Андре Мороа
Байрон (3)

III
Предопределение

„И господ погледна благосклонно на Авеля и на дара му; а на Каина и на дара му не погледна благосклонно. Каин се много огорчи и лицето му се помрачи. И каза господ на Каина: «Защо се ти огорчи? И защо се помрачи лицето ти?»“ Мей Грей четеше Библията на глас. Малкият Байрон слушаше с увлечение. Той не разбираше всички думи, но усещаше странната и обаятелна сила на книгата. „Защо Всевишният е отказал дара на бедния Каин?“ — „Заради греха му“ — отговаряше Мей Грей. „Греха му ли? Какъв е бил грехът му? Та нали Каин още не е бил убил Авел?“ — „Не, но Каин е бил прокълнат“ — казваше Мей Грей. „Прокълнат? Какво е това прокълнат?“ — „Значи, че душата му е обладана от дявола и е осъден на вечни мъки в преизподнята.“ Мей Грей говореше много за дявола. Обичаше да го плаши. Разказваше му истории за призраци; говореше, че в къщата бродели духове. Вечер, когато пристягаше болните му петички с превръзките, тя го караше да повтаря псалми. Момчето обичаше силния им и напевен ритъм. Два от тях му бяха особено любими, първият: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи…“ и двадесет и вторият псалом: „Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води…“ Мей Грей загасяше светлината. Тя трябваше да спи в съседната стая, но детето знаеше, че излиза. Щом тя излезеше, обземаше го силен страх; цяла Шотландия беше пълна с призраци, а къщата беше близо до гробището. В тъмнината момчето имаше чувството, че някой сякаш броди из стаята. То пропълзяваше до един прозорец в преддверието през който можеше да зърва светлинка, и стоеше там, докато студът не го принудеше да се върне в леглото.

Мей Грей беше строга. Мисис Байрон беше луда. Един ден казваше: „Кученце такова, същински Байрон, лош като баща си.“ Друг ден притискаше сина си до задушаване и му шепнеше, че имал красиви очи като капитана. Тя му разказваше, че по нейна линия произхожда от Гордънови, от единствените истински Гордънови, и че те са били могъщи владетели с кралска кръв, а Мей Грей и приятелите й казваха, че Гордънови са били убийци, че са ги бесили, че са се давели; сигурно са били прокълнати като Каин; нямаше съмнение, че са били обладани от дявола. Майка му му говореше малко за Байронови, които считаше за по-низши по произход. Въпреки това той знаеше от бавачката си, че някъде в Северна Англия, в някакъв стар замък, има един лош лорд, който е глава на неговото семейство, че неговият род е стар и е наброявал големи воини и мореплаватели. Името Байрон сякаш му даваше някакво тайно предимство пред онези момчета със здравите крака и спокойни родители, на които той завиждаше. Веднъж, замеряйки с камък някакво птиче, той удари едно момиченце. То заплака. Опитаха се да принудят Байрон да поиска извинение; той изпадна в един от обичайните си пристъпи на сдържан гняв. „Нали знаете, че съм потомък на рода Байрон?“ Час по-късно сам отиде да занесе бонбони на жертвата си.

Като навърши четири години и десет месеца, майка му го изпрати — на няколко крачки от тях — в училището-пансион на мистър Бауърз, наричан Бодси, където таксата беше пет шилинга за тримесечие. „Поверих Ви Джордж, за да го накарате да се поукроти“ — писа мисис Байрон на Бодси. Училището представляваше една мръсна стая с нисък таван, с издълбани от времето дупки на пръстения под. Там децата учеха да четат от една книга с едносрични думи. „God made man. Let us love him…“^[1] Малкият Байрон, който имаше добра памет, скоро научи наизуст първата страница и съобщи, че знае да чете. Издекламира с голям успех пред майка си малкия куплет, но когато тя отгърна втората страница и той започна отново: „God made man“, а текстът, уви, беше различен, нетърпеливата мисис Байрон удари шамар на сина си. Като се върна при Бодси, той научи, че текстът е: „God made Satan. And Satan made sin…“^[2] Много говореха за сатаната и за греха в тези шотландски училища.

Обучението на Бодси се струваше на мисис Байрон недостатъчно и тя нае на сина си двама частни преподаватели — учители от колежа. Единият беше Рос, дребен благочестив свещеник с кротък нрав, благодарение на когото детето бързо напредна и се увлече по историята. Вторият му учител беше млад меланхоличен човек, който се наричаше Патърсън; беше син на обущар, но добър латинист. С него Байрон започна да учи латински език и продължи религиозното си образование, тъй като Патърсън беше ревностен презвитерианец като Мей Грей. Той естествено се стараеше да предаде колкото може по-достъпно за едно дете калвинистката доктрина, която самият споделяше. „Ние сме покварени по рождение, защото сме участвували в първородния грях. Някои хора могат, свързвайки се с Христа чрез Светия дух, да се издигнат до свят живот; онези обаче, които не успеят да се спасят, са осъдени на вечни страдания. А Светият дух се ръководи от избора на господа, който е предопределил за едните вечен живот, а за другите страдания.“ Това караше седемгодишното дете да потъва в дълбоки размишления. Между избраните ли беше то или между осъдените? Сигурно Байронови и Гордънови, с техния буен нрав, почти всичките са били прокълнати. Самият той понякога чувствуваше как неволно в него са надига внезапен гняв: кръвта се качваше в лицето му и в един миг той не знаеше какво прави. Дали не го завладяваше тогава демонът? А в други моменти се чувствуваше толкова благодушен, толкова добър. Всичко това беше ужасно. Но вярно ли беше?

Живият му ум следеше с увлечение събитията около Френската революция, които разделяха хората на малкия шотландски град на две групи. Статиите в абърдийнския вестник имаха заглавия като: „Бягството във Варен^[3]“, „Дантон“; местните новини бяха сведени до една колона. Мисис Байрон, като разорена аристократка, а освен това възприела либералните идеи на баба си Дъф, изповядваше напредничави политически възгледи. Тя писа на зълва си, мисис Ли, във Валансиен: „Силно ме интересува какво правят французите, но предполагам, че Вие и аз сме от два противоположни лагера, защото аз съм пълна демократка и не считам, че кралят заслужава да бъде възвърнат след неговото предателство и клетвонарушение. Разбира се, и народът е извършил грешки, но ако другата страна беше победила, нямаше да бъде по-малко жестока.“ Малкият Байрон беше като майка си — на страната на народа. Впрочем той самият вече четеше много. Книжарят Браун заемаше за прочит най-новите книги. Мисис Байрон, въпреки бедността си, се бе абонирала в неговата читалня. Синът й я молеше да му носи всички книги по история на Рим, на Гърция и на Турция. Той четеше също с приятно чувство на страх и разказа за „корабокрушението на дядо“. Около него се говореше за война. Доброволци се подготвяха на площада. „Първите му мечти бяха за военна слава.“ „Бих искал — казваше той — един ден да поведа кавалерийски полк… Ще облека войниците си в черно и ще им дам черни коне. Хората ще ги наричат Byrons Blacks^[4] и ще слушат за подвизите им.“

Един ден през 1794 г., когато мисис Байрон беше отишла на чай у едни съседи, някой я запита дали знае, че синът на лорд Байрон бил починал. Тя подскочи. Стори й се невероятно толкова млад човек да умре така внезапно и още по-невероятно синът й да става наследник на титлата, на Нюстед, на всички семейни имоти, без някой да я уведоми. И все пак беше вярно. Синът на лорд Байрон беше умрял в Корсика при обсадата на Калви. И сега между сина на капитана и титлата пер имаше вече само един полусмахнат старец, който водеше битки в нюстедското езеро срещу прислужника си или, легнал на пода в кухнята, караше щурците да тичат по корема му. Майката на наследника писа на мисис Ли едно остро писмо, в което изразяваше възмущението си от поведението на семейството към нея. Какво унижение — да научи такава новина от чужди хора. Лорд Байрон сега можеше поне да помогне на майката на бъдещия глава на семейството да даде на сина си подходящо за общественото му положение образование. Но лорд Байрон само изпитваше злорадо удоволствие при мисълта за „това малко момче от Абърдийн“, куцо и бедно, което нетърпеливо чака смъртта му. Така че той не отговори на писмата на мисис Байрон и продължи да опустошава по най-дивашки начин имението и цялото наследство на Байронови.

Въпреки гнева си мисис Байрон трябваше да се откаже от намерението да изпрати сина си в аристократическо училище и го остави да продължи учението си в абърдийнското училище. Всъщност то бе училище със здрави традиции, основано още през 1256 година — безсъмнено едно от най-старите в трите кралства. Старинните сгради бяха със сламени покриви. Там се изучаваше най-вече латински език — по пет часа на ден. Почти всички ученици бяха доста бедни; не разполагаха с повече от пени на седмица. Джордж Байрон си спечели бързо славата на отличен играч на топчета. Другарчетата му го обичаха, макар че в началото ги бе стреснал с чувствителния си и буен характер. Портиерът на училището често мъмреше това момче с червени коси и червено палто, което, накуцвайки, идваше да му се подиграва. Хората от града го наричаха „куцото дяволче на мисис Байрон“. „Много умно момче — казваше един от учителите му, — но трудно се води.“ Въпреки недъга си той беше много смел, „винаги по-готов нанася удари, отколкото да получава“. Макар че краката му бързо се уморяваха, той се бе научил да издържа на дълъг бой, изправен на пръсти. Веднъж едно момче го беше обидило и малкият Байрон му обеща, че ще му го върне, защото не можеше веднага да се сбие с него. Следващата седмица го спря на улицата и здравата го наби. Като се прибра в къщи, Мей Грей го запита защо е запъхтян, а той отговори, че е изпълнил едно свое обещание, защото е Байрон и защото девизът на семейството му е Crede Biron. Извън заниманията в училище той взимаше уроци по писане и по френски език без особен успех. Но четеше много повече от другарите си. „Никога не ме виждаха, когато четях, а все когато скитах, правех бели или играех. Всъщност аз четях, докато се хранех, четях в леглото и в часовете, в които никой не четеше, но бях прочел всичко, което можеше да се прочете на петгодишна възраст.“ Библията бе развила у него влечение към Ориента и той особено много обичаше да чете „Хиляда и една нощ“, спомените на барон дьо Тот за посланичеството му в Турция, писмата на лейди Мери Уъртли Монтъгю и „Зелуко“ на доктор Муър.

„Зелуко“ беше моден роман, чийто герой бе държал в напрежение Джордж Байрон немалко безсънни нощи. Като него Зелуко изгубил баща си още в своето детство. Останал сирак, той бил „избухлив като барут и отговарял с гръм и мълнии на най-малкото предизвикателство“. Зелуко отглеждал едно опитомено врабче, обичал го и въпреки това един ден го убил. Накрая Зелуко, станал вече мъж, удушил и собственото си дете. Тази история и очароваше, и плашеше Байрон. Той се страхуваше да не би самият да е като Зелуко и изпитваше удоволствие от такъв страх. Някои Гордънови са били чудовища, страшни като Зелуко.

Когато учителят му по немски го накара да преведе „Смъртта на Авел“ от Геснер^[5], той се зарадва, че ще прочете отново онази мрачна история за Каин, която не го оставяше на мира. Трагедията се оказа скучна и докато я превеждаше, Байрон мислеше, че освобождаването на света от такъв глупав човек, какъвто беше Геснеровият Авел, не можеше да бъде престъпление. Но въпросът за „Каин“ продължаваше да го измъчва. Малкият, жаден за справедливост мозък жалеше прокълнатия. Защо господ беше позволил на Каин да убие брат си? Защо господ позволяваше и на Джордж Байрон да изпитва понякога желание да бъде жесток, безбожен? Мислеше непрекъснато за червените пламъци на ада. Имаше живо въображение. В училище другарите му на драго сърце го слушаха, когато импровизираше разни истории, които черпеше от книгите. Веднъж през зимата снежен ураган задържа учениците под един случаен подслон, но те забравиха за студа, когато Байрон взе да им разказва приказки от „Хиляда и една нощ“.

През 1796 година, след като бе преболедувал от скарлатина, майка му го заведе да прекара няколко дни в един чифлик. Малкият Байрон хареса потъналите в синя мъгла планини, дивата хубост на долината Дий и на самотната планина Локнъгар, чийто връх понякога сякаш се извисяваше над снежнобелите облаци. Той обичаше да скита, куцукайки с усилие, сред скалите с причудливи форми в подножията на водопадите и караше местните хора да му разказват за неговите буйни и размирни прадеди. Самият той тогава ходеше облечен с шотландско карирано наметало и шотландско кепе на главата. Чувствуваше се истински шотландец. Една детска любов към дъщерята на чифликчията го привързваше още повече към тази долина. Любимата му се наричаше Мери и имаше дълги златисти къдрици. В нейно присъствие той изпитваше сладостно вълнение. Чувствеността му беше силна и преждевременно развита като неговата свръхчувствителност.

Още на деветгодишна възраст той бе открил, че в присъствието на някого човек може да се чувствува безкрайно щастлив. Като се върна в Абърдийн, той се влюби в братовчедка си Мери Дъф, момиченце с очи с лешников цвят и тъмнокестеняви коси. Байрон се възхищаваше от красивото й лице и не можеше да си представи, че би могло да има друго, по-красиво от него. Обичаше да се разхожда с нея, да сяда до нея и нежно да я милва. Вече мислеше единствено за лицето и за роклите на братовчедка си, не можеше да спи и говореше непрекъснато за Мери Дъф. Когато не беше с нея, измъчваше майка си да й пише и тъй като любовта даваше такава сила и бодрост на детето, ще не ще, Катърин Байрон вдигаше рамене и ставаше секретарка на сина си.^[6]

Ах, колко влюбен и колко плах беше той! При мисълта за куците си крака, за скокливата си походка, се чувствуваше смешен, засрамен. Искаше му се да се скрие, да изчезне. От сантиментален и мечтателен, без видима причина, понякога ставаше като диво зверче. След дълго мълчание правеше нещо грубо и необяснимо. Веднъж, както се хранеха на масата, той взе един нож и така силно го опря в гърдите си, че майка му изпадна в ужас. Причините за тези изблици много трудно можеха да се отгатнат, защото беше злопаметен и много дълго време хранеше озлоблението си. Често пъти поводът за подобен пристъп на гняв се коренеше в отминало преди седмици събитие.

През 1798 година, когато детето беше вече на десет години, един ден пристигна вестта за смъртта на господаря на Нюстед. Лошият лорд беше напуснал земния свят. За кой ли кът на ада? Малкият Джордж Гордън Байрон ставаше шести лорд Байрон. Когато пристигна новината, той беше на училище. Уведомен без съмнение от мисис Байрон, учителят изпрати да го извикат, почерпи го със сладкиши, вино и му каза, че след като неговият скъп прачичо е починал, сега той става лорд. Виното, сладкишите и изпълненият с уважение тон на учителя му дадоха ясна представа за неговия нов сан. Вечерта, когато се прибра в къщи, изтича пред огледалото и попита майка си дали вижда някаква разлика в него, защото той самият нищо не забелязвал. На другия ден сутринта в училището със сламения покрив, при проверката на учениците, учителят, като погледна момчето, не го извика вече „Байрон“, а „Domine de Byron“^[7]. Той не можа да отговори с „Adsum“^[8] и се разплака.

Сега трябваше да напуснат Абърдийн, за да отидат да получат наследството, и през есента на 1798 година мисис Байрон, синът й и Мей Грей тръгнаха за Нюстед. Преди заминаването тя продаде покъщнината си; за цялото имущество на майката на младия Байрон получиха седемдесет и четири лири, седемнадесет шилинга и седем дение.