Андре Мороа
Байрон (26)

XXVI
Свитата на едно наранено сърце

Пак по море! Да, пак — за втори път!

Вълни подскачат като кон под мене.

Където искат да ме отнесат!

Страданието от изгнаничеството вече чертаеше един нов „Чайлд Харолд“. Той толкова много бе мислил върху цялата тази драма — неуспеха, позора, лютата омраза, порицаната Огъста, цялата враждебна Англия, — толкова много, че мозъкът му вече представляваше „водовъртеж от безумие и жар“. Имаше нужда да се оттегли в някое усамотено място, но обитавано от духове; да твори „и творейки, да живее един по-активен живот“. А какво представляваше той, Джордж Гордън Байрон, през този месец април на 1816 година? Нищо. Нежен и зъл, тъжен и весел, разумен като Волтер и буен като вятъра…

Какво съм? Нищо. Ала не и ти,

о мисъл на духа ми! Ти лети.

За да стане отново Байрон, той трябваше да стане отново Харолд; странствуванията щяха да имат трета песен.

И Харолд почна, все тъй без надежда,

пак да пътува, не така суров,

но мисълта, че всичко ни отвежда

към гроба, го направи философ;

той гледаше на тоя свят с любов.

И докато дълбоко в душата му невидим творец придаваше на тъжните мисли форма на строфи, на повърхността се развличаше с доктор Поли-Доли и със случките от пътуването на един надменен и весел английски джентълмен. Този именно Байрон още на първия етап от пътуването (по-точно в Остенде) стана — както някога във Валансиен баща му Капитанът — любовник на прислужницата от странноприемницата. Полидори, който не забравяше петстотинте лири на Мъри, започна своя дневник за Белгия: „Анверс: Отидохме в едно кафене, където всички играеха на домино. Прочетох Таймз до броя му от 23 април… Жените — тук са по-хубави, на всички фонтани — мадони… Ван Дайк, според мен — много по-добър от Рубенс. — Брюксел: Англичанките са единствените хубави жени в Брюксел. Публично изложено безсрамие по обществените паметници; фонтани, на които мъже повръщат с усилие струя вода; и още по-лоши неща…“ Байрон, който винаги се вълнуваше повече от спомена, отколкото от самото зрелище, пожела да види само Ватерлоо. Там бе рухнал малкият му идол. В навечерието на битката тук, в Брюксел, бяха спали някои от неговите приятели — млади, весели хора, обречени да загинат на другия ден; тук непорочната лейди Франсис бе кокетирала с Уелингтън в навечерието на кръвопролитието. „Пиянска глъчка бе смущавала нощта.“ После оръдието…

За да отидат до Ватерлоо, те наеха кола. Тя обаче заседна и „едно проклето колело упорито отказа да продължи да се върти“. Наложи се Байрон, подкрепян от доктора, да обиколи, накуцвайки, цялото бойно поле, за да търси кости от загиналите. Един чифликчия му продаде казашки кон, на който той продължи разходката си. Никнеха цветя, полята бяха разорани. „Ако на всяка крачка не срещахме деца, които нахално и настойчиво ни предлагаха копчета от униформи, нямаше да видим там никакви следи от война.“ Байрон и Полидори издълбаха имената си в параклиса „Угумон“. Байрон описа битката на своя приятел, като хвалеше смелостта на французите. После се отдалечи и се замисли. Тук, на това обикновено място, само в един ден бе рухнала една от най-красивите човешки съдби. Значи, и действието беше също така безсмислено, както и славата. „Дали ще спечелиш, или ще загубиш този свят, е без значение.“ Оставаше една-единствена поука: уединение, мълчание и презрение. „Но за буйните сърца почивката е същински ад“ — и Бонапарт завладя цял континент, и Байрон написа Чайлд Харолд, и хората се хвърлят в действие подобно на трескавия, който смята, че в движението ще намери прохладата, но никога няма да успее, защото треската е в самия него… Те напуснаха бойното поле привечер. Полидори мълчеше, а Байрон яздеше своя кон и пееше високо една турска песен.

Понеже Франция бе затворена за тях, те слязоха към Швейцария през долината на Мозел и Рейн. Императорската кола на Байрон привличаше просяците. „Дайте ни нещичко, господин командир на батальон! Едно су, господин кралю на Хановер!“ Титлите забавляваха Байрон и изпълваха с радост сърцето на неговия лекар. „Аз съм на равна нога с него — навсякъде, по време на пътуването, към нас се отнасят еднакво.“ „В края на краищата — попита той един ден Байрон — какво повече можете да правите от мен?“ — „Понеже ме принуждавате, ще ви кажа — отговори Байрон, — мисля, че има три неща, които аз мога, а вие не можете да правите.“ И понеже Полидори го предизвика да ги посочи: „Мога — каза Байрон — да прекося тази река чрез плуване; мога да изгася свещ с пистолетен изстрел от двадесет крачки разстояние; и съм написал една поема, от която продадоха четиринадесет хиляди екземпляра в един ден.“ Колкото до начетения Флетчър, както го наричаше Хобхаус, той беше във възторг, защото Рейнската долина между Кобленц и Майнц му напомняше за някои долини в Албания, но тук храната беше по-добра. Той дебелееше.

Пътниците навсякъде намираха следи, оставени от Императора. „Кой е построил паметник, прокарал този път, прокопал този канал?“ — питаха те. „Наполеон“ — отговаряха селяните. Байрон, който обичаше съвпаденията, с радост откриваше върху всички постройки инициалите Н. Б. — Ноуъл Байрон.

Осеяни със замъци скалисти хълмове, покрити с лозя баири… Тези живописни пейзажи от долината на Рейн му напомняха за Огъста. В митичния свят на Байрон тя беше Верността в Нещастието. Той й пишеше пропити от нежност писма. Съчини за нея една поема: „Канарата, със замък украсена…“ Казваше й, че би искал с нея да живее на това място, което би станало едно от най-хубавите на света:

Ако твоят поглед, следващ моя,

омагьосваше брега на Рейн…

Той й изпрати поемата с цветя, които бе изсушил за нея. Но Огъста толкова се беше вече отдалечила от него, колкото той не предполагаше.

Те прекосиха бойното поле при Морат, където швейцарците бяха разбили Шарл Бургундски. Костите на мъртвите още се търкаляха по полето; Байрон, с присъщите на Хамлетовия гробар мисли за славата, взе няколко за Мъри. Най-после, на 25 май 1816 година, той пристигна на брега на Женевското езеро и отседна в хотел „Дежан“ в Сешрон. В книгата за регистриране на пътниците той написа своята възраст; сто години.

В същия този хотел беше отседнала няколко дни по-рано младата жена, която беше последната любовница на Байрон в Англия — Клеър Клеърмонт. Придружаваха я дъщерята на втория съпруг на майка й, Мери Годуин, и един млад мъж, любовник на тази „сестра“, който беше самият Пърси Биш Шели. Байрон не беше виждал досега Шели, но беше чел една негова поема — „Кралица Маб“ — и я беше харесал. Клеър запозна двамата мъже. Полидори пише в дневника си: „Срещнахме Пърси Шели, автора на «Queen Mab» — скромен, срамежлив, туберкулозно болен, двадесет и една годишен; разделен с жена си, поддържа двете момичета на Годуин, които прилагат на практика неговите теории; едната от тях има връзка с лорд Байрон.“

Шели и Байрон бързо станаха близки. И двамата обичаха света на идеите, и двамата имаха либерални политически разбирания и считаха Ватерлоо за начало на една ужасно реакционна ера. Те имаха общи вкусове и за по-обикновени неща, които може би още повече обединяваха хората. Обичаха да живеят върху водата. Шели вече бе наел една лодка. Всяка вечер Полидори, двамата поети и двете млади жени отиваха да гребат на езерото. Неспокоен и нещастен, Байрон се наслаждаваше на спокойните води, в които при здрача се отразяваха сивите планини и първите звезди. Една вечер, когато течението беше бързо и вълните на езерото опасни, той се оживи и каза: „Ще ви изпея една албанска песен, настройте се сантиментално и ме слушайте внимателно.“ Той нададе един груб гърлен вик и като се смееше на разочарованите жени, които бяха очаквали някаква ориенталска монотонна песен, заяви, че това е най-точното възпроизвеждане на песните на албанските планинци. Тази същата вечер Клеър и Мери го нарекоха Албе и този прякор му остана в малката компания до края. Но в повечето случаи той се навеждаше над водата и се вглеждаше в нея, без да говори. Обичаше тази прелестна тишина, при която се чува само:

Лек шум на капки, плисък на весла

и песен на щурци сред мрачната мъгла.

Ако слезеха на брега, Шели, който ходеше бързо, без да иска, повеждаше жените напред. Байрон ги следваше отдалече, като накуцваше, опирайки се на бастуна си, и предъвкваше някоя нова строфа.

След петнадесет дни групата „Шели“ нае малка селска къща от другата страна на езерото, а Байрон се настани над тях в красивата вила „Диодати“ Това беше стара къща, разположена по средата на един склон, над поляни и лозя, откъдето се откриваше най-хубавият изглед към езерото, към живописните му брегове, към Женева и планинската верига Юра. Жилище с едновременно изискан и селски вид — малка къща на голям благородник, която много хареса на Байрон. Той бързо свикна с живота в „Диодати“: късна закуска, посещение на Шели, разходка по езерото, обяд в пет часа — толкова скромен, че предпочиташе да се храни сам — и нова разходка по езерото, ако времето позволяваше. Когато валеше, групата „Шели“ се преместваше вечер в „Диодати“ и понякога оставаше там до сутринта. През целия си живот Мери щеше да си спомня тези два гласа — на Байрон, нисък и музикален, на Шели — писклив и възбуден. Тя обичаше да ги слуша със затворени очи. Щом единият замлъкваше, другият подхващаше.

В началото Байрон беше погледнал на Шели с известно недоверие и надменност. Той обичаше да открива у другите привидното присъствие на обществени добродетели; понеже към Клеър не изпитваше нито уважение, нито любов, си бе позволил да се държи презрително и с Шели, с когото тя го бе запознала. Но като ценител на остроумието, той скоро започна да се възхищава от интелигентността на Шели, която беше още по-всестранна от тази на Матюс или на Хобхаус. На въпросите, които Байрон поставяше още като дете на света, Шели даваше с пронизителния си глас находчиви и съвсем нови отговори. „Кой е създал този лош свят? — питаше Байрон. — Бог или сатаната?“ Шели, който беше убеден атеист, отговаряше, че и богът, и сатаната са творения на човека, на неговото мирозрение. Злото за него не беше както за Байрон задължителен елемент на човешката природа. „За непорочните всичко е непорочно.“ Юпитер, творец на омраза, дължеше съществуването си на омразата, останала в сърцето на Прометей. Християнският дявол е създание на злината в човешката душа. Злото съществува, но не в природата: то е в онази привнесена „конвенционална“ грозота, която създават събраните в обществото хора и която можем да срещнем в брака, сред войниците, сред съдиите и сред монасите. Според Шели в природата имаше само Красота, която можеше да се открие в хармоничното й устройство, понякога в една хубава вечер край езерото, в птиците, в звездите, в женските лица. Байрон, по-малко склонен към метафизика, слушаше ту очарован, ту с насмешка тази изразена с тънък гласец пантеистична любов. После идваше неговият ред и той излагаше една по-мрачна доктрина — „методистка, калвинистична, повлияна от Огъста“. Не, нещата не бяха толкова прости, колкото Шели желаеше да бъдат и колкото мислеше, че са. Злото съществуваше, това беше грехът. В собствената си душа той виждаше разгръщането на един конфликт, на който не намираше решение. На много жени той беше донесъл нещастие, макар че едните бе обичал, а другите уважавал. Той добре знаеше, че мъжете са сложни и нещастни същества. Прекалено чист, Шели не познаваше нито мъжете, нито жените. По-малко прозорлив от Байрон, по-малко строг може би по отношение на себе си, когато се поддадеше на изкушение, той наричаше това добродетел. Байрон разсъждаваше много по-трезво, за да може да облече грешките си в позлатените заблуди на една доктрина. Той знаеше, че човекът не е добър. По отношение на политиката беше съгласен с Шели и желаеше също като него свободата на народите, но не вярваше, че за освобождаването им са достатъчни празни многословия. Според него бяха нужни героични действия, но решителни, определени действия за определен народ. Ненавистта му към обществото беше съвсем различна от тази, която изпитваше Шели. Идеалист дори в омразата си, Шели презираше един измислен от него свят и не познаваше реалния. Байрон, реалистът, бягаше от обществото, което беше желал да покори. Той казваше: „Аз не обикнах света и светът не обикна мен“, но съжаляваше за това. За Шели животът беше нещо съвсем просто: борбата на силите на Доброто, които той вярваше, че преобладаваха в него, и един свят, който беше извън него. Той не беше раздвоен; познаваше само един Шели. Байрон познаваше няколко Байроновци и за него конфликтът беше вътрешен. Конфликт между Байрон на Мери Чауърт и Байрон на лейди Мелбърн, между Романтика и Циника, между гордостта и нежността, между Конформиста и Бунтовника, между един от най-великодушните и един от най-жестоките хора. Неумолимата Съдба, която го бе подтиквала към постъпки, за които да съжалява, не беше негова измислица. Той не вярваше, като Шели, във всемогъществото на човека да преобрази вселената, той усещаше съществуването на божествени и демонически сили около себе си. В регистрационните книги на странноприемниците Шели след името си написваше: атеист. Според Байрон Създателят съществуваше, но създанието му беше лошо. Каин имаше право да се оплаква от бога на израилтяните, Прометей — да проклина Юпитер, и той, Джордж Гордън Байрон, невинна жертва на фаталния си произход, той също принадлежеше към групата на големите бунтовници.

И тъй двата гласа се редуваха. Байрон признаваше високите добродетели на Шели, но понякога се ядосваше на неговото неразбиране на действителните проблеми. Шели се оплакваше на Мери от светския и високомерен характер на Байроновото мислене. Но те бяха станали така неразделни, че Полидори започна да ревнува Шели за мястото, което бе заел в живота на Байрон, и искаше да го предизвика на дуел.

Хобхаус с право бе съветвал Байрон да не взема със себе си Поли-Доли. Младият доктор беше станал непоносим. Той имаше претенцията да участвува в техните дълбокомислени разговори и ги разваляше. Влизаше в разпри с жителите на Женева и Байрон трябваше да ги усмирява. Байрон проявяваше към него изключително търпение, наричаше го „детето и детинския доктор Поли-Доли“ и казваше, че голямата част от живота си прекарва в грижи към своя лекар.

В началото на юни Шели и Байрон тръгнаха на една голяма обиколка по езерото, като за щастие можеха да оставят Полидори в „Диодати“, защото си бе навехнал крака. При Мейери двамата поети бяха изненадани от силна буря. Байрон бързо си свали дрехите и понеже Шели не знаеше да плува, предложи да му помогне да се спаси. Шели отказа, седна спокойно на дъното на лодката и заяви, че ще потъне, без да се опитва да се бори.

Те обиколиха заедно страната на Русо, доста доволни един от друг, въпреки че ритъмът им на живот бе съвсем различен. Шели ставаше със слънцето, тичаше по планинските пътеки; Байрон ставаше към обед и не обичаше да ходи. Но те с удоволствие препрочитаха „Новата Елоиза“ сред пейзажите, описани в книгата. Останаха поразени от Шильонския затвор. „Никога не съм виждал — писа Шели — по-ужасен паметник на суровата и жестока тирания, която човек се наслаждава да упражнява върху човека.“ В килията на Бонивар, където Байрон изписа своето име, те поискаха да им се разкаже историята на тази жертва на тираните и Байрон за една нощ написа „Шильонският затворник“, докато Шели съчиняваше своя „Химн за възвишеността на ума“. По време на това пътуване Байрон добави няколко строфи към Чайлд Харолд. Някои бяха за Русо, за Кларанс^[1]. „О, Кларанс! — На любов си люлка свята!“, други за Лозана на Гибън^[2] и за Ферни^[3] на Волтер. В градината на Гибън Байрон откъсна клонче от акацията, под която Гибън бе съзерцавал Монблан, след като бе написал последната фраза на своята книга. Шели не го последва от страх да не обиди по-голямото име, името на Русо.

По време на това пътуване влиянието на Шели върху Байрон нарасна. Той му предписа „няколко дози Уърдсуърт“. Байрон винаги беше отказвал да чете Уърдсуърт. Но в тази обстановка, успокоен и очарован от красотата на езерото, той започна да харесва поезията му, в която откриваше същата пантеистична любов, която беше религия на Шели. Под това двойно влияние в стиховете, които пишеше тогава, се появиха нови за него теми. Към „суетата на суетите“, която лежеше в основата на цялата Байронова поезия, се вплитаха и по-нежни нотки. Може би в края на краищата животът не беше чак толкова лош. Застанал край тези спокойни езерни води, гледайки красивите планини, самият Харолд вярваше, че е намерил душевния мир. Самота и природа — може би това беше тайната на щастието, което дотогава бе смятал за невъзможно.

Не съм във себе си затворен аз;

частица от природата край мене,

пред хребета изпадам във захлас…

Стилът привидно оставаше байроновски; контурите запазваха обичайната си чистота. Но под влиянието на забавения и тежък ритъм на Уърдсуърт стиховете сякаш изразяваха едно друго разбиране за света. Острият и пламенен глас беше оставил следа в съзнанието на Байрон и понякога, особено вечер, когато небето и земята бяха толкова спокойни, гледайки във водата отражението на звездите и огромната сянка на планините, Байрон сякаш усещаше смътното туптене на някакви тайнствени и благотворни сили. Но подобни мисли го завладяваха само временно. „Да забрави своята самоличност, да се изгуби в красотата на Цялото“, възможно ли беше това за Големия егоист?

Докато пътуваше, бързата смяна на действията и картините можеше да го накара да забрави за момент вътрешната си драма. Щом се върна към установения спокоен живот в „Диодати“, във въображението му отново се появиха неговите призраци. А действителният живот беше всъщност толкова прост. Но какво представляваше животът! Тези обрасли с трева склонове, това спокойно езеро? Колко далече беше останала къщата на Пикадили, замърсена от празни шишета и кредитори. Онези, които отсъствуват, са като мъртви за нас. И те като мъртвите са бледи сенки; също както забравяме чертите на мъртвите, така забравяме и техните черти. Но и също като мъртвите отсъствуващите ни навестяват често и простират около нас своите плащаници. Мери-Ан… Огъста… Анабела… Както по времето на Корсарят мисълта обхождаше всичко — да, всичко. Той беше причинил много зло, но не се считаше за виновен. Юношеската му душа беше великодушна; човешката злоба обаче направи от него чудовище. Как бе похабена една добродетел! Несправедливостта и жестокостта на Съдбата го възмущаваха. Изпаднал в силно душевно вълнение, но с будно съзнание, той си спомняше една след друга всички прояви на тази съдба… Анзли…

Хълмът

бе увенчан със диадема

от посадени в кръг дървета…

Написа една дълга поема за детската си любов — Сънят. Странно, той беше неспособен да се освободи от това толкова незначително приключение… Написа и „Станси за Огъста“:

И макар че съм с участ горчива,

че залезе и мойта звезда,

твойто нежно сърце не открива

мойте грешки и мойта беда.

 

И макар че тревожех духа ти,

ти за злото със зло не плати.

Изтерзан от любов, колко пъти

преоткривах я в твойте черти!

 

Ти си смъртна, но мен не измами,

ти жена си, но вярна бе ти,

ти си моя и бдя над честта ми,

ти не вярваше в зли клевети…^[4]

Какво ли ставаше с Огъста отвъд моретата? Той не знаеше. Езерото със сребристите води, което се простираше под прозорците на вилата, му напомняше за Нюстедското езеро. Там, на онези други брегове, обрасли с тръстики, той беше прекарал щастливи мигове с нея. Пишеше й трогателни писма: „Не се упреквайте и не намразвайте сама себе си. Ако мразите някого от нас, то би трябвало да мразите мен — но недейте, това би ме погубило. Ние сме последните хора на света, които трябва или биха могли да престанат да се обичат…“ „… Какъв глупак бях, че се ожених — а и Вие не бяхте по-умна, скъпа. Колко щастливо можехме да живеем двамата сами — стара мома и ерген; никога няма да намеря човек като Вас — нито Вие (колкото и нескромно да Ви прозвучи) някой като мен. Ние сме създадени да живеем заедно и тъкмо затова ние — или поне аз съм разделен от обстоятелствата от единственото същество, което би могло да ме обича или към което бих могъл да се чувствувам истински привързан. Ако бяхте калугерка и аз монах, щяхме да можем да си говорим поне през решетката, а не през цяло море. Няма значение, гласът и сърцето ми си остават завинаги Ваши.“

Тя не отговаряше по този начин; в своите неясни, малко тревожни писма казваше, че често се вижда с Анабела, че Анабела била много добра с нея… Много добра, лейди Байрон? Хм! Това го учудваше. В неговата галерия от алегорични образи Анабела ставаше Безмилостната съпруга, неговата „нравствена Клитемнестра“. Мадам дьо Стал, която живееше на отсрещния бряг на езерото, в Копе^[5], и която той посещаваше доста често, искаше да го сдобри с Анабела; тя го бе накарала да й пише, но той знаеше, че е безполезно. Анабела бе разбила сърцето му; това сърце, за което той обичаше да казва, че е твърдо като камък, сега бе сякаш премазано от слон.

Той, разбира се, беше виновен спрямо лейди Байрон, но тя беше негова жена, беше се омъжила за него „за добро и за зло“, тя не беше „определена от провидението“, за да го наранява… Съдбата щеше един ден да отмъсти за него. От античните богини той най-много почиташе Немезида, богинята на отмъщението. Той правеше тайнствени предсказания: „Един ден това, което тя прави, ще се стовари върху собствената й глава; мъстителят няма да бъда аз, защото чувствата ми към нея не са чувства на отмъщение, но запомнете какво Ви казвам и ще видите, че рано или късно тя ще свърши злощастно.“ А когато Анабела се разболя, той написа:

И тъй, ти тъжна бе — и аз с теб не бях;

и тъй, ти болна бе — и аз над теб не бдях.

Днес аз съм отмъстен! — На мен принадлежеше

туй право, моят грях какъвто и да беше —

на Немезида ти не се сдоби с властта.

Нали за милостив човек е милостта!…

Прокуден е сънят от твойта нощ самотна,

нося ти много скръб, затуй ще жънеш плод на

горчивини и — уви! — извършени злини.

Посещенията у мадам дьо Стал бяха единствените му контакти с външния свят. Той се възхищаваше от малкия замък Копе, така красив с кафявия си покрив, със затворения от две кулички двор, с прекрасния парк, с водопада и урвата. Понякога Байрон срещаше там англичани, които го гледаха, сякаш беше самият сатана. Една английска дама, мисис Харви, припадна при влизането му, което накара дъщерята на мадам дьо Стал, приветливата и красива дукеса дьо Брогли, да възкликне: „На шестдесет и пет години това наистина е прекалено!“ Останалите обитатели на Копе не му симпатизираха. Дук дьо Брогли намираше, че прекалено много „освежава“ разговора си с „цинични и присъщи на вулгарните либерали шеги“. Мадам дьо Стал го укоряваше. „Не трябва да обявявате война на целия свят — казваше тя, — това е невъзможно. Светът е прекалено силен за един индивид, какъвто и да е той. Самата аз също се опитах на младите си години, но разбрах, че е невъзможно.“ Изглежда, че тя имаше право. Байрон беше поискал да атакува забулените в мъгла върхове, на които се намираха британските условности, но никой не може безнаказано да напада боговете, в които тайно вярва, и сега той беше там, прикован на своята самотна скала от омразата на хората, един Прометей, подходящ само да забавлява жалките морски нимфи — сестрите Годуин.

Байрон научи от мадам дьо Стал, че Каролайн Лам бе публикувала неотдавна — на 10 май — един роман, в който той бил главният герой. Даде му го да го прочете. Той се наричаше „Гленарвън“ и на титулната му страница бе отпечатан епиграф от „Корсарят“:

… С вечна слава се покри:

с едничка добродетел бе роден

и с хиляди пороци опетнен.

Байрон прочете романа не без усилие, защото това беше една твърде отегчителна книга. Лейди Каролайн беше описала живота си почти буквално. Съвсем млада, героинята се омъжваше за лорд Ейвъндейл, който беше самият Уилиям Лам. Ако лорд Ейвъндейл имаше някакъв недостатък, това беше великодушният му и прекалено благ характер, който го караше да позволява на лекомислената си съпруга да ръководи и урежда всички неща. „За мен Вие ще бъдете законът — казваше лорд Ейвъндейл на жена си, — Вие ще бъдете моя любовница, мой водач, а аз — доброволен роб.“ Естествено лейди Ейвъндейл се отчуждаваше постепенно от този слабохарактерен съпруг и обикваше Гленарвън — смесица от Байрон, Корсарят и Лара. „Аз съм досадѐн от живота — възкликваше Гленарвън, — досадѐн от всички хора, от любовта. Damn it! Don’t talk about it^[6]“. Лейди Оксфорд, описана твърде строго, играеше също своята роля: „Тя вече не беше в първа младост и някакъв педантизъм отнемаше много от очарованието й.“ Лейди Каролайн беше си позволила да публикува истинското писмо, с което Байрон скъсваше с нея, като писмо на Гленарвън до лейди Ейвъндейл. Накрая Гленарвън се удавяше в морето.

Каролайн страстно желаеше да узнае какво мисли Байрон за нейната книга. Той съчини малък куплет:

Зачетох „Илдерим“, но спрях;

ах!

„Маргрета от Анжу“ прегледах пак;

как?

Прелистих й Уебстъровия „Уотърлу“;

тю, тю!

Прочетох в млечно „Белия Доу Рилстън“ някой ред;

привет!

Чета и „Гленарвън“ на Каро Лам от дълго време —

дявол да го вземе!…

Байрон реши, че ако авторката беше написала простата истина, романът щеше да бъде по-романтичен и много по-забавен. „Колкото за приликата — добавяше той, — портретът ми не може да бъде много точен, защото не й позирах достатъчно дълго време.“

Отсъствуващите са като мъртвите… Но ние живеем понякога много повече с мъртвите, отколкото с живите. Какво представляваше Клеър, настоящата любовница, до натрапчивите сенки? Тя се изкачваше всяка вечер в „Диодати“ при своя любовник, а призори си тръгваше през лозята, за да се върне в къщата на Шели. Тя беше бременна и твърде тъжна. Помагаше на Байрон, като преписваше „Шильонският затворник“ и новите строфи на „Чайлд Харолд“. Отегчаваше го и го дразнеше. Жена без произход, без свян, тя се бе хвърлила на врата му, подтиквана от интелектуални претенции… И сега чакаше дете от него? Добре. Той щеше да отгледа детето. То щеше да бъде част от Байроновия клан и може би щеше да има нужда от него, защото Ейда всъщност не беше негова. Но той не искаше повече да вижда майката.

Шели, който изпитваше към Клеър нежно и братско чувство, намираше, че тонът, с който Байрон говори за нея, е възмутителен. Той продължаваше да се възхищава още от поета, чийто бляскав талант го смайваше толкова, че чак го обезсърчаваше, но човекът Байрон го безпокоеше и понякога го вбесяваше. Либерал на теория, Байрон отдаваше голямо значение на произхода; не му беше безразлично, че Шели е син на баронет, но го караше да чувствува, че той самият е лорд. Имаше навик да говори за жените с една надменност, с една студенина, която дразнеше. Шели. Байрон от своя страна намираше за досадна прекалената логичност на Шели. Този остър глас го уморяваше. Винаги подозрителен, той понякога се съмняваше в чистотата на Шели. Наричаше го Змията… „Мефистофел на Гьоте извика змията, която съблазни Ева, моята леля, известната змия, и аз винаги съм мислил, че Шели не е нищо друго освен един от племенниците й.“

Хобхаус и Скроуп Дейвис съобщиха, че пристигат. Присъствието им щеше да го разведри, заекването на Дейвис щеше да го развесели, щеше да забрави Уърдсуърт, пантеистичната любов и щяха да си говорят за вечерите при Киниър… На 29 август Шели замина заедно с Клеър и сестра й. Няколко дни по-късно Байрон писа на Огъста: „Не ми се карайте, какво можех да направя? Една безразсъдна жена въпреки всичко, което сторих, за да я възпра, пожела да ме последва, впрочем пристигна преди мен — защото аз я заварих вече тук, — и трябваше да положа всичките си усилия да я убедя да си отиде; накрая си замина. И сега, скъпа моя, искам да те уверя, че наистина не можех да избягна тези истории, че направих всичко, което можах, и успях да сложа край. Аз не я обичам и въобще нямам любовни чувства на разположение за която и да било; но все пак не можех да играя ролята на стоик с една жена, която беше минала осемстотин мили, за да бъде с мен… Сега вече знаете колкото мен по този въпрос, който благополучно приключи.“