Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

IV
Абатството

От тримата пътници най-силно се наслаждаваше на това романтично пътуване несъмнено най-младият. Впечатлителен, интелигентен, той просто поглъщаше с очи езерата, просторните, обрасли с изтравниче шотландски поля, зелените ливади и гъстите гори на Англия. Когато минаха близо до Локлийвън, мисис Байрон разказа на сина си историята за бягството на кралица Мария и му напомни, че той също произлиза от рода Стюърт. Значи, той беше лорд Байрон и отиваше да встъпи във владение на имотите си? Това му се струваше така чудновато, като историите от „Хиляда и една нощ“.

На няколко мили от Нотингам колата навлезе в Шъруудската гора. Една бариера принуди пътниците да спрат: за да се премине през Нюстед, плащаше се такса. Пред тях се издигаше огромен дъб, спасен от брадвата на Лошия лорд благодарение на благоразумни съседи, отдясно беше желязната врата, през която се влизаше в парка. Мисис Байрон се престори, че не знае къде се намира и със скрито задоволство попита жената при бариерата кому принадлежи този замък. Тя отговори, че собственикът, лорд Байрон, наскоро е починал. „А кой е наследникът?“ — „Казват — отвърна тя, — че било някакво момче, което живеело в Абърдийн.“ — „Ето го новия лорд, да го благослови бог!“ — възкликна тогава Мей Грей и като се обърна към седналия на коленете й малък лорд, го целуна.

Колата премина през сечищата, през малката борова гора и изведнъж, понеже алеята завиваше, пред тримата пътници се откри Нюстед. На брега на едно голямо езеро, наполовина покрито с тръстики, се издигаше изящната готическа сграда на абатството, сива на сивото небе, спокойна, съвършена. Като всяко надарено с богато въображение дете, в мечтите си Байрон си бе създал своя представа за мястото, в което би желал да живее и владее. Нюстед се оказа по-красив от мечтите му.

Жените слязоха от колата; старият прислужник Джоу Мъри излезе да ги посрещне и ги поведе да разгледат къщата. Всичко беше порутено. Покриви, стени, подове не бяха поправяни от години. Безпорядъкът и мръсотията бяха невероятни. За да се оправдаят, прислужниците започнаха да разправят за безумствата на стария лорд. Малкото момче надаваше ухо. При разказа за странния начин на живот на този старец мизантроп, в душата му трепнаха непознати струнки. „Той винаги носеше оръжие, по един пистолет във всеки джоб…“ Как добре разбираше всичко това момчето; несигурно в краката си, то винаги се страхуваше, че при някое сбиване с другарите му тялото му можеше да му изневери; а пистолетът беше оръжието, с което се възстановяваше равновесието между него и силните. От седемгодишна възраст то носеше детски пистолети в джобовете си. Разказът за дуела с Чауърт му направи също силно впечатление… „И като насочил сабята, той го промушил…“ Ето че беше вярно. Старият Мъри им показа голямата алея, Сватбената, която водеше до къщата на Чауъртови, до Анзли. После им разказа за щурците: „След смъртта на милорда те напуснаха Нюстед — бяха толкова много, че цялото преддверие почерня и ние ги избивахме със стотици…“ Да, щурците бяха изгубили господаря си, странния, зъл магьосник, който ги дресираше със сламките… Колко мрачно и същевременно колко славно беше това негово семейство. Слушайки стария прислужник, докато се разхождаше с него из стаите („В тази има призраци; понякога тук са виждали монах с черна качулка… Тук е била трапезарията им, а тук кухнята… Тази глава на сарацин, гравирана на стената, напомня Рупърт Байрон, умрял при кръстоносен поход…“), Байрон усещаше, че влиза вече във владение на това наследство, по-реално от всякакви къщи и поля, по-важно от нечии сиво-сини очи и коси с меден цвят; усещаше неразривната връзка с прадедите си.

Още при тази първа среща Байрон така силно се привърза към Нюстед, както се бе привързал към Мери Дъф. Той обиколи и разгледа със стария Мъри сводестите коридори, манастира, алеите, потоците и изворите. Посади един жълъд в земята и заяви, че това ще бъде неговият дъб. Искаше му се никога вече да не напуска това приказно място, но мисис Байрон разбираше, че е невъзможно да се живее в тази разрушена къща. Да се възстанови абатството, беше трудна работа. Имуществото на Байрон, пер на Англия, тъй като беше още малолетен, се намираше под разпореждането на кралските власти и майката не можеше да се впуска в големи разходи. Освен това богатството се състоеше в недвижими имоти, а не в налични пари. Докато не бъдеха проверени всички сметки, мисис Байрон, въпреки че беше майка на млад благородник, щеше да продължава да живее само със своите сто и петдесет лири. Тя повери делата на сина си на адвоката от Лондон Хансън, който някога, по време на раждането на детето, се бе грижил за нея, и след няколко дни напусна Нюстед, за да се пресели в Нотингам.

Мисис Байрон се настани в аристократичната част на града, близо до замъка, на една тясна и мрачна улица. Апартаментът бе твърде малък и не по-хубав от жилището им в Абърдийн. Това бе голямо разочарование за детето: палатът от вълшебните приказки се бе превърнал в тиква. В този непознат град то бе по-нещастно, отколкото в Шотландия. Мисис Байрон трябваше да пътува многократно до Лондон, за да прави постъпки пред краля за пенсия на младия лорд до навършване на пълнолетието му. Оставяше го в Нотингам на грижите на Мей Грей. Но Мей Грей не заслужаваше това доверие. Хансън, който пристигна от Лондон, за да се запознае с младия лорд, своя клиент, веднага се привърза към детето. Той разпита съседите и остана възмутен от онова, което научи. „Уверявам Ви, госпожо — писа той на мисис Байрон, — че не бих си позволил да се меся в семейните Ви работи, ако не считах за абсолютно необходимо да Ви информирам за поведението на Вашата прислужница, мисис Грей… Моят уважаем малък приятел, въпреки склонността си към сдържаност, не можа да се стърпи да не ми се оплаче от лошите й обноски с него… Каза ми, че тя непрестанно го бие, понякога така жестоко, че чак костите го болели, че води в апартамента хора от най-долна среда, че излиза късно вечер и често го оставя да си ляга сам, че се качва в пощенската кола и спира във всяка кръчма, за да пие заедно с кочияшите… Аз силно се привързах към лорд Байрон и се надявам, че няма да ме считате само за негов адвокат, а и за негов приятел. Представих го на лорд Грантли и на брат му, генерал Нортън, които останаха очаровани от него, както впрочем и всички хора, и ще ми бъде много мъчно да гледам благородния си малък приятел изложен на недопустимо грубото отношение на една слугиня. Той притежава интелигентност, пъргав ум и точност в преценките, твърде рядка за едно тъй младо същество. Напълно достоен е да общува с възрастни хора и трябва много грижливо да се подбират онези, които ще живеят с него.“

Хансън имаше право. Малкият лорд показваше умствени способности, твърде редки за дете на неговата възраст. Трудният живот често ускорява умственото развитие. Щастливото дете живее спокойно и просто приема истината от родителите си, но дете, което е отрасло сред шума на кавгите, започва да съди родителите си и да си изгражда само̀ представа за света, която често пъти е твърде груба и реалистична. Мей Грей му беше разправяла, че лошите хора са обречени на вечни мъки. Ако тя наистина го вярваше, щеше ли да смее да води такъв живот? Без съмнение всичко това беше лъжа. Измислица за възрастни хора. Но може би Мей Грей беше обречена на вечни мъки като Каин? Ако беше така, нито кочияши на пощенски коли, нито кръчми можеха да променят нещата. Но тогава господ беше несправедлив. В кое да вярва? Защо той, невинният, страдаше? Откак синът й бе станал лорд Байрон, мисис Байрон се чувствуваше по-угнетена от куцането му. Бяха й препоръчали един знахар от Нотингам на име Лавиндър и тя му повери недъгавото момче. Този Лавиндър беше грубиян. Цялото му лечение се състоеше в насилствено извиване на стъпалата на детето и стягането им в някакъв дървен уред. Докато траеха лечебните процедури, Байрон вземаше уроци по латински от един американец, мистър Роджърс, милостив човек, който, докато четеше заедно с ученика си Вергилий и Цицерон, се измъчваше, като виждаше болезнения израз върху личицето на детето, причинен от инструментите за изтезание на Лавиндър. „Мъчно ми е, милорд, като Ви гледам да страдате.“ — „Не се безпокойте, мистър Роджърс, ще се старая да не показвам много, че ме боли.“

И Роджърс, като Хансън, веднага се бе привързал към това смело дете. Не беше обикновено нещо да срещнеш ученик на десет години, който иска да учи повече от определеното. „Мистър Роджърс — писа Байрон на майка си — би могъл да ми дава урок всяка вечер… Препоръчвам Ви да се съгласите с този мой план, защото иначе ще бъда наречен или по-скоро белязан с името мързелив ученик, което Вие добре знаете, че никога не ще понеса.“ Дори съседите страдаха при вида на това дете с пламенна душа, оставено в ръцете на Мей Грей и на Лавиндър. Той пък по време на сеансите с масажа се забавляваше да изпраща малкия лорд да му купува бира. Цял Нотингам с възмущение гледаше как господарят на Нюстед, накуцвайки, пресича улиците и носи предпазливо еднолитровата бира на лечителя.

Въпреки всичко Байрон оставаше весел. Дори на мъчителя си отмъщаваше със закачки. Лавиндър, надут невежа, претендираше, че знае всички езици. Един ден детето надраска върху лист хартия буквите от азбуката, като ги разположи наслуки във форма на изречение, постави написаното пред грубиянина и го запита кой език е това. „Италиански“ — отговори лечителят и Байрон избухна в победоносен смях. Измамници, ето какво представляваха и Лавиндър, и Мей Грей. Омразата към лицемерието ставаше едно от най-силните чувства на Байрон.

Най-после мисис Байрон получи от краля пенсия за сина си от триста лири, която щеше да й позволи да живее заедно с него в Лондон. Джон Хансън потърси подходящо за Байрон училище; избра това на доктор Глени и успя да убеди лорд Карлайл, братовчед на Байрон (майка му беше сестра на адмирала) да стане настойник на детето. Лорд Карлайл беше на младини необикновен денди, който отиваше специално до Лион, за да си купува жилетки от бродирана коприна; беше публикувал оди, трагедии; после, след като се бе оженил, бе започнал сериозна политическа кариера и беше станал генерал-губернатор на Ирландия, а след това и министър. Може би той щеше да вземе присърце настойничеството на Байрон, ако мисис Байрон беше по-различна. Но още първата среща на изтънчения елегантен аристократ с тази шумна, раздразнителна и малко смешна жена бе достатъчна, за да определи отношенията им. Мисис Байрон сметна Карлайл за надменен позьор и побърза да го причисли към „неприятелите“ си, а благородният лорд съжали за доброто си намерение и реши да се среща колкото може по-рядко с тази жена, която миришеше на уиски, обличаше се лошо и говореше английски с твърд акцент.

Доктор Глени, новият учител на Байрон, също скоро получи впечатление от особения характер на мисис Байрон. Както всички, които влизаха в допир с младия лорд, така и той веднага прояви към детето силна симпатия, примесена с уважение. Той се възхищаваше от недъгавия малък човек, който полагаше такива усилия да не бъде по-назад в атлетическите упражнения от най-силните момчета в училището. Обичаше да разговаря с него, защото малцина ученици на неговата възраст бяха прочели толкова много. Намираше го оригинален. Детето рецитираше стихове, познаваше поетите и в неделя изучаваше Библията със страстно увлечение, което доказваше, че тя бе за него нещо като приятел. Другарите му също го обичаха, но го наричаха „Стария английски барон“, защото той говореше прекалено много за старата си титла, и се смееха, когато в училището пристигаше дебелата жена с пълните ръце, окичена с бижута, за да разговаря гръмогласно с доктор Глени. „Байрон — казваха по-дръзките, — майка ви е луда.“ — „Знам“ — отговаряше той мрачно.

Не можеше да се каже, че мисис Байрон не обичаше сина си, но, разбира се, по свой начин, и може би ако лорд Карлайл и доктор Глени я бяха опознали по-добре, щяха да гледат на нея по-снизходително. Може би щяха да разберат, че за бедното положение, в което се намираше, тя проявяваше героизъм и великодушие, когато можеше, но тя ги дразнеше прекалено много, за да имат желание да се занимават с нея. Понякога в съботен ден тя отвеждаше сина си внезапно в къщи и го задържаше там, пренебрегвайки училищния правилник. Доктор Глени се оплака на лорд Карлайл, който веднъж се опита да се намеси, но като се сблъска с гордъновския гняв, писа на доктора: „Не желая никога повече да имам нещо общо с мисис Байрон, оправяйте се с нея, както можете.“

Мнението на учителите и съучениците му за майка му засили чувството, което отдавна вече се бе породило у Байрон от собствени наблюдения — едно мълчаливо и безмилостно презрение. Да, мислеше си той, тя е луда. Чувствуваше се отговорен за нея, сърдеше се на майка си за това, че не може да бъде нежен към нея, защото разбираше, че нежността му е безплодна. Като малък се страхуваше от нея. Сега я презираше. Когато изпаднеше в ярост, тя започваше да го гони из цялата къща и колкото тъжно, толкова и смешно бе да гледаш как красивото куцо ангелче бяга пред дебелото джудже.

През ваканцията Байрон бе ощастливен от една нова любов — детински чиста и силна — към неговата братовчедка Маргърит Паркър, „едно от най-красивите същества с неуловимо очарование“. Тя беше тринадесетгодишно девойче с черни очи, дълги мигли и лице на гръцка статуя, образ, който Байрон никога не можа да забрави. „Не си спомням почти нищо, което би могло да се сравни с ефирната хубост на моята братовчедка или с благия й характер, на който се радвах по време на късия период на нашата близост. Тя сякаш бе изваяна от къс от небесна дъга и излъчваше само красота и нежност. Любовта ми към нея имаше обичайните си последствия — не можех да спя, не можех да ям, не можех да си почивам.“ Опита се да напише стихове за нея. За него тя беше като въплъщение на оная невинна божествена доброта, която винаги несъзнателно бе търсил у хората, за да успокои прекалено пламенната си душа, и я бе намерил в две деца.

През ваканцията на същата тази година — 1801 — мисис Байрон посети в един курортен град някаква известна по онова време ясновидка, мисис Уилямс, която й каза, че е майка на куцо момче, че то ще се жени два пъти, вторият път за чужденка, и че двата опасни периода за живота му са двадесет и седмата му и тридесет и седмата му година. Това предсказание, за което говориха пред Байрон, му направи силно впечатление.