Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

VI
Зорницата

О, Нюстед! С купол, някога висок!

О, гробница на вярата в Христа!

На воини и дами гроб дълбок,

чиито сенки бродят тук в нощта…

Байрон

През април 1803 година Нюстед бе даден под наем за пет години на лорд Грей от Рутин, млад двадесет и три годишен благородник. Байрон следователно щеше да встъпи в притежание на наследството си, когато станеше пълнолетен. Мисис Байрон беше запазила апартамента в Нотингам по желание на Байрон, който искаше да има жилище близо до любимото си абатство. Но когато настъпи лятната ваканция, лорд Грей покани Байрон да я прекара в самия Нюстед и той възторжено прие, с което силно ядоса майка си: „Моят син чудесно ми се отплаща. Дойдох в Нотингам за негово удоволствие, а сега излиза, че той мразел този град.“

Той не мразеше толкова Нотингам, колкото средата на мисис Байрон, а и как можеше да устои пред изкушението да поживее известно време в Нюстед? С голяма радост видя отново езерото, абатството и тъмната алея с тисови дървета. Лорд Грей, който знаеше, че ще пребивава в имението за кратко време, го беше занемарил напълно, но дори и в този окаян вид то имаше някаква тъжна прелест, която очароваше Байрон. Вятърът свиреше през сводестите дворове, в градината бяха избуяли тръни и бурени и задушаваха розите, а вечер прилепи летяха из параклиса с прозорци без стъкла, където триста години по-рано бяха възнасяли своите молитви към Мария нюстедските монаси. В парка той потърси дъба, който бе посадил преди шест години, когато за първи път бе дошъл тук. Намери го. Дръвчето растеше. Това откритие му направи голямо удоволствие. Той обичаше тайнствените предзнаменования. Каза си почти сериозно, че съдбата му отсега нататък ще бъде свързана с този дъб: „Върви ли добре той, значи, и на мен ще ми върви добре.“

Байрон обичаше да седи край развалините и да си припомня за прадедите си, за Джон Байрон, който бе взел участие в кръстоносните походи, за Пол и Хюбърт, загинали в долината Креси, за Рупърт, който се беше сражавал при Марстин Муър; мислеше си, че всички те някога са били млади и мечтателни, силни и нежни, а сега — скелети, прах и кал, неуловими сенки.

Но най-голямото очарование на имението се криеше в съседството му с Анзли — голямата къща, близнак на Нюстед, в която живееше мис Мери Чауърт, внучка на мистър Чауърт, станал жертва на прочутия дуел. Байрон се беше запознал със съседите си от Анзли в Лондон. Чауъртови бяха, разбира се, останали скарани с Лошия лорд до неговата смърт, но нямаха никаква причина да изпитват ненавист към едно петнадесетгодишно дете заради някаква история, с която то нямаше нищо общо. Впрочем мистър Чауърт беше вече умрял, мисис Чауърт бе се омъжила повторно, а Мери-Ан Чауърт, нейната дъщеря, не можеше да се държи зложелателно към младия си братовчед, който очевидно я намираше твърде красива.

Мери-Ан беше на седемнадесет години, с ведро лице, с тънки и правилни вежди, с разделени на път коси. Тя, естествено, съвсем не мислеше, че един сакат ученик, бил той и лорд Байрон от Нюстед, някога може да стане съпруг на мис Чауърт от Анзли. Но колежанинът притежаваше фантазия; много беше чел и не я отегчаваше. Като единствена дъщеря, тя бе израснала самотно в един огромен парк, не познаваше живота и беше съвсем наивна. Откъде можеше да знае, че прави по-голямо зло, като поощрява това младежко увлечение, вместо да го излекува още в самото начало с престорено равнодушие? И дали тя действително причиняваше повече зло така? Не е ли добре все пак младежите да имат понякога и малко по-силни усещания? Мери-Ан Чауърт приемаше благосклонно това влюбено момче и то започна да си гради най-безумни мечти. За човек, който чете непрекъснато романи и трагедии, приключението не е ли най-хубавото нещо на света? Байронови и Чауъртови, разделени от едно убийство, бяха за него Монтеките и Капулетите на тази област; безсъмнено Мери-Ан и той бяха определени да бъдат Ромео и Жулиета на най-вълнуващата действителна драма. Тя беше малко по-възрастна от него, но какво от това? С две години. Не се ли срещат по света много семейства, при които жените са с две години по-възрастни от мъжете си? Нямаше ли да се изкуши тя да събере чрез брака си с него отново двата скъпоценни камъка на графството — Нюстед и Анзли? Дългата алея, която съединяваше двете къщи, не се ли наричаше Сватбена? Байрон се отдаваше на тези мечти с блажен оптимизъм.

Още в началото на ваканцията той свикна да отива на кон всяка сутрин до Анзли. Местността между двете имения беше прекрасна: възвишения, просторни ливади, по които пасяха големи стада и тук-там по някое голямо красиво дърво. Анзли може би не беше толкова величествено имение като Нюстед, но беше също така изящно. От стаята на Мери-Ан, която се намираше в задната част на къщата, се излизаше направо на една дълга тераса, оградена със стена, украсена в горния си край с редуващи се гирлянди, които се свързваха една с друга в каменните кълба на подпорите. Бръшлянът, който покриваше цялата тази стена, образуваше нещо като красива и гъвкава растителна драперия. От терасата се слизаше към парка по едно двойно, величествено стълбище, украсено на върха с военния герб на Чауъртови. Долу, между двете разклонения на стълбището, имаше голяма врата. Байрон, който винаги носеше пистолети в джобовете си, всеки път, когато минаваше оттам, стреляше в тази врата. Чауъртови се забавляваха да показват следите от неговите куршуми. „Тия Байронови са опасни хора“ — казваха те с усмивка. Старата вендета не само че не се смяташе за неудобна тема, но беше повод за непрекъснати шеги, свързани най-често с двамата млади. Когато предложиха на Байрон да му предоставят една стая в Анзли, за да не става нужда да се връща всяка вечер в Нюстед, той отклони поканата, като каза полусериозно, полу на шега, което му беше присъщо, че не смее, защото старите Чауъртови могат да слязат от рамките на портретите, за да изгонят един Байрон. След това една вечер той съобщи най-сериозно на Мери-Ан: „Като се връщах нощес, видях на ливадите един призрак.“ Всички се засмяха, но му предложиха да остане и от този момент нататък той прекарваше и нощите в Анзли.

Каква наслада беше за него тази ваканция. Да си лудо влюбен и да живееш под един покрив с девойката, която обичаш! Да я виждаш всяка сутрин как се появява на терасата, все още в прегръдките на съня. Да оседлаваш конете и заедно с нея да препускаш през полята. Често пъти те отиваха и сядаха на хълма, който бе на края на Сватбената алея, увенчан с диадема от дървета. Това беше най-високият хълм сред тези възвишения. Пред тях, на полегатия наклон, се простираше, леко полюлявано от вятъра, море от папрат, следвано от едно езеро, поля, гори и тук-там на огромния хоризонт се очертаваха няколко селски къщи, от чиито схлупени покриви се виеше тънък синкав дим. Мери Чауърт гледаше милваната от слънцето красива равнина, а Байрон гледаше Мери Чауърт. Той не виждаше нищо друго освен нея в цялата вселена. Това лице беше станало за него единственото достойно нещо за съзерцание. Беше го съзерцавал толкова, че повече никога да не може да го забрави. Той вече не дишаше, не съществуваше освен чрез нея. Тя беше неговото зрение, защото той следеше погледа й и виждаше само чрез нейните очи. Наричаше я Зорница. Зорницата на Анзли. Когато не беше с нея, той се отдаваше на дълго мечтание, изпълнено само и изцяло от нейния образ, както някога от образа на Мери Дъф и на клетата малка Паркър.

Понякога, по време на разходките, телата им се допираха, ръцете им се докосваха. При този допир кръвта на момчето пламваше. Отидоха заедно с мис Чауърт да разгледат едни подземни пещери, до които се стигаше с лодка: „Прекосих с лодка (в която двама души можеха да се поберат само легнали) един поток, който тече под тъй ниско надвиснала скала, че лодкарят (нещо като Харон[1]) трябваше да стои превит на две. В това пътуване ме придружаваше М. А. Ч., която отдавна обичах, но не бях й го казал, макар че тя го бе разбрала и без да й го казвам. Спомням си усещанията си, но не бих могъл да ги опиша, и така е по-добре.“ Едно пламенно дете може да живее години наред със спомен като този. Но вечерта на същия ден в Матлок се случи нещо ужасно. Това беше малък курортен град, където обикновено се танцуваше. Заради куцането си Байрон имаше презрително отношение към танца, което достигаше до омраза. Той трябваше да стои седнал, докато мис Чауърт танцуваше. Когато тя се върна, за да седне при него, водена от един непознат, той с горчивина й каза: „Надявам се, че сте доволна от този приятел.“ На другия ден му се откри възможност за отплата, защото малкият град се намираше до неговото имение Рочдейл и той с наслаждение показа на любимата си тридесет и двете хиляди акра земя, която щеше да му принадлежи при навършване на пълнолетието му заедно с привилегиите на титлата върху всички енории в тази област.

Мис Чауърт не виждаше ли, че зад това на вид наивно показване на имущества се крие една голяма любов и силно желание да я спечели? Тя отгатваше нещо, но не мислеше, че е сериозно. Предпочиташе да гледа на Байрон като на брат. Човекът, когото всъщност обичаше, беше Джек Мъстърс от Колуик Хол, най-големият ловец на дивеч с хрътки и най-добрият ездач в графството. Той беше с единадесет години по-голям от Байрон, доста буен, но с прекрасно телосложение на атлет и прочут в Нотингам с това, че един ден на пазарния площад прескочил цяла редица бурета, без да събори нито едно. През есенните утрини селянките обичаха да го гледат как крачи из полята с гъвкавата си походка и души въздуха, за да разбере кога зимният мраз ще открие сезона за лов на лисици.

Когато Мери Чауърт, седнала до Байрон на Хълма с диадемата, съзерцаваше с празен и невинен поглед разлюлените от вятъра папрати, тя всъщност дебнеше да зърне в далечината коня на Мъстърс. Но една жена никога не може да устои пред изкушението да подхранва надеждите на който и да е свой поклонник. Колкото и млад, че дори и недъгав да е влюбеният в нея, тя изпитва удоволствие от чувството, че владее душата му. Мери Чауърт подари на Байрон един портрет и един пръстен. Горкото момче нямаше нужда от подобно благоволение, за да лудее по нея. Впрочем дори и да беше поискала да го отдалечи, тя сигурно нямаше да успее; той не желаеше да бъде излекуван. Не се излекува дори когато претърпя най-мъчителното унижение, причинено от недъга му. Една вечер в Анзли, когато Мери-Ан вече се бе качила на първия етаж, а Байрон все още стоеше в хола, той дочу как на стълбищната площадка тя каза на камериерката: „Нима мислите, че бих могла да изпитвам някакво чувство към това куцо момче?“ Тези думи се забиха като нож в сърцето на Байрон. Той се втурна вън от къщата в тъмната нощ и, без да съзнава какво върши, тичайки, стигна чак до Нюстед. Унижение, яд, желание да умре, желание да убие — такива силни чувства го измъчваха през цялата нощ.

На другия ден Байрон се върна, но не спомена нищо за това, което беше чул. На петнадесет години той вече изпитваше онази мъчителна потребност от едно същество, което може да те накара да понасяш по-скоро всичко, отколкото да се откажеш да виждаш лицето му, да чуваш гласа му, да докосваш ръката му. Той беше така лудо влюбен, че през септември, на края на ваканцията, направо отказа да се върне в „Хароу“. Мисис Байрон го подкани да тръгва; тя не одобряваше общуването му с тези Чауъртови. „Знам — писа й той, — че дойде времето да се връщам в «Хароу». Това ще ме направи нещастен, но ще се подчиня. Искам само (и Ви моля да се съгласите) да остана още един-единствен ден и ви давам честната си дума, че после ще тръгна веднага — още вечерта или следобеда. Съжалявам, че не одобрявате избора на моите приятели, които са все пак най-високопоставените хора в това графство и равни на мен във всяко отношение, но аз моля за разрешението Ви да избирам сам за себе си. Никога няма да общувам с хората, с които се виждате Вие, но моля и Вие да не общувате с моите приятели.“ Крайно самоуверено писмо за момче на петнадесет години. Мисис Байрон му разреши да остане и този ден.

Но Байрон не замина нито на другия ден, нито през другата седмица, нито през следващите петнадесет дни. На 4 октомври доктор Дръри, силно изненадан, запита Хансън с писмо какво става с неговия ученик. Хансън се обърна към мисис Байрон и получи следния отговор: „Разбирам колко сте изненадан и вие, и доктор Дръри, че Байрон не се е върнал още в «Хароу». Истината е, че аз не мога да го накарам да се върне в училището, макар от шест седмици да правя всичко, което е във възможностите ми. Той не страда от нищо друго, а от любов, една отчаяна любов, най-лошата от всички болести според мен. С една дума, малкият обича до лудост мис Чауърт и не е бил при мен и три седмици от ваканцията си, защото прекарва цялото си време в Анзли. Дори синът ми да беше на подходяща възраст и дамата да не беше сгодена, пак не бих била съгласна с тази връзка. Всичко това ми причинява голямо безпокойство.“

Байрон отсъствува от училището целия първи срок и се върна едва през януари 1804 година. Тези три месеца на просрочка не бяха щастливи за него. Беше се спречкал сериозно със своя гост и наемател лорд Грей по някакви неизвестни причини, които упорито бе отказал да разкрие пред майка си и дори пред Хансън. Този разрив не му позволяваше повече да се върне в Нюстед. Байрон не искаше да бъде заедно в едно помещение с лорд Грей и веднага излизаше от къщата, в която бе влязъл той. А любовта му към Мери Чауърт ставаше все по-нещастна. Греши всеки пренебрегнат поклонник, когато настоява да запази поне присъствието на тази, която обича. Мълчанията, изпълнени с подозрения, враждебните намеци правят мъчителни и дълги тези извоювани часове. Такава беше всъщност неговата любов, онова чувство, което той бе вярвал, че ще бъде тъй хубаво. Когато през януари си тръгна, беше почти щастлив, че се връща в „Хароу“. Съжаляваше единствено за това, че се отдалечава от скъпия Нюстед; отиде да зърне отдалече абатството и написа една елегия за заминаването си:

Сбогом, сенки на храбрите! С вас се сбогува,

надалеч заминавайки, вашият внук.[2]

Бележки

[1] В древногръцката митология лодкар в ада, който прекарвал душите на мъртвите по река Стикс. — Б.пр.

[2] Превод на стиховете — Любен Любенов и Григор Ленков.