Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XXXIII
Носталгията на един благородник

Мартен смята, че човек е създаден, за да живее в конвулсиите на безпокойството или в летаргията на отегчението.

Волтер

„Пак по море! Да, пак…“

Но колко смешно му се струваше това трето странствуване на Чайлд Харолд! Самотникът отново беше допуснал да се закачи за него една разнородна и нежелана група; отново му липсваше смелост да се отърси от този човешки сплит. Сега му трябваше цяла флотилия, за да превози от Леричи до Генуа незаконното си семейство, наемателите си и прислужниците си. На „Боливар“ пътуваха лорд Байрон, Тереза и двамата Гамба, на друг кораб — Ли Хънт, Мериан Хънт и ордата на малките Хънт, на трети — Трилони, наперен и възбуден, адмиралът на тази ескадра, който се грижеше за книжата и инструментите с шумна, но излишна важност; а прислугата и животните се бяха натъпкали в една малка, тясна и дълга лодка. „Няма по-красиво нещо — каза Хънт — от гледката на тези кораби с белите платна, плъзгащи се по синьото море покрай скалите.“ Може би за Хънт картината бе очарователна, защото той не бе отговорен за цялото това племе, но за Байрон, който трябваше да го поддържа и слуша оплакванията на всички, гледката беше по-малко приятна.

Мери Шели беше натоварена да осигури жилището — обичайната роля за семейството Шели. Тя бе наела две къщи в предградието Албаро, на един хълм, който се издигаше над залива; една голяма казарма с четиридесет стаи за нея и семейство Хънт, а за Байрон — една разкошна розова вила, Каза Салуцо. В доста обширната градина имаше беседка и една алея с кипариси, под чиято сянка Байрон свикна да чете; изгледът към морето беше възхитителен. Флетчър получи нареждане да закачи в спалнята един малък портрет на Ейда и една гравюра на самия Байрон. На горния етаж беше настанена графиня Гичоли, nata Гамба, и цялото й семейство.

За Байрон Каза Салуцо, както и Палацо Ланфранки, беше къща на нещастието. Още първите дни той пожела да преплува Генуезкия залив под палещите лъчи на слънцето; от тази експедиция се разболя, кожата му се обели и той не можеше да се възстанови. В Англия първият брой на „Либерал“ бе предизвикал скандал. Хобхаус и Киниър му изпратиха писма, пълни с упреци. Имаше скандали, които бяха желателни — защото предизвикваха успех. Този само будеше смях. Муър, Киниър, Хобхаус, които бяха либерали по убеждения, но в същото време и хора от светското общество, бяха вдигнали рамене. Оскърбен, Байрон им обясни, че е направил това от състрадание, защото Хънт, след смъртта на Шели, беше изцяло на негова издръжка и че бедното момче има жена и шест деца. За да защити автора си, Мъри беше показал това писмо. Съдържанието му обаче беше стигнало чак до Хънт. Цялата къща с четиридесетте стаи се нахвърли върху нещастния Байрон.

Мери Шели му писа с една дразнеща смесица от мила снизходителност и смътен упрек: „Как искате да успее едно списание, когато единият от съдружниците го обезценява в Лондон, представяйки го като благотворително дело?“ Наистина за Байрон това cant[1] беше непоносимо. Той естествено не беше имал никакво намерение да обижда Хънт заради бедността му; Байрон бе познал бедността, той я уважаваше. Но въпреки това трябваше да се каже истината; би ли правил списание с Хънт, ако той беше богат? Очевидно не… „Винаги съм се отнасял към него толкова внимателно, че не си позволявах дори да му давам съвети, от страх да не ги отнесе към онова, което наричат възползуване от положението на даден човек.“ Той беше прав, но Хънт не му прости. Ако скъсването между тях не беше пълно (защото Хънт имаше нужда от Байрон), то поне срещите им станаха редки и мъчителни.

Хънт се разхождаше тъжен по насипаните с камъчета алеи и мислеше за Шели. Те вече нямаха никакви теми за разговор с Байрон, освен за доктор Джонсън. Байрон обичаше да имитира Джонсън и да казва „Why, sir!“[2], гледайки надменно около себе си — изтъркана шега, която дразнеше Хънт почти толкова, колкото ариите на Росини, които Байрон пееше в банята си. Посещенията в Каза Салуцо станаха много редки. Хънт предпочиташе почти винаги чрез писмо да иска пари и то с ехиден и ироничен тон: „Трябва да Ви досаждам отново, искайки Ви нови сто крони, и се страхувам, че скоро ще трябва да Ви искам повече.“ Той се бе отказал от обръщението „мой скъпи Байрон“, като го бе заменил със „скъпи лорд Байрон“. „Скъпи лорд Хънт“ му беше отговорил Байрон. После преките общувания престанаха и кроните се връчваха всяка седмица на семейство Хънт от иконома на Байрон, Лега Замбела. Нова беда.

Животът в Каза Салуцо беше лишен от силни и вълнуващи преживявания. Байрон беше обичал Тереза Гичоли, и то най-вече в онзи период в Равена, когато ходеше да я вижда на кон, не без риск, между посещението на някой конспиратор и убийството на някой полицай. Малко по-късно, при изгнанието в Монтенеро, тя бе станала за него жертва на Свободата. Когато Ли Хънт я видя за първи път, „убедена, че за целия свят тя е една героиня, която върви рамо до рамо с поета, тя се намираше в такова възбудено състояние, че то й придаваше донякъде израза, подобаващ на тази роля“. За няколко месеца, от Пиза до Генуа, тя се промени и изведнъж се състари; лицето й изгуби вида на възторжена наивност; тя изглеждаше смазана от някаква скрита тъга. Любовникът й беше още „под нейната необикновена власт и под здравата й ръка“, но вече се бе уморил. Струваше му се, че животът е станал още по-сив от времето, когато беше сам и неизвестен и се затваряше в Нюстед, за да размишлява. Тогава той не познаваше други на света освен Хансън и Далъс, роднината и адвоката, двете последни връзки на всеки човек с човечеството. После стана „лъвът“ на Лондон, най-известният писател на света; можеше да се каже, без да звучи смешно, „Наполеон и Байрон“. Малко по малко кръгът от очаровани почитатели се разпръсваше, оставяйки го сам да осъзнава суровостта на нещата. Кривата на живота му бе започнала с усамотение и се затваряше с усамотение.

Ако направеше сега равносметка с присъщата си трезвост, без никакво снизхождение, какво можеше да отбележи?… Март 1823 година, единадесет часът и десет минути „по градския часовник“, розова вила в непознат град, любовница, с която бе свързан вече цели четири години, нейният стар баща, няколко кучета, Флетчър… Нищо друго на света… Да, наистина, животът му беше още по-празен, отколкото в най-лошите моменти на юношеството му. За това ли беше страдал?… И все пак „у него имаше сила“… Мисълта му се обръщаше към Англия. Защо не живееше като пер на кралството? Защо политиката не можеше да бъде законен обект на неговата дейност?

Както някога бе съжалявал за пейзажите на Ориента, така съжаляваше сега за природата на Севера. Той мечтаеше за сиво небе и за онези големи, подгонени от вятъра облаци, такива, каквито са в Шотландия. Той изпращаше Дон Жуан в Англия и описваше с особена любов първия поглед на неговия герой върху отвесните дувърски скали:

Най-после като гипсова стена

брегът израсна зад вълните бели.

Жуан изпита гордост, щом позна

на Албион суровите предели

(тъй среща всеки нашата страна —

родина на търговците умели,

навред търгуващи тъй деловито,

че и вълните чак облагат с мито!).[3]

През ливади, които приличат на градини, Жуан вървеше към тази огромна маса от тухли, дим и кораби:

всред гъста пелена от черен дим,

подобен на калпак върху главата

на клоун — ей на Лондон красотата![4]

О, как завиждаше той на Жуан за това пътуване!

Щеше ли да може да го направи и той един ден? Това зависеше само от Анабела. Тя беше послужила за повод на неписаната присъда, която го беше прокудила. Ако тя му позволеше да заживее отново пред английското общество като баща и съпруг, всичко щеше да бъде забравено. Образът на жена му се променяше. Той знаеше, че тя е искрена, че има големи качества, че милосърдието й не е престорено, че добродетелта й е истинска. Защо да не му прости? В своята самота Байрон се умилостивяваше към нея. Той помоли полковник Монтгомери, голям приятел на лейди Байрон, който минаваше през Генуа, да му прати един неин портрет. Той, който толкова обичаше да посещава почти всяка вечер музея на своето минало, нямаше нищо от жена си, нито дори едно писмо. Понякога отваряше малкия бележник за сметки, единствена реликва, който съдържаше една-единствена дума, написана от нея — „Household[5]“… Това бе всичко. И не съвсем — докато беше в Пиза, тя му бе изпратила кичур от косите на Ейда и бе написала датата. Насърчение ли беше това? Кой знае? Той нахвърли един отговор: „Дължа да Ви съобщя, че получих кичура от косите на Ейда, те са много меки и много хубави и вече почти толкова кафяви, колкото бяха моите на дванадесетгодишна възраст… Но не са къдрави — може би защото са оставени да растат. Благодаря Ви, че сте написали датата и името и ще Ви кажа защо: мисля, че това са единствените две или три думи, написани от Вашата ръка, които притежавам. Защото аз Ви върнах писмата и с изключение на единствената дума Household, написана два пъти в един стар бележник за сметки, нямам никаква друга.“

Той не изпрати това писмо; не знаеше как ще бъде прието, но желанието му да възвърне, чрез Анабела и с нея, мястото си в обществото беше много силно. Той го сподели, заедно с много други откровения върху характера си, с една английска приятелка, която мина през Генуа в 1823 година — известната лейди Блесингтън.

Байрон се бе запознал с лорд Блесингтън през 1812 година в Лондон и го бе срещал доста често в „Уотнир“ или в „Кокоу Три“. По това време лейди Блесингтън беше една неизвестна ирландка, която водеше труден живот. Тя се бе омъжила за лорд Блесингтън едва през 1818 година, след заминаването на Байрон. Но Байрон много беше чувал да се говори за нея; той знаеше, че Лорънс[6] й бе направил портрет, по който цял Лондон беше полудял, че тя бе написала три книги, че Том Муър я обожаваше. Когато на 1 април 1823 година му поднесоха във вилата в Албаро визитните картички на лорд Блесингтън и на граф Алфред д’Орсе, Байрон остана едновременно развълнуван, смутен и очарован. Граф д’Орсе беше, както казваше Байрон, един „много млад и красив“ французин, приятел на семейството. Лейди Блесингтън, която до смърт се отегчаваше от своя лорд, не можеше без своя парижки рицар. Двамата мъже казаха на Байрон, че „милейди“ е в каретата пред вратата. Той изтича при нея, накуцвайки, извини се и я покани да влезе.

Тя очакваше от няколко дни с нетърпение тази среща. Страхуваше се да не се разочарова — и това стана. Желаеше да види един висок човек с авторитетен и благороден вид, а видя една добре изваяна глава, много изразителни очи, но едно слабо, дребно и почти детско тяло. Понеже отново бе отслабнал след слънчевия удар, дрехите му изглеждаха много големи и сякаш бяха купени готови. В движенията му имаше нещо непохватно, което идваше от мисълта му за недъга. На другия ден Блесингтънови го видяха да пристига в хотела им, малко притеснен, много приятелски настроен, а лейди Блесингтън (която бе запленила не един мъж) веднага разбра, че този не беше от най-лесните за покоряване. Никакво кокетство не развали приятелството им. Милейди, както казваше Байрон, беше изключително добре застрахована от своята „парижка собственост“. Байрон вярваше в приятелството между мъж и жена при условие, че не се намеси любовта. Откривайки, че лейди Блесингтън е интелигентна, той й говореше напълно откровено ту по време на разходките им на кон, ту на обедите, които прекарваха заедно в околните вили. Тя си взимаше бележки от разговорите, които водеше с Байрон, и след няколко седмици написа една от най-интересните и най-правдивите книги, които са съчинявани за Байрон.

Тя чудесно го бе разбрала в цялата му сложност. Главна негова черта й се струваше, че е болезнената му и богата чувствителност, която в младостта му би могла да формира един хубав характер. Преждевременната студенина на злото беше попречила на семената да поникнат, но не бе успяла да ги задуши. Когато Байрон казваше, че е изпаднал в немилост ангел, той беше прав. У него имаше всички елементи на ангела, но той бе видял у хората толкова грубост и фалш, че ужасът от лицемерието преобладаваше в чувствата му.

Тя го слушаше често да анализира чувствата на другите и дори нейните; подобно на Ларошфуко, но още по-жесток, той навсякъде виждаше корист и лъжа. Изглежда, изпитваше особено удоволствие да се подиграва с романтичните чувства на хората, а миг по-късно показваше същите тези чувства с такава сила, че очите му се изпълваха със сълзи. Тя разбра, че той бе започнал да им се подиграва, за да се излекува от тях. Забеляза, че когато рецитираше патетични стихове, той приемаше леко подигравателен вид и смешна превзетост като защита срещу вълнението. Той не искаше да признае голямото в собствения си характер и преувеличаваше недостатъците си със самодоволство.

По отношение на религията тя считаше, че той не е невярващ човек, но е скептично настроен, и във всички случаи е деист. „Един хубав ден, едно лунно осветление, всяка красива природна гледка предизвиква — й казваше той — силни религиозни чувства у всеки издигнат духовно човек.“ Но той беше много по-суеверен, отколкото религиозен, и сякаш се обиждаше, когато другите не споделяха тази негова слабост. Той каза съвсем сериозно един ден на лейди Блесингтън, че някаква жена видяла духа на Шели в градината. Байрон продължаваше да се страхува от петъците, плашеше се от разсипана сол, изпитваше ужас от счупена чаша.

След вродената добрина, която лейди Блесингтън бе открила у Байрон, все пак най-силно впечатление й направи неговият здрав разум; антиромантичен и антииндивидуалистичен здрав разум — толкова изненадващ за един несоциален тип, за какъвто минаваше той. Рядко бе чувала мъж да говори за брака с такова целомъдрие. „Ако двама души — казваше той — се обичат толкова много, че не могат да живеят разделени, бракът е единствената връзка, която може да им осигури щастие… Не говоря за случаите, когато се намесват религията и моралът, защото тяхното влияние би усложнило много повече нещата; но нека вземем за пример хора, които не държат нито на едното, нито на другото — те също биха се чувствували нещастни от извънбрачната връзка, защото ще им липсва достойнството, което носи бракът. Уваженията и обидите, на които е изложена една жена при подобни обстоятелства, не могат да не повлияят на характера й и да не й отнемат очарованието, с което тя е завладяла мъжа; това я прави чувствителна и подозрителна… Тя става двойно по-ревнива към този, от когото зависи… и той трябва да се подчини на едно много по-строго робство, отколкото е робството в брака, без да получава удовлетворението от неговата благопристойност.“

Байрон безсъмнено рисуваше портрета на Тереза Гичоли, която ставаше все по-ревнива и го ревнуваше дори от лейди Блесингтън. Но той най-вече правеше изводите си, като изхождаше от наблюденията върху себе си. Байрон се познаваше добре. „Често в мислите си се връщам към дните на моето детство и се учудвам на силата на моите чувства по онова време — първите впечатления са неизлечими. Бедната ми майка, а по-късно и моите съученици с подигравките си ме бяха довели дотам, че да считам недъга си за голямо нещастие и аз никога не можах да превъзмогна това чувство. Необходима е голяма вътрешна сила, за да надвиеш разрушителната горчивина, която физическата грозота поражда в съзнанието и която те озлобява срещу всички.“

Той беше от хората, които никога не могат да се успокоят за загубените младежки илюзии. Казваше, че е погрешно човек да се надява, че с възрастта ще излекува страстите си. Те само се променят; любовта се замества със скъперничеството, а доверието — с подозрението. „Ето — казваше той — какво ни дават възрастта и опитът… Колкото до мен, аз предпочитам младостта, която подбужда интелекта, а зрелостта го парализира. Спомням си юношеството си, когато сърцето ми преливаше от чувство към онези, които изглеждаше, че поне малко ме обичат; а сега, на тридесет и шест години, което все още не може да се нарече старост, аз мога едва, раздухвайки замиращата жарава на същото това сърце, да съживя лек пламък, за да стопля с него вледенените си чувства.“

Колко ли много се харесваше на тази млада жена и колко ли я трогваше този колежанин на тридесет и пет години, непоправим сантименталист, който напразно се мъчеше да бъде циничен. „Бедният Байрон“ беше казал някога на Анабела той, когато се правеше на дете. Бедният Байрон — казваше на свой ред лейди Блесингтън, бедният Байрон, толкова осъзнал нещата и толкова слаб, толкова богат на добродетели и толкова оклеветен, бедният Байрон, „защото с целия си гений, положение и богатство — той е беден“.

През тези два месеца — април и май на 1823 година — отношенията на Байрон с Блесингтънови ставаха все по-близки. Граф д’Орсе му направи портрет, а после и на Пиетро Гамба. В разговорите с лейди Блесингтън Байрон си отпочиваше от бърборенето на своята любовница. Когато приятелите му трябваше да си тръгнат, той се натъжи. При последното си посещение занесе за всеки от тримата по един подарък за спомен. Сълзи изпълниха очите му. Той ги избърса и направи саркастична забележка върху собственото си вълнение.

* * *

Дон Жуан сякаш се подхранваше от отегчението и духовната самота на Байрон. Първо в Пиза, после в Генуа той написа с лекота десет песни в богат разнообразен регистър и необикновено гъвкава форма. Поемата се бе разширила. Жуан оставаше неин герой, но приключенията му вече бяха само повод. Истинската тема беше темата на „Гъливър“ и на „Кандид“; една сатира, насочена срещу европейския елит. Байрон никога не беше обичал „ръководните класи“. Възпитан още от детството си в пуритански дух, т.е. в духа на опозицията, той беше влязъл в Камарата на лордовете само за да каже няколко остри думи на своите перове. В обществото, дори когато изглеждаше, че живее в него като голям аристократ от XVIII век, той се бе чувствувал чужд. Бурята, която го бе изхвърлила оттам, го нарани, но не го изненада. Гледайки сега като по-спокоен наблюдател Европа такава, каквато я бяха направили тези жестоки хора, той с удоволствие им показваше кървавото поражение на техните доктрини.

Да го обвиняват, че се подиграва с човешката природа? Боже мой! Та какво казваше той, което да не бе казано преди него от Данте, Сервантес, Суифт, Макиавели, „които всички знаеха, че този свят не струваше и картоф“? Нито от изследването на природата, нито от това на собствената ни мисъл ние не можем да извлечем истината. Една система изяжда друга, както старият Сатурн — децата си:

Аз не презирам нищо покрай мен,

аз не отричам нищо. Но кажете:

какво до днес научихте, освен

че всички сте родени да умрете?[7]

Това Байрон го беше казал още в Чайлд Харолд, но по времето на Чайлд Харолд безсмислието на религиите и системите го бе довело дотам да се съмнява и в смисъла на човешките усилия; тогава той бе говорил за покорената Гърция само от съжаление към нейната съдба. Сега, може би под влияние на неотдавнашната италианска конспирация, може би от отчаяна нужда от действие, той обединяваше едно универсално съмнение за точна политическа вяра. Той откриваше, че метафизическият скептицизъм не е непременно свързан с политическия скептицизъм. Напротив. Ако всички ние, нещастните хора, сме обвързани в една ужасна и безсмислена авантюра, нека си помогнем едни на други и да опитаме, както казваше Шели, след Гьоте, да изградим нашия малък свят в недрата на голямата вселена. Както Волтер скептикът беше воювал за Калас, така и той искаше да се бори за свободата.

Неспирно ще воювам аз със слово,

а пък и с дело, срещу всеки враг

на мисълта.[8]

Народите ласкателства не щат;

неверниците вечно се надяват

светия божи храм да разрушат

и вместо него идол да поставят.

Не знам дали безверие садят,

та жътва те на ада да доставят,

но иго на крале и на тълпи

не искам аз народът да търпи![9]

Байрон пишеше най-вече срещу войната. Той изпращаше Жуан при обсадата на Исмаил по време на Руско-турската война, за да покаже колко малко струва човешкият живот за онези „касапи на едро“, които ни ръководят. Той се подиграваше с военната слава, с ония, които тичаха след чинове и медали, които са готови да загубят живота си за една нашивка, за една похвала заради извършения подвиг, за повишението на един Суворов, на един Уелингтън. „Човекът, който изтрива една-единствена сълза — казваше той, — заслужава по-голяма слава, отколкото онзи, който пролива цели морета кръв…“

Той се подиграваше със самия национален герой, дука, „спасител на една нация, която не беше спасена, освободител на една Европа — още поробена, поправач на патериците на законността.“ Тонът беше засилен нарочно, за да развълнува една Европа, пълна тогава с полунаемни войници. Тази „нова“ поезия трябваше да стигне до сърцето на всички, които се бяха били, на всички, които бяха страдали от егоизма на господарите си.

Особено сурово —

срещу тираните; макар все пак

да е неясен краят, аз отново

ще кажа; ако паднат те до крак,

ще съм щастлив, че и на мен съдбата

ми отреди участие в борбата.[10]

И съвсем не без дълбока причина в Дон Жуан се съдържаше една дълга възхвала на Дон Кихот. Здравият разум на Санчо не липсваше на Байрон; но възрастта, която учи повечето хора на съмнение и ирония, изглежда, бе излекувала от него лорд Байрон. Неуспехът на Дон Кихот му изглеждаше сега повече печален, отколкото забавен.

Романът „Дон Кихот“ е всепризнат

за най-печален — неговата слава

е, че е смешен. Рицар чудноват

със силните разпален се сражава;

заради правдата на тоя свят

той страда, а светът го подиграва.

Поуката от тази епопея

е също тъй печална като нея.[11]

Несправедливостите да изправяш

и красотата с меч да защитиш,

сам срещу всички силни да въставаш —

туй значи в порив светъл да гориш.

Нима такава участ заслужаваш:

илюзии напразни да градиш,

в печал превърнал смешния живот?

Сократ не е ли също Дон Кихот?[12]

Така Байрон, вечният по дух юноша, пленник на Сантиментализма, мечтаеше в кипарисовата градина за славни приключения и рицарски подвизи. Не беше ли негов дълг да покаже на Джон Бул нещо от положението на този низък свят? В няколко строфи той беше вече Ювенал, Еклесиаста. После го увличаше вкусът му към миналото. Следвайки Жуан, той проникваше отново в салоните, където бе царувал, и сатирата му ставаше „балада за любимите от онова време“.

Какво всъщност желаеше да бъде той? Хамлет или Дон Кихот? Страстен поклонник на правдата, който рискува, пропада и не съжалява за неуспеха, или мечтател, негоден за действие поради много размисъл? Знаеше ли и самият той? Той беше непостоянен. Все още смесваше илюзиите от детството с най-отчайващата мъдрост. Понякога желаеше да преобрази света, а понякога наблюдаваше с примирение вечното му и лудешко движение:

Животът е звезда, между нощта

и утрото до хоризонта близка.

Какво е бъдещето на света?

На времето вълната вечно плиска

и като пяна ни отнася тя.

Ту ражда, ту мори когото иска

и гробници на рухнали царства

като вълни възникват след това.[13]

Бележки

[1] Лицемерие (англ.). — Б.пр.

[2] Е, сър! (англ.). — Б.пр.

[3] „Дон Жуан“, песен X, строфа 65. — Б.пр.

[4] „Дон Жуан“, песен X, строфа 82. — Б.пр.

[5] Домакинство (англ.). — Б.пр.

[6] Сър Томас Лорънс английски портретист, моден по онова време (1769–1830). — Б.пр.

[7] „Дон Жуан“, песен XIV, строфа 3. — Б.пр.

[8] „Дон Жуан“, песен IX, строфа 24. — Б.пр.

[9] „Дон Жуан“, песен IX, строфа 25. — Б.пр.

[10] „Дон Жуан“, песен IX, строфа 24. — Б.пр.

[11] „Дон Жуан“, песен XIII, строфа 9. — Б.пр.

[12] „Дон Жуан“, песен XIII, строфа 10. — Б.пр.

[13] „Дон Жуан“, песен XV, строфа 99. — Б.пр.