Андре Мороа
Байрон (16)

XVI
Любов

Не съм нито Йосиф, нито Сципион, но мога да твърдя, че в живота си не съм прелъстил нито една жена.

Байрон

Своеволен? Злонравен? Колко бързо даваше преценка тази млада дама. Какво ли бе забелязала у него, за да бъде толкова строга? Може би язвителността на отговорите му? Силата на презрението? Пренебрежителната гримаса на устните му? Очите, които изпод полусведените мигли изглеждаха неспокойни и трескави?… Своеволен? Злонравен? Той не беше нито едното, нито другото, но опасен за общуване — да. Преди всичко мнителен, наранена душа, която беше винаги нащрек. Никаква Мери Чауърт нямаше да го накара повече да страда. Той смяташе, че знае какво представляват жените и как трябва да се отнася човек с тях. Отминало беше за него времето на нежността и себеотрицанието; този не дотам благ и наивен пол го бе научил да бъде безчувствен; той щеше да се възползува от урока.

При първото посещение, което направи в Мелбърн Хаус (тъй като лейди Каролайн живееше заедно със свекърва си, лейди Мелбърн), той свари там Роджърс и Муър. Лейди Каролайн се бе върнала току-що от езда и се бе излегнала на един диван, без да смени дрехите си. Когато съобщиха за Байрон, тя избяга. Роджърс каза: „Щастлив човек сте Вие, лорд Байрон. Ето че лейди Каролайн избяга, за да се разкраси, щом чу за Вашето идване, а при нас стоеше с изцапаните си дрехи.“ Като видя двамата мъже, Байрон се намръщи. Не можеше ли да бъде сама? Тя го покани да отиде отново у тях същия ден на вечеря. Той отиде и скоро в Мелбърн Хаус не можеше да се срещне друг човек освен Байрон.

Къщата беше една от най-красивите в Лондон и както домът на Холънд — интелектуален център на либералната партия. Семейство Лам, станало Мелбърн чрез перската титла, принадлежеше към сравнително отскоро забогатял род, но който бързо се бе издигнал. В началото на XVIII век един член от фамилията Лам, адвокат по професия, се беше замогнал. Към 1750 година синът му бе купил замъка Брокет Хол и понеже притежавал половин милион лири стерлинги в земи и половин милион в налични пари, бил произведен, според неписаните закони на кралството, баронет^[1]. Баронетът се беше оженил за една особено красива жена, Елизабет Милбанк, и бе станал член на Парламента. Министър-председателят, който имал нужда от мнозинство и знаел как се получава, направил баронета лорд Мелбърн. По-късно с умението си да спазва външно благоприличие и с остроумието си, което напомняше за „Опасни връзки“, лейди Мелбърн беше успяла да води бурен живот без скандали, да се хареса на Уелския принц и да покори цял Лондон.

Първите две деца на Мелбърнови бяха момчета. Бащата обичаше по-голямото, което приличаше на него, а майката — по-малкото, Уилиям Лам, който приличаше на лорд Егръмонт. Тя го глезеше. Израснал без всякакъв контрол и дисциплина, в една атмосфера на най-екстравагантно разточителство и пълна морална свобода, пренебрегван от бащата, който живееше в къщата като мълчалив и неодобряващ обстановката гост, този син бе станал ленив, остроумен и покварен младеж. През 1805 година той се бе оженил за дъщерята на лорд и лейди Безбъро, Каролайн Пънсънби, тази, с която се бе запознал лорд Байрон.

Доста смел брак по любов. Каролайн беше очарователна и своенравна. Майка й, лейди Безбъро, бе получила лек апоплектичен удар три години след раждането на дъщеря си, което бе наложило отглеждането на малката да бъде поверено на леля й Джорджиана, дукеса Девъншър. Дукесата се бе занимавала с нея толкова, колкото и със собствените си деца, т.е. беше ги оставила в ръцете на прислугата. Отгледано в лукс и без надзор, „хранено в сребърни съдове, но принудено да си ги взима само от кухнята“, това момиченце беше убедено, че на света има само дукове, маркизи и просяци. „Ние нямахме представа, че хлябът и маслото се правят от хората, нито как се доставяха в къщи — никога не се бяхме замисляли за това. Смятахме, че конете се хранят с говеждо месо. На десет години не знаех да пиша… Не можех да сричам буквите, но съчинявах стихове, които всички харесваха. Предпочитах да къпя кучето си или да лъскам някоя шпора, или да обуздавам конете.“ Последствията от това възпитание бяха обезпокоили лекарите: „Лейди Каролайн беше капризна, изпадаше в силни нервни кризи и така рязко менеше настроението си, че понякога се страхувахме дали е напълно нормална.“ До петнадесетгодишната си възраст тя не беше учила нищо. После изведнъж се увлече в гръцки и латински, започна да изучава музика, френски, италиански, живопис; разиграваше комедийни сценки, рисуваше, правеше карикатури и за няколко години стана една от най-интересните девойки на Лондон.

Тя ненавиждаше точността. Датираше писмата си с „бог знае кой ден“. Изпращаше книга на брат си, а признаваше, че не знае адреса му. Силната й чувствителност бе известна на всички. Братовчедка й, Хариът Кавендиш, веднъж каза във връзка с пристигането на Бенжамен Констан^[2] в Лондон, за да чете свои произведения: „Помолих Каролайн да дойде и да заплаче, за да ни разчувствува всички.“ Най-обаятелното у нея беше способността й да преминава от меланхолия към радост, от приятелска закачливост към поетична сериозност без преход, като феите на Шекспир. Обожателите й я наричаха Ариел, Силф, Младата дивачка и се възхищаваха от тази очарователна непоследователност; по-сериозните съжаляваха, че от разглезеност малко маниерничи, а жените я намираха преднамерено превзета от желание да смайва хората.

Тя срещна за първи път бъдещия си мъж, Уилиям Лам, когато беше на тринадесет, а той на деветнадесет години. Вече беше чела негови стихове. Имаше „лудо желание“ да се запознае с него. Видя го и обикна това момче с искрящи очи, с вид на денди, малко небрежен, което много й допадна. Тя му хареса. „От всички млади момичета в Девъншър Хаус — каза Уилиям Лам — точно това желая.“ Този ден той реши, че ще се ожени за нея. Каролайн дълго време му отказваше. „Аз го обожавах — казваше тя по-късно, — но знаех, че съм нетърпимо същество и не исках да го правя нещастен.“ Той обаче упорито я преследваше и в 1805 година успя да получи съгласието й.

В деня на сватбата тя беше очарователна, но нервна. Силно се ядоса на епископа, който извършваше венчавката, разкъса роклята си, припадна и се наложи да я отведат в колата. Странно начало, но чаровният й съпруг сякаш изпитваше удоволствие да поощрява още повече слабохарактерността й. Уилиям Лам презираше нравствеността; спазването на моралните норми му се струваше досадно и просташко. „Може би не съм прав — казваше той, — но никога не мога да изпитам ни най-малко угризение или съжаление за часовете, в които съм преживял истинско удоволствие, дори да е било безразсъдно или порочно.“ Лейди Мелбърн, жена с опит, споделяше разбиранията на сина си за морала, но смяташе, че не бива да се говори за това. Една жена несъмнено можеше да прави безнаказано каквото си иска — тя самата го бе доказала, — но трябваше да знае как. Тя не одобряваше откритото кокетство на снаха си, прекалено явното удоволствие, с което тя приемаше вниманието на сър Годфри Уебстър например. Но Уилиям се смееше на това и Каролайн ставаше все по-безразсъдна.

Лейди Мелбърн, която през целия си живот бе успявала така добре да съчетава своето леконравие с почтеността, реши да даде на тази Титания^[3] урок по светска мъдрост. Това решение на „зрялата, но още красива жена с ясен ум“, ироничен и точен, бе отхвърлено от неразумната снаха, която най-ласкаво и мило обясни на своята „скъпа, много скъпа лейди Мелбърн“, че нейното поведение е резултат от поведението на мъжа й. Уилиям самият я бе наричал лицемерно добродетелна, беше й казвал, че е превзета, беше се забавлявал да я учи на неща, за които никога на бе чувала, и се стигна дотам, че тя взе да смята всичко за позволено. Странното беше, че и Уилиям започваше да изглежда нещастен въпреки маската, която си слагаше пред хората. Какво всъщност целеше той? С присъщата си закачливост, скривайки под сянка на тъга веселото си откровение, тя го помоли да вземе мерки за брака им: „Мисля, скъпи Уилиям, че от известно време не можем да се търпим един друг… Занапред сутрин ще бъда мълчалива, след вечеря забавна, покорна, смела като героиня от роман, стигнала предела на своите нещастия, силна като планински тигър… Само че вие би трябвало да ми кажете: «Разсъждавайте повече, говорете по-малко.»“ Той се задоволи да отбележи в дневника си: „По-рано, като видех някое семейство, че върви зле или че децата в някой дом са нетърпими, упреквах съпруга или бащата. Откакто се ожених, разбрах, че тази присъда е била лекомислена и прибързана.“ Такова беше — вече полуразрушено от една разочарована жена — семейството, на което Байрон стана така неочаквано близък.

Ролята на домашен приятел беше нова за него и му харесваше повече, отколкото си признаваше. Той обичаше да отива към единадесет часа сутрин в будоара й, да участвува в интимния живот на една жена, да отваря писмата, да гали децата, да избира роклите й за деня. През първите седмици приятелството в Мелбърн Хаус остана платонично. Байрон „говореше дълго с ниския си глас и люлееше на коленете си малкото момченце на Каролайн“, едно слабичко дете с безжизнен поглед, което изглеждаше „изостанало“ в развитието си. Той знаеше, че тя очаква от него да бъде байронист, а не Байрон; говореше й за проклятието, което тегнеше над семейството му; за Гордънови, за Лошия лорд, за смъртта, която засягаше всеки, когото обикнеше, за майка си, за приятелите си, загинали в един месец, за сърцето си от мрамор и за красивите ориенталки. А тя го слушаше с възхищение и го намираше толкова различен от Уилиям Лам и толкова красив.

Обичаше ли я той? По-късно го отрече. Тя не беше „неговият тип“. Тялото й макар че беше грациозно, беше прекалено слабо, за да бъде наистина хубаво. А нямаше и онези очи на газела, онази „плахост на антилопа“, нито грацията на Пери^[4], която Байрон търсеше още от детството си. Въпреки това тя притежаваше една „безкрайна жизненост“, а и за честолюбието му не беше без значение близостта му с Мелбърн Хаус — особено ласкателно за един млад мъж, който до преди петнадесет дни имаше в Лондон само неколцина приятели. Очевидно Байрон се изкушаваше да се отдаде на чувството, което у нея изглеждаше необикновено силно. Веднъж Далъс свари у Байрон един паж, облечен в коприна и дантели, а самия Байрон „така погълнат от едно писмо на лейди Каролайн, че сякаш цялото му време и мисъл бяха отдадени на него и на отговора, който трябваше да даде“. Добродушният Далъс сметна за свой дълг да го предпази от това опасно за нравствеността общество и от една жена, за която всички казваха, че е луда. Но Байрон сам се защищаваше.

Това аристократическо общество, в което той най-после бе проникнал с такъв успех, общество, все още изцяло пропито от нравите на XVIII век, беше чувствено, а не сантиментално. То не допадаше може би на истинската същност на Байрон, но на саркастичния, разочарования Байрон, какъвто го бяха направили нещастните обстоятелства. Той предпочиташе реалистичната философия в стил мадам дьо Мертьой^[5] на старата лейди Мелбърн пред романтичната на снахата. Лейди Мелбърн проповядваше свобода на нравите и това допадаше на Байрон; той се опитваше да й подражава, но никога не успяваше напълно, защото дълбоко скритата му чувствителност се нараняваше при най-малкото докосване. Но точно защото тази груба философия беше за него недостижима, той изпитваше почти преклонение пред онези мъже и най-вече пред жените, които бяха направили от нея принцип на своя живот. Лейди Каролайн често го отегчаваше; лейди Мелбърн го смущаваше и го очароваше със своето твърде свободно държане, каквото той си позволяваше само понякога. За затвърждаване на скептицизма му към любовта тя играеше онази роля, която някога в Кеймбридж бе играл Матюс, за да го доведе до скептицизъм по отношение на религията.

Тези две неща бяха сходни само външно, но в Мелбърн Хаус, както и някога в „Тринити колидж“, антиусловността се спазваше най-строго. „Лейди Мелбърн, която би могла да ми бъде майка, събуждаше в мен интерес, какъвто малко млади жени биха могли да събудят. Тя беше очарователна личност — нещо като съвременна Аспазия^[6], у която се съчетаваха силата на мъжкия ум с изяществото и красотата на жената… Често съм мислил, че ако беше малко по-млада, щеше да ми завърти главата.“ След майката в тази къща Байрон предпочиташе съпруга — Уилиям Лам, „който стои над мен като Хиперион^[7] над сатир“ — казваше той. Трябваше ли да лъже този интелигентен, лоялен човек, който му протягаше ръка с доверие? Силата на женското вероломство го ужасяваше.

Към лейди Каролайн той често беше необикновено груб. Една пролетна сутрин й донесе първата роза и първия карамфил, като й каза иронично: „Ваша милост обичала — както ми казаха — всичко ново и рядко само миг.“ Тя му отговори с едно прочувствено и същевременно досадно писмо върху обточен с дантела лист хартия, чиито ъгли образуваха нещо като раковини. Превзетият стил на писмото разваляше нежния му и покорен тон. Тя сравняваше себе си със слънчогледа, който, „след като зърнал грейналото с целия си блясък слънце, което за миг проявило милостта да го освети, не можел повече да си представи, че нещо друго би могло някога да бъде достойно за неговата благоговейна почит и възхита“.

Глупаво самоунижение. Байрон обичаше жените да се отнасят с него „като любима и малко строга сестра“, а не като с господар. Удоволствието и любовта са свързани в съзнанието на мъжа с първото и незабравимо изживяване, което му е разкрило и едното, и другото. За Байрон, юношата, удоволствията, които му доставяха леснодостъпните и весели създания, само подсилваха самотните му мечтания за платонична любов. Той приемаше само два вида жени: единият — „красивият идеал“ — скромни и непорочни жени, каквато представа си беше създал за Мери Чауърт или за детския образ на Маргърит Паркър, и другият тип — жени за удоволствие. Дръзката влюбчива жена, която въпреки всичко изискваше любов, нямаше място в представите на Байрон. Както някога лейди Хестър Станъп бе забелязала — той не вникваше в чувствата на другите. Не искаше да вникне. Пропитите със страст думи на лейди Каролайн бяха за него само уморителен и груб шум, който заглушаваше неговата вътрешна музика. Той желаеше непринуденост и лекота в отношенията, една смесица от весело безразсъдство и бегла меланхолия; вместо това срещаше натрапливото обожание на тази жена и уморено обръщаше глава.

Лейди Каролайн, която можеше да пише такива красиви писма на съпруга си, когото не обичаше вече, щом започнеше да пише на Байрон, изпадаше в състояние на трудно поносим патос. Тя мислеше, че повече ще му хареса, ако му показва светското общество. Заради него организираше матинета, на които канеше най-хубавите и най-забележителните жени на Лондон. Но празните салонни приказки умориха Странника, който шест месеца по-рано бе пушил лулата си под синьото гръцко небе, загледан в Акропола. Излегнат на софата в Нюстед, той беше написал: „Всичко друго, само да не спрягам от сутрин до вечер проклетия глагол «отегчавам се».“ А сега със съжаление мислеше за изгубената си самота.

Една млада интелигентна девойка, която го бе видяла в Мелбърн Хаус, с внимание го наблюдаваше. Тя беше племенница на лейди Мелбърн от провинцията — Ан-Изабела Милбанк, наричана накратко Анабела, — образована и верующа, при посещенията си в Лондон тя гледаше малко презрително на столичното общество и на лудата си братовчедка Каролайн. На 24 март отбеляза в дневника си: „Току-що дочетох «Чайлд Харолд» от лорд Байрон, който съдържа много пасажи в чудесен поетичен стил.“ На 25-и бе поканена на матине с танци у Мелбърнови. Там бяха: очарователната лейди Джързи, която вдигаше неспирен шум както с бъбренето си, така и с огърлиците си, грациозната мис Елфинстън с червеникавите коси и двадесет други красавици. Някаква жена пееше. Анабела Милбанк си помисли, че тези мъже и жени слушаха музиката сякаш по задължение. Каро Лам й показа лорд Байрон. Стори й се надменен — „устните му през цялото време издаваха презрението му“. Реши обаче, че той има право да презира тези леконравни хора и празните им удоволствия. Тя не пожела този ден да му бъде представена, защото всички жени така „лудо го ухажваха“, но няколко дни по-късно го срещна отново и като разбра, че е стеснителен, се опита да го накара да говори. Той й каза, че „е изненадан от нея — от това, че тя не изпитва презрение към този свят, в който не може да се намери дори едно същество, което, като се прибере в къщи, да има смелостта да се вгледа в себе си“.

Харесаха й думите му, които отговаряха на това, което тя чувствуваше. Впрочем той беше говорил искрено. Попаднал в тази въртележка, от която нямаше смелостта да се откаже, той съжаляваше другия Байрон, сериозния мечтател от Нюстед. Но защо казваше на тази млада непозната това, което никому не бе казвал? В нея имаше нещо привлекателно. Свеж тен, розови закръглени бузи. Дребна, но великолепно сложена. Влизайки в салона, Байрон беше попитал Муър дали не е компаньонка. „Не — му бе прошепнал Муър, — това е една богата наследница; не е зле да се ожените за нея и да оправите Нюстед.“

Байрон се изказа хвалебствено за мис Милбанк пред Каролайн Лам, правейки дори едно не твърде ласкателно за нея сравнение между двете братовчедки. Запленена от него, тя приемаше дори грубостите му. Достатъчно бе Байрон да каже, че не одобрява този начин на живот, тези многобройни събирания и по-специално, че ненавижда танците (стара омраза, която датираше отдавна), за да секнат незабавно в Мелбърн Хаус валсове и кадрили. Той я помоли никога повече да не танцува валс. Тя обеща. Влюбена, покорена, тя се бе оставила изцяло на благоволението му. Пишеше му дръзки и налудничави писма, в които му предлагаше не само любовта си, но и всичките си накити, в случай, че има нужда от пари.

Тя не стана веднага негова любовница. И може би той щеше да я пощади, ако споменът за една първа нещастна любов не го измъчваше все още. Но според философията, която си беше изработил, ако жената не се отдадеше, ако не дадеше нищо от себе си, тя започваше да презира любовника, който се страхува да я принуди. Майката на Каролайн, лейди Безбъро, реши да си послужи с хитрост, като каза на компрометиращия дъщеря й посетител, че въпреки външните прояви Каролайн не го обича и само го „разиграва“. Той не отговори и реши не да преследва лейди Каролайн, защото преследването беше излишно, но просто да не я избягва. Една седмица по-късно тя стана негова любовница.

* * *

Облада я напълно хладнокръвно. Към нея той беше студен, груб любовник, който преценяваше любовницата си без никакви илюзии, с онзи безмилостен и проницателен реализъм, който му беше присъщ — ако самият той не обичаше. „Никога не съм познавал жена с по-големи и по-приятни дарования от Вашите, но за нещастие те не са подкрепени дори и от капка здрав разум… Вашето сърце, бедна моя Каро (какъв малък вулкан!), хвърля лавата си през всяка Ваша вена… Винаги съм мислел, че сте най-одухотвореното, най-приятното, най-безразсъдното, най-привлекателното, най-вълнуващото, най-опасното, най-обаятелното създание на нашето време… Не искам да Ви говоря за хубост, аз съм лош съдник. Но нашите красавици престават да бъдат хубави, когато са до Вас, следователно сте хубава и дори нещо повече.“ Доста резервиран комплимент. Тя казваше тъжно: „Той се срамува да ме обича, защото не съм достатъчно хубава.“ А той не харесваше у нея точно онези черти от характера й, с които тя очароваше другите; с превъзбуденото си въображение от четене на романи тя искаше любовта й да прилича на тази от романите. Смяташе, че ще задържи поета, като му цитира други поети. Той слушаше с високомерие гръцкия, латинския и светските клюки на любовницата си и в същото време си мислеше за мълчаливата съзерцателност на Зорницата на Анзли или за безмълвните ориенталки.

Ако пропуснеше някой ден да отиде при нея, тя му изпращаше един от странните си малки пажове, с които се беше обкръжила. Понякога самата тя се обличаше като паж, за да му занесе няколко думи: „Сцена, достойна за «Фобла»^[8]“, отбелязваше Байрон, който ненавиждаше екстравагантностите. Тя беше станала близка с Флетчър, на когото изпращаше бележки с молба да й отвори апартамента. Ако не беше поканена на някой бал, на който Байрон беше отишъл, тя го чакаше на улицата, без да се стеснява. „Вашата малка, приятелка Каро Уилиям — пишеше дукеса Девъншър, — върши какви ли не неразумни неща за него и с него… Байрон най-после ще тръгва за Наксос и съпрузите ще могат да си отдъхнат. Няма да се учудя, ако Каро Уилиям тръгне с него — тя е толкова луда и неблагоразумна.“

Това открито обожание, което би трябвало да трогне Байрон, всъщност го дразнеше; той считаше, че тя го прави за смях и дори проклинаше любовта, чийто обект бе той. В очите му на млад калвинист, закърмен с Библията, лейди Каролайн беше блудница. „Като Наполеон — пишеше той — аз винаги съм изпитвал презрение към жените и мнението си за тях не го създадох прибързано, а въз основа на своя фатален опит. Вярно е, че в това, което пиша, има стремеж към превъзнасяне на този пол; въображението ми винаги е издигало жените до красив идеал, но подобно на художника или скулптора и аз ги рисувам не такива, каквито са, а каквито би трябвало да бъдат… Тук у нас те водят неестествен начин на живот. Турците и ориенталците решават тези въпроси много по-добре. Държат жените затворени и те са по-щастливи. Дайте на жената огледало и няколко бонбона, и тя ще е доволна.“ Но Уилиям Лам не беше турски съпруг. Дневникът му ставаше тъжен: „Ужасното в брака е това, че нищо не е установено. Мнението на жените за мъжете им се подобрява или разваля според онова, което чуват за тях от другите, така че ние зависим от най-баналната забележка… След брака мъжът заема отбранително положение в обществото, докато преди това е имал преимуществото на нападател.“

Осведомена вече достатъчно, лейди Безбъро беше още по-неспокойна и от зет си. В младостта си тя бе изживяла бурни дни и връзката й с лорд Гранвил е била всеизвестна на времето. Но никога не бе стигала до положението на дъщеря си — да се преоблича като кочияш, за да може ненадейно да влезе при любимия си и да провери какво прави, или да го чака права на дъжда, докато излезе от някой бал. Отчаяна, лейди Безбъро покани на разговор Хобхаус, за да сподели тревогата си от тази злополучна връзка, която позореше две семейства. Хобхаус винаги бе готов да „чете морал“ на приятеля си, но какво зависеше от него прекъсването на връзката? Също като лейди Безбъро Байрон беше изморен от своеволията на Каролайн Лам. Той не го скриваше от лейди Мелбърн, която бе жена без предразсъдъци и като опитен психолог обсъждаше на драго сърце авантюрата на снаха си с нейния любовник. Той сто пъти предпочиташе компанията на Том Муър или на Хобхаус пред тази на една безсрамна жена.

Байрон имаше и по-сериозни развлечения — Анабела Милбанк го срещна на една сказка върху религията. „Той се въртеше странно на стола си всеки път, когато чуеше тази дума.“ Тя завършваше престоя си в Лондон, като посещаваше курс на тема гъстотата на земното население, по която си водеше научни бележки. Байрон считаше за смешна такава любов към науката у една жена и в разговорите си с лейди Мелбърн бе кръстил мис Милбанк „Принцесата на паралелограмите“. Въпреки това и сякаш пряко волята си той изпитваше към нея чувство на уважение. Тази добре сложена девойка, която говореше за гъстотата на земното население, поне беше непорочна.

Каролайн беше показала на Байрон няколко поеми на братовчедка си по нейна молба. Той ги бе намерил доста интересни: „Тя е наистина изключително момиче; кой би помислил, че под този спокоен външен вид се крие толкова сила и такава разнообразна мисъл?“ И беше добавил: „Нямам никакво желание да познавам по-отблизо мис Милбанк, тя е много добра за един грешник, и ако беше по-малко съвършена, сигурно щях да я обичам повече…“ Прекалено съвършена… Тя прочете това мнение, защото писмото бе предназначено да й бъде показано. Прие го със скромност и скрито самодоволство. Единственото й несъвършенство беше, че знаеше съвършенството си. Обожавана от родителите си като единствена дъщеря, получила предложение за брак от пет-шест млади мъже още при първото си появяване в обществото, тя се чувствуваше непогрешима. Великодушна и дори пламенна по душа, тя изглеждаше понякога пресметлива и студена, защото искаше да подчинява на разума всичките си постъпки. Преценките й бяха резки, строги. С ума си на добра математичка тя смяташе, че знае всичко с точност, та поетичните и повърхностни познания на една Каролайн Лам й изглеждаха без стойност. Детинщините на братовчедка й я дразнеха. Тя казваше за нея: „Новото й увлечение по Байроновата меланхолия разваля очарованието на обичайната й глупост“, както и: „Каро Лам е готова да предизвика общественото мнение, но не би имала смелостта да се откаже от вниманието и учудването на обществото, слизайки от ярките висини на Лудостта до скромната пътечка на Разума.“ Тя самата следваше пътеките на разума, но дали ги следваше скромно?

„Вашата Анабела е една загадка — пишеше дукеса Девъншър на своя син, който бе влюбен в нея, — ту обича, ту не обича, щедра, пък се плаши от бедността — не мога да я разбера. Надявам се, че няма да страдате заради нея; в действителност тя е парче лед…“

Тя не беше парче лед. И тя като Байрон беше имала романтични приятелства в детските си години. В мечтите си на малко момиче, доверени твърде рано на дневника й (имаше влечение към писането), тя си бе представяла, че е героиня на всички големи самопожертвувателни дела в историята. Беше защитавала Термопилите, беше се грижила за болните от чума… После, под влияние на религията, бе опитала да надвие буйния си характер. И вярваше, че е успяла.

„Лорд Байрон — продължаваше дукесата — леко я ухажва; но тя не дава вид, че го харесва освен като поет, а той нея — като съпруга.“

Само като поет ли го харесваше тя? Не беше съвсем сигурна. Слушайки със съжаление за скандалните любовни отношения на братовчедка си с лорд Байрон, тя вярваше, че „той искрено се разкайва за злото, което е причинил, макар че не е имал силата (поне без нечия помощ) да възприеме един нов начин на живот, да се отдава на друг вид чувства“. „Прокълнат ангел“ — казваше той за себе си, тя сериозно се съгласяваше с това и мислеше, че може би точно тя, искрено вярващата, би могла да му бъде помощта, от която имаше нужда този красив ангел, за да бъде спасен. Той се държеше простичко с нея, „като към много добро дете“. Все пак тя забеляза у него желание да се харесва, както и че държанието му към жените бе съвсем различно от това към мъжете. Ан-Изабела Милбанк се занимаваше с лорд Байрон много повече, отколкото бе добре за спасението му, поне на този свят.

Август 1812 година. Своенравното поведение на Каролайн Лам започваше да става нетърпимо. Една сутрин лейди Безбъро посети дъщеря си и я помоли да тръгне с нея за Ирландия; Уилиям също щеше да дойде по-късно и така щеше да се сложи край на тази история. Докато тя беше там, се появи и лорд Мелбърн, който каза няколко строги думи на Каролайн. Тя се ядоса и отговори така безочливо, че лейди Безбъро се ужаси и изтича да извика лейди Мелбърн от долния етаж. Когато двете пристигнаха, лейди Каролайн бе избягала, без да се облече. Старият лорд Мелбърн обясни, че тя го заплашила, че ще отиде да живее при любовника си, а той й отговорил: „Вървете по дяволите!“

Двете майки дотичаха при Байрон, но го намереха сам и също така учуден като тях. Тази постъпка на две важни дами му се видя забавна. Една година по-рано те не го и познаваха, а сега бяха стигнали дотам да го молят да накара дъщерята на едната и снахата на другата да се прибере при мъжа си.

Интересно възмездие. Той даде почерпка на кочияша на семейство Лам и получи адреса, на който Каролайн го бе накарала да я заведе. Намери я в къщата на един лекар в Кенсингтън^[9] и почти насила я заведе при майка й, която от вълнение получи нов пристъп.

Тази история се научи от цял Лондон. Самият принц-регент повика лейди Безбъро и й каза, че смята всичките за луди — и двете майки, и дъщерята — и че лорд Байрон бил омагьосал цялото това семейство. Според него отиването на майките при любовника бе непростимо: „Никога не съм чувал подобно нещо… Майките да му станат довереници! Какво щяхте да помислите, ако някога бях взел за довереник лейди Спенсър? (Майката на лейди Безбъро.)“ Сравнението му се стори толкова смешно на лейди Безбъро, че въпреки сериозността на разговора тя не се въздържа и се засмя.

Майка, свекърва, любовник, съпруг — сега всички молеха Каролайн да напусне Лондон. Байрон й казваше, че с отказа си се показва слаба и егоистка. Тя остана, въпреки че той не искаше повече да ходи у тях, за да може да го среща поне случайно в някой салон и да му пише на другия ден колко хубав е бил. „Колко сте блед! Тази бледина Ви придава сякаш хубостта на смъртта или на някоя статуя от бял мрамор, с която веждите и косите Ви така контрастират. Всеки път, когато Ви видя, имам желание да плача; ако някой художник можеше да увековечи за мен това лице такова, каквото е, бих му дала всичко, което притежавам на тази земя.“ Трогателно писмо, но има ли човек, който някога да е бил трогнат от чувства, чийто обект е той?

Накрая тя се съгласи да придружи лейди Безбъро. Байрон си отдъхна. Това беше първото му приключение с жена от висшето общество; изживяването му се бе сторило отвратително. Тази любовница, тъй ненаситна към времето и мислите му, беше стигнала дотам, че го озлоби. Тя, която се беше хвърлила в тази любов буйно и безразсъдно, но великодушно, излизаше от нея болна и умираща. Една братовчедка, която присъствувала на пристигането на майката и дъщерята в Ирландия, я описа така: „Леля ми изглежда добре, но горката Каролайн — ужасно зле. Станала е кожа и кости, а очите й сякаш ще изхвръкнат от орбитите си… Струва ми се, че състоянието й е твърде близо до лудостта и леля ми каза, че имало моменти, в които била напълно луда.“

Междувременно Байрон писа на лейди Мелбърн: „Скъпа лейди Мелбърн, мисля, че сте чули, а и няма да съжалявате, ако чуете още веднъж, че и двете са на сигурно място в Ирландия и че морето Ви дели с една от Вашите грижи; другата, както сама виждате, още не е много далече. Няма да съжалявате, надявам се, ако чуете, че и аз желая всичко това да свърши и, разбира се, няма да го започна отново. Не защото обичам друга, а защото ми дотегна самата любов: уморих се да играя тази глупава роля и като си помисля за изгубеното време, за пропадналите ми планове за изтеклата зима поради този роман, ставам такъв, какъвто отдавна трябваше да стана. Вярно е, че човек се люби по навик, механично, така както плува. Някога много обичах и двете неща, но сега вече не плувам, освен ако не падна във водата, и не се любя, освен ако не бъда задължен.“

Беше ли се освободил наистина Байрон от любовницата си? От Ирландия тя му пишеше опасни писма; напомняше му, че й трябват само „осем гвинеи, едно място в пощенската кола и един кораб“, за да се появи отново в Лондон. Направеше ли тя скандал и напуснеше ли мъжа си, съгласно своя „закон на честта“, Байрон се виждаше осъден да избяга с нея, без да я обича. Изпаднал в ужас, той се насилваше да съчинява послания, достойни за Кир Велики; беше готов да й направи най-силните любовни признания, само повече да не я вижда. Лейди Мелбърн, която се отнасяше към това приключение с пълно равнодушие и сякаш ставаше дума между двама лекари за избор на най-доброто лечебно средство, считаше снизходителното отношение на Байрон за опасно; „Разберете ме добре, не бих искала за нищо на света да й кажете нещо грубо или каквото и да било обидно. Нямам ни най-малкото намерение да Ви давам такъв съвет; всяка благосклонност, която бихте проявили към нея, само би ме радвала, но да се пожертвувате за нея, не би било доброжелателство, а романтизъм, който ще доведе до нещастие и катастрофа. Ако проявите малко повече студенина още сега и по този начин попречите на подобна развръзка, това, според мен, би било истинското голямо доказателство за Вашето доброжелателство — причинете й малко болка сега, за да й спестите пълно опропастяване… Трябва да прибавя, че ми се виждате готов да считате само себе си за виновен — тя не беше неопитна… Знаеше достатъчно, за да се пази, и не можем да гледаме на нея като жертва на един съблазнител.“ И достатъчно запозната с мъжката доверчивост, лейди Мелбърн заключаваше: „Ако тя разбере, че приятелите й се занимават по-малко с нея, има повече вероятност да се увлече в някоя нова прищявка. И в крайна сметка струва ми се, че най-доброто, което можете да направите, е да се ожените и че за Вас друг начин да се измъкнете от това трудно положение всъщност няма.“

Да се ожени… Ето какво отговаряше напълно на желанието на самия Байрон. Той вярваше в брака. Това беше последната му илюзия. Един млад пер (и най-вече един Байрон) трябваше да пие, да играе комар, да ухажва жената на съседа си, а после, след като е получил своя дял приключения в живота, да се ожени за жена, която не обича, но която има добро потекло и достатъчно богатство и която да му народи толкова деца, че да осигури бъдещето на името му. Такова беше условието. Такъв беше законът на Нюстед.

За да успокои напълно лейди Мелбърн, той й направи едно поразително признание: най-голямото му желание е да се ожени за самата братовчедка на лейди Каролайн, онази мис Милбанк, която няколко пъти бе видял у Уилиям Лам и беше чел поемите й. Лейди Мелбърн, която от нищо не се изненадваше, този път остана смаяна. Можеше ли човек да си представи две по-различни същества — набожната математичка и Чайлд Харолд? Но точно този контраст харесваше на Байрон, както и резервираното държане на това младо момиче — единствената жена, която го бе държала на разстояние. „Аз твърде малко я познавам и нямам и най-малкото основание да предполагам, че съм един от любимците й. Но никога не съм срещнал жена, която толкова да уважавам… Единственото ми възражение може да бъде срещу новата ми Майка, към която вече по инстинкт изпитвам смъртна омраза.“ В замяна на това мисълта да стане племенник на лейди Мелбърн го очароваше. Очевидно той беше обречен на това семейство.

Лейди Мелбърн поиска известни гаранции: „Скъпи племеннико, Вие сте твърде непостоянен — като мъжа от комедията, която гледахме заедно («Непостоянният човек») — спомняте ли си?… Да не би да мислите, че ще можете да запазите едновременно и нея, и Каролайн? Изключено. Като Ваша приятелка Ви казвам: флиртувайте колкото искате, но не се хвърляйте в нова сериозна авантюра, преди да сте се отървали от предишната…“ „Питате ме — отговори Байрон — дали съм сигурен в себе си и аз Ви отговарям «не», но Вие сте сигурна, което е много по-важно. Харесвам мис Милбанк, защото е интелигентна, приятна и от добро потекло, защото аз все още имам известни предразсъдъци по този въпрос, когато става дума за женитба. Колкото за любовта, тя приключва в една седмица (стига дамата да е разумна); бракът върви по-добре на основата на уважение и доверие, отколкото на романтична основа, а тя е достатъчно хубава, за да бъде обичана от мъжа си, без да е блестящо красива, за да привлича много съперници…“

В този брачен проект ставаше толкова малко дума за любов, че в писмото, с което Байрон молеше лейди Мелбърн да предаде предложението му за женитба на родителите на Анабела, разказваше надълго за новото си увлечение по една италианска певица, „не много красива, но напълно този тип, който ми харесва… Тя обича мъжа си, което е чудесно, защото, ако една жена обича мъжа си, сигурно много повече ще може да обича някой, който не й е съпруг“. Флетчър, от своя страна, искаше да ожени господаря си за една вдовица холандка. „Много богата и щедро закръглена.“ Флетчър, макар и женен, но еманципиран от комарите и от топлия средиземноморски вятър на Близкия изток, се бе влюбил в прислужницата на вдовицата и смяташе, че бракът на господаря му ще спомогне за неговата история. Холандската вдовица? Мис Милбанк? Каролайн? Италианската певица? Байрон се забавляваше и очакваше или Съдбата, или лейди Мелбърн да направи избора вместо него. „Анабела танцува ли валс? Това е странен, но много важен за мен въпрос. Бих искал някой да може веднага да й каже, че желая ръката й, но много се страхувам какво ще си помисли тя. Всичко зависи само от нея.“

Тежка отговорност беше да предложиш такъв несериозен претендент за ръката на една от редките личности на времето, за която женитбата си оставаше невъзвратим и свят акт. „Тя заслужава по-добро сърце от моето“ — казваше самият Байрон в моментите си на благоразумие. Но лейди Мелбърн обичаше този млад човек. Трогваха я думите му, че тя, шестдесетгодишната, може още да бъде предпочитана пред всички останали жени. А може би и мислеше, че ще бъде забавно да види този непостоянен Дон Жуан в ръцете на племенницата си. „Горката Анабела! Невинните й очи ще станат по-хубави, ако Ви обикне. Очите имат нужда от този вид вдъхновение.“ Дали Анабела нямаше малко да страда? Това би й било полезно, мислеше лейди Мелбърн, която винаги леко се дразнеше от нейното привидно спокойствие, и започна да действува.

Младото момиче съвсем не беше забравило Байрон. По време на престоя, си в Лондон Анабела се бе почувствувала сигурна, че ще го заинтересува, и почти имаше надежда, че ще го спаси; после скандалът по повод връзката му с Каролайн я бе обезнадеждил. Върнала се при родителите си, тя отново се срещна с морето и небето. Обичаше да се разхожда между тези две необятности. В този свят, който за Байрон беше толкова суров, толкова безразличен към хорските страдания, тя вярваше, че вижда навсякъде следи от добротата на господа. „Чувствувам се благословена — пишеше тя, — когато открия благосклонността на моя Създател и наблюдавам тези картини, изпълнена от щастие при мисълта, че моят Баща е направил всичко това.“ В дневника си тя се бе опитала да скицира портрет на лорд Байрон: „Страстите му са го ръководили още в детството… Въпреки това сред стремленията му има някои, които заслужават да бъдат свързани с християнските принципи («Обичам добродетелите, които не мога да имам.»). Той тайно споделя всички човешки чувства, но от някаква странна извратеност, породена някога от гордост, се опитва да скрива най-добрите черти на характера си. Когато го обхване гняв — който у него лесно припламва, — той става зъл, може да мрази и безпощадно да презира. С хората, които уважава, се държи безкрайно скромно и с разкаяние им доверява грешките си.“ Тя мислеше, че е една от тези, които той уважава. Възхищаваше си от него, харесваше го, но съзнаваше опасността.

Байрон беше сбъркал, избирайки за посредник лейди Мелбърн, чието мнение Анабела не зачиташе. Отговорът беше учтив отказ: „Ще бъда напълно недостойна за уважението на лорд Байрон, ако не кажа истината открито. Смятам, че той никога не би могъл да бъде обектът на онези силни чувства, които биха ме направили щастлива в брака, така че, ще бъде несправедливо спрямо него, ако предприема крачка, която би могла, дори косвено, да затвърди настоящите му впечатления. От някои наблюдения, които имах възможност да направя върху поведението му, аз съм склонна да вярвам в онова, което твърдите в негова полза, и ако не мога да му отвърна със същата привързаност, за това са виновни по-скоро моите чувства, отколкото неговият характер. След това признание, което правя с искрено съжаление при мисълта, че мога да причиня някаква мъка, аз трябва да оставя на него да реши какви да бъдат отношенията ни в бъдеще.“ Всъщност, ако трябваше да й се вярва, тя отказваше да се омъжи за него, защото не го обичаше. Това бе съвсем ново преживяване за автора на „Чайлд Харолд“.