Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

X
„Часове на безделие“

За да стане човек поет, трябва да е влюбен или нещастен. Аз бях и двете, когато писах „Часове на безделие“.

Байрон

В края на учебната 1806 година той се върна в Саутуел, където още с пристигането му се разрази бурна сцена. Пред смаяните деца на семейство Пигът мисис Байрон запрати машите и лопатата от огнището по главата на сина си, който избяга, за да се подслони в къщата на своите приятели, и замина за Лондон, без повече да я види. От Лондон писа на Пигът: „Благодаря Ви за забавния разказ относно последните прояви на милата ми Алекто[1], която е започнала да осъзнава последствията от поведението си. Току-що получих едно пълно с разкаяние писмо, на което отговорих прилично, за да престане да ме преследва. Нежното й чуруликане сигурно е очаровало слушателите й; високите й тонове особено са толкова мелодични, че човек би искал да ги слуша в тиха нощ при лунна светлина… Вашата майка ми направи наистина голяма услуга, а също и Вие, и всички останали от Вашето семейство заслужавате най-горещите ми благодарности за благосклонното Ви съучастие в момента на моето бягство от мисис Байрон furiosa[2]… Ох! Защо нямам перото на Ариосто[3], за да пресъздам в епическа поема бурята от онази паметна вечер, или по-скоро да можеше духът на Данте да ме вдъхнови, защото само авторът на «Ада» би могъл да стане вдъхновител за подобно произведение.“

Дързък, весел тон, но криещ горчивина. Знатната вдовица го последва в Лондон и след няколкочасово сражение „се оттегли в безредие, оставяйки след себе си артилерията и пленниците си“. А Байрон, след славната си победа, отиде да прекара няколко седмици на плажовете на Съсекс, после предприе едно кратко пътуване до Хароугейт, придружен от Джон Пигът. Студент по медицина, брат на Елизабет Пигът, Джон беше приятен и образован младеж. Той се забавляваше много с екипажа на своя приятел. На вратичките на каретата бяха изрисувани гербовете на Байрон и бе изписан девизът Crede Biron, чифт оседлани коне следваха отзад, карани от един прислужник; а вътре в каретата пътуваха заедно с Пигът и Байрон лакеят Франк и две кучета: един нюфаундленд на име Боутсуейн и един булдог — Нелсън.

След като не беше богат, защо Байрон така упорито влачеше след себе си тази прислуга и тази менажерия? Той проявяваше странната неспособност да се освобождава от онова, което случайно беше влязло в живота му. Един ден от каприз се бе сдобил с този лакей, конете и кучетата и сега вече не можеше да се откаже от тях. Беше фетишист. Вродената му сантименталност, от която не се бе излекувал, го караше да се привързва към всичко, което го доближеше. Джон Пигът, който беше твърде проницателен, неведнъж забеляза по време на престоя им в Хароугейт колко стеснителен всъщност беше Байрон. Когато се хранеха в столовата на хотела, Байрон нетърпеливо подканваше да се качват час по-скоро отново към стаите си. Пигът с изненада установи до каква степен приятелят му, който минаваше за разгулен, мразеше пиенето и спазваше строг режим. Удоволствията му сякаш се свеждаха до това да пише стихове, да язди и да гледа жените от разстояние. Въпреки историята с Мери Чауърт той си оставаше податлив на женския чар. Пред Пигът играеше на човек, който е разбрал опасностите на любовта, който е опознал жените и ги презира. „За да покориш, скъпи Пигът, не трябва да ги обичаш, а да ги пренебрегваш“:

От една девойка, Пигът,

колко мъки те постигат!

Теб какво те тъй гнети?

Но с въздишки мигар можеш

чувствата да разтревожиш,

у една кокетка ти?

 

Как ти ще я завоюваш?

Ако с друга ти флиртуваш,

тя от гняв ще запламти;

напусни я ти за кратко,

тя се ще усмихне сладко

и ще я целунеш ти.

Как не бе знаел самият той тази простичка рецепта по времето на М. А. Ч.?

Накрая двамата приятели се завърнаха в Саутуел и Байрон се настани при Знатната вдовица, която временно се бе укротила. Горката жена изпадна в ужас, като видя сина си да пристига с двама слуги, коне и кучета. Не посмя нищо да каже, но се запита как ли щеше да се живее с цялото това „общество“. Байрон, който винаги беше откровен, не се и постара да скрие причината за семейното помирение. Той беше изразходвал целия заем, взет от лихварите. Нямаше пари нито за пътуване, нито дори за завръщането си в Кеймбридж за началото на учебната година. В Саутуел го привличаше единствено обстоятелството, че няма да харчи пари. Впрочем след няколко дни, с удивителната си способност да се приспособява, той свикна с града, създаде си ежедневна програма и се чувствуваше не по-зле, отколкото в „Тринити“.

Сега имаше в живота си нова цел — да стане поет. Тази идея му бе дала Елизабет Пигът. Веднъж тя му чете на глас стихове, а той й каза: „И аз пиша“ и й рецитира поемата си за Делъуор „В теб надявам се да прегърна“… Елизабет най-искрено се възхити. Един друг път, когато тя рецитира пред него стихове от Бърнс, той й каза: „Харесва ми ритъмът“ и съчини веднага стихове в същата стъпка.

Хълмове на Анзли, дето

скитах, като бях дете,

гледам с мъка на сърцето

как фъртуна ви мете.

 

Моят дух не ще намери

кът за детските игри;

вече няма мойта Мери

небеса да ми дари.

Елизабет беше очарована от поемата, трогната от спомена за тази нещастна любов. Тя беше истинска приятелка на Байрон; едно от онези мили момичета, лишени от кокетство и способни на преданост, на които мъжете от глупост не обръщат внимание. Присмиваше се на свенливостта му. На дендито от Кеймбридж все още се случваше в моменти на притеснение да мърмори: „Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“, но Елизабет успяваше да го успокои с възхищението си. Предложи му да препише неговите стихове и да приготви един ръкопис за печат.

От този момент Байрон си създаде това, което най-много обичаше — привичка. Работеше нощем, лягаше си късно, ставаше късно и чак към обед пресичаше улицата, за да отиде при Елизабет Пигът и й предаде работата си. Ако в това време се отбиеха и други посетители, стеснителният поет се измъкваше през прозореца. Тогава отиваше при друг свой приятел, преподобния мистър Бийчър, пастора на Саутуел, млад човек и добър събеседник, с когото Байрон водеше дълги разговори за вселената и за съдбата. Бийчър се опитваше да убеди Байрон, че провидението, от което той се оплакваше, го е обсипало с най-различни дарове: произход, ум, скоро и богатство и най-вече „един талант, който го поставя над останалата част от човечеството“. „Ах, скъпи приятелю — казваше тъжно Байрон, като допираше пръст о челото си, — ако талантът ме поставя над останалата част от хората, то това (и показваше краката си) ме поставя много под всички.“ Често той отиваше при Бийчър със стихове в отговор на съветите, които предната вечер пасторът му бе давал:

Скъпи Бийчър, съвета Ви мъдър към мен —

да общувам — прекрасно разбирам;

но по навик от малък съм уединен,

а хайлайфа дълбоко презирам.

 

В любовта и наслада, и болка познах;

сам повярвах в дружбата рано;

днес ме съдят матроните; вече разбрах,

че е всеки готов на измяна:

В своето уединение в Саутуел Байрон се чувствуваше като стар отшелник, когото мъдростта и нещастията са научили на човеконенавистничество. Хранеше се на масата срещу Знатната вдовица, но четеше по време на яденето, за да я принуждава да мълчи. Когато беше в добро настроение, той отваряше пред нея вратата на столовата и съобщаваше: „Влиза почитаемата Кити Гордън!“ Следобедите си посвещаваше на спорта. Плуваше, гмуркаше се в реката, вземаше от приятелите си предмети, хвърляше ги във водата, за да си доставя удоволствието да се гмурне да ги търси; стряскаше целия Саутуел, стреляйки с пистолета си в градината, и яздеше кон, но доста лошо. Истинската цел на всичките тези занимания беше да остане слаб. Тежките физически упражнения бяха станали за него правило. Да играе крикет със седем жилетки и връхно палто на гърба, да не хапне нито парченце месо двадесет и четири часа, да яде веднъж на ден, да не пие капка бира — ето при каква цена си осигуряваше стройната слаба фигура и изящните бледи черти на лицето.

Вечер Байрон ходеше в някоя приятелска къща — у Пигътови или у Ликрофтови. Саутуел беше пълен с млади момичета. Той бе успял да ги опознае добре, така че вече не се страхуваше от тях. Верен на наставленията, които бе дал на приятеля си Джон Пигът, Байрон ги ухажваше всичките. Изпращаше им стихове: опитваше се да ги целува; участвуваше заедно с тях в любителски представления. Имаше по-близки отношения с едно момиче от по-долен произход, една нова Мери със златисти коси, и гордо показваше на Джулия Ликрофт и на Ан Хаусън, които се държаха по-сдържано, къдрицата, която тя му бе подарила. Славеше се с непостоянството си. Една дама от Саутуел притежаваше голям ахат, намерен в някаква могила, който пазеше в кошничката си за ръкоделие. Веднъж тя каза на Байрон, че този камък бил талисман, който имал силата да предпазва притежателя си от влюбване. „Дайте ми го — извика той неочаквано буйно, — точно такъв талисман ми трябва!…“

В Саутуел Байрон не само вземаше първите си сексуални уроци, но имаше и възможността да види до какви низки средства може да доведе интересът — едно от местните семейства затвори очи пред близките му отношения с дъщеря им, с надеждата да го въвлекат в неравен брак.

Дните течаха така монотонно, че му даваха възможността да работи непрекъснато. Лекото възбуждение от дребните любовни преживявания му помагаше да убива скуката и му даваше сюжети за поеми. Един артист има нужда от редовен живот, защото обича работата си, но и от малко по-бурен, за да го въодушевява — Байрон работеше усилено. Той събираше и нанасяше поправки на стиховете си, посветени на Делъуор, Клеър и Дорсе, преработваше преводите си на Катул и Вергилий, поемата си за Едълстоун, елегиите си за Нюстед, любовните си стихове за различни млади момичета. Сбирката придобиваше добър вид. Авторът препрочиташе стиховете си с приятна изненада. Дали нямаше да му донесе слава тази малка книжка? Елизабет Пигът бе убедена.

Байрон даде за печат томчето си при нюаркския печатар Ридж под заглавие „Мимолетни откъси“. Когато излязоха първите два екземпляра, той ги занесе на Пигът и на Бийчър. Но ефектът далеч не беше такъв, какъвто Байрон очакваше. Прочел веднага стиховете на своя приятел, пасторът бе останал толкова скандализиран от една поема, озаглавена „На Мери“, че реши в никакъв случай да не допусне Байрон да публикува книгата. Горкият Байрон, който очакваше похвали, получи от Бийчър писмо, в което пасторът го молеше да унищожи тази книга. Ударът беше мъчителен, но Байрон веднага му отговори. Обеща да унищожи отпечатаното и изпълни обещанието си още същата вечер. Всички екземпляри бяха изгорени с изключение на този, който вече бе изпратен на Джон Пигът, тогава студент в Единбург, и (колкото и смешно да е) екземпляра на Бийчър. Тежко е за млад автор да се откаже от първата си книга. Байрон обаче извърши жертвата героично.

Без да губи нито ден, той се залови отново с работа, унищожи „злощастната поема за бедната Мери“ и състави за няколко седмици ново томче „Poems on various occasions“[4], което бе публикувано през януари 1807 година. „Тези поеми бяха крайно благоприлични и нравствени.“

Авторът изпрати по един екземпляр на старите си приятели от Кеймбридж, на своите познати от Саутуел. От Кеймбридж получи похвали. В Саутуел книгата предизвика буря. Особено много се възмути семейство Ликрофт. В една от поемите ставаше дума за някаква Джулиът. Не беше ли това тяхната Джулия? Друга поема, озаглавена „На Лесбия“[5], написана в ироничен тон, присъщ на юношата Байрон (дръзко презрение към любовта), сякаш също бе посветена на нея. Поне така говореше цял Саутуел. Това бе непростимо. Братът на Джулия, капитан Ликрофт, поиска от Байрон обяснение. Той се посъветва с Бийчър; съставиха заедно един сдържан отговор, но този недостоен начин на тълкуване на поемите му, лицемерното целомъдрие и разправиите накрая отвратиха Байрон от Саутуел. Той изпитваше ненавист към малкия град — присъщо за хора, неопознали още големия — и онова презрение към провинцията, от което човек се лекува само като заживее в столицата. Той бе скучал в Саутуел, докато животът му течеше без събития, но в скуката бе намирал известно щастие. Инцидентите, които съпътствуваха публикацията на книгата му, прекъснаха едновременно и скуката, и щастието. По характер той беше такъв, че обичаше възбудата от бурния живот, но щом я изпитваше, веднага й се насищаше. С мис Пигът, майчински нежната Елизабет, която Байрон наричаше „скъпа кралице Бес“, той споделяше нарастващото си презрение: „Мразя Вашия Саутуел, това проклето, отвратително, противно гнездо на скандали. Освен за Вас и Джон Бийчър за никой друг не бих скърбил, ако ще целият град да потъне в Херон[6]“. Желаеше да замине. Майка му не го задържаше. „Лорд Байрон прекара цели седем месеца при мен заедно с двамата си лакеи. Не съм получила от него нито пени, защото неговите петстотин лири годишно са му само за самия него. Невъзможно ми е да го издържам повече, нито него, нито тях, с моя малък доход.“

Той остана още няколко седмици, за да завърши една нова версия на поемите си, допълнена и предназначена този път за „широката публика“. Заглавието също беше променено. Сега книгата се наричаше „Часове на безделие от Джордж Гордън лорд Байрон, един непълнолетен човек“. „Един непълнолетен човек“ звучеше доста смешно, но той беше написал предговор, на който се надяваше да му осигури снизходително отношение: „Тези поеми са плод на най-лекомислените часове на един младеж, който съвсем наскоро навърши деветнадесет години… но тъй като те самите говорят за едно детско съзнание, обяснението може би не е необходимо… Съдържанието на книгата може да достави известно забавление на младите хора от моята възраст; надявам се поне да го намерят безобидно. Малко вероятно е за мен — в моето положение и с моите проекти — да успея да се наложа втори път на публиката… По повод поемите на един от благородните ми роднини доктор Джонсън[7] уверява, че «ако човек с висок произход стане някога автор, той заслужава благосклонното отношение на читателите»; мнение, което съм сигурен, че не тежи пред критиците, но ако не е така, ще ми бъде противно да се осланям на тази привилегия…“ През юни 1807 година, щом излезе книгата, той веднага замина за Лондон, за да следи сам за разпространението й по книжарниците.

Приятно е да си на двадесет години и да се озовеш през един прекрасен юни в Лондон, с малко пари в джоба и с една прясно отпечатана книга в ръка. „Дамата с нрав на агънце“ оставаше отсега нататък да живее сама в провинциите на Севера, проклетият Саутуел бе далече и „кралица Елизабет“ получаваше по този повод най-откровени писма: „Саутуел е прокълнато място — приключих с него завинаги — поне така се надявам; освен Вас там никого не уважавам. Вие бяхте единствената ми близка приятелка и, искрено казано, към Вас изпитвах повече уважение, отколкото към цялата онази тълпа, с чиито слабости се забавлявах… Вие се грижехте за мен и ръкописите ми така, както един милион от тези кукли не би могъл да го направи. Повярвайте ми, че не съм забравил прекрасния Ви характер в този вертеп на греха и се надявам, че един ден ще мога да Ви докажа благодарността си!“ Той беше напълно искрен; към всички тези Джулии, Мери и тям подобни, приемали ласките му, изпитваше само презрение; „жизнените му принципи“ и гордостта му го караха да ги преследва, но някъде дълбоко в себе си, като в свят храм, малкият шотландски калвинист пазеше уважението си към чистотата.

Сега най-много се вълнуваше дали поемите му „Часове на безделие“ ще го направят известен поет. Той не бе недоволен от успеха. Един лондонски, книжар, който се бе съгласил да вземе няколко екземпляра, бързо ги бе пласирал и искаше още. Ридж, печатарят от Нюарк, беше продал петдесет броя за петнадесет дни. Разбира се, читателите бяха предимно от Саутуел, но въпреки презрението, което изпитваше към тях, младият автор се интересуваше от мнението им. „Кои дами са си купили книгата ми? — питаше той Елизабет — Харесват ли я в Саутуел, или не?“

За мнението на строгите и непознати лондонски читатели Байрон обаче по-трудно можеше да се осведоми. Беше изпратил един екземпляр на лорд Карлайл, който му отговори с едно от онези учтиви писма, каквито човек пише, без дори да е отворил книгата, тъй като е решил да не я чете. Един от братовчедите му, Александър Гордън, му каза, че майка му, дукеса Гордън, „си купила томчето ми, много го харесала, както впрочем всички светски хора, и желаела да провъзгласи родството си с автора“. Но нейна светлост не осъществи желанието си и не покани младия си роднина. „По витрините на книжарниците виждам собственото си име, не казвам нищо, но тайно се радвам на славата си.“ Един книжар бе продал седем екземпляра. „Седем! Това е чудесно“ — казваше книжарят и Байрон със задоволство му вярваше. Той беше активен автор и сам се занимаваше с изпращане на екземпляри от книгата си в главните курортни градове. „Карпинтър (издателят на Муър) ми каза, че от няколко дни са продали всичките си екземпляри и оттогава имали няколко поръчки, които не могли да задоволят. Сред купувачите били Йоркският дук, маркиз Хедфорт, дукеса Гордън и т.н., и т.н… Казаха ми още, че продажбата щяла да се увеличи през зимата, тъй като лятото не било добър сезон, поради отсъствието на хората от Лондон.“

Няколко критици обърнаха внимание на „Часове на безделие“. „В едно списание ме похвалиха, в друго ме сразиха. Казват ми, че за продажбата на книгата това било чудесно: предизвиквало спор, който пречел да бъдеш забравен. Впрочем великите хора от всички времена са минали през подобно нещо, така че и по-обикновените няма да му убегнат; с други думи, понасям всичко философски.“

Байрон все още беше много самотен. В лондонския хотел („Дорънтс“, Албемарл стрийт) го посещаваха малцина. Един от старите му учители, Хенри Дръри от „Хароу“, се опита да го намери, но не успя. Появи се и някакъв човек, който каза, че му бил далечен роднина — Робърт Далъс, — защото сестра му била женена за чичото на Байрон, Джордж Ансън. Този Далъс пишеше романи и превеждаше френски книги. Беше сериозен човек и мислеше, че целта на всеки писател е да бъде „помощник на теолога и на моралиста“. Чул от роднини за „Часове на безделие“ и си купил томчето. След като го бе прочел, писа на Байрон: „Милорд, получих поемите Ви преди няколко дни. Почетох ги веднага с такова удоволствие, че дори не мога да Ви го опиша, и изпитвам непреодолимо желание да Ви поздравя за възвишените Ви поетични излияния… Поемите Ви, милорд, са не само много хубави, но са и доказателство за едно пламенно честно сърце, което трепти под звуците на добродетелта.“

Малко смешно писмо, би трябвало да си помисли младият циник, но това беше първият писател, който бе забелязал произведението му, и той му изпрати вежлив отговор: „Макар че критиците, да си призная, бяха необичайно снизходителни към мен, похвалата на един човек с безсъмнен талант много повече ме ласкае… Но стремежите ми към добродетелта са толкова слаби за нещастие, че не мога да си позволя да приема комплиментите Ви… Краткият ми живот бе изпълнен с толкова странни събития, че макар гордостта ми — която хората наричат чест — да ме е възпряла да опетня името си с някоя низост, мен вече ме считат за другар на разгула и ревностен привърженик на греховността. По отношение на морала аз предпочитам Конфуций пред десетте божи заповеди и Сократ пред свети Павел (макар че и двамата имат еднакво мнение за брака). Що се отнася до религията — предпочитам по-еманципирания католицизъм, но не признавам папата… За мен добродетелта е съставна част на характера, чувство, а не принцип.“

„Считам Истината за най-свято нещо, а смъртта — вечен сън, поне за тялото. Такива са накратко разбиранията на лошия Джордж лорд Байрон; а докато се сдобия с нов костюм, ще забележите, че съм зле облечен.“ Това писмо изпълни благодушния Далъс с възхищение и почуда.

Нищо не занимаваше повече Байрон от мисълта да стане писател и той вече кроеше планове за бъдещата си работа. Имаше намерение да разкаже в стихове стари шотландски предания, да преведе стари поеми, които биха могли да се издадат под заглавие „Поезията на Шотландия“, или нещо друго, също тъй оригинално. Замисляше и една епическа поема за битката при Бозуърт[8], но това щеше да бъде по-продължителна работа, за три-четири години. А можеше да напише и станси за Хекла[9]? Но в очакване на поетическата си слава, той развиваше славата си на плувец. Под надзора на Джексън прекоси Лондон, като преплува реката. Критикът Ли Хънт, който току-що се бе изкъпал и се обличаше на брега на Темза, видя на повърхността на водата една глава да се появява и изчезва като шамандура, докато отдалече някакъв мъж с внушителна фигура наблюдаваше плувеца. Човекът на брега беше мистър Джексън, големият световен боксьор, а шамандурата — непълнолетният лорд Джордж Гордън Байрон.

Бележки

[1] Една от трите богини на отмъщението (мит.). — Б.пр.

[2] Бясна (ит.). — Б.пр.

[3] Лудвико Ариосто — италиански поет (1474–1533), известен преди всичко с поемата си „Орландо фуриозо“. — Б.пр.

[4] Поеми, писани по различни поводи (англ.). — Б.пр.

[5] Поетичното име на любимата на Катул. — Б.пр.

[6] В гръцката митология — река в ада. — Б.пр.

[7] Самюъл Джонсън (1704–1784) — английски писател и критик. — Б.пр.

[8] Битката, при която е убит Ричард III (1485) и короната преминава в ръцете на победилия го Хенри VII. — Б.пр.

[9] Вулкан в Исландия. — Б.пр.