Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Byron, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
forri (2011)

Издание:

Андре Мороа. Байрон

Преводач: Мария Дагорова

Редактор: Мария Арабаджиева-Тричкова

Редактор на стиховете: Марко Ганчев

Художник: Радина Цачева

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Йорданка Йовчева

Излязла от печат септември 1985 г.

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Г. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

XXXII
Корабокрушение

Всички грубо се бяхте излъгали по отношение на Шели, който беше най-добрият и най-себеотрицателният човек, когото някога съм познавал. Не съм срещал човек, който в сравнение с него да не е животно.

Байрон

За белязаните като Каин с божието проклятие самотата е най-малкото нещастие. В Пиза Байрон никога не се почувствува щастлив така, както беше понякога в Равена. В Романя старите жени от Пинета, „Американите“, семейство Гамба го занимаваха, без да го безпокоят. В Пиза той срещна отново едно малко английско общество, което веднага започна да го критикува. Присъствието на Шели не го притесняваше. Напротив. Колкото повече го виждаше, толкова повече го уважаваше; той се възхищаваше от храбростта му; обичаше да го гледа как управлява смело лодката си срещу буйното течение на река Арно, така както се съпротивляваше на общоприетите норми на мислене. Байрон имаше нужда от Шели, който винаги беше готов да даде пример на нерешителните. И най-вече Шели го обожаваше. „Небесата се учудваха по-малко — пишеше Шели — на красивите творения на господа, отколкото аз на последните произведения на тази ангелска душа, затворена в тленния рай на едно стареещо тяло.“ Но около Шели имаше цяло общество от авели — строги и лишени от душевност хора. Те приемаха в Байрон поета, но човекът ги удивляваше и разочароваше. Той беше прекалено витален, показността му ги дразнеше. Те презираха начина му на живот, палата му, слугите му, облечени в ливреи, менажерията му, вечерите, които даваше. Неговият цинизъм винаги беше смущавал Мери Шели. Клеър не бе проявила и най-малка снизходителност, рисувайки портрета му пред хората от Пиза. Той чувствуваше всичко това, знаеше, че е безсилен да ги накара да разберат скрития Байрон, който може би биха харесали. Простият разговор, който водеше с Шели, ставаше с тях злъчен и високомерен. И понеже не можеше да разруши легендата, той реши да живее според нея.

Палацо Ланфранки, който се издигаше на брега на Арно, беше достатъчно голям, за да побере цял гарнизон, и беше „толкова пълен с призраци“, че Флетчър няколко пъти помоли да си смени стаята. В градината с портокалови дървета Байрон сутрин се разхождаше с госпожа Гичоли. Следобед тя излизаше с Мери Шели на разходка с кола, докато Байрон тръгваше на кон заедно с Шели, капитан Уилиямс, ирландеца Таф, преводач на Данте (еднакво лош ездач и поет), принц Маврокордато, учител по гръцки на Мери Шели, и драгунския лейтенант Медуин, братовчед на Шели. Ездачите отиваха до един чифлик, чийто собственик беше разрешил на Байрон да идва и да стреля там с пистолет. За прицел им служеше едно екю, което после даваха на чифликчията. Като се прибереше, Байрон играеше билярд или работеше. След вечеря, както в Равена, той посещаваше семейство Гамба, а после пишеше до три часа през нощта. Понякога Тереза Гичоли и брат й се качваха на последния етаж на Тре Палаци, където Шели и жена му имаха малък апартамент, и прекарваха там вечерта, слушайки стиховете, които Шели им четеше. В тези вечери Медуин ходеше при Байрон и след всеки разговор си взимаше бележки, от което Байрон не се дразнеше. Той обичаше този простодушен слушател и никога не се уморяваше да му разказва за младостта си.

Всички възелчета, белязани с различен спомен, бяха едно след друго развързани пред Медуин… Мери Чауърт… Тема за условността на любовта… „Това беше една романтична любов. Тя беше красивият идеал за всичко, което с младежката си фантазия можех да си представя като най-очарователно, и заех измислиците си върху божествената природа на жените от съвършенството, което самото ми въображение си бе създало за нея. Казах създало, защото и тя, като всички останали жени, съвсем не беше ангел.“ Каролайн Лам… „Тя имаше твърде малко чар. Тялото й, макар да бе стройно, беше прекалено слабо, за да бъде красиво. Липсваше й онази закръгленост, която елегантността и грацията не могат да заместят.“ Лейди Оксфорд… „Никога не съм изпитвал по-силна страст. Тя беше добила, както всички жени, такова влияние над мен, че много трудно ми беше да скъсам с нея дори когато узнах, че ми изневерява.“ Анабела… Тема за предзнаменованието… „Спомням си, че първия ден, в който срещнах госпожица Милбанк, качвайки се по стълбите, стъпих накриво и обърнах внимание на Муър, който ме придружаваше, че това е лошо предзнаменование. Трябваше да взема под внимание предупреждението… Мисис Уилиямс беше предсказала, че двадесет и седмата ми година ще бъде нещастна за мен. Ясновидката излезе права. Никога няма да забравя този 2 януари. Лейди Байрон (той произнасяше Байрн) беше единствената спокойна личност; майка й плачеше, а аз треперех като лист.“

По време на разходките Медуин яздеше винаги до Байрон, който говореше, без да спре, хвърляйки от време на време поглед върху своя Бозуъл[1], за да провери доколко му вярва. На 10 декември той отказа да стреля и изглеждаше тъжен. „Днес е рожденият ден на Ейда — каза той на Медуин, който го питаше защо е в тъжно настроение. — Това би трябвало да бъде най-щастливият ден в моя живот… Ненавиждам рождените дни… Много странни неща са ми се случвали на моя рожден ден, и на Наполеон също.“ На другия ден той показа на Медуин едно писмо от Англия: „Много добре знаех, че някакво нещастие витаеше над мен снощи. Бедният Полидори е починал. Докато ми беше лекар, той непрекъснато говореше за циановодородна киселина и правеше разни отрови. Е, той чисто и просто се е отровил. Въздействието на отровата, казва Мъри, било толкова мигновено, че той умрял дори без спазъм. Изглежда, че разочарованието и неосъществените му амбиции са го подтикнали към смъртта.“

На 28 януари той научи за смъртта на лейди Ноуъл. „Жал ми е за бедната лейди Байрон. Хората ще си помислят, че съм доволен от това събитие, но ще се излъжат. Никога не съм желал нейното богатство. Написах й писмо, за да й изкажа най-искрените си съболезнования.“ Арбитражен съд разпредели приходите от имението Уентуърт между Байрон и жена му и неговият доход надхвърли седем хиляди лири годишно. Първото нещо, което направи Анабела, станала господарка на имението Къркби, беше, че изпрати дивеч на Огъста.

Медуин не беше единственият, който си водеше бележки за Байрон. В средата на януари към английската група в Пиза се присъедини един интересен човек. Той се наричаше Трилони. Беше водил крайно романтичен живот — какъвто може да води един моряк, дезертьор и пират. Той хареса на семейство Шели. „Висок — пишеше Мери Шели, — с късо подстригани, смолисточерни коси, гъсти и къдрави, и тъмносиви, изразителни очи.“ Трилони също хареса Шели, но с Байрон отношенията му бяха трудни. Срещайки един истински корсар, Байрон в началото се бе старал да му се хареса. Той се бе отнесъл към този морски вълк, както някога към боксьора Джексън, със скромността и уважението на любителя пред професионалиста. Беше му възложил да построи лодки за Шели и за самия него. Но Байрон изпитваше ненавист към хората, които приличаха на Байроновите герои от първия му период. „Чертите на Конрад“, които откриваше в Трилони, силно го дразнеха. От своя страна Трилони беше дълбоко разочарован. Този дребен, куц, меланхолично настроен човек, който разказваше истории за актьори, за боксьори и как прекосил с плуване Хелеспонт, не покриваше представите му за Чайлд Харолд. После Байрон, като откри, че Трилони не казваше винаги истината, беше прошепнал: „Ако можем да го научим да си мие ръцете и да не лъже, ще направим от него джентълмен.“ Тези думи бяха предадени на Трилони и от този ден той беше намразил Байрон.

В една група на псевдописатели, в която хората се анализираха едни други и в която клюките бързо се разпространяваха, Байрон се чувствуваше слаб. Той знаеше, че животът, който водеше, не беше онзи, който очакваха от него. Въпреки че не беше нещастен с госпожа Гичоли, той се питаше дали тази връзка не ставаше малко смешна. Той говореше за нея, казвайки „моята амика“ с леко ироничен вид и с онзи тон, който някога приемаше, когато говореше за „краченцето ми“. Имаше и нещо притеснително в това, че с тази прекалено вярна любовница седяха всяка сутрин като съпрузи под хилавите портокалови дръвчета на Палацо Ланфранки…

Действие… действие… действие… Когато през март 1822 година принц Маврокордато, научавайки, че гръцкото въстание, изглежда, ще успее, замина, за да оглави въстаналите, Байрон му завидя. Той беше от тези хора, по-многобройни, отколкото ги мислим, които много по-лесно решават да променят целия си живот, отколкото само един навик, и които по-лесно биха рискували да умрат, отколкото да признаят една грешка.

Една от причините за скритото неприязнено настроение у Байрон срещу групата в Пиза бяха упреците, че не беше взел със себе си дъщеря си Алегра — и това доведе до трагични последици. Той дори не беше отишъл да я види. „Caro il mio pappa — беше писала Алегра — essendo tempo di fiera desiderai tanto visita del mio pappa…“

„Тя желае да ме види, обясняваше Байрон, защото по това време е панаирът и иска да получи няколко медени питки от баща си, предполагам.“ Той се ползуваше от скъпия си Ларошфуко дори когато въпросът се отнасяше до петгодишни деца.

Клеър, която беше узнала от свои приятели, че климатът в Банякавало бил лош и че манастирът не бил отоплен, гледаше пламъците на своята камина във Флоренция с мисълта, че дъщеря й студува. Тя отново помоли Байрон да настани Алегра в някое почтено семейство, където и да е, само климатът да е по-здравословен. Кълнеше се, че никога няма да отиде да я види. Но Клеър беше рязка и нетактична. Въпреки че беше атеистка, тя си оставаше англичанка, протестантка, антипапистки настроена. Тя използуваше аргументи, които засягаха Байрон и само го караха да бъде още по-категоричен.

„Събрах сведения — пишеше още тя — за системата на възпитание, с която си служат в манастирите, и открих, че положението на децата там е окаяно… Всички, които посещават Италия и пишат за нея, осъждат тази система, което е достатъчно доказателство, без да говорим за невежеството и лекото поведение на италианските жени, всичките възпитани в манастири. Те са лоши съпруги, безчувствени майки; със своята разпуснатост и неграмотност те са позорът и нещастието на обществото… Такова е възпитанието, което избрахте за Вашата дъщеря. Злополучието на Алегра, осъдена от своя баща на невежество и поквара, лишена от покровителството и обичта на приятелите на родителите й, обречена на една чужда религия и на едно достойно за презрение възпитание, ще потвърди в очите на хората всички обвинения, насочени срещу Вас. Колко щастлива ще бъде лейди Байрон (още на времето оправдана за поведението си към Вас) за достойното положение, което е осигурила на своето дете и на самата себе си; целият свят ще я хвали за благоразумието й с аргумента, който представлява нещастната ми Алегра срещу Вас!“

Така въпросът за манастира ставаше за Байрон въпрос личен и въпрос на разбиране. Нападките срещу жените, възпитани от монахините, му изглеждаха насочени срещу госпожа Гичоли, а нападките срещу религиозното възпитание винаги го дразнеха. Той не отговори. Този път Шели твърдо застана на страната на Клеър и се възмути от поведението на Байрон. Той вече имаше само едно желание: да напусне колкото може по-скоро града, в който живееше лорд Байрон. Семейство Уилиямс и Клеър бяха натоварени да отидат да потърсят къща за лятото на брега на морето. Едва бяха напуснали Пиза, когато научиха от Байрон, че Алегра е починала.

Байрон беше поискал да противостои на една нахална жена, да наложи своя авторитет, защото знаеше, че го наблюдават, но сигурно не беше допускал, че присъжда на дъщеря си такава съдба. Той беше обичал Алегра посвоему, беше се опитал да я възпитава; приятно му беше да открива в нея красотата и недостатъците на Байронови; смяташе да я заведе със себе си в чужбина и да прекара с нея старините си. Той беше и нещастен посвоему — този извънредно голям егоист. Графиня Гичоли разказва наивно, че когато му съобщила за смъртта на Алегра, „той пребледня като мъртвец и се отпусна на креслото… Не пророни сълза, а чертите на лицето му издаваха такова отчаяние, скръбта му беше толкова дълбока, толкова неизмерима, че в този момент той ми се стори по-възвишен от всички човешки същества… На другия ден сутринта го намерих успокоен, с израз на религиозно примирение.“ „Тя е по-щастлива от нас — каза той — още повече, че положението й в обществото не би й позволило да бъде щастлива. Това е волята на бога — да не говорим повече!“

Не можеше да се изисква от Клеър да се трогне от душевната мъка на Байрон с наивността на госпожа Гичоли. Шели писа на Байрон: „Трябваше да съобщя на Клеър това, което се бе случило. Не искам да Ви описвам скръбта й; Вие вече достатъчно сте страдали… Тя желае да види ковчега, преди да сте го изпратили в Англия… Желае също да й дадете един портрет на Алегра и — ако притежавате — един кичур от косите й, колкото и малък да е… Това писмо ще Ви донесе, страхувам се, тъгата, която царува тук. Но природата остава жива и весела, макар ние да сме нещастни, и ние построихме, както казва Фауст, нашия малък свят в големия свят на всички по-скоро като контраст, отколкото като копие на този божествен пример.“

Скръбта на Байрон прие неизбежната форма на размисъл върху отминалите му вълнения.

Аз желая да бъде погребан в църквата на „Хароу“ — в гробището има едно място, близо до пътеката, на върха на хълма, който гледа към Уиндзор, и един гроб под голямо дърво (носещ името Пийчи), където имах обичай да седя с часове, когато бях дете. Това беше любимото ми място; но понеже искам да поставя плоча в нейна памет, по-добре би било тялото да се положи в църквата. Близо до вратата, като се влиза, вляво има паметник с плоча, която съдържа следните думи:

Щом над страха от Добродетелта

Скръбта ни плаче — тя е справедлива:

такива сълзи ронеше и тя,

последна дан на любовта красива.

Спомням си ги още (след седемнадесет години) не че има нещо забележително в тях, а защото от стола, на който седях в галерията, очите ми обикновено бяха обърнати към този паметник; и ако е възможно, близо до него бих искал да бъде погребана Алегра, като на стената се постави мраморна плочка с тези думи:

В памет на Алегра

дъщеря на Д. Г. лорд Байрон

починала на пет години и три месеца

в Банякавало, Италия

на 20 април 1822.

Аз ще отида при нея, но тя няма да се върне при мен.

Викарият на „Хароу“ обаче сметна за неподходящо да приеме в църквата тялото на едно незаконно родено дете; и в малкото гробище на възвишението само един розов храст, посаден сред тревата, сочеше (и още сочи) къде почива дъщерята на Байрон.

* * *

Тъй като нямаше какво друго да върши, единствен лек срещу скуката и тъгата беше работата. Байрон работи много в Пиза. Той написа една фаустовска по дух драма — „Преобразеният грозник“, която Шели обяви за отвратителна, но която беше интересен документ. Най-напред заради сюжета, така директно свързан с живота на Байрон: Арнълд, роден гърбав, продава душата си на дявола, за да бъде излекуван от недъга си, за да стане подобен на другите хора и за да може да бъде обичан. После заради силната реплика, с която започва драмата: Майката на Арнълд — „Вън оттук, гърбаво човече!“, а Арнълд отговаря: „Така си ме родила, майко.“ Казваха, че така бил отговорил Байрон на собствената си майка.

Накрая драмата представляваше интерес и с една твърде любопитна бележка на Байрон върху третото, незавършено действие: „Арнълд завижда на себе си, на Арнълд с предишния образ и на силата на ума, която е имал тогава…“, бележка, която показва, че Байрон е мислил може би за проблемите на личността и че никой повече от самия него не е осъзнавал последователното съществуване на няколко Байронови образа.

Залови се отново и с изоставения Дон Жуан: „Твърде възможно е да завърша три или четири песни от Дон Жуан през тази есен или малко по-късно, защото получих от моята Диктаторка разрешение да го продължа — пак при условие, че ще бъде по-сдържан и по-сантиментален, отколкото в началото. До каква степен тези условия ще бъдат изпълнени, ще видим може би по-късно, но ембаргото бе вдигнато едва след като ги приех.“

Работата му вървеше по-добре, защото сега често оставаше сам в Палацо Ланфранки. Нещастните Гамба отново бяха изгонени. При едно сбиване с някакъв полицай, който го беше нагрубил, портиерът на Байрон, буен млад човек, облечен в униформа с нашивки, си беше позволил да удари полицая с една вила така, че му бе счупил едно ребро. Случилото се бързо се разчу. Арестуваха Тита и още един невинен. Накрая, като не смееше да засегне Байрон, тосканският съд изсели семейство Гамба. Байрон трябваше да наеме за тях една вила в Монтенеро, близо до Ливорно. Той ходеше там почти всяка седмица, за да вижда Тереза, която поради тези преследвания бе възвърнала очарованието си в неговите очи. Откакто бяха разделени, той не я чувствуваше вече като съпруга.

На 1 юли той беше у Гамба, когато му съобщиха за пристигането на Ли Хънт. Предишната година Ли Хънт беше приел с въодушевление предаденото от Шели предложение на Байрон. Не защото беше голям приятел на Байрон. Хънт беше един незлоблив поет, но той изцяло бе под влиянието на жена си Мериан, която още от 1815 година, по времето, когато Байрон посещаваше съпруга й, го беше намразила. Беше се обидила, защото лейди Байрон оставаше да чака съпруга си в колата и не се представяше. „С книгите си под мишница — казваше тя, — Байрон не беше нищо друго освен лорд и любител, който се прави на писател.“ Но предложението на Шели, изпратено в момент, когато семейство Хънт се намираше в безизходно положение, им се стори като единствения възможен начин на спасение.

Пътуването на това семейство с шест деца беше трудно.

Мериан Хънт пристигна болна. В Ливорно те бяха посрещнати от Трилони, мрачния, мустакат „странствуващ рицар“, който ги отведе в Монтенеро. Когато пристигнаха, тъкмо бе избухнала страшна кавга между прислужниците на Гамба и на Байрон. Горкият Хънт имаше чувството, че е попаднал в разгара на някаква мелодрама. Той не можа да познае Байрон в този пълен човек с разтворена яка и с дълги къдрави коси. Всичко това му изглеждаше непонятно, странно, страшно. Граф Пиетро Гамба беше поискал да се намеси, но бе намушкан с кама. Зачервена, разчорлена, госпожа Гичоли надаваше силни писъци. Окървавеният Гамба заплашваше убиеца. Байрон гледаше сцената с наслаждение и безразличие. Полицията, на която тази размирна група бе вече дотегнала, заплашваше този път да изгони семейство Гамба изобщо от Тоскана. С пристигането на Трилони всички действуващи лица, без да обръщат внимание на Хънт, започнаха да му дават противоречиви разпореждания. Той трябваше да откара яхтата на Байрон „Боливар“ на Женевското езеро, във Франция, в Америка и къде ли още не. Отчаяният Хънт помисли, че Байрон ще го остави сам в Италия още в деня на пристигането му.

Същата вечер Шели пристигна с „Ариел“ от Каза Магни. Шели беше изключително деен човек. Той преодоляваше съпротивата на човешката воля така, както с ореховата си черупка плуваше успешно срещу течението на Арно. Байрон трябваше да остане в Италия; не можеше да измени на идеята за списанието; трябваше да даде и една поема за първия му брой. Шели се зае с атаката. Байрон, превзет с щурм, отстъпи по всички линии. Без да му остави време да се опомни, Шели отведе набързо Хънт и семейството му в Палацо Ланфранки. Сега пък с тях трябваше да се бори. Не бяха доволни от нищо: лорд Байрон искал да ги настани във влажния приземен етаж, а хубавите етажи запазил за себе си; мебелите, които Шели им бе купил с пари на Байрон, не били хубави… Шели ги настани, успокои ги и се погрижи нищо да не им липсва. Мислейки същата вечер за Шели, Хънт написа в дневника си: „Възможно би било да се измисли истински божествена религия, ако милосърдието, а не вярата, бъде нейният принцип.“

Шели трябваше да спре в Ливорно, където искаше да се срещне с нотариуса, за да направи завещанието си, после заедно с приятеля си, капитан Уилиямс, да се прибере в Каза Магни с „Ариел“.

Три дни по-късно, към два часа през нощта, на вратата на Палацо Ланфранки силно се изтропа. Камериерката на госпожа Гичоли извика: „Chi e?“[2] Това бяха Мери Шели и Джейн Уилиямс. Хънт не беше станал от леглото си, така че двете жени бяха отведени при лорд Байрон. Те с усилие се изкачиха по стълбите. Посрещна ги Гичоли усмихната. Мери Шели задъхано прошепна: „Къде е той?“ „Sapete alcuna cosa di Shelley?“[3] Нито Тереза, нито Байрон знаеха нещо. Шели беше напуснал Пиза в неделя; в понеделник се бе качил на „Ариел“. В понеделник вечерта се бе извила страшна буря.

След смъртта на Шели малката група в Пиза, изгубила вдъхновителя си, се разпадна. Трилони и Медуин заминаха нанякъде. Останаха свързани с живота на Байрон Мери Шели, която нямаше смелост да напусне Италия, и в приземния етаж на Палацо Ланфранки — онова странно наследство от Шели — семейството на Хънт.

За нещастния Ли Хънт смъртта на Шели окончателно превърна изгнанието му в кошмар. Преходът от задимения Лондон към ослепителната светлина на Ливорно го бе зашеметил и обезпокоил. Само няколко дни след пристигането му неговият приятел, големият човек Шели, при когото той бе дошъл, изчезна. Хънт видя това така жизнено тяло полуизгризано от рибите. Видя и буйните пламъци на една погребална клада да се издигат високо над пясъка на един италиански плаж, а Байрон, гол, „преситен от ужас“, да скача в морето, както някога се бе боксирал по време на погребението на Знатната вдовица. Този ден Хънт и Байрон си тръгнаха заедно с кола и когато минаваха през гората, пяха като луди… Да, това беше кошмар, осветен от безпощадната белота на пясъците, нагрети от слънчевите лъчи, но това беше кошмар, от който нямаше събуждане.

Хънт веднага бе преценил какво губеше със смъртта на Шели. Отсега нататък между орела и врабчето нямаше да се чува пискливият глас, който разрешаваше споровете. Изолиран в една чужда страна, в съдружие с един човек, който беше почти непознат за него и с когото той нямаше общи вкусове, обременен от една болна жена и шест деца, на Хънт често му се завиваше свят, поглеждайки над пропастта, за чийто ръб се бе хванал.

В продължение на няколко седмици положението беше търпимо. Байрон беше верен на спомена за Шели. Не можеше да се каже, че жали за него. За Байрон внезапната смърт на тези, които обичаше, беше епизод от борбата между Съдбата и Байрон. Всички, към които той се привързваше, трябваше да изчезнат. И Шели се удави, след Матюс, след Лонг — всичко вървеше по своя ред. Сега отново трябваше да подхване обичайния си, наситен с печал живот и с известна наслада си мислеше, че някой ден и него щеше да го порази невидимата ръка. Изпитваше повече чувство на предизвикателство, отколкото тъга. Но той тачеше паметта на Шели — „най-добрият и най-себеотрицателният човек, когото съм познавал“ — и Хънт остана в Палацо Ланфранки под покровителството на тази велика сянка.

Впрочем Байрон вярваше в успеха на „Либерал“. Хобхаус и Муър му се подиграваха на съдружието с Хънт. Той се надяваше да им докаже, че неговото име беше достатъчно, за да осигури успеха на който и да е вестник. След като бе изгубил Шели, той се радваше, че в дома му живее един писател, един критик, на когото можеше всяка сутрин да показва съчинените през нощта строфи. Но Хънт вече бе уморен от този взискателен работодател. Идеите им за „Либерал“ бяха различни. Хънт беше полемист, Байрон — талант. Хънт искаше списанието да „напада мисис Грънди[4] и Джон Бул[5]“; Байрон желаеше просто да публикува всичко, което щеше да пише. Маниите на Байрон, които за самия него бяха закони на вселената, дразнеха Хънт. Той работеше в Палацо Ланфранки в една стаичка, която гледаше към портокаловите дървета в двора. Всяка сутрин чуваше Байрон да става, да се къпе, да се облича, пеейки на висок глас, но фалшиво, някоя ария, почти винаги от Росини. Малко по-късно Байрон викаше под прозорците на Хънт: „Леонтиус!“, латинското преименование на Ли Хънт, измислено от Шели. Хънт ставаше с въздишка, казваше добър ден и излизаше на двора. Когато беше в Пиза, госпожа Гичоли се присъединяваше към двамата мъже със сресаните си на плитки за сутрешните часове коси и Хънт трябваше да слуша последователно оплакванията на Байрон от ревността на госпожа Гичоли и на госпожа Гичоли от грубия език на Байрон.

Двамата любовници се познаваха вече прекалено добре, за да можеше Тереза да продължава да прави от „своя поет“ лиричния герой на роман, достоен за Петрарка. За Байрон фактът беше факт и когато една жена приемеше да бъде неговата любовница, той говореше за нея пред всички точно и ясно, без да оставя някакво съмнение за характера на отношенията им. Този реализъм нараняваше госпожа Гичоли. Байрон от своя страна я намираше вярна, безкористна, влюбена, но заразена от неизбежните слабости на „абсурдната женска раса“: ревността и сантименталността.

Хънт не беше снизходителен довереник на тази раздразнителна двойка. Той беше настроен срещу тях от жена си. Графиня Гичоли не се бе представила на мисис Хънт, както някога лейди Байрон. Двете жени не си говореха. Мериан Хънт се държеше безочливо с Байрон. Тя бе наредила на децата си да се отдалечават, когато той се появеше, защото считаше думите му опасни за младите умове. Байрон беше узнал и се беше ядосал на строгата преценка, която му даваше жената, живееща под собствения му покрив и от неговите благодеяния. Учудваща наивност за ученик на Ларошфуко, който би трябвало да знае какви са естествените резултати от благодеянията. Но цялото семейство Хънт му беше отвратително — и родителите, и децата. Той пишеше на Мери Шели: „Не ми е приятно, да виждам там, където са децата на Хънт, някой предмет, принадлежал на Шели… Онова, което не се е разрушило от мръсотията им, ще се развали в ръцете им.“ На входа на неговия етаж стоеше един булдог със задачата да ги държи на разстояние. „Не пускай лондончаните да идват насам“ — казваше Байрон на кучето си, като го милваше по главата. Приземният и първият етаж на Палацо Ланфранки бяха почти във война. Хънт с презрение говореше за „така малко поетичния поет и така малко величествения лорд“. След няколко седмици Байрон трябваше за трети път да последва семейство Гамба, което беше изгонено от цяла Тоскана и трябваше да търси подслон в Генуа. Той силно се дразнеше, че е принуден да влачи след себе си и цялото семейство Хънт и „хотентотската им колиба“. Не беше толкова жесток, че да ги изостави в Пиза, но нахвърляйки набързо строфи от Дон Жуан на крайчеца на последната оставена от преносвачите маса, той ги проклинаше от цялото си сърце.

Бележки

[1] Джеймз Бозуъл — известен английски биограф (1740–1795). — Б.пр.

[2] Кой е? (ит.). — Б.пр.

[3] Знаете ли нещо за Шели? (ит.). — Б.пр.

[4] Героиня от пиеса на Томас Моргън, олицетворение на английската лицемерна добродетел. — Б.пр.

[5] Прозвище, давано на английския народ, за да характеризира неговата мудност и упоритост. — Б.пр.