Андре Мороа
Байрон (25)

XXV
Преди година — любяща съпруга…

Лекарите бяха помислили, че след заминаването на жена му Байрон ще се поуспокои; Огъста и Джордж Байрон, които продължиха да живеят при него, намираха, че още е твърде възбуден. Всеки ден Огъста изпращаше сведение на снаха си: „Байрон снощи си остана в къщи — без бренди, и си взе лекарствата. В началото на вечерта беше добре, но към края стана раздразнителен, труден и на въпроса на Джордж, кога ще отиде в Къркби, отвърна, след като известно време гледа разсеяно: «Аз, да отида там? Дума да не става! Дори и не мисля за подобно нещо, стига да мога да го избягна!» После започна да говори за най-различни странни неща — да ме нагрубява както обикновено, — да говори лошо за съпруга и децата ми — впрочем всичко, което знаете и сте чули сто пъти…“ Труден… Огъста говореше за брат си така, както майка говори за дете или както планинар за някой връх. Тя гледаше на него като на природно явление, не като на разумно човешко същество. Може би той заради това я обичаше.

Но докато деспотичният и страдащ Байрон тиранизираше гостите на Пикадили, в Къркби се решаваше неговата съдба. Лейди Байрон беше неузнаваема, когато пристигна при родителите си. Закръглените бузи, които й спечелиха прякора Пипин, бяха хлътнали и бледи. Тя вече не спеше. Мислите й, съмненията и безпокойствата й я държаха будна и разтревожена. Ако някога се бе помислила за безпогрешна, сега трябваше да признае грешката си. Какво да направи? Какво да каже? Тя обичаше Байрон. Беше пожелала да го спаси. Прекалено догматична, за да бъде толерантна, тя беше изпитвала ужас от действията му, от разбиранията му. Но той беше луд; това бе неговото оправдание; трябваше да се грижи за него; така тя отново стигаше до идеята за дълга, а щом като някакъв абстрактен дълг фигурираше сред известните величини на задачата, тя се чувствуваше на здрава почва.

Родителите й така се изплашиха от вида й, че тя трябваше да им признае част от истината, без обаче да казва и дума за подозренията си относно своята зълва. Почтеният сър Ралф беше възмутен. „Не можете да си представите колко строг е баща ми — писа тя на Огъста, — много повече от моята майка.“ Въпреки това, понеже беше обяснила, че съпругът й е болен, родителите й му простиха и предложиха да дойде да се лекува в Къркби. „Човек не може да си представи по-искрено безпокойство, нито по-голямо желание да направят всичко за нещастния ми съпруг. Майка ми е много спокойна, макар че дълбоко е огорчена… Баща ми и майка ми са на еднакво мнение — че е най-добре Байрон да дойде тук. Те казват, че ще бъде много грижливо лекуван и че сега, когато знаят тъжната причина за всичко, няма да се обиждат, нито да се смущават от него… Може би мисълта за един наследник би го убедила.“ Байрон наистина няколко пъти бе изразявал намерението си да се вижда с жена си, докато придобие наследник (ако ще и само за да дразни Джордж Ансън), и после да замине за Континента.

Така беше първите дни. После, когато разказите на Анабела даваха постепенно възможност да се надникне в живота й, гневът на родителите й нарасна. Лейди Ноуъл, винаги жадна за дейност, предложи да отиде в Лондон, за да се посъветва с някой адвокат. Самата Анабела беше дълбоко смутена от новините, получени от Пикадили. Изглежда, че болестта не бе потвърдена. Доктор Ли Ман пишеше: „Що се отнася до душевното състояние на моя болен, трябва да кажа, че не откривам в него нищо, което да прилича на истинска лудост. Има една раздразнителност на характера (която идва вероятно от лошото функциониране на черния дроб и на органите на храносмилането), която при неумело лекуване би могла да доведе до състояние на умопомрачение, но аз мисля, че с това лесно можем да се справим.“

Щом не беше луд, той нямаше оправдание за поведението си и вярата на лейди Байрон, както и силно развитото й чувство за гордост й диктуваха да направи един мъчителен, но необходим избор. За нея земният живот беше само подготовка за безсмъртието. Тя не можеше да си позволи правото да го прекара с един прокълнат, който щеше да я въвлече заедно със себе си във вечното изкупление. Така тя стигна до неизбежната мисъл за раздяла. Но беше отчаяна.

Лейди Ноуъл, обратно на дъщеря си, изпитваше в Лондон онова приятно чувство, присъщо на старите жени, освободени от терзанията на любовта, че вършат нещо важно, когато могат да освободят и младите от тях. Тя се посъветва с един голям юрист, сър Самюъл Роумили, а после и с един млад блестящ адвокат, доктор Лъшингтън: „Това е най-благородният и най-умният човек, когото някога съм срещала. Той и всички останали считат, че баща Ви трябва да предложи въпросът да се уреди по взаимно съгласие… Аз съм убедена, че лорд Байрон няма да се противопостави на такава спогодба… Ако пък го направи, Лъшингтън счита, че Духовният съд ще разреши раздялата заради грубо отнасяне и насилие.“ Когато научи за решението на дъщеря си, тя го одобри.

На 2 февруари сър Ралф написа на Байрон писмо, в което му предлагаше раздяла. Това писмо попадна у мисис Ли, която го върна обратно, защото се надяваше да се избегне фаталното решение. Сър Ралф отиде тогава в Лондон и неговото писмо бе получено лично от Байрон. То му съобщаваше, че родителите на съпругата му не се чувствуват в правото си да позволят на дъщеря си да се върне при него, и го молеха да посочи своя адвокат. Байрон остана поразен. Той пазеше двете писма на Анабела, писани след заминаването й, които бяха толкова нежни. Какво се бе случило? Не можеше да повярва, че решението е взето от лейди Байрон. Защо ще иска да го напусне? Тя бе страдала от характера му, вярно е, но му беше простила… Дали причината не бе Огъста? Та нали сега двете жени — снаха и зълва — се бяха съюзили срещу него. Той беше намирал някакво странно удоволствие в намеците, които правеше, считайки ги наивно за неразбираеми, но какво доказателство можеше да има лейди Байрон, още повече, че фактите предшествуваха брака му?

Нима бе възможно една жена да се отчужди по този начин от него? Той си бе позволявал да си играе с идеята за раздяла, когато присъствието й го дразнеше, но сега тази мисъл го ужасяваше. Непостоянен в чувствата си, той вече си спомняше само моментите на взаимното им щастие. Едва предната вечер, когато бе отишъл да посети лейди Мелбърн, той бе хвалил пред нея жена си и в продължение на цял час бе изтъквал положителните й качества. Байрон писа на лейди Байрон: „Всичко, което мога да кажа, изглежда излишно — и всичко, което бих могъл да кажа, би било вероятно също напразно; въпреки това аз се хващам за остатъците от разбитите си надежди, докато още не са рухнали безвъзвратно. Нима никога не сте била щастлива с мен? Никога ли не сте казвали, че сте? Не сме ли си засвидетелствували чувства, гореща взаимна обич? Нима почти всеки ден не е имало подобно нещо от страна на единия, ако не и на двамата?…“

Той имаше основание да смята, че Анабела ще се развълнува от молбата му. Жената на Флетчър, която беше по това време с нея, стана свидетел на пристъпите на малодушие, които я обземаха. Но сега тя знаеше, че никакъв съпружески живот не бе вече възможен с Байрон, а той пренебрегваше в своите сметки главния елемент — религиозната убеденост на Анабела. Той не допускаше, че тя може да е неумолима. Но как да не бъде, когато вярваше, че дължи безпогрешното си решение не на силата на собствения си характер, а на едно божествено вдъхновение. „Считам — писа тя на мисис Ли, — че дългът ми към бога повелява да действувам така, както вече постъпвам.“ Байрон употреби целия си чар, опита се отново да я поласкае, да й се хареса — с красноречието си, с детинщините си: „Скъпа Пип, не бихте ли желали да се помирим? Аз се разболях от тази история.“ После, като видя, че е непоколебима, той реши да действува малко по-грубо; изпрати й едно от нейните писма от времето на годежа им, онова, в което тя казваше: „Ще бъда много щастлива — връщане назад няма.“ Той подчерта тези думи и добави в полето: „Предсказанието е изпълнено, февруари 1816“, а в долния край на листа написа три стиха от Данте:

До днес не си разбрал жената…

Тя лъже — и когато обещава;

По вятъра се цяла разпилява.

В Лондон новината се разпространи бързо. Знаеха я прекалено много лекари, адвокати, прислужници. Сега щеше да започне изтезанието с въпросите, съветите, чрез които любопитната тълпа приятели измъчва всеки нещастник в името на неговото спасение.

„Скъпи лорд Байрон — писа лейди Мелбърн, — за Вас в Лондон се носи слух, който всички мислят за верен, затова считам, че трябва да го знаете. Казват, че Анабела и Вие сте се разделили… Обикновено на измислици от този род човек не бива да обръща внимание. Но наистина толкова много се говори за това и хората го вярват въпреки моите опровержения, че според мен трябва да помолите Анабела да се върне или Вие да отидете при нея.“ Лейди Каролайн с отзивчивост и тайно злорадство предлагаше „съвета на една грешница“.

Огъста се безпокоеше и желаеше брат й да се съгласи на раздяла. „Струва ми се — казваше тя, — че ако имуществените предложения от тяхна страна са изгодни, Байрон с радост би избягнал обществения скандал. Той сигурно е много разтревожен, скъпи господин Ходжсън. И нима е възможно да не е?“ Самият Байрон се опитваше да успокоява приятелите си. „Не вярвам — и трябва да го призная въпреки тази печална история, — че може някога да има по-съвършено, по-интелигентно, по-добро, по-великодушно и по-приятно същество от лейди Байрон. Никога не съм я упреквал, и не мога да я упрекна и сега, за поведението й, докато живяхме заедно.“ Той обясняваше, че причината за цялото зло се криела в лошото му здраве, което го правело раздразнителен, но най-вече — в упражнения върху лейди Байрон натиск от страна на лейди Ноуъл, която го мразела.

Когато стана ясно, че нито Байрон, нито приятелите му бяха в състояние да умилостивят Анабела, адвокатите на двете семейства започнаха да действуват по уреждане на въпроса. Хансън защищаваше интересите на Байрон, като твърдеше, че клиентът му признава лошото си поведение по време на съвместния им живот на Пикадили Теръс, но в същото време счита фактите за оборени в писмото на лейди Байрон, което започва с Dearest Duck… Доктор Лъшингтън, неговият противник, се ограничи с отговора, че има на разположение твърде сериозни доказателства от лейди Байрон, за да е възможно каквото и да било споразумение. Хансън поиска да узнае какви са тези доказателства. Отговори му се, че те ще бъдат запазени в тайна, докато се разбере дали случаят няма да стигне до съд. Това, което Лъшингтън имаше в ръце, беше дневникът на Анабела, който тя бе водила системно и точно, като Принцеса на паралелограмите, до голямата трагедия в живота си, отбелязвайки тайните причини за твърдото си решение.

Хобхаус, верният и кротък Хобхаус, беше изпълнен с гняв срещу лейди Байрон. За него, който добре познаваше ексцентричните навици на своя приятел и смущението, което може да предизвика у един странен характер отегчението от брачния живот, действителните причини за неразбирателството бяха ясни. Безсъмнено Байрон се бе показал пред съпругата си — както това често му се случваше — груб, своеобразен и раздразнителен. Лейди Байрон беше помислила, че е обект на силна омраза, и втълпила си веднъж тази опасна мисъл, беше допринесла с поведението си за увеличаване на кризите, от които се оплакваше. „Какви са провиненията на лорд Байрон? — пише строго Хобхаус. — Ставаше късно, хранеше се сам и беше обикновено в лошо настроение?“ Когато слуховете за кръвосмесителната връзка стигнаха до него, той състави един документ за опровержение и поиска от лейди Байрон да го подпише.

Текстът на Хобхаус беше следният: „7 март 1816 г. — Лейди Байрон официално потвърждава, че единствената й причина или претекст за раздяла с лорд Байрон е убеждението й, че вследствие на несходството в характерите и разбиранията им никакво духовно щастие не може да се очаква с продължаването на брачния им живот… Лейди Байрон отрича официално и открито, че тя или някой от семейството й е повярвал или е участвувал в разпространението на скандалните и клеветнически слухове…“

Лейди Байрон отказа да подпише. Тогава приятелите на Байрон съставиха нов текст с не тъй категоричен тон. Те не искаха вече от лейди Байрон да подписва, че не вярва на слуховете. Тя щеше само да заяви, че не ги е разпространявала.

„9 март 1816 г. — Лейди Байрон заявява, че под никаква форма не се счита отговорна за оскърбителните слухове, които се носят в обществото относно характера и поведението на лорд Байрон. Те, разбира се, не са произлезли от нея, нито са разпространявани от нея или близките й; двете обвинения, споменати от мистър Уилмът, не са предмет на жалбата, която тя би била принудена да подаде срещу лорд Байрон, ако раздялата им не се уреди по взаимно съгласие.“

Този текст беше по-малко задоволителен от документа, приготвен от Хобхаус, но трябваше да се примирят и с него. Оставаше да се разреши финансовият въпрос. За нещастие — твърде важен за Байрон, който в момента беше без пени. Той беше толкова затруднен парично, че за първи път, въпреки предразсъдъците си, се съгласи да приеме един чек от Мъри. Накрая адвокатите се споразумяха. От хилядата лири годишна рента, предоставени като зестра на лейди Байрон, тя получаваше петстотин, а другите петстотин оставаха за Байрон. При смъртта на лейди Ноуъл чрез арбитър щяха да се разпределят между двамата съпрузи доходите, произхождащи от наследството на чичото Уентуърт. При това положение Байрон запазваше освен личния си доход още петстотин лири и големи надежди.

* * *

Къщата на Пикадили Теръс беше тъжна, сякаш някой бе починал. В салоните се разхождаха съдии-изпълнители, които трупаха на купчини книгите в очакване на разпродажбата. Тя се състоя на 6 април. Мъри купи повечето от книгите и големия параван, върху който Байрон беше залепил портрети на Джексън, на Анджело и гравюри, представляващи прочути боксови мачове.

Стаята на Байрон беше пълна с хапчета и течни лекарства за чернодробното му заболяване. Тук-там изоставени предмети напомняха още за присъствието на Анабела. В тази мрачна атмосфера Байрон бавно се успокояваше. Както някои хора, отгледани във влажен и мъглив климат, са здрави само сред мъгли и дъждове, така и той не понасяше дълго слънцето на щастието. Анабела си бе отишла. Като Едълстоун, като Матюс, като Маргърит Паркър, като неговата М. А. Ч., като странната мисис Байрон, така и тя се бе изплъзнала от неговия живот. Вече и тя беше частица от тайнственото обаяние, което имаха за него сенките и смъртта. Сам в тази голяма къща, той вечер сновеше от стая в стая, сядаше на работната си маса и мислеше за ония часове, които му бяха приятни, за натежалата от мисли глава, която често бе търсила спокойствие на рамото му, за онова малко момиче, което бе наричал „инструмент за мъчение“, докато беше тук, и което му ставаше скъпо сега, когато вече го нямаше. Той вземаше лист хартия и покривайки го със сълзи, докато пишеше, намираше без усилие онзи естествен и прост ритъм, който пораждаше у него само скръбта:

Прощавай! И ако това е

завинаги — все пак прости!

Сърцето ми не ще роптае

дори ако ме мразиш ти.

Аз помня колко сладко спеше

ти върху моите гърди,

тъй безметежно ти лежеше —

не ще лежиш като преди.

 

И пак духът ми ще разбива

живота — кървав и свиреп,

и мисъл страшна ме убива —

че няма да се срещам с теб.

Ах, по̀ е страшна тая мисъл

от туй да плачеш над мъртвец.

Нас — живи — бог ни е орисал

да сме вдовица и вдовец.

 

Прощавай! Нека разделени

да се простим със любовта!

Тече отрова в мойте вени,

остава ми едно — смъртта!

Понякога го обхващаше силен гняв. Той особено много мразеше мисис Клеърмонт; подозираше я, не без основание, че е поощрила лейди Байрон да го напусне. Беше съчинил срещу нея няколко прекалено обидни стиха:

Родена на тавана, тя в кухнята израсна…

И от миячка стана господарка,

яде в съдините, които беше мила…

Ужасно описание, при което накрая сравняваше старата гувернантка с горгона^[1] и правеше страшен портрет — сбръчкани бузи, очи от камък, а под кожата кръв, която се е превърнала в тиня. Не беше ли всичко това преувеличено? Да, разбира се, но той вече не беше господар на себе си. Чувствуваше се като подгонено от хайката на обществото животно. Политическата коалиция, която го бе атакувала по времето на Корсарят, надаваше отново глас, и то свирепо. Както винаги непредпазлив, Байрон бе публикувал наскоро стихове (уж преведени от френски), в които наричаше Наполеон „син на свободата“, и една ода за звездата на Почетния легион — „звезда на смелите, чиито лъчи са образувани от душите на умрелите герои.“ Трицветното знаме беше сравнил с „небесна дъга, чиито божествени оттенъци бяха избрани от Свободата“. Вестник „Чампиън“, публикувайки „Интимни поеми“ на лорд Байрон, казва, че държал да ги представи на своите читатели, за да покаже какви морални нрави съпътствуват политическите убеждения на благородния лорд… След тази кампания в очите на простолюдието Байрон стана враг на Англия. Неговата „непорочна и така дискретно мълчалива жена“ изглеждаше символ на всички британски добродетели. Хората почти се радваха, че го считат за виновен. Този сакат свободомислещ поет, либерал, никога не е бил истински англичанин. „Той не бе крил, че негодува срещу всякакво семейно благоприличие; докато поведението му можеше да мине за артистична разпуснатост, само най-строгите хора бяха протестирали, но когато скандалът на Пикадили 13 бе преминал границите на допустимото, въпросът беше станал по-различен“, и мнението на средните класи се бе надигнало срещу него.

Когато влизаше в Камарата на лордовете, минаващите го обиждаха; в самата зала никой не говореше с него освен лорд Холънд. Консерваторските вестници го сравняваха с Нерон, с Хелиогабал, с Хенри VIII и с дявола. Роджърс, по садистичната си природа събрат на Байрон, се бе натоварил да го държи в течение на най-злостните статии. „Сигурен съм — казваше той, влизайки в стаята на Байрон с вестник в ръка, — че и тук ще има нападки срещу Вас; не обръщайте никакво внимание.“ Той разгръщаше вестника и започваше да чете кратката статия, поглеждайки от време на време Байрон, за да види дали страда. Статията продължаваше: „Колкото до този дребен поет, до този неприятен индивид, мистър Самюъл Роджърс…“ Роджърс ставаше и хвърляше вестника. — „Това трябва да е от оня долен Крукър“ — казваше той и съветваше Байрон да предизвика автора на дуел.

Либералите не смееха да го защищават. Животът му не се различаваше от този на неговата класа и на неговото време, но той бе допуснал непростимата грешка да стане известен. Лейди Мелбърн някога го бе предпазвала от цинизма — сега тя вече не можеше да го спаси. Лейди Джързи, смелата приятелка, се опита да плува срещу течението и даде бал, на който покани Байрон и Огъста. При влизането на брата и сестрата салоните се изпразниха пред очите им. Горката лейди Джързи! Въпреки млечнобялото си лице, кораловите колиета, живите си очи, въпреки бъбривостта си и жестикулациите си, не можа този ден да победи омразата. Единствената жена освен нея, която се съгласи да говори с Байрон и Огъста, беше хубавата мис Елфинстън с червеникавата коса. Мъжете се показаха безпощадни; някои от тях се измъкнаха, за да избегнат ръкуването с Байрон. Той застана в един ъгъл, кръстоса ръце и загледа с презрение тази враждебна тълпа, наблюдавайки поведението на всеки поотделно. От тази вечер нататък той стана по-твърд. „Странно е, но всяко вълнение, от какъвто и вид да е, винаги събужда куража ми и за известно време ме изправя на крака.“ Големият му погром му носеше онова, от което най-много се нуждаеше — голямата роля, която той искаше да играе, та ако ще и гибелна да бъде. Имаше някаква красота в това отхвърляне от обществото. Прогонен от собствения си вътрешен рай, той се чувствуваше заточен от страната си по най-груб и очебиен начин. Така да бъде. След като Англия се разделяше така с него, той щеше отново да тръгне да странствува.

От всички, с които изгнанието щеше да го раздели, той съжаляваше само за една: Огъста. В неделя, на Великден, 14 април, тя дойде да се сбогува с него. Понеже отново щеше да ражда, тя трябваше час по-скоро да се върне у дома си. Двамата прекараха една тъжна вечер, през която той за първи път й говори за угризенията си и много дълго плака. След заминаването на мисис Ли за Сикс Майл Ботъм Байрон писа на Анабела, за да я помоли да се грижи за сестра му.

„Още няколко последни думи… кратки и такива, за които Вие ще си дадете сметка. Отговор не чакам, това няма голямо значение, но поне ме чуйте. Аз току-що се разделих с Огъста, последният човек, който ми оставихте за сбогуване… Където и да отида, а аз ще бъда далече, Вие и аз никога няма да се срещнем, нито на този, нито на онзи свят… Ако се случи нещо с мен, бъдете добра с Огъста; ако и тя изчезне — с децата й…“

Седмицата преди заминаването му беше запълнена с едно ново приключение, което не можа да намали презрението му към слабостите на жените. От известно време той беше обсипван от любовните писма на някаква непозната. Тези писма най-напред бяха подписани с измислени имена и два пъти прислужниците на Байрон бяха отказали да приемат непознатата. После тя се бе подписала с истинското си име — Клеър Клеърмонт. Тя искаше препоръка за театъра „Дръри Лейн“. Байрон най-напред я изпрати при Киниър. Това й даде смелост: „Казвате ми, че само някакво заслепение ме влече силно към Вас. Не може да е заслепение, след като цяла година мислите ми са при Вас в миговете на самота. Аз не очаквам да ме обичате; не съм достойна за Вашата любов… Имате ли нещо против следното предложение? В четвъртък вечерта може да излезем заедно, с дилижанс или пощенска кола, на десет или дванадесет километра от Лондон. Там ще бъдем свободни и никому известни; ще се върнем рано на другия ден…“ И няколко дни по-късно: „Къде да Ви срещна? Кога и как? Вие заминавате в понеделник за Италия, а аз — господ знае за къде… Моля Ви, отговорете ми мило и без саркастични думи. Но ако имате нужда от забавление и аз мога да Ви го доставя, не се колебайте. Готова съм да приема каквото и да е, само не и да Ви противореча.“ Той се отегчаваше. Жената беше млада. Имаше хубав глас. Той имаше нужда от някакво „преживяване“, за да забрави. Прие да прекара една нощ с нея.

Това беше краят. Багажът му бе готов. За пътуването той бе купил една великолепна кола, по подобие на императорската. Вземаше със себе си философа Флетчър и един млад лекар, Полидори, който беше учил медицина в Единбург. Полидори претендираше, че пише. Мъри му беше предложил петстотин лири за ръкописа на неговия дневник от пътуването и той веднага си купи една дебела тетрадка. В тези последни дни Полидори беше непрекъснато в къщата на Пикадили. Там се навърташе и Натан, композиторът евреин, на когото Байрон беше дал „Еврейските напеви“. Често ходеше и Ли Хънт, а Хобхаус — всеки ден. Киниър донесе сладкиш и две бутилки шампанско за изпращането. После Хансън дойде да разкаже, че видял лейди Байрон и че тя изглеждала „разкъсана тук“ — каза той, посочвайки сърцето си. Полидори се намесваше в разговорите на всички посетители — шумен, простодушен, той говореше за дневника, който щеше да пише, и за трите трагедии, които бе написал. Хобхаус, типичният англичанин, не одобряваше избора на този лекар-чужденец. Полидори не му харесваше. Беше го кръстил Поли-Доли и каза на Байрон, че греши, като го взема със себе си. Спорове, посещения, подаръци — всичко това доста оживяваше тези последни дни и скриваше малко от тъгата. Два дни преди заминаването бе подписан документът за раздялата, а Байрон написа в полето му едно четиристишие:

Преди година ми се клехте

„в любов и чест“ и тъй нататък:

такъв обет пред мен приехте

и спазихте го без остатък.

Най-после на 24 април рано сутринта Странникът напусна къщата, в която една година по-рано беше мислил, че ще се установи и ще сложи край на скитническия си живот. Навън пред вратата около императорската карета се бе събрала цяла тълпа зяпачи. Байрон се качи в нея заедно със Скроуп Дейвис; Полидори и Хобхаус ги следваха във втора кола. Френското правителство беше отказало виза на Байрон заради опасните му политически идеи, така че, за да стигне до Швейцария, той трябваше да мине през Дувър, Остенде и Белгия. Щом излязоха от Лондон, Полидори започна да си взема бележки: „Темза, с величествените си вълни, течеше в равнината, а по вълните й се носеха множество плавателни съдове“… Хобхаус въздъхна и се сгуши в единия ъгъл.

В Дувър ги настигна Флетчър, който беше напуснал Пикадили след господаря си, и разказа, че веднага след заминаването му съдия-изпълнителите влезли в къщата и отнесли всичко, дори една опитомена катеричка. Тъй като корабът щеше да замине едва на другия ден сутринта, Байрон предложи да отидат до гроба на Чърчил, за да прекарат времето. Той знаеше, че някъде тук е погребан този Чарлс Чърчил, който преди петдесет години е бил известен сатирик и също като Байрон бил комета на един сезон и имал своята „чудесна година“. Един стар клисар ги насочи към гроба — могилка, обрасла с трева, над която се издигаше сив камък. Водачът им си призна, че не знае нищо за човека, който е погребан там. „Той е умрял по-рано, не по моето време — каза той, — аз не съм копал гроба му.“ Този отговор като на гробар от Хамлет хареса на Байрон и го хвърли веднага в любимите му размишления върху славата и небитието. Пред приятелите си и смаяния старец Байрон се просна върху надгробната трева.

Последната вечер в Англия те прекараха в слушане на една от трагедиите на Полидори, която той прочувствено им четеше. Хобхаус и Дейвис умираха от смях и понеже Полидори изглеждаше обиден, Байрон препрочете доброжелателно и сериозно най-добрите пасажи.

Любопитството в Дувър беше голямо. Много дами се бяха преоблекли като камериерки, за да могат да посетят странноприемницата, в която бе отседнала групата. На другия ден сутринта, 25 април, Хобхаус стана много рано, но Байрон не се появи. Той беше в стаята си, където пишеше една прощална поема за Том Муър:

Моят кораб е в морето;

мойта лодка — на брега;

но преди да тръгна — ето:

пия, Мур, за теб сега.

 

За приятелите жаля,

мразя свойте врагове;

гибел ме заобикаля,

но сърцето я зове.

Трябваше да спре дотук. Капитанът на кораба гневно крещеше, че никого няма да чака повече. Дори невъзмутимият Скроуп Дейвис беше разтревожен. Накрая видяха лорд Байрон, хванал под ръка Хобхаус, накуцвайки, да пристига към кея. Той предаде на Дейвис един пакет, предназначен за мис Елфинстън. Това беше едно хубаво издание на Вергилий, което някога бе получил като награда в училището „Хароу“. Той прибави: „Кажете й, че ако бях имал щастието да се оженя за жена като нея, сега нямаше да съм принуден да напускам родината си.“ Шумът и суматохата около заминаването поддържаха духа му до момента на качването на борда; там той вече изглеждаше нещастен. Малко след девет часа издърпаха подвижния мост. Хобхаус изтича до края на дървения вълнолом. Морето беше бурно, вятърът насрещен. Когато корабът мина, олюлявайки се, близо до вълнолома, Хобхаус видя, „скъпия си приятел“, изправен на палубата. Байрон свали шапката си и я размаха за сбогом, „Бог да го благослови — помисли Хобхаус. — Той има смел дух и добро сърце.“