Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XXIX
Палацо Мочениго

Истинският донжуан така безвъзвратно погубва душата си, както и истинският аскет, чийто огледален образ е всъщност.

Олдъс Хъксли

Господине,

С голямо прискърбие Ви съобщавам за смъртта на скъпия ми господар, който почина тази сутрин към десет часа от една продължителна треска, причинена от тревоги, морски бани, жени и разходки на кон по слънце — въпреки моите съвети.

Това полукомично, полутрагично писмо Байрон написа на Хобхаус към края на 1818 година и го подписа — ФЛЕТЧЪР.

Той се шегуваше всъщност наполовина. Разделяйки се с Мариана Сегати, беше напуснал и къщата на Фрецериа и бе наел срещу 4800 франка годишно един от трите палата Мочениго на Канале Гранде. Сега той имаше своя къща като истински венецианец; гондолата му стоеше завързана за колове, изрисувани със сини и бели спирали — цветовете на Мочениго; на каменното стълбище, върху което се плискаха зелените води на канала, посетителите срещаха първо един гигант с дълги мустаци, гондолиера Тита. Той умееше еднакво добре да намира сръчни гребци и леконравни омъжени жени. От малките прозорчета, които служеха за отдушници на палата, се чуваше кучешки лай, крясъци на папагали, песен на птици, а над всички шумове се издигаше и ги заглушаваше силният глас на Маргарита Кони и детското гласче на Алегра, която заедно с Форнарина ръководеше тази менажерия.

Маргарита Кони, която в началото беше обикновено, временно увлечение, постепенно се наложи на Байрон. Една вечер той я бе намерил на стъпалата на своя палат. Тя беше отказала да се върне при мъжа си. С присъщия си фатализъм и поради нехайството си след първия пристъп на гняв Байрон отстъпваше и започваше да понася онези, които изискваха от него да го обичат. Маргарита го разсмя с няколко шеги на венециански диалект и остана при него.

Той скоро съжали за слабостта си. Форнарина биеше другите жени, залавяше писмата му, учеше се да чете, за да ги разбира, и вдъхваше ужас на Тита и на Флетчър. Цялата къща се оплакваше от нея. Байрон й прощаваше. Тя водеше сметките му, беше намалила наполовина разходите на къщата и го обичаше — ценни и редки качества за една жена. Буйната радост, която тя проявяваше, когато виждаше, че любимият й се завръща, напомняше на Байрон тигрицата, която се връща при малките си, а той не мразеше тигриците. Напротив. Точно животинският, примитивен характер на това съществуване и относителната му невинност му пречеха да се срамува от развратния и доста долен живот, който водеше в Палацо Мочениго. От големи чувства достатъчно беше страдал и бе карал и другите да страдат; обикновените наслади му се струваха по-малко опасни.

Откакто бе в изгнание, философията му за живота беше доста променена. Манфред беше последният изблик на негодувание, последният болезнен вик на победения от вселената индивид. Сега той презираше Корсарят и Лара; не разбираше как са могли читателите да приемат тези преувеличени и фалшиви образи. От няколко месеца любимо четиво му бяха книгите на Волтер. Той откриваше в тях отново собствения си песимизъм, но видян през призмата на комичното. Кандид можеше да бъде Чайлд Харолд, ако Волтер не беше обуздал Кандид, ако Волтер сам не бе осъдил Волтер. Човешката съдба изглежда трагична, ако умът, отъждествен с едно-единствено същество — Отело, Хамлет, Конрад, — споделя страданията и страстите му. Тя е комична, ако наблюдателят улови едновременно невероятната екзалтация на отделния човек и сходния у всички механизъм на страстта. Байрон, който в писмата си винаги показваше изключителното си чувство за хумор, не си бе позволявал досега да проявява това свое качество в стиховете си. В „Дон Жуан“, над който работеше от една година, той намери най-после начина да изрази свободно оная смесица от възгледи на Волтер и Еклесиаста[1], която всъщност беше естествена форма на неговото мислене.

„Дон Жуан“ трябваше да бъде една съвременна епопея.

Епичен е трудът ми и побрани

в дванайсетте му книги, ще ви дам

любов, война, крале и капитани,

и морски ураган; ще има там

и нови действащи лица, и странни

места от ада — туй ще пресъздам

със стил епичен, който са открили

в поемите си Омир и Вергилий.[2]

Никога Байрон не бе имал такава ясна мисъл, никога по-непринудена и по-ярка не бе била формата на стиховете му. Тонът напомняше поезията на „Бепо“ — поезия, която се надсмиваше сама на себе си и под лекия весел тон и малко игрива рима прикриваше горчива и силна философия. Той твърде дълго време се бе оставил изцяло на кипежа на своята чувствителност. Успокоен от времето и разстоянието, здравият му разум си възвръщаше правата. Отминали бяха воплите и оплакванията. Естествено Байрон оставаше по-сложна и по-чувствителна натура от Волтер. Теорията на неговата философия, подобно на Волтеровата, се основаваше на рационалния деизъм, но Волтер не беше измъчван нито от спомените за едно детство, повлияно от калвинизма, нито от конфликта между един чувствен темперамент и една природно религиозна душа. У Волтер полето на размисъл беше тясно и ясно. У Байрон огромни, непознати земи, населени с чудовища, обграждаха светлата зона. Волтер беше напълно доволен от себе си, когато „унищожаваше загадката с десет кратки истини“. Байрон, понеже беше познал чувството на грях, пазеше чувството на загадка. Но загадката се беше изместила: сега тя не се криеше толкова в съдбата на Джордж Гордън Байрон, колкото в човешката съдба въобще и с това тя ставаше всемирна, класическа.

Само първата песен стана автобиографична, но без да бе пропита от някогашната горчивина. Още в първите стихове се появяваше Анабела. Майката на Дон Жуан бе описана като нея:

Тя математиката най ценеше,

а благородството й бе в кръвта.

Съвсем атически умът й беше —

направо осмо чудо на света!

 

О! Нямаше по-нравствена жена

и пред съблазните по-непреклонна,

затуй тя своя ангел с леснина

освободи от служба гарнизонна…[3]

Но поемата много бързо ставаше по-мащабна и по-спокойна. Защо да се гневим на света? Земята трябва да се върти около оста си, а заедно с нея и цялото човечество. Трябва да живеем, да умираме, да се любим, да си плащаме данъците. Всичко това е, забавно, опасно, печално, неизбежно.

О, няма вече никога сърцето

с оная чудна свежест да тупти,

родена от прекрасното, което

събужда нови мисли и мечти;

така пчела събира от цветчето

най-сладък мед; но представи си ти,

че този мед е свойство на душата

да чувствува дваж по-сладък аромата!

 

Сърце, не ще си никога за мен

пак моята единствена вселена!

Мой идол бе; днес той е повален;

без радост и без болка спотаена,

аз от илюзиите съм лишен;

изпълва те безчувственост студена;

от разума изместено си ти —

отдавна той в гърдите ми тупти.

 

Но аз съм философ като малцина,

затуй — уви! — повтарям си едно:

нали съм се родил, за да загина!

Смъртта коси плътта като сено;

не твърде лошо мойта младост мина —

и пак да дойде, ще е все едно;

чета си требника и от джебчия

по-зорко пазя своята кесия.[4]

По някои черти новата Байронова мъдрост напомняше Шекспировата. Шекспир също беше открил в живота си, че всички човешки желания, любов, амбиции са само илюзии. Просперо от „Буря“ знае, че животът е сън. Въпреки това той не е чужд на любовните чувства на младите. Байрон, макар че се мислеше за излекуван от всички илюзии, продължаваше да вярва, че илюзиите на младостта са възвишено и необходимо нещо.

Но първата любов със свойта страст

по-сладка е от всичко в естеството.[5]

Затова Дон Жуан беше по-сантиментален от Кандид. Новият Байрон беше покръстен романтик, но непоправим мечтател.

Хопнърови писаха на Шели, че Байрон е решил да напусне Венеция, ако Клеър дойде, но че ако тя желае, може да види (без да знае бившият й любовник) Алегра, която не е вече в Палацо Мочениго. Хопнър беше подсказал на Байрон, че е неприлично за едно дете да живее в такава среда, и беше предложил той самият да поеме грижата за Алегра. Така че през август Шели придружи Клеър до дома на консула. Докато тя беше при дъщеря си, Шели посети Байрон, а той го заведе с гондолата си до Лидо, където го чакаха конете. По-късно в „Джулиан и Мадълоу“ Шели напомня за разговора си с Байрон. Те бяха говорили за бога, за свободния, неограничен съдник, за съдбата. Байрон, разбира се, бе взел страната на фатализма, на човешкото безсилие, а Шели беше отговорил:

… Тъкмо нашта воля

ни оковава…

А инак щеше ли да е такава

мечтата ни за щастие, за слава?…

Не са ли истината, любовта

и хубостта в ума ни? „Слабостта

осуетява нашите стремежи.“ —

„Желаем да сме силни, но понеже

не можем — каза Мадълоу, — сме слаби!“ —

„Говориш за Утопия.“

Това беше вечният спор между двамата приятели — между Шели, който мислеше, че нещата зависят от човека и че той сам може да устрои живота си, и Байрон, който поддържаше, че Злото съществува извън нас и че всяко човешко усилие, насочено срещу него, завършва с неуспех. Спор между калвинизма и радикализма.

При едно второ посещение на Шели и жена му във Венеция те видяха у Байрон Форнарина. Присъдата им беше много строга. Шели не можеше като Байрон да се възхищава на едно красиво животно; той прекалено много уважаваше любовта, за да може да понесе принизяването й до чувственост. Мери Шели естествено беше още по-строга. От първия ден, на брега на Женевското езеро, тя се беше възмутила от отношението на Байрон към жените. Тънките устни на ограденото с дълги кафяви букли лице се присвиваха в презрителна усмивка. Няма нищо по-неведомо, нито по-смущаващо от чувствата на една почтена жена към донжуан. Може би с лекото поклащане на глава, когато напускаха Палацо Мочениго, Мери и съпругът й искаха да изразят снизхождението си и онова смътно чувство на завист, което обикновено внушават непокорните.

Но фактите не закъсняха да докажат, че Шели и съпругата му са били прави. Слабото място на епикурейството е, че счита човека способен да се отдава на чувствени наслади, без това да му се отрази по някакъв начин. Още от есента здравето на Байрон се бе разклатило и той се разболя сериозно. По нареждане на лекарите изгони любовницата си, което не му беше лесно, защото тя първо се прободе с джобно ножче, както някога Каролайн Лам, а след това се хвърли в канала, но гондолиерите успяха да я спасят. Накрая, останал сам, той можа да се подложи на лечение.

През декември, когато Хансън пристигна при своя клиент, за да му представи за подпис акта за продажба на Нюстед, Байрон беше още болен. Като истински „островитяни“, изненадани от розовите палати, сред които се движеха, Хансън и синът му пристигнаха с гондола, натоварени с купища книжа, четки за зъби и червен прах. Те се изкачиха по стъпалата на Палацо Мочениго сред кучета, птици, една лисица, един вълк в клетка, а после по мраморното стълбище се озоваха в апартамента на Байрон. „Well[6], Хансън — каза Байрон, — не очаквах, че ще дойдете толкова далече.“ Очите му бяха насълзени. „Странно вълнение за поет“ — отбеляза младият Хансън с учудване. Байрон зададе безброй въпроси за Лондон, за приятелите си, като не преставаше да гризе ноктите си — навик, останал от детинство.

Нещата му вървяха много добре. Абатството беше продадено за 90 000 гвинеи. От тях 12 000 щяха да покрият дълговете му при лихварите; 66 000 се падаха по право на лейди Байрон и 12 000 на Хансън — възнаграждение за адвокатския му труд. Така че пари в наличност не оставаха, но лихвата от съпритежанието на имота на лейди Байрон беше 3000 лири годишно. Като се прибавеха към тях и доходите от неговите поеми (от 1816 година беше получил от Мъри повече от 7000 лири), той ставаше един от най-богатите хора в Италия. Байрон каза на Хансън, че е щастлив, „защото парите представляват власт и удоволствия, а аз много ги обичам“.

Червеникавите му къдрици започваха тук-таме да се прошарват от бели коси. Лицето му беше жълтеникаво, бледо и подпухнало, а ръцете му се подуваха.

Бележки

[1] Еклесиаста или Проповедника — книга от Стария завет, приписвана на Соломон. В нея се съдържа фразата: „Суета на суетите — всичко е суета!“ — Б.пр.

[2] „Дон Жуан“, песен I, строфа 200. — Б.пр.

[3] „Дон Жуан“, песен I, строфа 12 и 17. — Б.пр.

[4] „Дон Жуан“, песен I, строфа 214, 215, 220. — Б.пр.

[5] „Дон Жуан“, песен I, строфа 127. — Б.пр.

[6] Е! (англ.). — Б.пр.