мечтаем за велики дела, а сме жертва на дребни подлости. Байрон за нещастие бе изпитал върху себе си на какво е способно долното коварство; за да провали един живот, който той бе искал да бъде достоен:

Но аз живях — и не живях мърцина:

дори да съм от свойта мощ лишен,

дори в борба със злото да загина,

пак с нещо много силно съм роден,

което ще живее и след мен

подобно спомен за безмълвна лира,

от сетния й звук обезсмъртен,

което никой тук не подозира —

то с угризения сърцата ще раздира.[14]

Стихове, достойни за Прометей — пропити с гордост пророчески думи… Какво може да се направи срещу духовната бедност на човека? Нищо, освен да превъзмогва чрез силата на разума тази посредственост и да търси в природата щастието, което обществото прави невъзможно. Той завърши песента с едно описание на морето — единствения верен приятел:

Мой мили океане! В мойта младост

се носех върху твоите вълни

с неизразима юношески радост.

Ти с твойте вълноломи ме плени,

те пълнеха с наслада мойте дни;

захласнат гледах аз как се разбива

ревяща пяна в техните стени;

душата ми към теб бе доверчива

и милвал с две ръце кипящата ти грива.

Трудът ми е завършен — моят глас

мре в ехото на мойте песнопения;

аз ще разсея сладкия екстаз.[15]

С това поемата „Чайлд Харолд“ беше завършена. Но тя не беше единственото му занимание през петте месеца, прекарани в Ла Мира. Лорд Киниър (братът на Уважаемия Дъг) беше дошъл във Венеция и беше донесъл една нова английска поема от Хукъм Фриър — лека сатира, написана по подражание на италианските поети и по-специално на Пулчи. Байрон остана очарован и започна да пише в същия стил една венецианска приказка, която нарече Бепо. Тонът й подхождаше на новото душевно състояние. Тон на добро настроение, на безцеремонност дори по отношение на собствените му стихове; щом някоя строфа се отклонеше към лиризъм, ръката на сатирика моментално я улавяше и я спираше…

Обичам Англия, макар в душата

да я кълна — в Кале си казах аз;

да пиша под светлика на луната;

обичам и властта (не тази власт);

обичам свободата на печата;

обичам и законите у нас;

 

обичам пренията в парламента,

най-вече щом е кратък регламента.

Обичам такси, дето не тежат,

и въглища, доставени изгодно;

обичам времето, щом спре дъждът —

два месеца туй става ежегодно.[16]

По-късно един млад французин, Алфред дьо Мюсе, възприе този тон от Байрон, както Байрон го беше възприел от италианците.

* * *

Любовта на Байрон към госпожа Сегати не продължи дори до края на престоя му в Ла Мира, и то по вина на Мариана. Тя показа алчността си. Продаде диамантите, които любовникът й бе подарил. Той го узна, откупи ги и повторно й ги даде, но не пропусна да й се присмее. Съпругът Сегати, който периодично се сещаше за честта си, излезе твърде скъп на Байрон през тази зима. И накрая, за да заприлича връзката им на лош брак, Мариана се показа ревнива.

Байрон започна да я отбягва. През една от разходките си на кон по брега на Брента Хобхаус и той бяха забелязали сред група селяни две прекрасни момичета. Байрон предложи на едната от тях, Маргарита Кони, да се срещнат. Тя отговори, че е готова да му стане любовница, защото била омъжена, а всички омъжени жени правели така, но че мъжът й (един хлебар) бил доста ревнив. Байрон я кръсти „Ла Форнарина“ и с помощта на златните монети я покори. Тя беше на двадесет и две години. Не знаеше да чете, нито да пише. Той не беше срещал още толкова проста жена; тази му хареса.

Клюкарките от Ла Мира разказаха на Мариана, че късно през нощта чували коня на Байрон да цвили в полето. Властвуващата дотогава султанка силно се обезпокои, потърси съперницата си, срещна я и я нагруби. Маргарита отметна бялата кърпа, която носеше върху лицето си, и отговори: „Вие не сте му съпруга, както и аз не съм негова съпруга; Вие сте негова donna, и аз съм негова donna; мъжът Ви е рогоносец, какъвто е и моят. Оттам нататък какво право имате да ме корите?“ След тази хубава реч тя си отиде, като остави госпожа Сегати да размишлява. А когато Мариана поиска да се оплаче на Байрон, разбра, че е победена.

През януари 1818 година Хобхаус трябваше да се върне в Англия. В навечерието на заминаването му двамата приятели си устроиха празник, достоен за Венеция от XVIII век, като наеха двама певци, за да отидат до Лидо. Те седнаха, единият на носа, другият на задната част на гондолата и напускайки Пиацета, запяха песните на Тасо — Смъртта на Клоринда и Палатът на Армида — като някогашните гондолиери. Преди да си легне, Хобхаус, който винаги се настройваше меланхолично, когато се разделяше с тази странна и пленителна личност, написа в дневника си следното: „Прекарах последната вечер с Байрон, който завърши Чайлд Харолд, и се сбогувах с моя скъп приятел — защото той наистина ми е много скъп — в полунощ; малко преди да се разделим, той ми каза, че някога бил способен на силни чувства, но всичко това било вече загубено. На първата част на изречението му вярвам безрезервно. Бог да го благослови!“

Със заминаването на Хобхаус Байрон губеше отново Свидетеля. Свободата беше опасна за него. Периодът, който последва, бе най-разгулният в живота му, а причините за моралната му безпътица са достатъчно ясни:

1. Слабата съпротивителна сила на едно чуждо общество, чието мнение му бе безразлично. В тази страна на леки нрави, далече от единствената човешка орда, на която се чувствуваше истински отговорен член, той ставаше отново самотно животно, което търсеше единствено да задоволява желанията си. Последният му английски приятел беше консулът Хопнър, син на художник, дребен, духовит човек, който се бе оженил за една очарователна швейцарка. Но семейство Хопнър се гордееше с близостта си с лорд Байрон, не смееше да му казва истината и не заместваше Хобхаус.

2. Краят на царуването на Мариана. Той още живееше у Сегати, но възхищението му към Маргарита Кони нарастваше. Той я описваше в писмата си до Муър: „Една венецианка с големи черни очи… с тяло на Юнона — едра, силна като змията Питон, с искрящи очи, черни коси, които се развяват на лунно осветление — една от онези жени, с които човек може всичко да прави. Уверен съм, че ако й дам кама в ръката, ще я забие, където й кажа — всъщност и в мен, ако я засегна. Обичам този вид същества и съм сигурен, че бих предпочел Медея пред всяка друга жена, която някога е живяла.“ Той смяташе, че обича този род същества, но не беше искрен. Нежната, плахата жена с „очи на газела“ го привличаше много повече и го правеше по-щастлив.

3. Голямата стойност на английските му доходи при евтините цени на порока във Венеция. При хиляда гвинеи за една песен, неговите поеми биха му стигали за живеене, но освен това той получаваше петстотин лири годишно от Анабела, а Нюстед наскоро бе продаден за огромната сума от 94 500 лири на един стар негов приятел от „Хароу“, майор Уайлдман („Лонг от дясната ми страна, Том Уайлдман от лявата“). При приятеля му, банкера Дъглас Киниър, сметката на Байрон беше станала вече кредиторска.

Откакто имаше пари, у него се появи една интересна родова черта, наследена от Катрин Гордън. Той започна да става пестелив, не беше стиснат, напротив, проявяваше и щедрост, но пестеше като майка си. Тя на времето беше способна да даде на съпруга си, по-късно и на сина си, почти всичко, което притежаваше, и в същото време да съжалява за един разход от няколко лири. По това Байрон си приличаше с нея. Той винаги проявяваше, може би по наследство, известен вкус към аскетизъм по отношение на храненето. Обичаше да знае, че храната му струва само няколко екю, обичаше да намалява домашните разходи до минимум и да проверява дребнаво сметките на Флетчър. С така осъществените икономии той пълнеше една спестовна касичка и обичаше да гледа как се покачва нивото на златните монети.

В любовните си авантюри обаче той не се скъпеше. Познаваше вече добре възможностите на Венеция. Почти бе напуснал литературния салон на графиня Албрици. Сега ходеше у графиня Бензони, която приемаше по-свободно общество, но най-вече търсеше жените от народа. „Тук отглеждат жените превъзходно. Обичам техния диалект и маниерите им. Те притежават една привлекателна наивност, а и романтичната атмосфера на града също много допринася за увлечението към тях. Хубавата порода не всеки път се намира сред дамите от аристокрацията, а под fazzioli, забрадките.“ Той обожаваше тези силни жени, „годни — казваше той — да раждат гладиатори.“ Срещаше се с много от тях и ги приемаше в едно тайнствено „казино“, защото трябваше да крие срещите си от Маргарита Кони, която вероятно би обезобразила съперниците си. Хората от Венеция разказваха, че в това казино той поддържал до девет музи — няма съмнение, че това бе преувеличено. Също както по време на изгнанието на Данте в Равена, минувачите по улицата си сочеха един на друг опърлената му от огъня на ада брада.

През април 1818 година той научи за смъртта на лейди Мелбърн: „Мина времето, когато можех да плача за умрелите — ако не беше така, щях да преживея тежко смъртта на лейди Мелбърн, най-добрата, най-приятната и най-интелигентната от всички — стари и млади — жени които съм познавал. Но аз съм преситен от ужаси и събития от този род само притъпяват чувствителността ми, което е по-лошо от скръбта… И още една връзка по-малко между Англия и мен.“

Една друга смърт, която го изненада силно и му затвърди вярата в съдбата, беше смъртта на сър Самюъл Роумили, адвоката на лейди Байрон, един от виновниците за раздялата. В тайнствената атмосфера на Колизея Байрон беше обрекъл на Немезида, богинята на отмъщението, всички, които в случая бяха действували срещу него. Той писа на лейди Байрон: „Сър Самюъл Роумили си прерязал гърлото, след като изгубил жена си. Има вече близо три години, откакто той като адвокат ме лиши от моята… Този човек съвсем не мислеше, когато разкъсваше законно сърцето ми, че за по-малко от тридесет и шест месеца едно семейно нещастие ще го отведе в гроба… Значи, не напразно съм викал Немезида оная нощ в Рим, когато бях седнал сред една от най-ужасните развалини.“

Немезида не беше поразила само сър Самюъл. Лейди Байрон бе изпаднала в меланхолия и бе тръгнала да странствува. В дневника на лейди Байрон е записано: „Връщам се от Нюстед, влязох в хола… Видях старите знамена, които той имаше навик да издига върху стените на замъка в деня на своя празник. Стаите, които бе обитавал, не бяха никак променени; спокойно би могъл да си влезе в тях. Те не изглеждаха изоставени. Жената, която се грижеше за имението, съжаляваше, че е продадено: «Той можеше да живее тук след брака си — ми каза тя, — но жена му никога не е идвала, а вече не може и да дойде горката…» Парапетите и стъпалата, върху които сядаше… Пътеките, по които се бе разхождал… Стаята му — където аз се установих, когато бях насилствено върната…“

От време на време от Англия идваха и писма от Шели. Детето, с което бе бременна Клеър, като напусна „Диодати“, се бе родило на 12 януари 1817 година. Мери беше съобщила за това раждане на бащата заедно със съобщението си за своя брак, а Шели малко по-късно бе писал, че в очакване на решението на Байрон относно името на детето, Мери и Клеър нарекли малкото момиченце Алба. „Много е хубава — казваше Шели — и макар че в телцето е крехка и деликатна, се радва на превъзходно здраве. Никога не съм виждал такива умни очи у толкова малко дете. Косите й са черни, очите й — тъмносини; устните й имат прелестна форма.“ Шели беше свикнал да носи товара на безразсъдствата, които вършеха любимите му приятели; въпреки това след няколко месеца той поиска от лорд Байрон да си изпълни обещанието и да се заеме с отглеждането на дъщеря си.

Байрон, който винаги бе проявявал любопитство към родословието си, тъкмо това и искаше — да отгледа детето си. Но писмата, които пишеше на Киниър във връзка с това, доста се отличаваха по тон от писмата на Шели, който с искрено умиление и нежност говореше за малката Алба. „Шели ми писа (от Марлоу) за моята (последна, незаконородена) дъщеря, която, изглежда, е голяма хубавица. Той ме пита дали да ми я изпрати… Можете ли да уредите изпращането й при мен или настаняването й някъде в Англия? Аз ще я призная за мое дете, ще я отгледам и ще й дам името Бирон (за да я отлича от законната си дъщеря), като ще я кръстя с венецианското име Алегра.“ А през март 1818 година, когато писа на Хобхаус да му изпрати за подпис документа за продажба на Нюстед, той му поръча следното: „С документите, които ще ми донесе, чиновникът може да вземе и детето ми от Клеър. Помолете, ако обичате, Шели да го увие добре и да ми изпрати заедно с него червен прах за зъби, магнезий, сода на прах, четки за зъби и няколко хубави романа.“

Когато групата „Шели“ пристигна в Милано, една швейцарка на име Елиза, бавачката на малката Алегра, я заведе при баща й. Байрон наистина откри, че е хубава и умна и особено се гордееше, че тя бързо стана любимка на венецианските дами. „Най-странното обаче е, че прилича много повече на лейди Байрон, отколкото на майка си — до такава степен, че нашият прочут Флетчър остана поразен от този факт, а аз учуден. Много странно, нали? Предполагам, че прилича и на сестра си Ейда: тя е със сини очи, с високо чело, с руси къдрави коси и непоносим характер — но това е взела от баща си.“ Той беше твърде щастлив, че вижда една нова потомка на Байрон, макар и незаконородена.

Бележки

[1] Емил Шартие Ален — френски философ (1868–1951). — Б.пр.

[2] Позлатена галера с огромни размери, на която доджът на Венеция се качвал в деня на Възнесение господне, за да отпразнува символичната си сватба с Адриатическо море. — Б.пр.

[3] Разговори, салони за разговори (итал.). — Б.пр.

[4] Рог (итал.). — Б.пр.

[5] Английски (итал.). — Б.пр.

[6] „Чайлд Харолд“, песен IV, строфа 8-а. — Б.пр.

[7] Любовник (итал.). — Б.пр.

[8] „Манфред“, III действие, I и IV картина. Превод Гео Милев. — Б.пр.

[9] Край това езеро Ханибал разбива римските войски в 217 г. пр.н.е. — Б.пр.

[10] Един от седемте хълма, на които бил разположен древният Рим. — Б.пр.

[11]

Тук често ще можеш

ту с книгите на древните,

ту в сън и бездейни часове

да потънеш в приятна забрава

на неспокойния живот.

(лат.). — Б.пр.

[12] Благородник, господин (ист.), оръженосец на рицар (англ.). — Б.пр.

[13] „Чайлд Харолд“, песен IV, строфа 121, 122. — Б.пр.

[14] „Чайлд Харолд“, песен IV, станса 137. — Б.пр.

[15] „Чайлд Харолд“, песен IV, станса 184, 185. — Б.пр.

[16] „Бепо“, строфи 157 и 158. — Б.пр.